Анатолий Рибаков
Трийсет и пета и други години (8)

8.

След заседанието в Колонната зала Сталин, без да се отбива в Кремъл, замина за Кунцево, на новата си вила. Миналата година я построи Мерджанов — лека едноетажна постройка сред парк и гора. Върху целия покрив — солариум. ТОЙ не използуваше солариума, но нека го има, ако не му хареса, ще вдигнат втори етаж. Покрита галерия свързваше вилата със сградата за прислугата.

Сталин идваше за пръв път в готовата и очакваща го къща.

Най-сетне е свършено със Зубалово, това змийско гнездо, където са се настанили неговите тъй наречени роднини: старите Алилуеви, които не могат да му простят смъртта на Надя, синчето им Павел — тъкмо той подари на Надя пистолета, с който тя се застреля, Аня — Надината сестричка, дебела глупава повлекана, влюбена в мъжленцето си Реденс, а той пък хубавецът, спи, с която му падне — груб, надут, високомерен поляк.

ТОЙ не можеше да понася и онова миличко семейство Сванидзе — роднините на първата му жена Екатерина. Пък и нея не бе обичал: мълчалива, покорна, ограничена религиозна жена, тя му бе чужда във всяко отношение. Надяваше се, че той ще зареже революцията и ще стане поп, нищо не разбираше. Точно така нейната сестричка възпита и Яша — сина му: мълчаливо, чуждо момче. И ето че шуреят му Альоша Сванидзе доведе в Москва този Яша, когото той всъщност никога не бе имал време да опознае както трябва.

Защо го доведе?! Да учи, видите ли! В Тифлис няма ли висши учебни заведения? Не, за друго го доведе той. Доведе го, за да подчертае, че ТОЙ не се интересува от съдбата на сина си, не се грижи за образованието му. Тъй че за това е принуден да се грижи вуйчо му, Альоша Сванидзе.

Та нали ТОЙ имаше ново семейство. Защо в това семейство трябваше да се въвежда завареник? Чужд, необичан, говорещ зле руски? Какво бе това, ако не стремеж да внесат раздор в семейството му, да го разрушат, да имат свой човек в неговия дом? Точно бе пресметнал всичко: нали Надя беше деликатна жена, ако върнеха Яша, хората щяха да си кажат, че тя не го е приела, за нея най-важното беше какво ще кажат хората!

Та такъв сюрприз му поднесе скъпият му шурей Альоша Сванидзе. И той не бе единственият сюрприз. Кръсти собствения си син ДЖОНРИД. Как ви се вижда?! Какво име измислил! През 1929 година! Грузинско име ли е? Руско? Не, нито е руско, нито е грузинско. Джон — ясно. Има такова английско име. Рид? Може би има и такова. Но Джон Рид са собствено и фамилно име. Собственото и фамилното име на същия оня Джон Рид, дето написа лъжливото книжле, извращаващо историята на Октомврийското въстание, книжлето, където се превъзнася Троцки и нито веднъж не е споменат ТОЙ, Сталин. Това книжле е иззето от библиотеките, на хората, които го пазят вкъщи се присъждат пет години лагери. А неговият шурей Альоша Сванидзе нарече с това име собствения си син. Не знае ли кой е Джон Рид? Много добре знае. Той е интелигент. Образован е. Учил е не в Тифлиската семинария, а в Германия, в Йена. Знае и европейски, и източни езици, полиглот е като Менжински, тъй че всичко разбира и е кръстил сина си така само напук на НЕГО.

За съпруга взе оперна певица, Мария Анисимовна, види се, слаба певица, щом напусна операта, за да живее с мъжа си в Берлин, в търговското представителство. Носеше на Надя от чужбина разни дрешки, възпитаваше у НЕГОВАТА жена вкус към вносните парцали, разлагаше я морално и политически. Всичко правят нарочно тези злобни, завистливи хора. Но ги е страх. Когато играят билярд, Альоша винаги губи от НЕГО, а после обяснява на приятелите си: „Ако спечеля, някой друг ще си изгуби главата заради мене.“

Така приказва зад гърба му скъпият Альоша Сванидзе, така публично му се подиграва!

И откъде се пръкна тая нежна дружба между Алилуеви и Сванидзе? Уж би трябвало да се мразят: роднините на първата и роднините на втората съпруга. Как могат Алилуеви да обичат Яша? Или Сванидзе да обичат Вася и Светлана? Обединява ги общата омраза към НЕГО. Ето кое ги обединява.

Сега вече край! Кракът му няма да стъпи в Зубалово. Да си живеят там без него, да се ядат помежду си. Те все трябва да хапят някого, да се хапят взаимно.

Сталин се разхождаше из парка под топлото пролетно майско слънце, любуваше се на цветята. Едни само бяха напъпили, други бяха разцъфнали. Земята трябва да дава не само плодове, тя трябва и да радва окото. Сталин хареса подредения парк, чистите алейки, спретнатите беседки, откритите площадки — на площадката масичка, плетено диванче, шезлонг.

Тихо, спокойно. Не като Зубалово със суетнята, блъсканицата, клюките, кавгите. Особено тъща му Олга Евгениевна, тая свадлива старица, вечно се караше с прислугата, с „държавните хора“, както тя ги наричаше, упрекваше ги в безстопанственост, в пилеене на държавни средства, обвиняваше ги едва ли не в кражби, навикваше комендантите, готвачите, сервитьорките. И това пред НЕГО, пред НЕГО, хората може да са си мислели, че ТОЙ поощрява такова отношение към обслужващия персонал.

