Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (2)

Глава 2

Седнала до масата за кафе, Лара оглеждаше усмихнатите лица на най-добрите си приятелки, докато й пееха „Честит рожден ден“. Изчерви се, когато келнерката постави пред нея малка шоколадова торта, покрита с виолетки от пресен крем. На масата пред нея имаше една-единствена свещ. Чувстваше се неудобно, не на място, с прибраната си назад коса, в скромния, подходящ за съпруга на известен хирург костюм от „Сякс“, с прекалено дългата пола и с обувките с нисък ток.

— На четирийсет и пет, човек би помислил, че си преодоляла това моминско изчервяване — подкачи я Сузи.

— Все пак, преживяването ни най-малко не прилича на първата ти целувка — каза Ванеса.

— Различава се и от твоята изгора от гимназията, Флаби Моксън — добави Делия с усмивка.

— О, мили Боже, помните ли Флаби Моксън? — казаха след това всички в хор.

Лара кимна.

— Аз го помня. Винаги носеше очила, когато караше велосипед. Така беше и в онзи ден. Аз тъкмо освобождавах ръчната спирачка — розова дръжка с изрисувани сребристи звезди — когато той се прокрадна зад мен — тя потрепери. — Прииска ми се да умра още там, на място…

— Защото, познай кой е зад теб…

— Бъз Джонсън — Лара се засмя. — Който беше нещо като Джон Траволта на гимназията „Мадисън“ и любовта на моя живот. Или поне така мислех тогава. И Бъз ни видя как се целуваме. Но още по-лошо беше това, че устните на Флаби Моксън бяха прекалено влажни… уф… — тя отново потрепери, спомняйки си всяко прекалено ясно. — На всичкото отгоре, той имаше… — Делия хвърли поглед през рамо, за да се увери, че никой друг не слуша — „гърди“ — прошепна след това високо и всички избухнаха в смях.

Не мисля, че конгресменът Джон У. Моксън, от Републиканската партия в Калифорния, би искал хората, които ще гласуват, да узнаят нещо толкова интимно за него сега — каза Сузи. — Освен това, единствено съпругата му би могла да знае със сигурност.

Все още се смееха, когато Лара духна свещичката си, наряза малката торта на четири равни парчета и им ги подаде.

— Може би Флаби си е направил липосукция — заразсъждава на глас Делия. — И мъжете постъпват така в наше време, както знаете. Наричат го „намаляване на мирските гърди“.

— Исусе, Делия, в момента ям тортата си! — Сузи беше отвратена. — Какъв мъж е този, който би си направил това?

— Мъж с „цици“ — каза Вани и се задави с хапката си.

Всички избухнаха в смях, а Делия енергично заудря с юмрук по гърба й.

Но сълзите от смях на Лара заплашваха да се превърнат в истински сълзи, щом огледа лицата на приятелките си от детинство. Познаваше ги сякаш от цяла вечност. Думата „приятелки“ не можеше да изрази нито продължителността, нито дълбочината на тяхното приятелство, което беше траяло толкова много години и включваше толкова много общи преживявания.

Бяха на една и съща възраст. Една от друга ги деляха само по няколко месеца. Семействата им също се познаваха, бяха играли заедно още в детската градина и започнаха училище в един и същи ден, и пътуваха заедно в жълтия училищен автобус, като упорито отказваха на майките си да ги придружават. Всъщност те се бяха превърнали сякаш в едно цяло, което си имаше четири глави, осем крака и осем ръце.

Бяха си гостували една на друга с преспиване, ходеха на срещи с момчета по двойки, споделяха рождените си дни, успехите и провалите си на изпитите, несподелената си любов. Споделяха една с друга тайните си, сексуалния си опит, успехите и неуспехите в колежа и работата, сватбите и бебетата си. Животът на всяка една от тях беше така преплетен с живота на другите, като лианите в джунглата, и понякога беше трудно да се разграничи къде свършва животът на едната и започва този на другата.

