Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (13)

Глава 13

Готовите дрехи висяха в гардероба на Лара, а новите обувки и сандали стояха чинно под тях. Скъпата дамска чанта все още беше увита в амбалажна хартия, а новото бельо, фино и скъпо, много различно от памучното, което обикновено носеше, сякаш беше направено не от дантела, а от тръни. Делия обаче й беше казала: „Това е втори меден месец и дори да отидеш сама, никога не знаеш какво може да се случи.“ И беше вдигнала миниатюрното парченце дантела. „Това тук може да преобърне живота ти“, беше казала още тя. Лара я беше изгледала въпросително. „В добрия смисъл на израза, разбира се“, беше добавила Делия и се беше изкикотила.

Лара обаче мислеше, че задникът й изглежда прекалено голям в тези бикини, и не беше сигурна дали ще свикне с допира на тази материя до кожата й, но момичетата бяха така ентусиазирани и толкова доволни, че беше отстъпила. Беше се оставила на опитите им да я направят по-елегантна. Но за кого?

Бил не се обади повече. Нито пък Дан Холанд. След няколко дни щеше да замине за Париж. Щеше да отседне, съвсем сама, в разточително луксозна стая в „Риц“ същия хотел, където двамата с Бил бяха отседнали през медения си месец. Тогава гостуването в хотела беше подарък от майка й. Щеше да обядва и вечеря, все така сама, в „Мишелин“, известния ресторант „Три звезди“. Ще шофира сама по протежението на Лоара, ще разглежда замъците, ще отсяда в същите малки странноприемнички, ще се храни в същите кафенета и бистра, в които с Бил си бяха хапвали заедно.

Ще си направи сама пикник край езерото в Лимож, където с Бил бяха хранили патиците. Ще отседне, все така сама, в онзи малък хотел близо до Бержерак същият, чиито стени се миеха от тихата река Дордона и където, както си седиш във ваната, можеш да гледаш красивите лебеди, носещи се величествено над водата. Щеше да прекоси сама разстоянието до Авиньон, който беше врата към Прованс. Щеше да разгледа селцата, които се гушеха в хълмовете. Сама. Щеше да отседне в старата ферма и да вечеря — сама. Щеше да се наслади на прекрасното вино, което поднасяха. Пак сама.

И все така сама, щеше да поеме на юг, към Ривиерата. Щеше да отсяда на същите места, да се пече на същите плажове и да се мотае по същите кафе–барове в ясните и сини нощи. Сама.

Не искаше да предприеме това пътуване. Толкова силно беше нежеланието й, че почти протегна ръка към телефона, за да го отмени. После погледна отново новите си дрехи и си спомни колко уверено беше говорила пред момичетата.

Докосна диамантената огърлица, която продължаваше да носи непрекъснато и която, предполагаше се, щеше да върне Бил при нея. Бил не се върна при нея, но тя продължи да я носи. Дали все още ли таеше надежда? Въпреки онова, което изпитваше към Дан Холанд?

Не беше престанала да мисли за Дан, откакто се бяха разделили. Той беше в ума й, когато се редеше на опашка в супермаркета. Пак за него мислеше и на партитата, които организираше за хората от старческия дом. Питаше се къде ли е той в този момент и какво ли прави.

Мислеше за допира на силните му ръце до закръгленото й тяло, докато се сапунисваше под душа и докато се оглеждаше критично в огледалото, гола, търсеща недостатъци, които той може да е открил у нея. И обикновено ги намираше.

А после, в леглото, мечтаеше за твърдото му тяло върху своето и се събуждаше гореща и влажна, желаеща го.

Къщата в Сан Франциско, макар и просторна, сякаш я стягаше, задушаваше я. Ръката често оставаше спокойно върху телефонната слушалка. Знаеше наизуст номера на Дан. После издаваше вик на нетърпение и се извръщаше от съблазнителния телефонен апарат.

Един ден, като не можеше повече да понася клаустрофобията и безнадеждността, тя обу чифт стари дънки, облече раздърпана тениска и извика Декс. Кучето грабна одеялото си и щастливо скочи на седалката до шофьорското място.