Персоналът не я обичаше, зад гърба я наричаха „шантава старица“ и тя наистина беше шантава, ту крещеше и се караше, ту, не щеш ли, започваше да прави любовни излияния, лееше ту сълзи на скръб, ту радостни сълзи, ту критикуваше, че не възпитавали както трябва децата и най-важното, най-важното — вдигаше около себе си шум, непоносим шум.

Баща й бил наполовина украинец, наполовина грузинец, а майка и — немкиня, Магдалина Айхголц, от немските колонисти. Тъщата говореше с грузински акцент, току вмъкваше грузински думи: „Вайме, швило, генацвали, чириме.“ И веднага немското „Майн гот!“ И непрекъснато с негодувание вдигаше ръце към небето: „Майн гот.“ Това „Майн гот“ особено го дразнеше, особено му късаше нервите.

Старият Алилуев, Сергей Яковлевич, е един дърт идиот! Направи си в Зубалово работилница с тезгяхи, инструменти, разни железарии, стругова, обстъргва, запоява, поправя брави и вкъщи, и по съседните вили. Вижте ме — истински пролетарий, „работни ръце“, „златни ръце“!

ТОЙ пристига на вилата и хоп — довтасва някаква хлапачка и моли Сергей Яковлевич да иде да им поправи бравата…

А?! Как ви се вижда това?!

ТОЙ седи на верандата, а съседската хлапачка го пита: „Тук ли е Сергей Яковлевич?“ „За какво ти е Сергей Яковлевич?“ „Да ни поправи бравата.“ НЕГОВАТА вила да превърнат в шлосерска работилница! И с нищо не можеш да го разубедиш. Физическият труд, видите ли, облагородявал. Марксист-идеалист. От дружеството на старите болшевики. Заседава с тях, философствува също като тях. Пише мемоари. Половин ден поправя чужди брави, половин ден пише мемоари.

Какво представлява дружеството на старите болшевики? Старопиталище! По време на януарския процес срещу Зиновиев и Каменев се възмущаваха, опитваха се дори да вземат някакви решения. Най-много се напъваше Ваня Будягин. Не можело да се съдят стари болшевики. А защо да не може? Защо миличкият Ваня не се възмущаваше, когато изгонихме в чужбина Троцки, когато пратихме в затвора Иван Никитич Смирнов, Смилга, Раковски и другите троцкисти? Когато пращахме на заточение същите тези Зиновиев и Каменев? А виж, по Кировското дело запротестира. Защо именно по Кировското? Нали един личен приятел на Киров, напротив, би трябвало да бъде безпощаден, а той — тръгна срещу съда над неговите убийци и техните вдъхновители. Знае ли нещо? Досеща ли се? Подстрекаваше другите да протестират, да пишат писма, да вземат решения. Не посмяха обаче.

Гнездо на оси! Каква е ползата от тях? Защо се цепят от партията? Искат да създадат особено положение за така наречените стари болшевики, да се пишат единствени представители на болшевишките традиции, пазители на Лениновото наследство, искат да станат висш партиен съд, „съвест“ на партията. Пазители на нейното единство. От кого ще я пазят? Не партията, себе си пазят те — три четвърти от тях са бивши троцкисти, зиновиевци, бухаринци, уклонисти и опозиционери от какви ли не бои.

Така наречените стари болшевики са убедени, че силата им е в сплотеността, единството, монолитността, взаимната защита. Лъжат се — именно в това се крие слабостта им. Връзките, които те наричат делови, работни, партийни, приятелски, ще се окажат престъпни връзки — достатъчни са показанията на един, за да заподозрем мнозина, достатъчни са показанията на тези мнозина, за да станат виновни всички.

Сега кротуват.

И мълчанието е форма на протест.

Какво издават в своето издателство? Сборник „Стар болшевик“, бюлетини. Какво пишат там? Създават своя история. Не история, нужна на партията, а история, нужна на тях самите, в която преди всичко няма място за другаря Сталин. Това са, видите ли, лични спомени, мемоари.

На партията не й трябват такива мемоари, такива спомени. Всички мемоари изопачават историята: мемоарите са написани от човек, познаващ само събитията, в които лично е участвувал, тоест познаващ само частното, а не общото. Недостигът на общи знания кара мемоаристите да фантазират, а следователно пак да изопачават събитията. Тези недостатъци на мемоарната литература я правят вредна за осветляване историята на партията.

И с какво друго се занимават тези така наречени стари болшевики?

Карат се, надпреварват се да изтъкват своите заслуги, обвиняват се взаимно в сътрудничество с царската тайна полиция и така само компрометират званието стар болшевик. Налага се да разследваме техните интриги, кавгите им — КПК^[1] само с това се занимава. Нима другарят Емелян Ярославски си няма друга работа, освен да се занимава с интригите им?

Между другото другарят Емелян Ярославски е председател на това дружество. Вярно, почетно е да си председател на дружеството на старите болшевики, но другарят Емелян Ярославски би трябвало да помисли на кого е нужно това дружество. На кого и на какво служи?