Две от тях бяха руси, другите две — тъмнокоси. В началото Сузи имаше светлокестенява коса, но завърши гимназията с руси кичури, които чудесно подчертаваха златистия загар на кожата й. Тя обичаше живота на открито, движението. Обичаше да играе тенис, да плува, а напоследък играеше дори голф. Все още беше по-скоро слаба, отколкото стройна, все още беше винаги в движение, макар да беше омъжена за архитект от двайсет години, а в къщата й непрекъснато да влизаха и излизаха тийнейджъри.

Вани беше тази, която притежаваше естествена красота. Имаше златисторуса коса, огромни зелени очи, дълги крака и стройно, но със съблазнителни извивки, тяло. Подлудяваше момчета още в гимназията, но се омъжи последна, а когато го направи, ги изненада. Вани се омъжи за учителя си по английски от колежа — дребен, незабележим, оплешивяващ мъж, който носеше сака от туид и очила и който, казваше тя, я обичаше заради интелекта й, а не заради тялото й. Приятелките й изразиха надеждата, че иска да каже „и заради тялото“. Но истината беше, че красавицата Вани беше най-скромната от всички. Обличаше се като дама, носеше перли, предпочиташе кашмирени пуловери, поли на плисета и обувки с нисък ток. Вани беше усмихната и лъчезарна булка, следвана от три шаферки. Бракът й се оказа здрав, макар, за нещастие, Ванеса да не можеше да има деца. Тя и съпругът й бяха осиновили две виетнамчета, които вече наближаваха възрастта за колеж и по които те наистина оглупяваха от любов. Тя все още изглеждаше като Грейс Кели.

Делия беше тъмнокоса и с мургава, маслинена кожа, с блестящи черни очи и италиански темперамент, наследени от майка й, която беше родом от остров Сицилия. „Аз съм единствената чужденка в Масонвил, Калифорния“, оплакваше се непрекъснато тя, когато бяха деца, но след това винаги се засмиваше. Нищо не можеше да помрачи задълго настроението на Делия, нито дори заболяването от рак на гърдата. Това стана известно преди две години, от болестта тя оплешивя напълно и известно време изпитва адски болки. Тогава силите и духът й бяха поддържани от четирите й приятелки, както и от огромното й семейство. Сега Делия беше в ремисия, без признаци за „зловещото чудовище“, както присмехулно го наричаха те. Но с наново порасналата си, още къса, коса, тя се беше превърнала и в нова жена, която живееше, наслаждавайки се на всеки миг.

Лара беше срамежливата, затворената в себе си. Онази, която винаги чувстваше нещата остро и вземаше всичко прекалено надълбоко. Онази, която винаги прибираше бездомните котенца и наранените птички. Когато беше още тийнейджърка, хората казваха за нея, че сърцето й е толкова наранено, че е чудно как още не е експлодирало.

„Любовта“ беше нещо, което Лара винаги и с всички сили беше търсила. Тъй като притежаваше нежна, уязвима красота — нежни и топли кафяви очи под извити вежди като тези на Одри Хепбърн и тъмна, къдрава, като на прерафаелитските мадони, коса — в нея непрекъснато бяха влюбени по няколко момчета. Но Лара винаги се влюбваше в това момче или мъж, които не можеше да има, тези, които вече бяха влюбени в друга. Докато, на двайсет години, не срещна Бил Луис и не се омъжи за него.

Сега тя огледа поред най-добрите си приятелки. Нямаше намерение да им казва, но думите сякаш сами излязоха от устата й.

— Мисля, че Бил има любовна връзка.

Очите и на трите се изцъклиха от ужас.

— О… мили… Боже… — прошепна Сузи.

— Не може да е истина — Делия поклати недоверчиво глава.

— Не и Бил — каза Ванеса категорично.

— Тя се казва Мелиса Кени — каза Лара. — Новият педиатър в „Сейнт Маркс“.

