Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (16)

Глава 16

Лара беше напълно будна по време на целия десетчасов полет, хваната в капана на пространството и времето, докато Дан дремеше неспокойно на седалката до нея. От време на време, тя го поглеждаше с любов. Изглеждаше толкова млад.

Знаеше, че трябваше да му каже, че пътуването първоначално е било планирано като нейния втори меден месец, но някак си чувстваше, че ще е по-добре, ако той не знае. А сега беше прекалено късно.

Замисли се за последния път, когато беше летяла до Европа — по онова време, току-що омъжена.

Бяха се оженили едва предния ден. Лара беше в традиционната бяла булчинска рокля — от сатен, свободна и дълга, с дълъг шлейф, който трябваше да наметне на ръката си четири пъти, за да може да върви. Спомни си, че роклята беше шести размер, и с тъга си помисли, че сега по никакъв начин не би могла да се събере в нея, макар че дъщеря й, Мини, със сигурност би могла. В сватбения ден Лара беше прибрала лъскавата си черна коса на кок, в който бяха закрепени ароматни гардении. С красивите си правилни вежди и златистокафяви очи, с блясъка и красотата на младостта, тя много приличаше на Одри Хепбърн.

Бил, когото дотогава беше виждала само в бяла докторска престилка или в дънки и пуловер, й се беше сторил като млад и красив непознат в сивия си безупречен костюм, с пригладената си къдрава тъмна коса и с бялата роза в бутониерата.

Майка й беше настояла да се спазят традициите и искаше тя да уточни подробностите. Имаше триста гости, бяха ангажирали още преди година местния клуб. Малките й братовчедки носеха цветята, а приятелките й бяха шаферки. Вечеря и танци, сватбена торта и шампанско, снимки и речи. Още преди всичко да е приключило, тя и Бил изгаряха от нетърпение да се скрият в хотелската си стая не защото нямаха търпение да паднат в прегръдките един на друг, а защото много им се спеше. Бяха изтощени от напрежението на седмиците, предхождащи голямата сватба. На следващия ден Бил беше спал по време на полета до Париж точно така, както сега дремеше Дан.

А Лара беше прекалено развълнувана, кипеше от щастие и не искаше да пропусне нито минута от онова, което й се случва. Беше изпила шампанското и беше изяла до троха храната, която сервираха в самолета, защото не беше хапнала нищо на сватбата си и умираше от глад. И дори изгледа филма, макар всички други пътници да спяха дълбоко. Помнеше всичко ясно и до ден-днешен. Филмът се казваше „Дневникът на полудялата домакиня“.

Може би неговото заглавие беше зловещо предзнаменование, помисли си тя сега с горчива усмивка. Предчувствие за онова, което щеше да дойде. И ако трябваше сега да признае истината, в някои от онези безкрайни седмици, когато Бил отсъстваше от къщи и тя беше сама с две малки деца, й се струваше, че ще полудее. Например, когато децата бяха повредили кранчето в банята и бяха наводнили целия втори етаж, когато водата се стичаше дори надолу по стълбите, а тя беше изпаднала в паника, защото не знаеше как да я спре, или пък когато Мини удари силно Джош по главата с една играчка влакче. Имаше кръв навсякъде и тя трябваше, обезумяла, бързо да го заведе в болницата, където да му окажат спешна помощ. Или когато трябваше да се плати наемът, а тя буквално броеше пенитата и си купуваше евтини хамбургери. В онези дни можеше спокойно да изиграе ролята на главната героиня във филма.

По онова време Бил не печелеше много. Работеше дълго, повече от нормалното, и често отсъстваше. А нейната главна грижа в живота бяха двете им деца и как да успеят да свържат двата края. Но пък бяха щастливи. Нали? Макар че сега, като си спомнеше за стреса и за несвършващите отговорности, които тежаха само на нейните рамене, Лара не можеше да си представи как са могли да бъдат щастливи.