Впрочем скъпият другар Емелян възглавява и дружеството на бившите политкаторжници и заточеници. Вярно, и това е почетно, още повече че Емелян Ярославски е роден в Чита, в семейство на заточеници. Но другарят Емелян би трябвало да помисли на кого е нужно и това дружество. И то е едно старопиталище, но вече за меншевики, есери, анархисти и просто бивши криминални престъпници, които се представят за политически. Издават списание „Каторга и заточение“, кого печатат там? Чии имена споменават? Имат почти петдесет филиала из Съюза — какви хора членуват там? За какво е тази организация? Чужди хора, потенциални врагове на съветската власт.

Нека другарят Ярославски сам се замисли за това, нека сам внесе в ЦК предложение за ликвидирането и на дружеството на старите болшевики, и на дружеството на бившите политкаторжници и заточеници. Кой ще може да каже после, че другарят Сталин се отървава от старите болшевики? Никой не ще може да го каже…

Ярославски е умен човек, знае как да свърши тази работа. С него са почти връстници, и двамата влязоха в партията през 1898 година, двамата ходиха в чужбина на конференцията на болшевиките в Тамерфорс през 1905 година, на IV и V конгрес на РСДРП през 1906 и 1907 година. Там Ярославски МУ направи добро впечатление: спокоен човек, революционер-практик. След революцията се срещаха по конгреси, ТОЙ чувствуваше, че Ярославски МУ симпатизира. Мрази Троцки, открай време го мрази. Тъкмо затова ТОЙ издигна Ярославски през 1923 година на длъжността секретар на партийната колегия при ЦКК^[2]. Добре работи в КПК, безпощаден е към всички опозиционери и уклонисти. За разлика от Орджоникидзе, отказа да възстанови в партията накуп всички капитулирали опозиционери. Орджоникидзе тогава се правеше на наивник. Но ТОЙ добре разбираше какво се крие зад тази игра. И Ярославски разбра. Браво на него! През юли двайсет и осма година на пленума на ЦК добре скастри Крупская: „Стигна дотам, да си позволи да безпокои болния Ленин с оплакванията си, че Сталин я обидил. Позор! Недопустимо е личните отношения да се намесват в политиката по такива крупни въпроси.“

Добре го каза. Не само скастри Крупская, но и внесе яснота, необходимата яснота в целия този злощастен епизод, посочи истинската виновница, подчерта НЕГОВОТО благородство, благородството на другаря Сталин, който поднесе извинения, пое всичко върху себе си, за да успокои болния Ленин. Браво на него!

В партията Ярославски има авторитет, не претендира за главни роли. Не е бил в емиграция, истински руски практик-болшевик. Отделни такива имена трябва да се запазят в партията. Той не е учил в гимназии и университети, но е образован като всеки революционер-самоук, пописва очерци по история на партията, разбира как трябва да се осветлява в историята ролята на истинския ръководител, е, отначало не беше съвсем наясно, наложи се малко да го коригира, през 1931 година, учтиво да го коригира. „Тук за съжаление не прави изключение и др. Ярославски, чиито книжки по история на ВКП (6) покрай достойнствата си съдържат и редица грешки от принципен и исторически характер.“ Не се обиди. Всичко разбра. И за тези старопиталища ще разбере всичко. Дружеството на старите болшевики ще бъде ликвидирано, затова пък старият болшевик Емелян Ярославски ще остане.

 

 

Захлади се, Сталин влезе в къщата.

Бе наредил да обзаведат задната голяма стая така, че да може да му служи и за кабинет, и за спалня, дори за трапезария, когато няма гости. Само безделниците обичат да се разкарват от стая в стая, а на заетия човек всичко трябва да му е подръка.

До дивана, на който спеше, имаше масичка с телефони, до отсрещната стена — бюфет със съдове, пак там в едно от чекмеджетата бяха нужните му лекарства. Сталин не разреши да слагат бюро — бюрото би придало на стаята служебен вид, а тук не е служебно помещение, тук е жилище. Пък и можеше да работи на голямата маса, където бяха книжата, вестниците, списанията, пак на нея, открая, постилаха покривка, когато носеха обеда, закуската или вечерята.

И сега, тъкмо когато влезе, масата слагаше икономката от Зубалово Валечка — весела млада миловидна жена.

— Здравейте, Йосиф Висарионович, донесох ви вечерята.

Тя, както винаги, го гледаше с обожание и преданост в очите.

— Благодаря — отговори Сталин.

Хем беше наредил на Власик да не взема в Кунцево нито един човек от зубаловската прислуга.

Валечка покри всичко със салфетка.

— След половин час ще вдигнете — каза Сталин.

— Добре! Ще бъде изпълнено.

Валечка излезе.

Сталин вечеря. Той ядеше малко. Отчупи си парче хляб, тъничко го намаза с масло, изпи конячена чашка сухо вино, половин чашка слаб чай. Прегледа вестниците.

Точно след половин час дойде Валечка.

— Хапнахте ли, Йосиф Висарионович?

И пак го загледа весело и предано, щастлива от възможността да му служи, сръчна, простодушна жена.

— Да, благодаря.

Валечка вдигна всичко от масата, постави го на подноса, усмихна се на Сталин и тръгна към вратата с подноса в ръце.

— Да дойде Власик! — нареди Сталин.

— Добре! Ще бъде изпълнено.

