Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (1)

Глава 1

Лара Луис огледа просторната спалня в красивия си дом в Сан Франциско. Лъчите на ранното утринно слънце се плъзгаха по венецианското огледало, светлината почти я заслепяваше и затова тя побърза отново да затвори очи. Чудеше се защо се е събудила с това ужасно чувство. А после си спомни. Днес беше рожденият й ден. Навършваше четирийсет и пет години.

С все още здраво стиснати очи, тя се замисли. Беше омъжена за известен хирург, беше майка на две вече пораснали деца. Беше идеалната съпруга на известния си в обществото съпруг, беше посветила живота си на семейството, живееше, за да им помага, и днес, изведнъж, се оказва вече на средна възраст.

Когато и да хвърлеше поглед на това венецианско огледало, виждаше промените от ясно по-ясно: беше прекалено дебела, с прекалено сластни извивки, а тъмната й къдрава коса, прибрана назад, откриваше бръчките по челото й. Лара въздъхна. Май само пластичен хирург можеше да й помогне вече.

Не беше успяла да стане Лара Луис, известен адвокат; нито дори Лара Луис, известен журналист. Не беше се качвала нито веднъж в самолет, не беше изкачвала планините в Непал — не беше се превърнала в нищо от онова, което беше възнамерявала, не беше правила нито едно от нещата, които беше планирала. Беше само съпругата на доктор Луис.

Да, преди двайсет и пет години, когато се омъжи за Бил, тя беше млада, стройна, жизнена, амбициозна и, както Бил непрекъснато й повтаряше, красива. Странно е, помисли си с болка, че в скромната докторска съпруга, под четирийсет и пет годишната налята външност, все още тупти младежко сърце, нетърпеливо да вземе от живота всичко, което той предлага.

Обърна се към Бил, но скъпата ленена възглавница беше само леко хлътнала там, където през нощта беше почивала главата му. Чуваше водата от душа в банята. Бил не си пееше под душа. Вече не. Той вече дори не слушаше музика. Поне не в нейната компания.

Бил Луис й беше завъртял главата още при първата им среща и все още имаше това влияние над нея. Като че ли я беше хипнотизирал, омагьосал, очаровал, хванал в плен. Той доминираше над нея или поне така я бяха предупредили приятелите й.

Бил все още беше привлекателен мъж, строен, в страхотна форма. Тъмната му коса беше щедро осеяна в бяло, точно както трябва да бъде на петдесет и три, и го караше да изглежда още по-изискан. Винаги носеше шити на ръка костюми, скъпи английски ризи със златни ръкавели и тежък златен часовник „Ролекс“, който никога не сваляше от китката си. Лара смътно се зачуди дали го сваляше, докато оперира. Предполагаше, че сигурно поне тогава се разделя с него за кратко.

Въздъхна отново. Бил беше от мъжете, на които никой не казва „не“ за каквото и да било. Хората сякаш му бяха слуги. Бяха готови да направят всичко за него, възхищаваха му се, зарязваха задачите си, за да му угодят. Той беше сърдечен хирург с международна слава, известен с първите си опити в областта на трансплантацията, особено при работата си с деца. Нима актьорите не са казвали винаги, че не трябва да се работи с деца? Просто не можеш да излезеш победител. Е, предполагаше, че поне в нейния случай е така. Тя със сигурност не беше номер едно в списъка от задачи на Бил.

Днес — на нейния рожден ден — Бил щеше да лети до Бейджинг и в екипа, който щеше да работи с него, беше и Мелиса Кени. Висока, стройна, елегантна, русокоса. В началото на трийсетте. Специалист в областта на педиатрията.

Настроението на Лара се помрачи още повече, когато се сети за Мелиса. Инстинктът й подсказваше, че Бил има любовна връзка с нея. Защо иначе щеше да тича до болницата посред нощ, уж че има спешен случай? Защо „конференциите“ щяха да се проточват дълго, до късно вечер? Защо иначе ще има този разсеян вид, ще хвърля нетърпеливи погледи на часовника си, защо никога не я чува какво му говори, дори не я слуша? Той дори не я забелязваше вече.

Самотата пак завладя сърцето й и тя заби лице във възглавницата. Чувстваше се уязвима, макар да беше на средна възраст. Бил беше единственият мъж в живота й, единственият, с когото се беше любила. Мисълта, че може да го изгуби, я ужасяваше. Не знаеше как би могла да се справи с някой друг в живота си, в леглото си. Пък и кой би я пожелал — с тези наднормени килограми, отхвърлена от съпруга си, самотна бивша съпруга?

Обхваната от паника, тя скочи от леглото, като че ли, ако стоеше на краката си, щеше да понесе по-леко нещата. Точно в този миг Бил влезе в спалнята.

Лара, съвсем преднамерено, се загърна в розовата си памучна нощница. Приглади разрешената си от съня коса с мисълта колко много й се искаше да се беше събудила по-рано, така че сега да е готова, напарфюмирана и красива за него. Макар да си спомняше времена, когато Бил се обръщаше към нея още в леглото, казваше й, че ухае фантастично — на сън, на сложен предишната вечер парфюм, на жена, аромат, който го подлудяваше тогава.

По този начин Бил искаше да й се извини, да й каже, че все още имат бъдеще. Прибра косата си назад, сложи бижуто на шията и се погледна в огледалото.

Предателското венецианско огледало отрази блестящата огърлица и четирийсет и пет годишно, състарено, лишено от грим, лице. Нейните златистокафяви очи под правите черни вежди я гледаха, само че сега тя видя и фините бръчици около тях. Извивката на бузата й и тази на брадичката бяха същите, както винаги. Или пък дали брадичката й не беше увиснала вече? Широката й уязвима уста беше свита напрегнато, а в тъмните й къдрици тази сутрин се виждаха и бели нишки.

Тя огледа внимателно лицето в огледалото — търсеше старото си „аз“, но не го виждаше. Самотна сълза се търкулна по бузата й, тя я пое с език, за да усети солената й влага, и прошепна:

— О, Лара, Лара Луис. Къде отиде ти? Къде се изпариха всичките ти мечти? Плановете ти? Надеждите ти? Къде си ти?

Някъде по пътя на живота, беше изгубила себе си.

Нима само тя изпитваше такива чувства? Или имаше стотици и дори може би хиляди жени, които се чувстваха по същия начин? А може би само тези, които бяха изгубили себе си, бяха тъжни? Не знаеше.