Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (17)

Глава 17

Дан отвори очи. Извърна глава и започна да изучава профила на Лара, който, в приглушената светлина на вътрешността на самолета, изглеждаше студен, вкаменен. Беше потънала в собствените си мисли и от нея струеше такова чувство на тъга и копнеж, че той се зачуди дали е постъпил правилно, като е тръгнал за Франция с нея. Дали тя вече не съжаляваше, че го е поканила? Дали не беше смутена заради разликата във възрастта им? А може би беше просто разстроена от непрекъснатите неуредици и обвиняваше себе си за това? Ако я познаваше добре, а вярваше, че е така, най-вероятно беше смесица от трите.

Взе брадичката й в шепи и обърна лицето й към своето.

— Любовта — каза й сериозно — може да преодолее всичко, което й сервират от „Делта еър лайнс“.

Лара се засмя, изтръгната изведнъж от мрачността си, а той я взе в прегръдките си и я целуна жадно по устните.

— Мина прекалено дълго време, откакто за последен път правих това — погали бузата й с длан и проследи очертанията на устните й с пръст.

Изведнъж запалиха осветлението и те неохотно се разделиха.

— Дами и господа — каза стюардесата с безличния си глас, използван от персонала, — след малко ще сервираме закуска, след което ще кацнем във Франкфурт.

Скована от умора, Лара каза:

— Не мисля, че бих могла да понеса още една чашка кафе.

— Нито пък повече кифлички и хлебчета…

— Да не говорим за още една купичка сладолед — тя си спомни виновно, че вече беше изяла две: една в самолета до Синсинати и една в този самолет. Молеше се да не й предложат трета по време на полета до Париж, защото, като се вземеше предвид и неочакваният стрес, изглежда, всичката й воля се беше стопила незабелязано. Беше затворник на авиолиниите, робиня, която послушно изяждаше всичко, което й предложеха, независимо от калориите, независимо дори от това, дали й харесва или не. Защото така поне имаше какво да прави.

Освен това от виното беше получила главоболие.

Закуската беше сервирана и бързо разчистена. Само след секунди откриха, че закопчават коланите, че се уверяват дали са ги закопчали добре и че кацат във Франкфурт.

— За пътниците, които имат свързващи полети, служител от нашия персонал, облечен в червено сако, ще чака на изхода. Той ще ви помогне. Благодарим ви, че летяхте с „Делта“ — гласът на стюардесата звучеше уморено.

Лара погледна часовника си. Бяха изминали вече двайсет и два часа, откакто бяха напуснали Сан Франциско, а все още бяха само във Франкфурт. С копнеж си помисли, че вече трябваше да е в прекрасната стая на хотел „Риц“.

На терминала нямаше никакви служители на персонала, облечени в червени сака. Всъщност нямаше нито един човек. Летището във Франкфурт беше безлюдно като училищна кафетерия след обяда и стерилно и чисто като хирургична зала.

Дан извади от джоба си листчето с номера на полета на „Луфтханза“ до Париж, който чиновникът от летището на Синсинати им беше дал. Сравни информацията с тази на монитора с предстоящите полети.

— Имаме петнайсет минути — каза той и отново сграбчи ръката на Лара. Преминаха на бегом покрай безкрайна редица витрини с елегантни рокли и кожени якета, скъпи чанти и безлюдни кафе-барове. Разбира се, техният изход беше на противоположния край на терминала. Успяха в последната минута.

Русокосата жена с червените очила, седнала зад бюрото в гишето на „Луфтханза“, ги изгледа неодобрително, като че ли те нямаха абсолютно никакво извинение за закъснението си. Като все още едва си поемаше дъх, Дан й подаде листчето с номера на полета, за който имаха резервации. Тя го изучаваше, смръщила вежди, и непрекъснато натискаше бутона на мишката и поглеждаше към монитора на компютъра, а Лара я гледаше с нескрита тревога и пристъпваше от крак на крак. Ако жената не побързаше, щяха да затворят вратите на самолета.

Жената им подаде листчето обратно.

— Нямате резервации за този полет — каза им.

За нейна собствена изненада, Лара се изкикоти. Това беше последната сламка. Дан й се усмихна широко, после двамата започнаха гръмогласно да се смеят. Чиновничката ги гледаше втренчено, изумена от реакцията им, а Лара се облегна на плота, изтощена от умората и взривния смях.

— Дойде ми прекалено много! — хлъцна тя. — Просто прекалено много!

— Вижте — опита се да обясни Дан колкото се може най-разумно, — имахме много дълъг полет, всъщност два много дълги полета. Трябваше да бъдем в Париж вчера. Не можете ли да ни намерите места в този самолет? — усмихна се широко на чиновничката. — Моля ви — добави той, — наистина бихме оценили това.

Тя си позволи да му се усмихне неохотно, после отново се обърна към компютъра.

— Може и да извадите късмет. Изглежда, има двама пътници, които не са заели местата си — тя погледна часовника си. — За тях вече е прекалено късно — призна тя и набързо им издаде две разрешителни да се качат на борда.

Те побързаха да се качат в самолета и се отпуснаха тежко на седалките, изтощени. Вратите бяха затворени, моторите бръмчаха.

— Най-после! — въздъхна Лара.

— Да, най-после! — усмихна й се Дан. — На път сме.

Лара също му се усмихна въодушевена. Чувстваше се като Ева, която най-после ще влезе в Райската градина. Просто знаеше, че Париж ще бъде тяхната Райска градина.