Делия я беше срещала. Нейният съпруг беше хирург-ортопед в същата болница. Мелиса Кени беше русокоса и наистина хубавичка. И не само това, червилото на Мелиса винаги беше в ред в края на дългия работен ден, а бялата й докторска престилка й стоеше излята като ръкавица и като че ли никога не се мачкаше.

— Какво те кара да мислиш, че това е така, Лара? Някой ти е казал нещо може би?

Лара сви рамене, сякаш за да изрази своята безпомощност.

— Как разбира всяка жена? Дългите отсъствия от дома, за които няма обяснение, „спешните случаи“ посред нощ, неспокойствието на Бил, който почти постоянно крачи из спалнята и поглежда часовника си, втренчил поглед през прозореца — като че ли няма търпение да бъде с другата. Гледа ме, а дори не ме вижда…

— Скъпа, всички мъже стават такива от време на време — Ванеса я потупа по ръката, за да й вдъхне увереност. — Все пак, женени сте от двайсет и пет години. Практически, още от деца.

— Освен това, Бил не е забравил рождения ти ден — добави Делия. — А това е първото, което забравят мъжете, които имат любовници.

Лара докосна огърлицата и си спомни как й я беше подал Бил, почти подхвърлил, почти забравил. Огърлицата беше ужасно студена на допир.

— Може би тя е прощален подарък — каза, изпълнена със съмнение. — Така, както дават златен часовник на хората, които се пенсионират.

— Лар, това не може да е вярно — каза Вани бързо. — Бил никога не би ти причинил това.

Но проницателните очи на Сузи срещнаха нейните над масата.

— А защо не ни каза за това по-рано? Мислех, че винаги си казваме всичко. Нима нямаме такава уговорка още от детството?

Тяхната детска клетва беше подпечатана с кръв, изтръгната от слабичките им китки с помощта на малка златна безопасна игла. Лара още помнеше как Сузи пищеше от страх и болка. А сега очите на Сузи бяха пълни с друг вид болка — болката, породена от страданието на приятел.

— Защо не съм ви казала? — тя отново сви рамене, жест, с който сякаш признаваше поражението си.

— Срамувала съм се, предполагам.

— Срамувала си се? Така ли се предполага, че трябва да се чувстват жените, когато съпрузите им се влачат подир друга жена? Ние ли трябва да се срамуваме? — Делия беше бясна. — Би трябвало да знаеш по-добре, Лара.

— О, Господи, толкова ми е трудно, наистина ми е много трудно — Лара наведе глава, за да може косата й да скрие сълзите им от тях.

Приятелките й се спогледаха изумени. За първи път, нито една от тях не знаеше какво да каже. Лара беше човекът, възможно най-далеч от егоизма, когото познаваха. Тя даваше на околните сто процента от себе си. Всичко, което притежаваше, можеше да стане ваше, ако сте в нужда. Тя винаги се съобразяваше с децата, с онова егоистично копеле Бил, който се беше възползвал от добрината и себеотрицанието й. Тя не беше безпогрешна, но сърцето й беше златно. И сега те изпитваха безкрайно съчувствие към нея. От всички жени на света, които могат да бъдат изиграни и огорчени по този начин, Лара беше най-беззащитната.

— Събудих се тази сутрин — прошепна Лара. — И изведнъж се почувствах на четирийсет и пет години. И разбрах, че някъде по безкрайния друм на живота съм изгубила себе си. Чувстваш се като никой. Като нищо. Без значение.

— Била си същата, както всеки ден — Вани любящо я прегърна. — Не си различна. Просто… — тя спря да говори, защото се страхуваше да изкаже онова, което мислеше: че Бил Луис е този, който е различен сега. Успехът и отдадеността му на работата го бяха променили. Докато Лара беше отглеждала децата и беше поддържала огъня в домашното огнище, Бил напредваше в кариерата. — Онова, от което имаш нужда, скъпа, е съветник по брачните въпроси — реши тя категорична. — Накарай Бил да се осъзнае, да възвърне здравия си разум.

— Раздрусай го здравата! — добави Сузи.