Сталин дочете вестника, стана, разходи се из стаята.

На пода бе постлан килим, друг бе окачен над дивана. Тези два килима и камината — ето всичкия разкош, който си бе позволил.

Вратата се отвори, на прага бе застанал Власик, в стойка „мирно“, по войнишки опулил очи срещу Сталин.

Сталин го погледна така, както само той умееше да гледа.

Власик стоеше — ни жив, ни умрял.

Сталин пак се разходи из стаята, върна се, застана пред Власик.

— Наредих ви да не прехвърляте тук нито един човек от зубаловската прислуга.

— Тъй вярно, другарю Сталин, наредихте ми.

— Защо не изпълнихте нареждането?

— Не прехвърлихме никого, другарю Сталин, освен другарката Валентина Василиевна Истомина.

— Защо без мое разрешение?

— Точно тогава ви нямаше, другарю Сталин. Ние, значи, се събрахме, обсъдихме и решихме да прехвърлим само другарката Валентина Василиевна Истомина, тъй като тя, тоест Валентина Василиевна Истомина, знае как да поднесе, как да отнесе. Проверен човек е.

— С кого се събрахте, обсъдихте и решихте?

— С другаря Паукер.

Сталин се обърна, отиде до остъклената врата към терасата, погледна към парка.

— Голямо събрание… И дълго ли обсъждахте?

— Да — подзе Власик и млъкна.

Сталин се отдалечи от вратата, премести мастилницата на масата.

— Питам ви: колко време обсъждахте този въпрос — час, два, три?

— Един час — едва чуто издума Власик, като забрави да добави „другарю Сталин“.

Сега Сталин се втренчи във Власик от упор.

— Вие, значи, сте добричък, прехвърлихте Истомина тук, а аз, значи, съм лош, трябва да я изгоня?!

Власик не отговори.

— Трябва да я изгоня ли? — повтори Сталин.

— Ама защо — замънка Власик, — другарю Сталин, ние моментално…

— Моментално ли?! — Сталин най-сетне избухна: — Дръвник! Заради един дръвник аз, значи, трябва да изгоня човека?! По-добре тебе да изгоня, глупако… Събрали се, обсъдили и решили… Идиоти!

Сталин пак отиде до остъклената врата към терасата и без да се обръща, отсече:

— Вървете!

 

 

Тази нощ Николай Сергеевич Власик, грубият невеж войскар, за пръв път в живота си се оплака от сърце. А Валечка, която нищо не подозираше, остана да работи в Кунцево чак до смъртта на Сталин.

 

 

От западната тераса, долепена до стаята, имаше изход към парка. Последните лъчи на слънцето пронизваха люляковите храсти. Сталин наметна шинела, пак излезе на терасата, приседна в креслото.

Отдавна трябваше да напусне Зубалово.

След смъртта на Надя той смени кремълския си апартамент, но закъсня с преместването на вилата, а не биваше — докато се строеше „Близката“, би могъл да ходи на коя да е от „далечните“. Само не и в Зубалово.

По-рано, докато беше жива Надя, той все някак понасяше тези роднини, но след смъртта й всичко там му напомняше за нея. И те му напомняха за нея. В погледите на старите непрекъснато долавяше укор.

И защо го направи? Казват, имал тежък характер. Че кой от великите има лек характер?

Няма велики с лек характер. Истинският характер винаги е тежък.

Виждаше каква титанична битка води, виждаше как го нападат, клеветят, плетат интриги, или не разбираше каква държава получи той като наследство и каква държава трябва да създаде?! Не искаше да разбере! Каквато петербургска гимназистка си беше, такава гимназистка от еснафско семейство си и остана.

Една истинска аристократка не би си позволила такова нещо. Не случайно владетелите се женят само за жени с царска кръв, те още с майчиното мляко се закърмят с убеждението, че интересите на династиите са над всичко.

Дори дъщерите на обеднелите немски барони са разбирали това. Всичко са прощавали на царствените си съпрузи — и изневери, и жестокост, разбирали са какво е да царствуваш. Екатерина Първа е била проста прислужничка — каква царица става от нея? Меншиков я е управлявал, както си е искал. А Екатерина Втора, макар и от дребен княжески род, сама е управлявала всички.

Да се самоубие! Съпругата на кой цар би си го позволила? Никъде и никога не се е случвало такова нещо. Разбирали са какво е да царствуваш! Не са смеели да хвърлят сянка върху царствения съпруг. Дори в заточение, дори в манастир не са посягали на живота си.

Е, добре, не е имало в нея царственост, не е разбирала НЕГОВОТО значение, смятала ГО е за един от ръководителите, свикнала е да вижда в Кремъл такива „ръководители“, не е разбирала НЕГОВАТА роля, не е разбирала своята роля. Освен това се натъпка с разни глупости в оная академия, за какво ли й беше притрябвала — факултет по изкуствените влакна! А! За какво й бяха тези изкуствени влакна! Тоя подлец Авел я наговори. Наслуша се там на разни опозиционери. Как посмя да ги слуша?! Нямаше право да ги слуша! Тя трябваше да се държи така, че никой да не посмее да й говори за НЕГО, а тя, напротив, държеше се така, че те си позволяваха и да говорят за НЕГО.

И тя ги слушаше.

