Анатолий Рибаков
Трийсет и пета и други години (7)

7.

На 14 май 1935 година Сталин пристигна в Колонната зала на Дома на Съюзите на тържественото заседание, посветено на откриването на Московското метро.

Като гледаше насядалите в залата младежи — строителите на метрото, техните радостни весели лица, обърнати само към НЕГО, очакващи само НЕГОВИТЕ думи, той си мислеше, че младежта е за НЕГО, младежта, израсла в НЕГОВАТА епоха, е НЕГОВА младеж, на тях, децата на народа, той даде образование, даде им възможност да осъществят своя трудов подвиг, да участвуват във великото преобразяване на страната. Тази възраст, най-романтичната, завинаги ще бъде свързана в паметта им с НЕГО, тяхната младост ще бъде озарена от НЕГОВОТО име, до края на живота си те ще останат предани НЕМУ. Той трябва да им открие пътя към властта, издигането си те ще дължат НЕМУ и само НЕМУ.

Булганин прекъсна мислите му:

— Има думата другарят Сталин.

Сталин излезе до трибуната.

Залата стана на крака.

Овациите продължиха безкрайно…

Сталин вдигна ръка, призова към спокойствие, но залата не стихваше, всички ръкопляскаха в такт, това приличаше на удари по огромен барабан и всеки удар бе придружен от гръмоподобно скандиране на една дума: „Сталин!“, „Сталин!“

Сталин беше свикнал с овациите. Но днешните овации бяха особени. Поздравяваха го не чиновници, не комсомолски бюрократи, а обикновени работници — бетонджии, проходчици, оксиженисти, шлосери — строителите на първия в страната метрополитен. Ето го народа, най-доброто от народа и бъдещето на народа.

Аплодисментите разтърсваха залата, младежите и девойките скачаха по столовете и викаха: „Да живее другарят Сталин!“, „За великия вожд, за другаря Сталин — комсомолско ура!“

Сталин извади часовника си, вдигна го, за да покаже на залата, че е време да се усмири. Отвърнаха му с още по-гръмки овации.

Сталин показа часовника на президиума. Там всички разцъфтяха в усмивки, поласкани, задето и те вземат участие в трогателното простодушно общуване на вожда с народа. И сякаш отстъпвайки на настояването на Сталин, изразено тъй демократично, членовете на президиума взеха да сядат по местата си.

Сядаха и хората в залата, но аплодисментите продължаваха.

— Другари — Сталин се усмихна, — не бързайте да ръкопляскате предварително, нали не знаете какво ще кажа.

Залата му отвърна с радостен смях и нови овации.

— Имам две поправки — продължи Сталин, — партията и правителството наградиха за успешното изграждане на Московския метрополитен едни — с орден „Ленин“, други — с орден „Червена звезда“, трети — с орден „Червено знаме на труда“, четвърти — с грамота на Централния изпълнителен комитет. Но възниква следният въпрос: А какво да правим с онези другари, които са вложили своя труд, своето умение, своите сили наравно с тях? Някои от вас сигурно се радват, други недоумяват. Какво да правим? Ето въпроса.

Той помълча малко.

Благоговейна тишина цареше в залата.

— Та тъй — продължи Сталин, — ние искаме да поправим тази грешка на партията и правителството пред цялото уважаемо общество.

В залата отново гръмнаха смях и аплодисменти.

Сталин вдигна ръка, за да призове към тишина, и продължи:

— Аз не обичам да произнасям големи речи, затова ми позволете да прочета поправките.

Той извади от джобчето на китела си сгънато на четири листче, разтвори го.

— Първа поправка: за успешна работа по строителството на Московския метрополитен да се изкаже благодарност от името на Централния изпълнителен комитет и Съвета на народните комисари на ударниците, ударничките и на целия колектив от инженери, техници, работници и работнички от Метрострой.

И отново гръм от аплодисменти.