Погледът й се спря на лицето на Дан, отпуснато в съня. Главата му клюмаше и тя се премести по-близо до него, за да може той да я подпре на рамото й. Огледа се и видя, че всички останали или спят, или гледат филма. Беше благодарна, че никой не забелязва каква любов изпитва към младия си любовник и не прави коментари относно разликата във възрастта им. После остро си напомни, че не би трябвало да се интересува от мнението на хората. „Но ти се интересуваш“, прошепна тихо едно предателско гласче и тя въздъхна засрамена. Пък и, както и да е, нима такава любов и загриженост бяха нещо забранено? Или глупаво? А дали това беше любов, все пак? Откъде би могла да знае.

Докато самолетът летеше безметежно към Франкфурт, Лара си спомни как тя и Бил бяха пристигнали в Париж, в хотел „Риц“. Спомни си колко много се вълнуваше, че ще отседне в известния хотел, където Ърнест Хемингуей беше пил мартини в бара на улица „Камбон“ и където беше „освободил“ Париж след войната. Където беше живяла Шанел, в огромен апартамент, към който водело грандиозно стълбище. Шанел беше показвала колекциите си тук, седнала полускрита в сянката на стълбището. Пушела настървено цигара, от цигара, докато зорко следяла реакцията на публиката. Короновани глави, куртизанки и филмови звезди бяха отсядали в същия този луксозен хотел, където, години по-късно, принцеса Даяна беше вечеряла за последен път в живота си. „Риц“ се беше превърнал в част от историята и Лара щастливо се къпеше в неговия лукс. А дали беше така?

Някъде дълбоко от подсъзнанието й, скрит в продължение на години, изникна спомен за огромно изтощение. Тогава беше само на двайсет години и никога не беше пътувала по-далеч от родната си Калифорния, всъщност — от Чикаго. Бил беше на двайсет и осем и беше прекарал по-голямата част от живота си в училище или в болницата. Бяха двойка млади и неопитни съпрузи в чужда страна, несигурни в себе си и един в друг. Тя беше раздразнителна, той — вечно в лошо настроение. Стаята им със сигурност беше най-малката в грандхотела и беше с изглед към покривите.

— Les toits de Paris — беше казал Бил, за да се изфука с френския си, с което много я ядоса. Защо винаги трябваше да се надува така и да се хвали с фактите, които са в главата му. Погледна го втренчено — все едно че той беше същество от друга планета.

Онази вечер спаха в двата противоположни края на двойното легло, за което Бил специално беше помолил. Бяха ядосани и се държаха сковано, обвиняваха се един друг, а бракът им все още не беше консумиран. А Лара толкова силно копнееше да се прибере у дома, че цяла нощ беше плакала.

Как тогава беше запазила спомена за Париж като съвършен през всичките тези години? Умът й пазеше само фактите — в стаята им имаше цветя, легло с медни табли, красиви златисти завеси от брокат и позлатени кантове на мебелите, а от малката тераса се виждаха безброй звезди.

На следващия ден с Бил се бяха разходили навсякъде с пътеводител в ръка. Помисли си, че със същия успех можеха да имат на гърба табелки, на които да пише, че са американци. На нея й се искаше да надникне във всеки скъп бутик, да седи в някое малко кафене и да гледа как хората минават покрай нея или как сядат в същото заведение и пият „Рикард“ или „Пастис“ — имена, които виждаше гравирани по пепелниците, поставени на елегантните маси на открито. Искаше да се почувства французойка, а Бил искаше просто да разгледа Франция. Това беше огромната разлика между тях. Бил беше планирал всичко и смяташе да го изпълни.

На третия ден Лара мислеше, че ще умре заради болките в краката. Имаше огромни пришки на всички пръсти, а същата вечер щяха да вечерят в най-големия и изискан парижки ресторант. Това щеше да бъде гвоздеят в техния престой.