Слънцето беше вече почти залязло, когато колата й навлезе в тясната и мръсна алея, която водеше към дома на Дан Холанд — дървената къщичка във формата на буквата „А“, пред която имаше малка градинка, а зад нея беше ревящият океан.

Лара гледаше втренчено оградата от колове и разпръскващия упойващ аромат жасмин, който се виеше около перилата на верандата, леденостудените рози и малките пътечки между тях, обрамчени с морски раковини. Дан беше старомоден мъж, това поне беше ясно.

Седеше нерешително в колата. „Остави, Лара. Отиди си. Остави го да живее живота си, той е прекалено млад, брат му е на възрастта на сина ти. За вас двамата няма бъдеще.“

Но излезе от колата и тръгна по пътечката, от двете страни на която бяха поставени раковини. Старо овчарско звънче с медна верижка служеше за входен звънец. Тя дръпна жичката и чу звъна му да отеква някъде във вътрешността на къщата. Докато чакаше, долавяше и музика, не само аромата на жасмина. Почука нетърпеливо няколко пъти, после открехна малко вратата и надникна. Най-накрая извика:

— Ало! Има ли някой тук?

Помещението, което се откри пред погледа й, беше огромно и завършваше с галерия. Имаше дивани, които изглеждаха някак смачкани. По тях бяха разпръснати възглавнички с изтъркани калъфки. Имаше и доста овехтяла масичка за кафе и телевизор с голям екран — достатъчно голям, за да му е удобно на Дан да гледа спортните предавания. Имаше още маса от борово дърво с шест стола, рогозка от тръстика и висока бяла ваза, в която бяха поставени върбови клонки. Всичко беше безупречно чисто. Като че ли тук живееше жена, а не мъж. Такива бяха мислите на Лара.

Тя колебливо излезе през френските прозорци и се озова в малко дворче с изглед към океана. Заля я музика, изпълнявана на китара, която се носеше от два високоговорителя, поставени встрани. А после ги видя, силуетите им бяха очертани на арката на вратата, която водеше към страничния двор. Бяха с гръб към нея.

Жената беше руса и стройна, а Дан я беше прегърнал с обич през раменете. Докато ги гледаше, той я целуна по върха на косите, жената каза нещо и Дан й отговори със смях.

Извърна се, разкъсвана от желание да избяга по-бързо. Не трябваше да бъде тук… Въобще не трябваше да идва… Сега вече знаеше, че не е означавала нищо за него… О, Господи, трябваше веднага да си тръгне!

— Лара!

Хванаха я на местопрестъплението. Ужасена и унизена, тя се обърна с лице към него.

— Добре дошла — Дан взе ръцете й в своите и й се усмихна.

Над неговото рамо, Лара срещна погледа на другата жена. Тя беше силна, кипяща от цветущо здраве.

Изглеждаше така, сякаш прекарваше по-голямата част от времето си на открито. Беше някъде на възрастта на Лара.

— Позволи ми да те представя на леля си Джес — каза Дан. — Най-малката сестра на майка ми и всъщност жената, която поддържа къщата ми.

Леля Джеси стисна топло ръката й.

— Той никога не би се справил сам.

— Лара е приятелка — Дан изглеждаше в добро настроение, щастлив и отпуснат. — Има къща по-надолу по крайбрежието, край Кармел.

— Това е хубаво — леля Джес се усмихна. — Тази част от страната е красива. Приятно е да се живее там.

— Да. Благодаря ви. Наистина е така — Лара изпитваше затруднение с намирането на подходящите думи. Дан продължаваше да държи и гали ръцете й и Лара беше сигурна, че този факт не остава незабелязан от леля му.

— Е, аз ще си тръгвам вече — каза леко, неангажиращо, леля Джес. — Имам деца, които трябва да нахраня. А още и коне, и кучета, без да броя котките и хамстерите — тя се смееше, докато казваше това, и ставаше ясно, че тази всекидневна рутина е основата и радостта на живота й. Тя се радваше, че животът й е пълен.