Всички станаха на крака, стана и президиумът. Разнесоха се викове „ура“. Сталин усмихнат стоеше на трибуната, вече не се опитваше да укроти залата — овациите бяха отправени не само към него, а към правителството, изразило благодарност на метростроевци, и към самите метростроевци, заслужили тази висока благодарност.

Когато залата най-сетне утихна, Сталин каза:

— Още днес трябва да приемем поправка, в смисъл че изказваме благодарност на всички работници от Метрострой. — С жест той прекрати отново избухналите аплодисменти. — Не аплодирайте на мен, това е решение на всички другари.

— И втората поправка — Сталин се вгледа в листчето пред него, — чета направо: за особени заслуги по мобилизирането на славните комсомолци и комсомолки за успешното построяване на Московския метрополитен Московската комсомолска организация да бъде наградена с орден „Ленин“.

Отново буря от аплодисменти. Този път аплодираше и самият Сталин, така отдаваше чест на московския комсомол.

И когато той престана да аплодира, утихна и залата.

— И тази поправка трябва да приемем днес и утре да я публикуваме… Другари, това може би не е достатъчно, но не успяхме да измислим нищо по-добро. Ако може да се направи още нещо, подскажете ни.

Сталин поздрави с жест събранието и тръгна към президиума. Овациите надминаха всички предишни. „Ура за любимия Сталин!“

И залата гръмна: „Ура!“, „Ура!“, „Ура!“ Някакво момиче се качи на стола и извика: „За другаря Сталин — комсомолско ура!“ И отново по редовете се понесе: „Ура!“, „Ура!“, „Ура!“

Овациите продължиха десетина минути. Хората в залата продължаваха да стоят прави и да аплодират, да викат „Ура“, „За любимия Сталин — ура!“

Сталин мълчаливо стоеше в президиума и гледаше залата. Не, не са онези хора, които преди година и половина му аплодираха на Седемнайсетия конгрес, онези аплодираха неискрено, тези са съвсем други, НЕГОВИ хора.

Безспорно по природа младежта е неустойчива. И младите с времето улягат, израстват нови, и на тях трябва да им се дава път — това е непрекъснат и болезнен процес.

Но обновяването на кадрите е неизбежен процес, само е необходимо кадрите, които идват в ръководството, да бъдат НЕГОВИ кадри. Новите кадри не се замислят върху факта, че техните предшественици се унищожават: завземайки властта, те са убедени в нейната непоклатимост. И когато се наложи и те да си отидат, обвиняват в това не другаря Сталин, а съперниците си. Другарят Сталин завинаги ще остане за тях човекът, който ги е издигнал на власт. Това си мислеше Сталин, докато гледаше възбудената, радостна, развилняла се от възторг зала.

Да, те са му искрено предани, предани са му безгранично и навеки. Трябва да каже още нещо, да каже нещо простичко, човешко, да стигне до всяко сърце, да ги покори не само с величието, но и с простотата си.

И когато аплодисментите най-сетне стихнаха, той тихо, но така, че всички да го чуят, попита:

— Как мислите, достатъчни ли са поправките?

Бурята от аплодисменти се разрази с нова сила.

Всички станаха.

Прави аплодираха и членовете на президиума. Аплодираха Сталин, Молотов, Каганович, Ворошилов, Орджоникидзе, Чубар, Микоян, Ежов, Межлаук. Това продължи безкрайно. Хората не можеха да помръднат от местата си, не можеха да си тръгнат, не можеха да се разделят със Сталин, нали този беше техният ден, може би единственият в живота им ден, когато виждат Сталин, те искаха да удължат този празник, искаха да го слушат и слушат.

Но Сталин вече бе говорил, повече нямаше да излезе и тогава някой извика: „Каганович!“

И залата мигновено подзе: „Каганович!“, „Каганович!“

Каганович стъписано погледна Сталин. Да говори след него?

Но Сталин каза:

— Ами хайде, Лазаре, народът чака, поговори с народа.

Каганович се качи на трибуната.