Самолюбива, властна, искаше да ръководи всичко, а излезе, че НЕГО не може да ръководи, че ТОЙ самият трябва да ръководи. Съпротивляваше МУ се, ТОЙ добре го виждаше: мълчи, а всъщност е против всяка НЕГОВА дума. Жена! Като не те бива за съпруга, бъди поне майка. На кого оставяш децата си? Василий, както и да е, момче е, ще порасне, ами Светланка — на шест годинки е детето, на шест годинки — на кого я остави?! На НЕГОВИТЕ плещи ли я прехвърли?

Учителите се оплакват от Василий — зле се учел, лошо се държал, ТОЙ лично ходеше в училище да се разправя, ЛИЧНО — нека народът знае, че изпълнява бащинските си задължения като обикновен съветски човек. Но нали тези задължения трябва да изпълнява майката. Заряза задълженията си, дезертира, отмъсти му — за какво? Не отишъл с нея на театър? Зает беше, затова не отиде.

А я обичаше. И сега си спомня деня, когато я видя — съвсем малко тригодишно момиченце. След бягството от Уфа отиде у Алииуеви и не й обърна внимание, но виж, оня ден в Тифлис си го спомня… Не й обърна внимание, но си спомня как я видя.

Забеляза я вече през 1912 година, когато със Сила Тодрия отидоха у Алилуеви в Петербург, на Сампсониевския проспект. Видя красиво единайсетгодишно момиче, наглед човек можеше да й даде и дванайсет години. Според грузинските обичаи — мома за женене. Сериозна, затворена, неразговорлива, за разлика от сестра си Аня.

Започна често да ходи у Алилуеви, понякога нощуваше в стайчето зад кухнята, спеше на тесен железен креват.

През февруари, по Сирница, се возеха на шейни, на ниски фински шейнички — „вейки“, както ги наричаха тогава, украсени с разноцветни панделки, с камбанки и звънчета, теглена от късокраки кончета със сплетени гриви. Аня, вече голяма, оформена мома, пищеше, когато шейната подрипваше по преспите, превземаше се, а Надя седеше спокойно, не говореше много, прелестно младо девойче с кръгло кожено шапче, кожухче и с боти на стройните крачета.

И, най-сетне, пролетта на 1917 година, март… Той пристигна в Петроград и веднага отиде на „Виборгская“, но се оказа, че Алилуеви са се преместили, живеят близо до фабриката на Торнтън, наложи се да отиде дотам с крайградското влакче. Вкъщи си беше само Аня. Надя била на урок по музика.

Кого чакаше ТОЙ тогава? Разбира се, старите Алилуеви, при тях бе дошъл. А всъщност чакаше да се прибере това момиче… Дойде си Алилуев, седяха в кухнята и пиеха чай, когато изведнъж на вратата се появи Надя. Със също такива шапче и кожухче, но висока, стройна шестнайсетгодишна красива девойка — приличаше на баща си, Сергей Яковлевич, а неговата баба била циганка, тъй че Надя имаше големи черни очи, мургава кожа и ослепително бели зъби.

Съблече си кожухчето, остана по ученическа униформа, помогна да сложат масата и току ГО поглеждаше изпод вежди. И когато седяха на масата, все така мълчаливо, внимателно и сериозно слушаше разговора, слушаше какво разказва ТОЙ. Тъкмо затова ТОЙ не поддържаше политическите дрънканици на Сергей Яковлевич, а разказваше за заточението, за Сибир, за риболова, как когато живееше със Свердлов, все гледаше по-често да ходи за пощата, та да се отърве от работа по домакинството. Разказваше с чувство за хумор.

Сложиха го да спи на кушетката в трапезарията, в същата стая на друга кушетка спеше Алилуев. Зад тънката стена спяха Олга Евгениевна, Аня и Надя. ТОЙ слушаше смеха им, техните приглушени гласове. После старият Алилуев потропа с юмрук по стената.

— Хайде усмирете се!… Време е да спим!

Тогава ТОЙ високо каза:

— Остави ги, Сергей, млади са, нека се смеят.

Нарочно каза „млади са“. Държеше се като по-възрастен, като приятел на бащата, но беше с тринайсет години по-млад от Алилуев, тогава беше на трийсет и осем, а Алилуев — над петдесетте. Искаше Надя сама да се сети за тази разлика, че не е нормално той да се държи с баща й като връстник, да си помисли: „Какъв старец сте вие, вие сте млад!“ Не да го каже, само да си го помисли.

Ако го каже, няма да бъде хубаво, ще прозвучи като комплимент, като утеха, Аня, глупачката, би могла да го каже, а тя — не, не би могла и не го каза. И той оцени това — умна е. И виждаше интереса й към него. Това беше не просто интерес към нелегалния революционер, минал през затвори и заточения, такъв интерес проявяваха всички младежи. Нейният интерес беше особен.

На сутринта отново всички пиха чай в трапезарията. Надя вече се държеше като близък човек, по домашному, прибра се отвън, донесе сутрешните вестници, сложи ги на масата, сякаш за всички, но ТОЙ почувствува, че това е знак на внимание към НЕГО.

После, май беше неделя, пътуваха на покрива на двуетажното вагонче, ТОЙ, Надя, Федя, Аня. Алилуеви искаха да се местят от Невската караулка по-близо до центъра и изпратиха сина си и дъщерите да търсят нова квартира. И беше решено там да има стая и за НЕГО. Доколкото си спомня, тогава май със смях им напомни:

— Да не ме забравите… Наемете стая и за мен… Не забравяйте — повтори, вече слизайки от вагончето, и им се закани с пръст.

