Анатолий Рибаков
Трийсет и пета и други години (5)

5.

Варя беше доволна, че се записа да следва вечерно. Сега никой не можеше да я завлече на никакви събрания, тя правеше изненадана физиономия: „Ами института?“ Освен това й се полагаха допълнителни свободни дни, например за подготовка за изпити, пък и във вечерното обучение нямаше почти никакви обществени дисциплини, разните там политикономии, а тя можеше и да избягва безинтересните лекции, като в тези случаи се оправдаваше с работата си. В работата обаче никога не хитруваше, не искаше да бъде в тежест на колектива си.

И най-важното — учеше с лекота. Прекрасно подготвена в училище, надарена по физика и математика, сред своите състуденти — обикновени строители-практици, технически ръководители, бригадири — тя беше първа, гордост на групата, макар че вкъщи изобщо не учеше, пък и за вкъщи им даваха малко задачи, почти нищо. Към девет вечерта беше свободна, успяваше да навести Софя Александровна или да гледа някой филм. На кино ходеше сама, без Зоя, избягваше я.

Веднъж Зоя дойде у тях чорлава, с подпухнали от плач очи — откраднали й комплекта пергели. Комплект „Рихтер“, с всичко необходимо за чертожници, съвсем нов.

— Ларка го е откраднала, сигурна съм — нареждаше Зоя, — дойде снощи, поиска чай, аз отидох до кухнята, през това време го е взела. Отначало нищо не забелязах, такава й е физиономията.

— Физиономията й е такава, че хора с такива физиономии не ги пускат в прилични къщи — каза Варя, — нали те предупреждавах.

— Да — с готовност се съгласи Зоя, — каза ми, ти имаш нюх.

— Моля, без четки.

— Израснахме в един блок, учихме в един клас, как да я изгоня?

— Да бе, разбира се. Как можем да си позволим такива грубости?

Зоя сбърчи лице, пак бе готова да се разплаче.

— Ако сега не й вземем комплекта, тя ще го даде на своя Витка и тогава край.

— Кои са тези „ние“? Аз нямам намерение да се намесвам в тази долна история.

— Варя, моля ти се, ела с мен. Ти нищо няма да говориш. Просто ще стоиш до мен и Лара ще се уплаши.

— Не — категорично заяви Варя, — трябва да ида в библиотеката, поставена ми е задача да подготвя един материал.

Излязоха.

— Всичко хубаво — каза Варя. — Желая ти успех.

Когато завиваше по „Плотников“, се извърна. Зоя стоеше пред входа, плачеше и бършеше сълзите си с шала.

Варя се върна.

— Хайде, но да е за последен път.

 

 

Държавната банка се помещаваше на долния етаж на големия блок на ъгъла на „Смоленская“ и „Плюшчиха“. В салона, изпълнен с маси за клиентите, беше многолюдно, тясно, шумно. Дълги опашки се редяха пред касите. На служителите от банката също им беше тясно зад гишетата.

Там, зад едно гише, ровеше в картотеката Лара. Тя веднага почувствува, че някой идва при нея, очакваше, че ще дойдат и затова се захвана с картотеката. Ровеше в продълговатото сандъче, разместваше някакви картончета и ги изучаваше с такова усърдие, че веднага стана ясно: няма да е лесно да я откъснат от тази работа.

— Извикай я — нареди Варя.

— Лара — подвикна Зоя.

Лара хвърли поглед към салона и се престори, че не чува. Взе едно картонче и го понесе към счетоводителката, дебелана с мъжки очила в рогови рамки и безброй панделчици на бюста. Беше типична счетоводителка, не като тънкокраката Лара.

— Страх я е да дойде — каза Зоя.

— Трябва да викнеш по-високо — посъветва я Варя.

— Лара! — Зоя огласи целия салон.

От опашките се заоглеждаха. Варя изгаряше от срам. Служителките зад гишетата вдигнаха глави. Счетоводителката с панделчиците каза басово:

— Ама че хора!

Лара се огледа, в очите й май се мярна стъписване, на Варя й се стори, че тя ей сега ще се скрие под някое бюро. На самата нея й се дощя да избяга. Но след малко Лара все пак излезе в салона.

Слабичка, с остро носле и ситно накъдрени коси, тя стоеше пред тях, мрачно и предизвикателно гледаше Зоя.

