Метаданни
Данни
- Серия
- Децата на Арбат (2.1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Тридцать пятый и другие годы, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Здравка Петрова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Йосиф Сталин
- Линейно-паралелен сюжет
- Реализъм
- Фашизъм — комунизъм — тоталитаризъм
- Човек и бунт
- Оценка
- 5,5 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- def34(2012 г.)
- Корекция
- Дими Пенчев(2012 г.)
Издание:
Анатолий Рибаков. Трийсет и пета и други години
Преведе от руски: Здравка Петрова
Редактор: София Яневска
Художник: Божидар Икономов
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Ирина Йончева
Коректори: Таня Кръстева, Жанета Желязкова, Донка Симеонова
Руска, I издание
Излязла от печат на 30. V. 1989 г.
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив
Печатница „Димитър Благоев“ — София
История
- —Добавяне
6.
От средата на февруари пощата започна да идва редовно. Вестниците от декември, януари, през март — февруарските.
След убийството на Киров, извършено от Николаев, във вестниците почти всеки ден се публикуваха дълги списъци на терористи, прехвърлени от чужбина и разстреляни в Москва, Ленинград, Киев, Минск.
Създаде се впечатление, че именно те са убили Киров.
Ала в края на декември 1934 година вестниците съобщаваха, че убийството на Киров като отмъщение е било организирано от зиновиевците, бившите ръководители на ленинградския комсомол, те искали да убият и Сталин, и други ръководители на партията и правителството.
Всички обвиняеми, включително и двамата бивши членове на ЦК на ВЛКСМ Котолинов и Румянцев, бяха разстреляни още тогава.
А през януари 1935 година на подсъдимата скамейка се озоваха и Зиновиев, Каменев, Евдокимов, Бакаев и други видни в миналото партийни дейци, всичко 19 души. Тяхното участие в убийството на Киров не бе доказано на съда и въпреки това Зиновиев бе осъден на десет години, а останалите по на осем, шест и пет.
Процесът премина мълниеносно, без защитници, но версията за съучастничеството на зиновиевци в убийството изглеждаше убедителна. Кой друг може да го е направил? Нали и Николаев, както съобщаваха вестниците, е бил в миналото зиновиевец, и всичките му приятели са зиновиевци, тъй че морална отговорност за тях носят Зиновиев и Каменев, никой друг. Съмнително е дали заслужават такова сурово наказание, но все пак, каквото и да си говорим, убит е Киров! Убит! Не Зиновиев и Каменев го убиха, а техните съмишленици… Убит е!
Зиновиев и Каменев още през седемнайсета година издадоха на Временното правителство решението за въстание. През двайсет и шеста се съюзиха с Троцки, когото година преди това обявяваха за най-зъл враг на партията. Допустимо ли е да бъдем мекушави сега, пред лицето на фашистката заплаха, когато Хитлер е създал половинмилионна сухопътна армия, мощна военна авиация, открито ни заплашва с война. Партията отговаря на удара с удар, макар че за съжаление това е съпроводено с грешки и гибел на невинни хора.
И затова, внимателно четейки вестниците, Саша се мъчеше през истерията, омразата, грозните обвинения да долови онова, което му беше скъпо, с което живееше страната, с което бе живял и той, откак се помнеше — с нейните успехи, постижения, ентусиазъм и народна вяра. Тази вяра подхранваше и неговата вяра…
Понякога Саша навестяваше Лидия Григориевна Звягуро.
Тя продължаваше да живее у Лариска, шиеше на машината и на ръка, шиеше много, особено на кежемските жени. Лариска се държеше с нея почтително, беше услужлива, сега у нея, парясницата, одумваната тук… идваха жени, обсъждаха как и какво да си ушият и тя вземаше участие в това, ролята й в женския селски живот стана важна: беше в течение на всички събития не само тук, но и в самата Кежма. А може би просто Лидия Григориевна я респектираше — тя беше властна жена и умееше да вдъхва уважение към себе си. Нейният Тарасик обикновено седеше на пейката, беше мълчаливо момче, от време на време въртеше в ръцете си някакво дръвце — това му беше играта. И Лидия Григориевна беше неразговорлива — състарена грозновата жена с косо издадени зъби.
Саша й носеше вестници, след няколко дни тя му ги връщаше, рядко коментираше нещо, не философствуваше като Всеволод Сергеевич, не разсъждаваше много. Само за процеса срещу Зиновиев–Каменев каза:
— Започва спектакълът.