Лара завистливо си помисли, че леля Джес очевидно е много доволна от живота си. Когато тя си тръгна, Лара се обърна и погледна внимателно Дан в очите.

— Ти каза, че онова телефонно обаждане е за мен.

Дойдох да ти кажа, че съжалявам. Сгреших. И освен това, не знам дали бих могла да живея без теб.

Нямаше намерение да казва това последното, но то просто се изплъзна от устните й — така, както обикновено става с истината, която все ни изиграва да я признаем. Ръцете на Дан бяха на раменете й, лицето й беше повдигнато към неговото, дългата й коса се развяваше свободно на вятъра.

— Не съм преставал да мисля за теб нито за секунда, откакто си тръгна — каза той тихо.

— Но от това нищо не може да излезе — тя искаше и той да го знае, искаше да подчертае, че не очаква нищо от него. — Прекалено съм възрастна за теб. Погледни ме. Аз съм на възрастта на леля ти.

Мислеше: „Погледни ме, Дан. Виж истината.“

— Винаги съм виждал истината — той изглеждаше изненадан, че тя въобще е отворила дума за това.

Тя попиваше с обич всеки детайл от силното му младо лице — леко наболата му брада, твърдите очертания на чувствените устни, правия нос и силния грациозен врат, широкото чело с правилната извивка и дълбоко поставените очи с толкова наситен син цвят, че чак ти се завиваше свят, като ги погледнеш. Той беше толкова красив, че желанието да го докосне беше неустоимо. Искаше да прави любов с него, да бъде негово притежание.

— Имаме само три дни — каза тя, твърдо решена да изясни позициите си. — После заминавам за Париж.

Дан я отдалечи от себе си шокиран.

— Дошла си, за да ми кажеш, че ще заминеш със съпруга си? И ще си позволиш да прекараш с мен оставащите три дни?

О, Господи, ето, че отново бяха в недоразумение. Не това беше имала предвид тя.

— Не, не, заминавам сама. Планирала съм това пътуване толкова отдавна. Трябва да замина.

И тогава ръцете му отново я обгърнаха. Тялото му беше топло, косата му имаше соления мирис на морския вятър. Не знаеше какво я накара да го каже, но думите се изплъзнаха неусетно от устните й.

— Ела в Париж с мен, Дан — прошепна тя, когато той се наведе да я целуне.

Бяха се притиснали толкова силно, че телата им сякаш се бяха слели в едно. Той я взе на ръце и я занесе нагоре по стъпалата. Спалнята му беше с изглед към океана. Прозорците бяха широко отворени и свежият морски въздух влизаше свободно. Той я остави внимателно на широкото легло от борово дърво. Белите чаршафи бяха хладни или може би кожата й беше прекалено гореща.

— Никога не съм усещал липсата на друг човек така, както ми липсваше ти. Като че ли бях изгубил част от самия себе си — прошепна той между целувките, с които обсипваше устните й. — Помниш ли, онази нощ ти казах, че съм открил какво е любовта. Вярваш ли ми?

Реалността беше някъде много далеч. Съществуваха само те двамата, техните тела, студът и горещината.

— Вярвам ти.

Той я взе в мечешка прегръдка, мускулите на ръцете му прилегнаха точно към страничната извивка на гърдите й. Тя чувстваше всяко тънко косъмче по тялото му, а тежестта му беше повече от прекрасна.

— О, Господи, толкова се радвам, че се върна при мен — прошепна той. — Реших, че все още обичаш Бил.

Мислех, че той ще се върне при теб и всичко между нас ще бъде забравено.

— А аз мислех, че ти ще се ожениш за красивата Брит…

Но в следващата секунда съвсем забрави за Брит. Всичко, което искаше, беше да чувства топлината му, бавните му ритмични движения и ласки и хладния морски въздух, който галеше приятно сгорещените им тела.

Когато той най-после влезе в нея, не й остана нищо друго, освен удоволствието на сетивата, тръпнещите нервни окончания, смесващата се пот на любещите се тела. Не искаше нищо повече от живота, освен да остане завинаги в прегръдките на Дан Холанд.