Анатолий Рибаков
Трийсет и пета и други години (32)

32.

Саша очакваше зимната поща със същото нетърпение, с каквото преди две години бе очаквал тук първата си поща.

Последният вестник, който бе прочел, беше „Правда“ с обвинителното заключение по делото на Зиновиев и Каменев. Тогава то го потресе, просто не можеше да повярва в тези страшни обвинения.

Сега Саша получи вестниците от последната десетдневка на август, от септември и октомври, с всички материали и протоколи на процеса.

Подсъдимите бяха признали, че са убили Киров, че са се готвели да убият и Сталин и всички най-изтъкнати ръководители на партията и държавата, че са действували според преките указания на Троцки. Процесът е бил открит, но е приключил бързо, за няколко дена и без защитници. Обвиняемите драговолно и без смущение са разказали за страшните си злодеяния, показанията са си приличали като две капки вода. Въпреки разкаянието им, всички са били разстреляни. Обвиняемите са дали показания, че техни съучастници са били не само бившите троцкисти Радек, Пятаков, Соколников, Серебряков, но дори Бухарин, Риков, Томски, Угланов, тъй че Вишински веднага наредил да се започне следствие по делото на тези хора, вече се публикуваха искания на трудещи се за привличането им под отговорност.

Всичко това не се побираше в ума на Саша. Стари комунисти, болшевишката гвардия, съратниците на Ленин, героите от Октомври, легендарните командарми от Гражданската война, хората, отдали целия си живот на партията, бяха станали убийци, диверсанти, шпиони. Членовете на Лениновото Политбюро, хората, подготвили и извършили Октомврийската революция, бяха хвърляли стъкла в храната на работниците, бяха повреждали машини, оказаха се платени наемници на чуждестранни разузнавания. Ако приеме тази измислица за истина, значи трябва да престане да вярва в партията. Щом една партия десетки години е била ръководена от престъпници, какво струва тази партия?

Сами ли са си признали всичко това? Саша не вярваше. Еднообразните назубрени признания не може да са искрени. Не те са си признавали, някой го е правил вместо тях. Някой е играл тяхната роля. Събрали са актьори, гримирали са ги като Зиновиев и Каменев, като Смирнов и Мрачковски и са ги накарали да играят на сцената. Мрачковски, човекът, роден в царския каторжен затвор, героят от Гражданската война — японски и немски шпионин, убиец и отровител, и сам си разказва всичко с удоволствие? Не, прощавайте. Саша няма да повярва в това. Актьори! Или хипноза! Някакви особени лекарства! Може би са ги изтезавали? Не, с никакви изтезания не биха накарали такива хора да признаят, че са шпиони и убийци. Или актьори, или някакви особени лекарства. Спектакълът, за който говореше Звягуро.

Но Сталин не може да не е знаел, че това е спектакъл. Без Сталин никой не би посмял да организира такъв спектакъл. Лидия Григориевна Звягуро излезе права: той изтребва партията, изтребва я морално и физически. Този отвратителен процес, това противозаконно съдилище слага край на съмненията на Саша.

Сталин говори едно, а върши съвсем друго, на думи е за народа, а в действителност го е наплашил, страхът и насилието са единствените оръдия на неговата власт. И ако той, Саша, не може да се противопостави на насилието, може поне да не се поддава на страха. Само така ще остане човек.

Но очевидно не всички средства са били ефикасни, не на всички е подействувала хипнозата. За това говореше поведението на Иван Никитич Смирнов пред съда.

Още първия ден на съда — 19 август — Иван Никитич категорично е отричал показанията на Мрачковски, че той, Смирнов, е предал на московския център директивата на Троцки за терор.

На втория ден от процеса — 20 август, — както съобщаваха вестниците, „в течение на почти тричасовия разпит Смирнов всячески се стараеше да избегне отговорите на пряко поставените от прокурора на СССР другаря Вишински въпроси, мъчеше се да омаловажи своята роля, отричаше терористичната си дейност срещу ръководителите на партията и държавата“.

На по следващия ден, 22 август, вестниците съобщаваха, че Смирнов „отново се мъчи да отхвърли от себе си отговорността за работата на троцкистко-зиновиевския център.

Вишински. Кога напуснахте центъра?

Смирнов. Не съм напускал, нямаше какво да напускам.

Вишински. Центърът съществуваше ли?

Вишински. Мрачковски, центърът съществуваше ли?

Мрачковски. Да.

Вишински. Зиновиев, центърът съществуваше ли?

Зиновиев. Да.

Вишински. Евдокимов, центърът съществуваше ли?

Евдокимов. Да.

Вишински. Бакаев, центърът съществуваше ли?

Бакаев. Да.

Вишински. Как тогава вие, Смирнов, си позволявате да твърдите, че център не е имало?

Смирнов отново се опитва да лавира, като се позовава на липсата на център, но показанията на Зиновиев, Тер-Ваганян и Мрачковски отново го изобличават в лъжа“.