— Но нали убиха Киров — възрази Саша.
— Във вестника може да пише какво ли не — саркастично го прекъсна Звягуро. — Зиновиев и Каменев никога не биха направили това, пък и за какво им е. Убийството на Киров е изгодно само на един човек.
Саша разбираше за кой човек говори тя.
— Но нали партията, народът…
— Ние нямаме партия — пресече го Звягуро, — имаме кадри, които послушно провеждат неговата политика. Той мрази партията и я изтребва, мрази и народа, и него изтребва.
Саша хвърли поглед по вестникарските страници.
— Ето какво казва Сталин за народа: „Хората трябва да се отглеждат грижливо и внимателно, както градинар отглежда любимо плодно дърво.“
— Казано цветисто, по кавказки — пак го прекъсна Лидия Григориевна, — „градинар“, „дърво“. Колко милиона от тези „дървета“ изсече той по селата, колко милиона изгинаха от глад?
— А ето и за селото — упорствуваше Саша, — между другото той казва така: „Всеки колхозник трябва да има свое лично стопанство, малко, но лично… Човек има семейство, деца, лични потребности и лични вкусове, не можем да не се съобразяваме с това.“
— „Лични вкусове“ — присмехулно повтори Лидия Григориевна, „не можем да не се съобразяваме“. И вие вярвате на цялата тази безсмислица? Естествено той разбира, че селянинът трябва да се храни с нещо, инак всички ще измрат — кого ще управлява тогава? Вие не го познавате, а аз го познавам. Много години съм го гледала така, както виждам вас сега. Хората, човешкият живот за него са нищо, той е по-лош от криминален престъпник, ще убие, когото и да е, ако сметне за нужно. Той е актьор, може да изиграе всякаква роля. Сега говори за хората, умилква се на народа. Така са постъпвали всички тирани. Умният тиранин винаги гъделичка народа, на думи, разбира се, а на дело го унищожава. Такова нещо не ви ли е идвало наум?
Да, такива мисли бяха спохождали Саша и не можеха да не го споходят. Но когато четеше речите на Сталин, той се стремеше да разбере този човек сам, посвоему, а не както го представяше Лидия Григориевна, която цяла бе изпълнена с омраза към него.
— Мълчите, а?
Тя присмехулно огледа Саша, спря очи върху маншетите на панталона му.
— Защо ходите с такива разръфани панталони?
Саша се изчерви. Панталонът му беше единствен, и в Москва нямаше втори чифт, само костюма, който му подари Марк.
— Подрязвам разръфаното с ножица.
— Остроумно… Поседнете зад завеската, ще ви оправя панталона.
Тонът й беше категоричен, както винаги.
Саша отиде зад завеската, взе си вестника и продължи да чете.
„В редица случаи имаме налице факти на бездушно-бюрократично и направо безобразно отношение към работниците… Често хората се третират като пешки… Ние трябва преди всичко да се научим да ценим хората, да ценим кадрите, да ценим всеки работник, способен да допринесе полза на нашето общо дело. Трябва най-сетне да разберем, че от всички ценни капитали на света най-ценен и най-решаващ капитал са хората, кадрите.“
Всичко това е за него, за Саша, и за хора като Саша. Ето това трябваше да прочете на Лидия Григориевна.
Но е глупаво да си говорят, както е седнал без панталон зад завеската.
После Лидия Григориевна му подаде подшития панталон.
— Обличайте се!
Той се облече, излезе иззад завеската.
Тарасик все така си седеше на предишното място, играеше си с дръвцето.
— Тарасик — каза Саша, — хайде да се поразходим. Тарасик погледна въпросително Лидия Григориевна.
— Върви — каза Лидия Григориевна, — седиш по цели дни вкъщи, върви!
Тя облече Тарасик, увърза го накръст с шала, макар че вече не беше толкова студено, и двамата със Саша излязоха, тръгнаха към Ангара…
Момчето вървеше до него, сериозно, мълчаливо, дребничко, тромаво във вързания накръст шал.
— На колко си години? — попита Саша.
— Не знам… на седем гаче.
— Значи знаеш. Можеш ли да четеш?
— Не.
— Знаеш ли буквите?
— Знам ги.
— Ами стихчета?
— Не.
— Мама не ти ли чете стихове?
— Чете ми.
— Какви?
— Не помня.
— Искаш ли аз да ти кажа едно стихотворение?
— Искам.