Прекара дълги часове с крака, потопени в ледена вода. Почувства как студът я сковава цялата, а после се опита да напъха стъпалата си в тесните черни велурени обувки с високи токчета, които идеално подхождаха на тясната и къса черна рокля, която си беше купила за случая. Нямаше полза. Единственото, което би могло да носи на краката си, бяха маратонки. Копнееше да си остане в леглото и просто да извика рум–сървиса, но Бил не искаше и да чуе.

— Обуй си маратонките, Лара — заповяда й нетърпеливо. — Ще отидем.

Всички глави се обърнаха към нея, когато накуцваща и дълбоко огорчена, влезе в изискания ресторант. Виждаше как хората се усмихват и коментират, скрити зад дланите си. Но метрдотелът беше любезен и прояви съчувствие, очарован от младостта им.

— Пришки — обясни му тя шепнешком, поруменяла от смущение.

— А, мадам, Париж може да бъде много жесток към краката на дамите — отговори й също шепнешком, с разбиране, той, докато ги водеше към маса в ъгъла, откъдето се виждаха грозните стени на Нотр Дам.

Храната беше доста различна в онези години, особено френската кухня, в която все още бяха включени много масло и сметана. До женитбата си тя беше ученичка и беше живяла възможно най-евтино, хранеше се с пици и бургери, а Бил беше стажант и ядеше каквото предлагаха в кафетерията на болницата. Сега Бил започна разточително да поръчва.

— Ще започнем с foie gras — реши той, без да се посъветва с нея. — И по чаша сотерн.

Младата Лара го гледаше втренчено, с влажни огромни очи и широко отворени меки устни, впечатлена от неочакваното му познаване на френската кухня. Той знаеше дори какво вино да поръча.

— А после какво? — Бил я погледна въпросително.

Тя отметна от очите си дългата черна коса, прегледа набързо менюто, цялото изписано на френски.

— Мосю трябва да опита патицата — каза сервитьорът с желание да им помогне. — Ресторантът е известен с нея. А след това може би зелена салата и малко сирене. А после и десерт.

После идваше най-голямото препятствие. Бил прегледа бързо и като обезумял листата с вината, като няколко пъти изпсува тихо при вида на цифрите, обозначаващи цената. Търсеше бутилка вино, която да му е по джоба.

— Мосю и мадам са може би тук на меден месец? — сервитьорът беше обучен перфектно. — Тогава, разбира се, трябва да пиете шампанско.

И така Бил поръча шампанско, като дори отказа да погледне цената.

Вдигнаха тост и отпиха от превъзходната бълбукаща течност. Лара си спомни колко красив и изтъкнат й се струваше тогава Бил. Нейният съпруг, хирургът. Дори сега можеше да усети вкуса на първото си ястие в изискан френски ресторант.

Когато привършиха със салатата и сиренето, бяха изпили и всичкото шампанско. Бил беше захвърлил всяка предпазливост и поръча бутилка червено вино. Беше тъмно и силно и много скъпо, спомни си тя. За да го отвори, сервитьорът го подържа известно време над пламъка на свещта. Още усещаше аромата на патицата, много апетитна на вид. Донесоха я цяла на масата им, за да могат да й се възхитят. Кожата й беше кафеникава и хрупкава. На крака имаше някакво етикетче, което трябваше да им покаже, че е специална порода и в ограничени количества — като превъзходното вино. Но това етикетче само накара Лара да си помисли, че патицата е била живо същество преди това. Не можеше да не си представи как изрязват части от нея, а после я слагат във фурната, как изсмукват жизнените й сокове. Лара преглътна тежко и трудно, докато сервитьорът тържествено хвалеше блюдото.

Не можа да хапне от патицата. Тя просто засядаше в гърлото й. Бил, в новата за него роля на светски мъж, изразяваше леденото си презрение от слабостта й. Мълчанието между тях ставаше все по-дълбоко и по-значимо, а сервитьорът напълни отново чашите им.

Тя се насили да опита от пикантното сирене, което преглътна с няколко глътки от превъзходното вино. И това направи само защото се страхуваше да каже „не“. Но и двамата изгълтаха с огромно удоволствие шоколадовия десерт.

