Анатолий Рибаков
Трийсет и пета и други години (9)

9.

Първа вкъщи забеляза бременността на Лена Ашхен Степановна. След вечеря, когато всички се разотидоха по стаите си, тя я задържа в трапезарията.

— Остани, искам да поговоря с тебе… Седнаха една срещу друга на масата.

— Кажи ми, Леночка, бременна ли си или греша?

— Да.

— Значи имаш съпруг?

— Нямам съпруг.

— Извинявай… В такъв случай кой е бащата на детето? Бих искала да зная.

— Не искам да споменавам името му. Ашхен Степановна сви рамене.

Лена добави:

— И ще те помоля: кажи на татко и той да не ме пита кой е бащата на детето.

Иван Григориевич мълчаливо изслуша жена си, помисли малко, после каза:

— Сигурно е пак оня кучи син.

— Но тогава тя скъса с него.

— Срещаха се и след това. Кажи й да дойде при мен.

— Тя се страхува да говори с тебе, Иване, помоли ме да ти предам ти за нищо да не я питаш.

— Няма да я питам, нека дойде при мен. И бъди по-внимателен с нея. Обещаваш ли ми?

— Обещавам.

Ашхен Степановна влезе в стаята на Лена.

— Леночка, баща ти те вика.

— Защо?

— Иска да си поговорите.

— Вече казах всичко на тебе. Повече нищо няма да кажа.

— Той за нищо няма да те пита. Обеща ми. Иди при него.

Лена остави книгата, стана и решително тръгна към кабинета на Иван Григориевич.

Баща й седеше на дивана. С жест посочи мястото до себе си.

Лена седна.

Иван Григориевич дълго я гледа, после се усмихна.

— Е, какво, значи искаш да ме направиш дядо?

— Ако успея.

— Трябва да успееш. Миналогодишната история не бива да се повтаря. Не те упреквам, само се страхувам това да не повлияе на раждането. Затова те моля да отидеш на лекар и да бъдеш под негово наблюдение. Кажи на майка си, ако искаш, аз да й кажа?

— Аз сама ще й кажа — отговори Лена — и ще отида на лекар.

— Сега деликатната страна на въпроса. Безспорно мен ме интересува кой е бащата на детето. Сама го разбираш. Не за да го накарам да се ожени за теб и не за да искаме издръжка. И без него ще отгледаме детето. Но кой е? Твоят съученик… май беше Юра?

Лена не бързаше да отговори.

Иван Григориевич я гледаше в очакване.

— Да — най-сетне отговори Лена.

— Той знае ли?

— Да.

— Искате ли да се ожените?

— В никакъв случай.

— Той ще си търси ли правата над детето?

— Никога.

— Знае ли някой друг?

— Никой.

— Тогава всичко е наред — каза Иван Григориевич, — детето си е дете, ще живее. Само прояви твърдост в решението си: завинаги отсечи този човек от себе си.

— Така и постъпих.

Тя не хитруваше пред баща си. След майските празници Юра отново се обади. Това я учуди: беше сигурна, че онзи разговор ще им остане последен, че той ще изчезне и вече няма да се появи, че бе обещал да се обади само за ефект.

В автобуса, когато се прибираха от санаториума в Москва, Шарок уж между другото отново се върна към разговора им за Вика:

— Но кой все пак ти наприказва тези неща?

Че Вика е осведомителка, Лена научи от Нина, която пък го знаеше от Варя. Варя била омъжена за някакъв билярдист, ходела с него по ресторанти, където срещала Вика, и категорично твърдяла, че Вика е агентка.

— Казаха ми — кратко отговори Лена.

След няколко дена Юра й се обади в службата, попита я дали не е променила решението си. Не се разбираше какво има предвид: дали евентуален аборт, или тяхното скъсване… Но тя не го попита и отговори:

— Не, не съм променила решението си и няма да го променя.

— Тогава сбогом.

— Сбогом, Юра — каза Лена и затвори телефона.