Стояха над Ангара. Слънцето приличаше. Тарасик въртеше глава, изглежда, беше му горещо.
Саша разхлаби възела на шала.
— Така по-добре ли е?
— Аха.
Тарасик извади ръцете си от ръкавиците, те висяха на шнурче. Саша го хвана за ръка.
— Да не ти стане студено?
Топлината на малката, слаба детска ръчица го прониза. Той приклекна, взе дланите на Тарасик в своите длани.
— Топло ли ти е?
— Топло ми е.
Момчето го гледаше сериозно. Саша си помисли, че Тарасик сигурно никога не се е смял.
— Та значи искаш да ти издекламирам едно стихотворение?
— Искам.
— Сложи си ръкавиците.
Тарасик мушна ръцете си в ръкавиците. Саша се изправи…
Бяла заснежена пустиня наоколо, само гората се тъмнееше на оттатъшния бряг, осветен от едната страна от слънцето. После притъмня. Слънцето се скри зад облак.
— Облаците напомнят ли ти нещо? Тарасик сви рамене.
— Не.
— Ама ей там има един кораб, виждаш ли? Виждаш ли, мачтите сякаш са заледени. Платната. Виждаш ли?
— Виждам — неуверено отвърна Тарасик.
Саша внезапно си спомни „Въздушен кораб“ на Лермонтов и го издекламира на Тарасик:
Когато звезди над морето
пробляснат една по една,
понася се кораб самотен,
полита със всички платна.
В морето издига се остров —
пустинен и мрачен гранит;
на острова в гроб изоставен
лежи император зарит.
И всяка годишнина скръбна,
среднощ, през дълбокия мрак,
въздушният кораб долита
и спира до стръмния бряг.
Но в миг императорът става
и гледа с очи на орел.
Той носи триъгълна шапка
и походен тъмен шинел.
И скръстил ръцете си здрави,
с глава върху своята гръд,
той тръгва, кормилото хваща
и смело се спуска на път.
Към Франция той се понася,
където остави властта,
където остави наследник,
гвардейците стари, честта.
Той слиза и с крачки големи
по хладния пясък снове,
зове гренадирите славни,
маршалите страшно зове.
Маршалите вече не чуват:
едни са загинали в сеч,
изменници вече са други —
продали са честния меч.
След туй във вълшебния кораб
с глава върху своята гръд,
той влиза и махнал с ръката,
поема обратния път.[1]
Момчето напрегнато слушаше.
— Как е, харесва ли ти? — попита Саша.
— Да — отговори Тарасик — искам да си ида вкъщи.
Върнаха се. Саша искаше веднага да си иде, но Лидия Григориевна го спря:
— Забравихте си вестниците.
И подигравателно добави.
— Там има снимки на вашия Сталин на какви ли не фонове. Излиза, че дори е предвождал пролетарските полкове при щурма на Зимния дворец.
Наистина във всеки брой на вестника имаше портрети на другаря Сталин, някъде и по два и дори по три: Сталин сам, Сталин и Ленин, Сталин и Ворошилов, Сталин и Молотов, Сталин и Каганович, Сталин и Жданов, Сталин с колхозници, Сталин с военни, Сталин с работници, рисувани портрети на Сталин, скулптурни изображения на Сталин.
Големи материали за победите в Гражданската война: отбраната на Царицин, завземането на Ростов, Перм, Източният фронт, разгромът на Деникин, годишнината на Червената армия, 15-годишнината на Първа конна, Полският фронт — и навсякъде Сталин.
Според историка И. И. Минц, през октомври 1917-а „Сталин, изпълнявайки волята на Ленин, поведе болшевишките полкове срещу буржоазното правителство“. Аха, на това се е подигравала Лидия Григориевна! Ама то наистина е лъжа! Всички заслуги са на Сталин, навсякъде е побеждавал Сталин. Поздрави за Сталин от заводи, фабрики, колхози, от върховете на Елбрус, от върховете на Казбек. Всяко изказване, всяка статия започват и завършват с неговото име.
Още в института Саша се дразнеше от славословията по адрес на Сталин, на неговите книги, статии, речи, произведения — той ги намираше примитивни. Тези безкрайни повторения, това раздъвкване: „първо“, „второ“, „трето“, този сковаващ схематизъм, забраната да се подлага и на най-малко съмнение коя да е негова мисъл, коя да е дума — всичко това действуваше потискащо.