— Той да върви по дяволите! Онова, от което имаш нужда, е един ден здраво пазаруване — Делия удари гневно с юмрук по масата, чашите подскочиха и силно издрънчаха. — Изиграй Бил! Излез и изхарчи парите му! Ако наистина е в Бейджинг с Мелиса Кени, заслужава си го. Иди да пазаруваш от „Гучи“ и „Армани“. Купи си обувки и секси бельо. Накарай копелето да почувства болката ти чрез джоба си. Обзалагам се, че когато те види с черното копринено италианско бельо и с перлите, онази Мелиса няма да има никакъв шанс.

Въпреки болката си, Лара се усмихна. Пазаруването обаче не беше нейната страст. Тя просто не беше от жените, които живееха за дрехите. Поклати глава, а пълните й със сълзи топли кафяви очи изразяваха обичта й към тях.

— Какво щях да правя без вас! — каза им.

Това беше изявление, а не въпрос и всяка една от тях инстинктивно протегна ръка към средата на масата, за да стисне здраво тези на другите.

— Един за всички и всички за един! — казаха в един глас с откраднатите от Александър Дюма думи. Бяха прочели „Тримата мускетари“ още седемгодишни и още тогава бяха подпечатали дружбата си с кръв.

Лара направи знак на келнера и поръча още четири коктейла „Маргарита“, а после виновно добави:

— Иска ми се да изпия една текила, но не мисля, че ще направя добро впечатление.

Говореше толкова сериозно, че те се засмяха.

— О, Лара, нима още трябва да се тревожим как изглеждаме в очите на околните? — запита я Делия. — Мислех, че най-после сме стигнали възрастта, когато можем просто да бъдем себе си.

Аз също, помисли си тъжно Лара и отпи от леденостудения коктейл. О, Бил, и аз си мислех така.

Докато караше обратно към празната си къща в елегантния „Пасифик Хайтс“, Лара видя червения бански костюм на витрината на един магазин. Беше изрязан високо на хълбоците, ниско при деколтето, беше елегантен и секси. Импулсивно, тя се втурна в магазина, грабна го от стойката и влезе бързо в съблекалнята. Като видя отражението си в огледалото, въздъхна. Беше прекалено пълна за него. И може би прекалено стара. Но пък той си беше просто чудесен за една четирийсет и пет годишна жена, която има нужда от малко окуражаване. Без да размисли, тя го купи — направи си сама подарък.

Развеселена, се прибра у дома си. Декстър, старото златисто ловджийско куче, я посрещна до вратата, със синьото бебешко одеяло. Носеше го навсякъде със себе си, още откакто беше малко кученце. И нищо не можеше да го откаже от този му навик. Сега то й го предложи и тя го погали, разроши меката му козина, засуети се над него.

— Ти си добро старо момче, Декс, нали? — поне докато Декс беше тук, къщата не изглеждаше толкова ужасно празна.

Кучето я последва в кухнята, където тя си напълни една купа с „Алпо“ и си направи кафе. Подпря се на студения гранитен плот, кръстоса ръце на гърдите си и го зачака да се свари. Празните дни се разгръщаха пред нея. Две сутрини в седмицата тя работеше като доброволец в местния Дом за стари хора, където организираше забавленията и обедите и помагаше на домуващите, които бяха над осемдесетгодишни. Всяка сряда следобед участваше в заседанието на комитета по набиране на средства, още два следобеда прекарваше в игра на тенис със Сузи в клуба. И това беше всичко.

Телефонът звънна пронизително. Беше синът й. Джош беше на двайсет и три и учеше в Медицинското училище в Бостън. Той беше точно копие на Бил, какъвто беше той, когато тя го беше срещнала за първи път. Гледаше по същия идеалистичен начин на професията си. Джош искаше да бъде лекар като баща си и тя не се съмняваше, че той също ще успее.

— Просто исках да ти кажа „Честит рожден ден“, мамо — каза той и тя му благодари за картичката и за подаръка, които й беше изпратил — красиво шалче, избрано, без съмнение, с помощта на момичето, с което ходеше.