Така стояха нещата с нея сега.

— Наистина, татко — повтори тя, — вече го направих.

Иван Григориевич понечи да я попита дали е категорична в своето решение, но не я попита, погледна я в очите и тъй като Лена не ги извърна, се успокои и зарадва. Кой казва, че била инфантилна, пасивна… Не! Тя е неговата дъщеря, неговата кръв, неговият характер!

Прегърна я през раменете, привлече я към себе си, тя се притисна до него, сложи глава на рамото му, както правеше като малка.

В кабинета на Иван Григориевич, винаги полутъмен поради издадения ъгъл на стената, съвсем се смрачи. А те седяха на дивана и мълчаха, притиснати един до друг — баща и голяма дъщеря. Такива минути рядко се случваха в живота им. Те ги възнаграждаваха за всички трудности и страдания, през които трябваше да преминат в последните години, даваха им сили да гледат по-спокойно към неясния и тревожен утрешен ден.

В коридора се чу звън.

Иван Григориевич целуна Лена по главата, нежно я потупа по бузата.

— Е, дъще, поседяхме си, мене търсят.

Стана, запали лампата, излезе от кабинета.

В антрето стоеше Марк Александрович Рязанов.

Той пристигна в Москва за Юнския пленум на ЦК. На седми юни пленумът приключи. На осми беше при Орджоникидзе, дълго седя в кабинета му. Но при Иван Григориевич не се отби, а се обади отнякъде по телефона и помоли за разрешение да го посети вечерта вкъщи, макар че отношенията им бяха поразвалени: формално за това, че Рязанов не помоли Сталин за снизхождение към племенника му и Иван Григориевич си позволи да се учуди на тази му постъпка, а фактически за това, че тук пролича тяхното различно отношение към Сталин.

Будягин знаеше, че Рязанов има неприятности, май го сваляли от завода и го прехвърляли в Кемерово, на строителството на комбината. Странно назначение: Марк Александрович е металург, а не минен инженер или химик, най-малкото пък строител. Изглежда, Орджоникидзе го е уведомил за новото назначение, но не му е казал истинската причина за преместването. Естествено затова е дошъл тук, иска да научи от Будягин точно каква е работата. Но Иван Григориевич с нищо не може да му помогне — и той нищо не знае.

Влязоха в кабинета. Марк Александрович помоли за разрешение да си свали сакото, нисък, оплешивяващ дебеланко с къс апоплектичен врат, той пъхтеше, погледът му беше тревожен и напрегнат.

— Е, Марк, казват, че заминаваш за Кемерово? — попита Будягин. Като се обърна към Рязанов по име, искаше да подчертае приятелското си отношение към него. Разбираше, че сега Рязанов се нуждае от него.

— Заминавам. Бих искал да зная причините за преместването. Но Григорий Константинович не ми ги каза. Такава била волята на партията, Кузнецкият басейн трябвало да се подсили. Наградихме те с орден, значи те ценим.

През март в „Правда“ бе публикуван голям списък на ръководители от тежката промишленост, наградени с ордени „Ленин“. Сред тях беше и Рязанов. Начело на списъка беше самият Орджоникидзе. Будягин го нямаше в списъка.

— Не мога да разбера каква е причината. Ломинадзе? Ломинадзе се самоуби през януари. Не бяхме в близки отношения, но никога не сме се и карали. И не съм аз причината за неговото самоубийство, Иван Григориевич, вие добре го знаете. Извикал го секретарят на областния комитет Риндин, държал се грубо с него.

— Ти откъде знаеш?

— В завода всички знаят, Иван Григориевич. На мен лично Ломинадзе не ми е разказвал, но разправят, че му представили нечии показания — бил възглавявал заговор в Коминтерна. И когато за пореден път го извикали при Риндин, той се застрелял направо в колата, шофьорът спрял, помислил, че се е пукнала гума. Гледа — Ломинадзе се килнал настрана и си говори: „Женски изстрел.“ Шофьорът разправяше, че преди това спирали, пийнали, хапнали, изглежда, диафрагмата се е повдигнала и макар че Ломинадзе стрелял правилно, два пръста под пъпката на гръдта, куршумът не улучил сърцето. Върнали се, в болницата оперирали Висарион Висарионович, но той умрял под упойката.