И когато се закани с пръст, Надя за пръв път се усмихна. Добре си спомня това: именно тогава тя за пръв път се усмихна на негова шега, а именно на него.

Наеха квартира на „10-а Рождественка“ 17-а, хубаво жилище на шестия етаж: просторно антре, голяма стая-трапезария, която служеше и за спалня на Алилуев и Федя, спалня за Олга Евгениевна, Аня и Надя и в дъното на коридора — отделна стая за НЕГО.

Всъщност ТОЙ стана член на тяхното семейство. Почти всеки ден виждаше Надя — привличаше го това момиче, красиво, мълчаливо, загадъчно. И нея я теглеше към него — той го виждаше, разбираше го… Но беше зает с Революцията, за пръв път открито, легално беше зает с Революцията — тя се извършваше пред очите му, той беше неин участник, работеше в „Правда“, често нощуваше в редакцията, живееше в движение, на крак.

Водеше се битка, неговата съдба, съдбата на цялото им движение — всичко беше неясно. Можеше ли тогава да свърже живота на това девойче със своя живот, бурен и променлив?

И какво у него привлича това девойче? Той е по-голям от нея с двайсет и две години. На Кавказ това не е пречка, за младички се женят и по-възрастни мъже. И момичета на нейната възраст често се увличат по възрастни мъже.

Но тя като баща си е революционна идеалистка, дали не гледа на него твърде романтично? А нали семейството не е романтика, далеч не е романтика. Той вече бе опитал веднъж. Какво излезе? В Тифлис расте синът му, когото той почти не е виждал. Имаше жена — и тя му беше чужда. За революционера семейството е бреме… Още повече е бреме сега, когато се извършва Революция. И Революцията не е време за сватби. Всички негови другари са женени. Съпругите им са техни другарки по партия. Не са жени… Не!

Надя, разбира се, не е като тях. Тя е съвсем друго нещо. Но и времето е друго… Той трябва да укрепи положението си в партията. Още първия ден след завръщането им от заточение в Петроград на 12 март (върнаха се тримата: ТОЙ, Каменев и Муранов), още същия ден в Руското бюро на ЦК решиха: Муранов да се кооптира в бюрото, а ТОЙ, Сталин — само със съвещателен глас „предвид някои негови лични черти“, Каменев да бъде приет за сътрудник на „Правда“, статиите му да се печатат, но без подпис — заради недостойното му поведение на съда през 1914 година.

Глупаво решение! Тоя идиот Шляпников си въобрази, че ръководи Руското бюро на ЦК, а нали ТОЙ и Каменев са членове на ЦК, и то с много по-голям стаж от него. На какво основание се взе това решение?

На следващия ден ТОЙ ги накара да променят решението. Включиха ГО и в състава на бюрото с решаващ глас, и в състава на редакцията на „Правда“ заедно с Олмински, Еремеев, Калинин, Мария Илинична Улянова. С такъв състав той завзе властта в „Правда“ и след три дена — на 15 март — обяви новия състав на редакцията: Сталин, Каменев, Муранов…

Естествено Олмински, клетникът, протестираше. Но каква полза от тези протести? След като се върна в Петроград на 12 март, ТОЙ още на 15 март им показа кой тук е истинският ръководител.

Правилна или неправилна беше тогава позицията на „Правда“, а после и на вестник „Рабочий путь“, който той оглави, правилна или неправилна беше тогава неговата позиция по отношение на другите социалистически партии, на „Априлските тезиси“ на Ленин, на „отстъпничеството“ на Зиновиев и Каменев — всичко това сега няма значение, но тогава имаше значение. В борбата за ръководна роля в партията той маневрираше, това беше неизбежно в онези условия и даде резултат — по време на Октомврийската революция стана един от ръководителите на партията, член на Политбюро на ЦК и член на първото съветско правителство.

Но тогава имаше борба, имаше вестник, имаше маневриране, ТОЙ не търчеше като другите по митинги, не ораторствуваше, ТОЙ работеше. И когато всичко се реши, ТОЙ се присъедини към Ленин окончателно, тъй че сега никой в нищо не може да ГО упрекне.

В онези дни не му беше до лични работи.

Виждаше Надя в редките часове, когато отскачаше на „Рождественка“, това момиче го вълнуваше, но не му беше до такива неща… Нямаше време дори да помисли за тях.

Вместо него бе помислила тя.

Онзи паметен юнски ден… Той седеше в малката стая на редакцията, пишеше нещо, в стаята влизаха и излизаха хора, той не обръщаше внимание кой влиза и кой излиза, само се дразнеше — блъскаха вратата, той никога не бе обичал този звук. Но се налагаше да търпи и търпеше.

И само веднъж вдигна поглед, когато вратата се отвори. Защо вдигна поглед?…

На вратата бе застанала Надя. Нея той я видя. После видя и Аня.

Бъбриха за незначителни неща. Защо толкова време не е ходил у тях… Стаята му го чакала. Но това бяха все дреболии. Важното беше, че тя дойде при него. Значи е искала да го види.

Аня каза:

— Отдавна не сте идвали. Тревожим се за вас.