Тази нощ Лара прекара на мраморния под на банята им в „Риц“. Повръщаше неудържимо. Бил спеше, напълно облечен, много пиян и хъркаше високо в „тяхното“ двойно легло.

Каква силна омраза беше изпитвала към него в онази нощ, толкова нещастна и самотна в студената баня. Нейният съпруг, лекарят, дори не знаеше, че е болна. Как й се искаше да не се беше омъжила за него! С новия напън за повръщане си пожела да бъде мъртва само след секунда.

На следващата сутрин Бил стана рано, бодър и щастлив. А Лара лежеше в леглото и се чувстваше ужасно.

— Колата ни чака, скъпа — беше извикал той изпод душа. — По-добре се посъвземи и се приготви навреме, защото днес потегляме към Лоара. Ще разгледаме няколко от известните замъци.

Лара нададе стон и с усилие стана от леглото с крака, натежали като олово. Все още й беше лошо и главата й се въртеше от виното. Доколкото познаваше Бил, щяха да изследват проклетите замъци сантиметър по сантиметър.

— Не можем ли да останем тук само още един ден? Само ти и аз? Изпрати да донесат кафе и да се отпуснем. Какво ще кажеш?

Той надникна от банята и я погледна втренчено. В същото време подсушаваше енергично косата си с хавлията.

— Да не си луда, Лара? Та ние сме във Франция! Няма време за отпускане. Пък и кой има нужда от рум сървис?

„Аз“, помисли си нещастно тя, като гледаше подутите си стъпала, обсипани с пришки. Как й се искаше няколко часа просто да поседи. В колата щеше да може да го направи. Бил щеше да шофира. А той караше бързо и беше нетърпелив шофьор.

Беше истински ад дори да излязат с колата от Париж. Магистралите бяха претъпкани. Нямаше нито един свободен сантиметър. Пътната карта беше на френски, имената звучаха подвеждащо и ги объркваха и тя, която трябваше да бъде навигатор, обърка пътя цели шест пъти в онази сутрин, като следваше знаците, които сякаш винаги водеха до задънена улица. Бяха потеглили към град Тур, но откриха, че се намират край Льо Ман, а там нямаше нито един замък. Бил беше побеснял от яд, а Лара беше в мрачно настроение и непрекъснато настояваше, че вината не е нейна. А после го питаше защо той мисли така. Тя настояваше още просто да се примирят и да намерят някой малък хотел, където да прекарат нощта на спокойствие, а Бил настояваше да се придържат към графика си и да изминат веднага целия обратен път до Тур.

Мракът се беше спуснал и, естествено, те отново се изгубиха. Завършиха пътя си там, откъдето бяха тръгнали. Прекараха нощта в „Лорен“, семеен хотел в Лу, близо до Льо Ман, където заспаха толкова дълбоко, че все едно изпаднаха в безсъзнание. Беше хубав хотел, буржоазен в добрия смисъл на думата, а имаше и ресторант. Дотогава не бяха хапнали нищо и буквално умираха от глад, а храната беше от добрата стара френска кухня. Пилешкото месо се топеше в устата, хлебчетата бяха превъзходни, а пухеният дюшек и меките завивки бяха като балсам за уморените пътешественици.

Едва сега Лара разбра, удивена, че истината е следната: в Париж тя и Бил непрекъснато бяха спорили и непрекъснато бяха сърдити. Освен това тя се беше напила, а персоналът на хотела се отнасяше надменно с двойката неопитни и бедни американчета. А и през цялото време бяха прекалено изтощени, за да правят любов.

Но как тогава беше запомнила Париж като синоним на идеалното щастие? Как пазеше толкова противоречив спомен през всичките тези години? Разтърси глава, объркана от номерата на паметта. А може би те се проявяваха само когато човек отчаяно искаше това?

„Е, този път поне не може да бъде по-лошо“, помисли си тя.