Иван Григориевич слушаше внимателно, макар да знаеше всичко, което му разказваше Рязанов, знаеше и повече: измислените показания на Чер и на други негодници бяха изпращани и на самия Ломинадзе по лично нареждане на Сталин.

— Григорий Константинович обичаше Ломинадзе, разбирам, че тежко е преживял смъртта му. Но аз, както се казва, нямам пръст в тази история… Трудно ми беше да се сработя с него: той — голяма политическа фигура, аз — обикновен инженер, но все пак ръководител на строителството. И въпреки това, повтарям, нямахме конфликти. Знам и отношението на другаря Сталин към Ломинадзе, но не съм се влиял. Нещо повече! Бях убеден, че ще погребат Висарион Висарионович в родния му край, както е прието при грузинците, но беше наредено да го погребем на градските гробища, което и направихме. Грузинците му поставиха паметник, събраха пари с подписка, не кой знае какъв монумент, приличен паметник, можех ли да им го забраня? Може би другарят Сталин е недоволен от това?

— А къде е този списък на дарителите? — попита Будягин.

— В счетоводството. Всичко е оформено. Средствата са доброволни, именно с тези средства заводът плати някои материали, дребна работа, но всичко е законно.

Будягин премълча. Рязанов му стана неприятен: застрахова се… Страх го е. И списъка на дарителите държи в счетоводството. Нима не разбира, че всички, които фигурират в този списък, всичките тези нещастни грузинци след време ще бъдат унищожени. Сталин не прощава подобна благотворителност.

— Иван Григориевич — неуверено подзе Рязанов, — исках да се посъветвам с вас… Естествено разбирам, че преместването ми не е случайно. Но причините за него не са ми ясни. Производствени причини няма: сроковете за строителството се спазват с изпреварване, металът е с високо качество, градът се благоустройва, през януари пуснахме трамвай, ликвидирахме неграмотността, миналата година в институти, техникуми, училища за ликвидиране на неграмотността учиха трийсет и две хиляди души, десет хиляди от тях без откъсване от производството. Градът стана културен център, при нас идваха Собинов и Обухова, Катаев и Гладков, дойде дори Луи Арагон. Та нали всичко е направено от нашите ръце, започнахме от нулата. Защо изведнъж ме свалят?

— Но нали не те понижават — възрази Иван Григориевич, — преместват те на друга, не по-малко отговорна работа. Тук оправи бакиите, сега върви ги оправяй на друго място. Такива са нашите методи.

— Да, разбира се — съгласи се Марк Александрович, — аз съм готов да работя навсякъде, където ме изпрати партията. Но спомняте ли си миналогодишната история с комисията на Пятаков?

— Дето я беше арестувал ли? — засмя се Будягин.

— Ама аз не съм я арестувал, Иван Григориевич — възрази Рязанов, — просто не исках да я пусна в завода, преди да разговарям с Орджоникидзе, а те се обидиха и си заминаха… Да, построихме един киносалон, един клуб на Осоавиахим^[1], един пионерски лагер, една детска градина и една лечебница до сероводородния извор. И то не с държавни средства, хората работиха вечер и в почивните дни, работиха с ентусиазъм, за себе си работиха, за своите деца. Без жилищно-битово строителство заводът не може да се развива. Въпросът бе разгледан при другаря Сталин, присъствуваха Орджоникидзе, Ворошилов и още някой, май Ежов. Другарят Сталин призна нашите действия за правилни, одобри това строителство, изцяло го одобри. И приумицата на Пятаков да изпрати комисия оцени като грешка, груба грешка. А преди една седмица ме извикаха в бюрото на областния комитет и ми поискаха писмено обяснение по повод този инцидент. Поискаха да призная, че това строителство е било извънпланово, следователно незаконно, и че аз фактически съм арестувал комисия, изпратена от центъра. Обясних им за съвещанието при другаря Сталин, казах им, че другарят Сталин одобри моите действия. Те ми отговориха: Питаме ви за вашите действия, а не за действията на другаря Сталин, не се прикривайте с името на другаря Сталин, имайте мъжеството сам да поемете отговорността за постъпките си. Казвам им: Работниците доброволно работиха в извънработно време, а един темерут там ми вика: „Накарали сте ги, затова са работили.“ Нещо повече, когато започнах да обяснявам, че това строителство беше необходимо за завода, за работниците, Риндин, секретарят на областния комитет, ме прекъсна: „Било е нужно не на работниците, а лично на вас, за да си създавате евтина популярност.“