— Защо трябва да викаш толкова?! Не съм глуха! Какво искаш?

— Моля те, върни ми пергелите.

— Ха, какви пергели са те патили?! — възмути се Лара.

— Недей така, Лара — проточи с укор Зоя, все пак не се решаваше направо да обвини Лара в кражба.

— Какво „недей“?! — Очите на Лара злобно блеснаха. — Не знам и не съм виждала никакви пергели.

— Трябват ми за работата — жално продума Зоя. — Ларочка, разбери. Може би просто си се пошегувала?

— Не ме будалкай, ако обичаш! — отговори Лара. — Такива не ми минават. Аз не съм крадла, по-честна съм от тебе.

— Какво да правя, просто не знам — жално продума Зоя.

Лара презрително сви рамене.

— И аз не знам какво да правиш. Потърси ги, кой знае къде си ги завряла! Или си купи нови. Край! Тръгвам! Нямам време!

Зоя слисано гледаше Варя, очите й пак се напълниха със сълзи.

— Чуй ме внимателно, Лара — тихо каза Варя, — сега ще идем при твоя директор — тя кимна към вратата на директорския кабинет — и ще му обясним защо сме дошли при тебе. После оттук ще идем в осмо отделение на милицията, ти го знаеш, на „Могилцевски“. Ако не го знаеш, твоят Витя ще ти обясни. От милицията ще дойдат да те обискират. Ако не намерят пергелите у тебе, ще направят обиск у Витенка. Ясно ли се изразих? Всичко ли разбра?

Лара постоя така, със сведени очи, после каза:

— Не знам нищо. Не съм взимала пергелите. Разбира се, не искам скандали в службата си… Сега ще се опитам да намеря пари. Ще взема назаем от някой колега.

— Престани! — отвърна Варя. — Кой ще ти даде?

Лара мълчеше.

— Решавай бързо — каза Варя, — и аз нямам време.

— Добре — Лара най-сетне вдигна очи, — ще отида до вкъщи и ще взема от мама.

— Да тръгваме!

— Мога чак в обедната почивка.

— Кога започва?

— В един часа.

Кръглият часовник на стената показваше дванайсет и половина. Още половин час трябва да киснат тук.

— Ще те почакаме — каза Варя.

 

 

Комична гледка беше: слабичката Лара по средата, от двете й страни, като милиционери — едрите Варя и Зоя.

Лара се оглеждаше — страхуваше се или пък се надяваше да срещнат Витка.

Пред входа каза:

— Почакайте ме, сега се връщам.

Варя иронично се засмя.

— Не се прави на смахната! Майка ти няма да е вкъщи или няма да й се намерят пари. А ти през това време ще скриеш пергелите. С теб ще дойде Зоя. Тръгвай, Зоя!

Лара я погледна уплашено и двете със Зоя влязоха. Варя остана да чака навън.

Родителите на Лара бяха от някогашен богат дворянски род, дворянско семейство. Сега майката на Лара бродираше, а Лара се бе свързала с крадеца Витка Ломашев, и тя бе станала крадла.

Докато се разхождаше пред входа, Варя мислеше за Зоя. Тя я дразни с глупостта си, със своята възторженост и с нелепите истории, в които се забърква. А днешната история е направо отвратителна. Но каквото и да си говорим, Зойка й е предана. Кой друг й е предан? Никой друг.

От входа изтича Зоя, тържествуващо размаха кутията с пергелите.

— А погледна ли вътре? — попита я Варя.

По лицето на Зоя веднага се изписа уплаха.

— Аз толкова се зарадвах, толкова бързах.

Внимателно отвори кутията. Всичко си беше на място. Зоя я затвори, прибра я в чантичката си.

— Е, това е, ще тичам на работа. Благодаря ти.

И целуна Варя по бузата.

 

 

На връщане от библиотеката Варя срещна Вика.

Вика спря, усмихната до уши, прегърна Варя, целуна я. И веднага извади от чантичката си носна кърпичка, дъхаща на парфюм „Коти“, избърса следата от червило на Варината буза. Както и преди красива, наконтена, с леко бежово манто и баретка в същия цвят, оживена, тя привличаше вниманието, минувачите се обръщаха да я гледат.

— Варя, мила, толкова се радвам, че те виждам.