Че защо трябва да се тревожат? Нямат основания да се тревожат. Всяка сутрин получават вестниците вкъщи, четат неговите статии, знаят, че е жив и здрав.

Надя е дошла да го види… Затъжила се е. Ето това е важното, най-важното.

И точно тогава, когато я видя, застанала на вратата — висока, стройна, красива, той реши, че тази девойка ще бъде негова жена.

От този ден започна по-често да се прибира на „Рождественка“.

Алилуеви се грижеха за него, хранеха го, дори му купиха костюм. Най-много се грижеше Аня, но истинската домакиня вкъщи беше Надя, най-малката.

Олга Евгениевна и Аня се щураха, говореха си високо, та кънтеше цялото жилище, пречеха му с викането си. А Надя, препасала престилка, с четка в ръка старателно почистваше жилището, поставяше всяко нещо на мястото му, обичаше реда, чистотата — и все мълчешком, без суетня и викане. Истинска домакиня!

Вечер тя свиреше на пиано, свиреше за себе си и когато ТОЙ се прибираше, преставаше да свири.

— Защо не свириш, защо спря? — питаше той.

— Почивайте си — отговаряше тя, — няма да ви преча.

Тя още учеше в гимназията, славела се там като болшевичка, в клас осмивала „душичката Керенски“, отказала да даде пари за подпомагане на някакви онеправдани царски чиновници. Но той чуваше всичко това не от нея, а от Олга Евгениевна.

Понякога вечер всички оставаха около масата.

ТОЙ молеше Надя да посвири на пиано, тя отказваше, тогава ТОЙ я молеше да прочете нещо от Чехов. ТОЙ обичаше Чехов и обичаше да му го чете Надя. Хубаво четеше.

И Аня четеше, но лошо, не можеше да сдържи смеха си, спираше, превиваше се от смях — не можеш нищо да разбереш… Когато четеше, Надя никога не се смееше, а ако се смееха слушателите, правеше пауза и после пак продължаваше. Четеше „Хамелеон“, „Унтерът Пришибеев“, „Душичка“ също, но както МУ се струваше, без особено удоволствие.

Понякога й идваха на гости приятелки. Той чуваше младите им момински гласове… После заговаряха на френски… Той се ядосваше, сякаш те говореха на френски нарочно, за да скрият нещо от него, излизаше навъсен. Но фактът, че Надя знаеше френски, свиреше на пиано, нейната сериозност и сдържаност ГО привличаха.

Веднъж беше полегнал и се събуди от вик:

— Йосифе!

Отвори очи.

На вратата бе застанала Надя… Той веднага почувствува миризма на изгоряло, тлееше одеялото — беше заспал с лулата в ръка…

Тя отвори прозореца. Той скочи, уви одеялото на топка. После дотичаха Олга Евгениевна и Аня. Засуетиха се. Заахкаха. Надя му се усмихна, махна му с ръка и излезе от стаята.

Веднъж заведе вкъщи Камо, остави го и излезе. Камо цяла вечер ги развличал с разказите си… Той знаеше, че в историите на Камо се говори и за НЕГО.

След една година, вече през осемнайсета, се ожени за нея. И веднага я отведе в Царицин. Но после я върна в Москва и повече не я взе в своите пътувания.

Откога започна неразбирателството помежду им?… Не би могъл да каже точно.

Сигурно веднага след раждането на Светлана… Тогава тя внезапно замина с Вася и със Светлана — още я кърмеше — за Ленинград при родителите си, заяви, че вече няма да се върне. Нарече го грубиян, и простак го нарече. Такова нещо той не би простил на никого, а на нея й прости: жената наскоро е родила, казват, през този период те всички били нервни, истеричното начало, което съществува у всяка жена, се проявявало с особена сила.

Прости й, обади се в Ленинград, помоли я да се върне, дори искаше да иде да я вземе. Тя отговори присмехулно: „Идването ти ще струва твърде скъпо на държавата.“ И се върна сама.

Какво означаваха тези думи? „Идването ти ще струва твърде скъпо на държавата.“ Тогава си помисли, че това е една от нейните обичайни насмешки, обикновеното й женско ехидство. Сега го разбира другояче, както си е било. Отиването му в Ленинград няколко месеца след Четиринайсетия конгрес, след разгрома на зиновиевската опозиция, след смяната на ленинградското ръководство би било неуместно, можело е да бъде изтълкувано погрешно.

Киров я е придумал да се върне, Киров не е искал НЕГОВОТО идване в Ленинград, още тогава не го е искал. Там се е завързало тяхното нежно приятелство.

Малко преди смъртта си тя му заяви, че веднага щом завърши академията, ще замине за Харков при семейство Реденс, там ще работи.

Докладваха му разговора й с бавачката. „Всичко ми дотегна, всичко ми е омразно, нищо не ме радва“ — казала на бавачката. Какво значи „нищо“?! Ами децата?

Всичко правеше напук на него.

Знаеше, че ТОЙ мрази парфюми, смята, че жената трябва да лъха само на свежест и чистота. А се парфюмираше, нарочно се парфюмираше, хем с чуждестранни парфюми, носеше й ги братчето й Павел, и напук се обличаше с чужбински рокли, които й носеха същият този Павел и скъпите, милите Сванидзе. Движи се в академията сред обикновени съветски хора и мирише на чужбински парфюми. НЕГОВАТА жена… Как ви се струва това?!