— Е, и какво решиха?

— Възлагат на партийна комисия да разследва. С една дума заминавам си с персонално дело — ето цялата награда за работата ми.

— А защо не поговориш със Сталин?

Рязанов наведе глава.

— Той не ме прие.

— Но нали си кандидат-член на ЦК, беше на пленума.

— На пленума не можах да се доближа до него. Пленумът беше тежък. Енукидзе беше страшна гледка. Сигурно знаете решението?

Иван Григориевич му посочи с поглед „Правда“ от 8 юни с резолюцията на пленума на ЦК на ВКП (б), ръководен от Сталин.

Будягин се замисли…

Сталин си бе разчистил сметките с най-добрия си приятел, кръстника на покойната му съпруга, с любимеца на децата му, Светлана и Вася, които го наричаха „чичо Авел“, с единствения човек, който някак си бе поддържал, макар и привидния сговор и разбирателство в тяхното семейство…

И за какво?

Задето Енукидзе написа истината за бакинската печатница „Нина“, не допусна изопачаване на фактите, не спомена в брошурата си Сталин, който дори не бе знаел за нейното съществуване.

Разчисти си сметките!

И то как ги разчисти!

За две седмици бе скалъпен „кремълският заговор“, бяха арестувани 78 души, прибраха всички наред: сътрудници от секретариата на ЦИК на СССР — Ирина Василиевна Болших, Вера Александровна Елчанинова, сътрудници на правителствената библиотека — Ана Александровна Нелидова, Лидия Ивановна Перелщейн, Елена Осиповна Симак, сътрудници от Оръжейната палата на Кремъл, голям брой чистачки от дома на правителството — Надя Жукова, Шура Корчагина, Настя Константинова, Броня Катинская, Лена Мелникова, Маша Мешчерякова, Таня Орлова, Даша Смолцова — тя работеше като портиерка, Иля Матвеевич Попов — дърводелец, Иван Андреевич Дячков — каруцар, Иван Филипович Неверов — пазач. Арестуваха познати на тези чистачки, пазачи, библиотекарки и портиери, познатите на техните познати, повечето „заговорници“ дори не се познаваха, изтръгнаха от тях показания за приказки по повод смъртта на Киров и Алилуева, квалифицираха ги като контрареволюционна клевета, като дискредитиране на другаря Сталин и на други ръководители и скалъпиха „кремълския заговор“.

За това газиха Авел Енукидзе на пленума. Че бил допуснал крайно небрежен подбор на служебния апарат при секретариата на ЦИК на СССР, където проникнали наши заклети класови врагове, че покровителствувал класово враждебни елементи, които го използували изключително за гнусните си цели, че връзката му с хора от чуждия свят му била станала по-скъпа от връзката с неговата собствена партия. Че бил разкрил лицето си на загнил еснаф, на самозабравил се, затлъстял, загубил облика си на комунист меншевизиран велможа.

Будягин втренчено погледна Рязанов.

Всичко това се е говорило на пленума, Рязанов го е чул с ушите си, но не го разказва на Будягин.

Защо е толкова предпазлив? Срамува се, задето е участвувал в разправата със стария комунист Авел Енукидзе, с обикновените, беззащитни, малограмотни хорица, чистачките и пазачите?