Радваше ли се на тази среща Варя? Трудно е да се каже. Вика всъщност й бе чужда. Но тя си спомни посрещането на Нова година, където беше Саша, спомни си ресторанта, в който тогава влезе за пръв път и се запозна с компанията на Льовочка. И отвърна на усмивката на Вика.

— Къде отиваш? — попита Вика.

— Прибирам се.

— Защо не се отбием у нас? — предложи Вика.

— Не, вкъщи ме чакат.

— Добре, тогава ще те изпратя…

Вика крачеше до Варя, поглеждаше я, весело се усмихваше и изглеждаше, сякаш наистина се радва на срещата им. И отново, както тогава, по време на старото им познанство, от думите на Вика й лъхна на друг живот — безгрижен, протичащ по свои независими закони, живот на късметлии, щастливци, на които всичко е позволено и които всичко могат. Варя знаеше, че това не е така, че не съществуват хора, които могат всичко и на които всичко е позволено. Но имаше дъх, имаше илюзия… Подобен живот не я привличаше както по-рано, но й напомняше, че я бе привличал и увличал някога.

— Вярно ли, че си напуснала Костя? — попита Вика.

— Да — неохотно отговори Варя, не искаше да разговаря на тази тема.

— Извинявай, че се намесвам, Варя, но аз от самото начало не разбирах и не одобрявах твоя брак, знаех как ще свърши всичко това… Жалко, че не ме попита за него, не се посъветва. Та аз, Варенка, винаги съм ти желала само доброто, и сега ти го желая, винаги съм имала хубави чувства към теб. Но ти някак изведнъж, без никакви причини прекъсна нашата дружба. Обидих ли те с нещо?

— Така се случи — сдържано отговори Варя.

— Разбирам — Вика съчувствено кимна, — всички сме роби на увлеченията си. Сигурно си чула за кого съм омъжена?

— Чух.

— Той е прекрасен човек, рядко почтен, за останалото да не говоря — талант. Обича ме. Но разбираш ли, почти не го виждам, той излиза рано сутрин и се връща късно вечер, понякога нощува в ателието. Е, какво да се прави? Той е фанатик в работата си, като всеки гений… Трябва да търпя, трябва да нося бремето си… Само ми е малко скучно.

— Защо не започнеш работа? — каза Варя.

— Да ставам в шест сутринта?… Да се лашкам в трамвая през целия град… Нали върху мен лежи домът, домакинството, грижата за мъжа ми, за баща ми, за Вадим — всичко това чака мен… Казах ти как работи мъжът ми. Татко и той: и в клиниката, и в института, и в кремълската болница, търсят го нощем, трябва да го изпратя, да му сложа да яде. Всъщност аз съм домакиня. Вадим стана известен критик, виден журналист. А в журналистиката животът е бесен, задържат ги в редакцията до сутринта. Три такива личности се нуждаят от грижи, аз съм за това — да ги обслужвам.

Попогледна Варя и добави:

— Моите мъже не искат и да чуят да започвам работа.

Варя вътрешно се позасмя: всичко каза, забрави да спомене само за Феня, домашната помощничка, за Феня, която поднася на Вика кафето в леглото.

— Да не би Феня да ви напусна? — попита с наивна физиономия.

— При нас е. Но Феня си е Феня. А вкъщи идват хора, и то, нали разбираш, не какви да е хора. Трябва някой да ги приема и това мога да правя само аз. Изобщо какво да говорим. Та аз не ти се оплаквам, просто ти обяснявам как живея. Никъде не ходя, никакви развлечения. И при мен никой не идва. Варя, поне ти се отбий някой път.

— Кога? Денем работя, вечер съм в института.

— Така ли? Браво! В кой институт?

— В строителния.

— Чудесно! Аз имам сума познати по тази линия, архитекти, строителни инженери, може би ще ти е нужна тяхната помощ?

— Не — каза Варя, — никаква помощ не ми е нужна.

— Е, твоя си работа, но ако има нещо, аз съм насреща. Имам предвид не само мъжа си, а и моите познати… Прославени хора. Една тяхна дума — и всичко ще бъде направено за теб.

— Нищо не ми трябва — намръщи се Варя.

— Е, както искаш.

Вика спря.

— Пазиш ли телефона ми?

— Да, имам го.

— Това е чудесно. Обаждай се, идвай, ще поседим, ще си побъбрим…