Защо Павел й подари пистолет? За какво й е на една жена пистолет? На кого би хрумнало да подарява на жена пистолет! Дали полека-лека не я е подготвял да ГО убие? След онова, което се случи, ТОЙ нареди да му отнемат пропуска за Кремъл. Малко му е, малко! Обзе го омраза към Павел. Трябва да го накаже строго. Та да знае!

Сега вече няма да се ожени.

Народът ще го разбере. Изгуби любимата си жена, не иска друга — така ще го разбере народът. Добър баща, не иска да доведе мащеха на децата си — така ще го разбере народът. И той не иска децата му да имат мащеха — нови усложнения, нови кавги, нови роднини, а какви ще бъдат те, тези роднини? Самотата ще усили впечатлението за НЕГОВАТА простота, която толкова импонира и харесва на народа. Дори няма кой да се погрижи за него.

Пък и за НЕГО не се разнасят клюки, по този въпрос органите не ГО лъжат, по този въпрос ТОЙ е безкомпромисен, търси им строга отговорност. ТОЙ не дава поводи за клюки.

Рядко излиза пред публика, не ходи по заводи и фабрики, не прави митинги, говори само в изключителни случаи: на конгреси, на пленуми, излиза с кратки приветствия в печата. Всяко негово изказване трябва да бъде събитие, всяка негова дума трябва да тежи. И тук е прав Пушкин:

Бъди мълчалив; гласът на царя

не трябва във въздуха да се пилей;

той като свят звън само да вестява

велика скръб или велик пък празник.^[3]

Как го е казал само, а!

Трябва да проследи, да провери как върви подготовката за стогодишнината от смъртта на Пушкин. Вярно, у Пушкин има и много неприемливи изказвания, но тези неприемливи изказвания трябва да се насочват срещу тогавашния цар Николай Първи и неговото обкръжение. И да наблягаме на онова, което е изгодно на нас. Нали именно той възвеличи Петър: „Медният конник“, „Полтава“, „Арапинът на Петър Велики“… Да, когато е трябвало, Пушкин е възхвалявал и съществуващата власт, защитавал е нейната външна политика.

Жалко, че в НЕГОВАТА епоха няма поет от мащаба на Пушкин.

Впрочем защо да е жалко? Напротив, закономерно е: редом с великите владетели не виреят велики поети. Какви велики поети е имало при Александър Македонски, Чингис хан, Наполеон, Иван Грозни, Петър Велики? И обратното: Омир, Гьоте, Шекспир, Пушкин, Толстой — по времето на кои царе са живели? Кой си спомня тези царе? Великият поет претендира за роля на духовен глава на народа. Великият владетел сам е духовен глава на народа и редом с него не може да съществува никакъв друг духовен глава.

Но това му хрумна тъй, между другото… Мислите му се разпиляват. Не е хубаво. Трябва да умее да се съсредоточава… Да… сега вече няма да се ожени.

 

 

Братът на първата съпруга на Сталин Екатерина Семьоновна Сванидзе, старият болшевик Александър Семьонович (Альоша) Сванидзе, е арестуван през 1937 година и след пет години — през 1942 година — разстрелян.

Преди разстрела му казват, че ако помоли за прошка другаря Сталин, той ще го помилва.

— За какво трябва да го моля? Та аз не съм извършвал никакво престъпление — отговаря Сванидзе.

И го разстрелват.

Когато докладват за това на другаря Сталин, той казва:

— Гледай го ти колко бил горд, умря, но не поиска прошка.

По същото време — през 1942 година — в лагер в Казахстан умира жена му Мария Анисимовна.

Синът им Джоник (Иван Александрович) лежи в затвора заедно с криминални престъпници и е освободен едва през 1956 година.

Сестрата на първата съпруга на Сталин Екатерина Марико е арестувана през 1937 година и много скоро умира в затвора.

 

 

Ана Сергеевна Алилуева, сестра на втората съпруга на Сталин Надежда Сергеевна Алилуева, е арестувана през 1948 година, осъдена е на десет години затвор. Излежава наказанието си в единична килия във Владимирския затвор и е освободена след смъртта на Сталин. Съпругът й Станислав Францевич Реденс е разстрелян през 1938 година.

Павел Алилуев, братът на съпругата на Сталин Надежда, служи в бронетанковото управление, опитва се да защитава невинно репресирани сътрудници, след което Сталин престава да го приема. През 1938 година Павел умира неочаквано на четирийсет и четири годишна възраст.

Съпругата му Евгения Александровна Алилуева е арестувана на 10 декември 1947 година и осъдена на десет години затвор. Когато на 2 април 1954 година бива освободена, вече в Москва, у дома си, Евгения Александровна казва на своя син Сергей: „Все пак нашият роднина ни освободи.“ Тя не знаела, че Сталин е починал още преди година.

Кира Павловна Алилуева, дъщерята на Павел и Евгения, е арестувана през 1948 година и освободена след смъртта на Сталин.

 

 

Синът на Сталин от първата му съпруга Яков през лятото на 1941 година попада в немскофашистки плен, държи се мъжествено и загива при неизяснени обстоятелства през 1943 година.

Съпругата му Юлия е арестувана в Москва през есента на 1941 година и е освободена скоро след смъртта на Яков.