Но нали това не потискаше другите, напротив, възхищаваше ги…
Нима хората, всички, не са прави, а той и такива като него са прави?…
Вероятно тогава той не е разбирал, че Сталин разговаря с народа и трябва да говори така, че народът да го разбира, да му вярва, да го следва. Този народ е преживял столетия робство, изостаналост, с него човек трябва да умее да разговаря, нивото му трябва да се издига, но трябва и да се съобразяваме с това ниво. И той, Саша, е част от народа. Той не може да живее без онова, с което е расъл, без вяра в страната, в партията. И той трябва да бъде с партията, със страната. Каквото и да е личното му отношение към Сталин, Сталин сега ги олицетворява. Трябва да се издигне над личните обиди…
И затова на Саша все по-често и по-често му минаваше мисълта да пише на Сталин. Знаеше: сега всички пишат на Сталин, той не е в състояние да прочете и хилядна част от тези писма, няма да прочете и неговото. То няма и да стигне до него.
И все пак, като се обърне към Сталин, ще изпълни дълга си. Не може да формулира същината на този дълг, но каквото и да му се случи, както и да потече животът му, ще може да си каже: „Аз се обръщах към Сталин.“ И това ли не помогна? Не помогна. И все пак се е обръщал към него, защото в негово лице се е обръщал към партията.
Преди две години в института, когато започна неговата печална епопея, той смяташе, че няма право да се обръща към Сталин, да му отнема от времето, тогава се надяваше сам да се защити. Сега не може да се защити сам, само Сталин може да му помогне, инак — нова присъда, може би лагер и тогава край на живота му. Ще се обърне към Сталин, защото той, Саша, е именно онзи „малък човек“, за каквито говори Сталин, той ще се труди честно, добросъвестно ще върши работата си, ще изпълнява своя дълг.
В тези мъчителни дни на самота, в дългите зимни вечери и дългите безсънни нощи тук, в Сибир, на края на света, уморен от своите несвършващи мисли, той започваше да си фантазира, представяше си как Алфьоров изпраща талига за него, как той заминава за Кежма и Алфьоров му съобщава, че от секретариата на другаря Сталин е дошла телеграма: „Панкратов спешно да се изпрати в Москва.“ В Красноярск вече е готов билетът за него, от Красноярск той се обажда по телефона вкъщи на майка си. Посрещнете с еди-кой си влак. Майка му и Варя го чакат на перона. Отиват до трамвайната спирка и с четворката право вкъщи.
Трябва да му пише. Макар и без надежда за отговор. Маслов, Всеволод Сергеевич са хора чужди на съветската власт, чужди на партията и затова нямат морално право да се обръщат към Сталин. Към съда, към прокуратурата — да, могат, това е нещо официално, към Сталин — не, не могат. А той, Саша, може, защото да се обърне към Сталин за него е все едно да се обърне към партията.
Саша дълго обмисля писмото си, претегля всяка дума… „Уважаеми другарю Сталин! — пишеше. — Извинете, че посмях да се обърна към Вас. С постановление на Особеното съвещание при ОГПУ от 20 май 1934 година по член 58 алинея 10 съм осъден на 3 години заточение в Сибир, с приспадане на предварителния арест. Изтърпях повече от половината от срока на присъдата. Но за какво съм осъден — не знам. Не съм виновен за нищо. Учих в съветско училище, в съветски институт, бях пионер, комсомолец, работих в завод, искам да бъда полезен на страната, а съм обречен на бездействие. Така ми е невъзможно да живея. Моля Ви за преразглеждане на моето дело. С дълбоко уважение: А. Панкратов.“
Написа писмото, но не го изпращаше, не се решаваше.
Дали постъпва честно? Не е ли това фалш? Както и да разсъждаваше, каквито и доводи да измисляше, нали вътре в душата си не бе променил отношението си към Сталин. Напротив, след всичко, което видя и преживя, съмненията му в Сталин само укрепнаха. А сега се обръща към него. Внушава си, че иска да работи, да служи на страната, на партията, а дали всъщност просто не се стреми да спаси себе си, своя живот, да промени съдбата си?
И друго — не е ли наивно да пише такова писмо? Ще стигне ли или не? Ще го прочете ли той или не? Ще преразгледат ли делото му или не? Разбира се, че няма да стигне, той няма да го прочете, няма да преразгледат делото. Защо тогава се захваща, защо трябва да четат писмото му в НКВД? Нали то ще попадне тъкмо там.
И все пак, и все пак…