Говориха малко за това, колко зает е той, колко са дълги лекциите и колко трудни — изпитите му, колко е отвратително времето в Бостън, а после той я запита какво ще прави тази вечер.

Сърцето на Лара се сви, когато си помисли за вечерта, която й предстоеше, дълги, празни и самотни часове.

— Знаеш ли какво, ще взема Декс и ще отида в къщата на плажа — реши изведнъж тя. — Там винаги се чувствам по-добре.

А всъщност имаше предвид, че там е по-малко самотна.

— Забавлявай се. Липсваш ми, мамо. Обичам те. Ще ти се обадя пак скоро — каза Джош. И след секунда затвори.

Мини се обади след две минути и Лара се запита дали Джош не й се беше обадил, за да й напомни, че майка им има рожден ден. Мини беше само на двайсет и една, красива и жизнерадостна. Живееше в Лос Анджелис и се надяваше да стане филмова звезда.

— Честит рожден ден, мила мамо — пропя тя в телефонната слушалка. — Няма да те питам на колко години ставаш, защото знам, че е грубо, когато една жена стане на „определена възраст“. Предполагам, че ти се иска хората вече да започнат да забравят възрастта ти.

Тя се смееше, докато говореше, и Лара също се засмя.

— Ти прекрасно знаеш на колко съм години, защото те родих, когато бях на двайсет и четири.

— Съжалявам, че забравих да ти изпратя картичка и подарък, мамо — каза Мини, пълна с разкаяние. — Веднага ще изляза да ти купя нещо великолепно и секси.

Лара си помисли, че за втори път през този ден някой й предлага да си купи нещо секси.

— Татко какво ти подари?

Лара й каза за диамантената огърлица и отдалечи слушалката от ухото си, когато Мини подсвирна силно от изненада.

— Уоу, мамо, впечатлена съм! Обикновено ти подарява букет рози и последния нашумял роман. Какво му става сега, да не би да страда от чувство за вина или нещо подобно?

Сърцето на Лара пропусна един удар, после тя чу веселия смях на дъщеря си. Разбира се, че Мини не знаеше. Откъде би могла…?

— Кога ще си дойдеш у дома? — запита тя, като много й се искаше гласът й да не издава тъгата, която изпитва.

— Веднага щом се освободя, мамо. Ще се опитам, обещавам.

Сбогуваха се и Лара остави слушалката. Изключи машината за кафе и напълни чашката си, но вече не й се пиеше толкова много. Загледа втренчено през прозореца на кухнята. Този следобед в Сан Франциско беше необичайно син и слънчев. Разбира се, Мини нямаше да си дойде у дома възможно най-скоро. И двете й деца бяха излетели от семейното гнездо. Джош наистина беше затрупан с работа, а Мини се къпеше в слънчева светлина и разкош. Желаеше най-доброто и за двамата.

Декстър близна ръката й и тя сведе поглед към него. Безусловна любов грееше в очите му. Тя се наведе и го целуна по меката козина.

— Знаеш ли какво ще направим, ти и аз, Декс? — каза тя. — Ще отидем в къщата на плажа. Ще те извеждам на дълга разходка всеки ден, а вечер просто ще си седим пред огъня и ще слушаме океана.

Той излая възбудено два пъти и тя се засмя. Без съмнение, думите „плаж“ и „разходка“ му бяха познати.

Тя изтича нагоре по стълбите с кучето по петите си, нахвърли няколко неща в чантата си, грабна няколко пакета и кутии от хладилника и напъха всичко в багажника на белия си автомобил. Декстър вече се беше настанил на седалката отпред и тя зае бързо мястото си пред волана.

На сърцето сякаш й олекна, докато шофираше на юг, от радиото се носеше малко старомодна музика, а вятърът развяваше косата й. Щеше да се чувства по-добре в близост до океана. Винаги се чувстваше по-добре там.