Не, не че се срамува. Свикнал е. Не иска да разказва подробности, защото ще трябва да изрази отношението си към всичко това, а го е страх — какво може да бъде отношението му към цялата тази мръсна фалшификация? Страхува се сега, както преди година се страхуваше да се застъпи за Саша, за своя племенник, този добър, абсолютно невинен младеж, както са невинни и тези 78 души. Заради разправата с един Авел Енукидзе на Сталин бяха необходими още 78 живота. Да осъди само Авел би означавало явно да си разчисти сметките с него за онази брошура, а виж, в група това е вече заговор, бакинската история тук няма нищо общо. Енукидзе отговаря за Кремъл, а Кремъл има врагове, ето че Авел плаща за това. А че са пострадали още 78 абсолютно невинни хора — какво толкова, голяма работа!… И още много ще пострадат, кръговете още ще се разширят, та всички, които посягат на НЕГОВАТА история, да знаят: може да бъдат унищожени не 78, а 78 хиляди души. Историята е по-скъпа от хората, историята е по-важна от хората — такава е Сталиновата философия.

Но Рязанов сега не мисли за случилото се на пленума, не е загрижен от това, загрижен е за собствената си съдба, почувствувал е обрата в съдбата си, толкова добре вървеше всичко, така стремително се издигаше и не щеш ли — стоп!

Преместването на Кузбас — това е в реда на нещата. Но без обяснение за причините, с персонално дело, Сталин не пожелал да разговаря с него… Рязанов още не предчувствува окончателен крах, но страхът се е породил. И този страх е оправдан.

За Орджоникидзе Сталин няма да търси Николаев, както за Киров, или съмнителни лекари, както за Куйбишев, той ще изтребва онези, с които Серго най-много се гордее — стопанските кадри, които Серго сам намери, издигна и възпита, тези кадри Сталин ще унищожава като врагове, като вредители и ще накара Серго или да вземе участие в унищожаването им, или да сподели с тях отговорността за уж вредителската им дейност.

Разбира се, авторитетът на Орджоникидзе е голям, но по-малък ли беше авторитетът на Троцки, Зиновиев, Каменев, Бухарин, Риков, Томски? И делото на Рязанов сигурно е една от брънките на този план — Сталин започва да обмисля плановете си отдалече, и ходовете си започва да прави отдалече. Очевидно Рязанов е добър ход за Сталин — вярва в него като в бог и ще се прекърши мигновено.

И затова Будягин не сподели с Рязанов никакви свои мисли, никакви свои сведения, само го попита:

— Е, и какво искаш от мен?

Рязанов сви рамене.

— Разговорът с Григорий Константинович нищо не ми обясни. Наистина, казах му: Викаха, ме в бюрото на областния комитет, заведоха персонално дело. А той се смее: „Виждаш ли до какво води извънплановото строителство?“ И тогава, пред Сталин, той не ме подкрепи. Моля ви, Иван Григориевич, да изясните и да ми кажете каква е истинската причина за преместването ми, каква е истинската причина да заведат срещу мен персонално дело.

— Добре — каза Будягин, — ще опитам да поговоря с Григорий Константинович.

Той се изправи. И Рязанов се изправи.

— Не съм сигурен, че ще ми каже повече, отколкото на теб. Но ако ми се открие възможност, ще поговоря — добави Иван Григориевич.

После помисли малко и попита:

— Как е племенникът ти?

Марк Александрович въздъхна.

— На заточение.

— Къде?

— В Сибир.

— Сибир е голям.

— Някъде на Ангара.

— Някъде на Ангара — повтори Иван Григориевич замислено и леко насмешливо. — Добре! Ако науча нещо, ще ти съобщя, ако не науча, не ми се сърди…

— Добре, благодаря ви, Иван Григориевич.

Сбогува се с Иван Григориевич, сбогува се с Ашхен Степановна, тръгна си.