Смирнов единствен се е държал мъжествено докрай и на 23 август в заключителното си слово според вестниците, „както и на предварителното следствие и на съдебното заседание, продължи да отрича отговорността си за престъпленията, извършени от троцкистко-зиновиевския терористичен център след арестуването му“.

Значи не са успели да сломят всички. Значи това не е спектакъл. Но какво е тогава? С какво и как са сломили останалите?

Но най-поразен остана Саша от отзивите. Колективите на заводи и фабрики, на разни институти и комисариати — както и да е. Те вдигат ръце в общата тълпа, знаем как става. Още на 16 август — три дена преди съдебните заседания — вестниците пъстрееха от резолюциите на работнически събрания:

„Никаква пощада за враговете на народа!“

„Да унищожим гадовете!“

„Смърт за заклетите врагове!“ И тем подобни призиви.

Но отзивите на прочути писатели, артисти, учени! Те наистина звучаха страшно.

Още на 15 август — четири дена преди съдебното заседание — в деня, когато бе разпространено съобщението на Прокуратурата на СССР за разкриването на заговора, известният писател Ставски бе писал: „Негодници и изверги, за векове ще бъдат проклети и презрени имената ви!“

На 20 август съветските писатели декларираха:

Анна Караваева: „… Сърцата на милиони хора потреперват, юмруците им се свиват от яростна омраза към злодеите от троцкистко-зиновиевския блок.“

Иван Катаев: „И нека народният гняв унищожи гнездото на убийците и подпалвачите!“

Владимир Бахметиев: „Поколения напред ще споменават с неотслабващ гняв и презрение гадната гмеж от задния двор на издъхващия империализъм.“

Артьом Весьоли: „И в нашата писателска партийна организация далеч не всичко бе благополучно. По отношение на болшевишката бдителност.“

Николай Огнев: „Присъдата на Върховния съд ще бъде присъда на целия съветски народ. Тази присъда ще бъде сурова и справедлива.“

Александър Свирски: „Какъв позор! Каква черна кръв тече в жилите на тези бивши хора! Гневът и вълнението ми пречат да пиша. Мога само да възкликна — на света не са нужни предатели!“

На 21 август:

Алексей Толстой: „Предателството, съдено сега не само от съветския съд, но и от целия международен пролетариат, е най-гнусното и подлото от всички предателства, известни в човешката история.“

На 25 август:

„Президиумът на Съюза на съветските писатели горещо приветствува решението на пролетарския съд за разстрел на троцкистко-зиновиевските агенти на фашизма, на тези терористи и диверсанти…“

„Събитията… поставят въпроса за задълбочена проверка на състава на Съюза на съветските писатели. Човек трябва да знае с кого си има работа. Трябва да познаваме всичките 3000 члена на нашия ССП. Ще се наложи основно да проучим всички звена на нашия съюз и на неговия апарат.“

Вс. Вишневски

„Какво представляваха те — тези каменевци и зиновиевци?

Те не бяха хора!

Те бяха човекоподобни псета!“

А. Гидаш

„… Всеки от нас изпитва дълбоко облекчение от факта, че те са разстреляни, че не ще ги има на земята…

Те няма да тровят въздуха на нашата чудесна страна!“

А. Барто

Колкото повече четеше Саша тези призиви, толкова по-объркан се чувствуваше. Та това са писатели! Писатели! Съвестта на народа! В Русия писателите винаги са били смятани за съвестта на народа — Пушкин, Толстой, Достоевски, Чехов…

Значи писателите вярват! Значи знаят, че това е истина, че подсъдимите наистина са убийци и шпиони…

Може би наистина е така?!

Та нали дори бившите им съмишленици по опозиция ги заклеймяваха по страниците на вестниците.

Х. Раковски: „За троцкистко-зиновиевските убийци на др. Киров, за организаторите на покушение срещу живота на нашия любим вожд др. Сталин и срещу другите вождове на партията и правителството, за троцкистите — агенти на германското гестапо, не бива да има никаква пощада — те трябва да бъдат разстреляни.“

Г. Пятаков: „След чистия свеж въздух, който диша нашата прекрасна, цветуща социалистическа страна, внезапно ни лъхна отвратителната смрад на тази политическа морга. Хората, които отдавна са станали политически трупове, в своето разлагане и доизгниване отравят въздуха около себе си. Но именно в последния стадий на доизгниването те са вече не само отвратителни, но и социално опасни.

Нямам думи, за да изразя напълно своето негодувание и отвращение. Това са хора, загубили последните черти на човешкия облик. Те трябва да бъдат унищожени, да бъдат унищожени като мърша, заразяваща чистия бодър въздух на съветската страна, мърша опасна, способна да причини смъртта на нашите вождове и вече причинила смъртта на един от най-прекрасните хора на страната ни — на такъв чудесен другар и ръководител като С. М. Киров.“

Карл Радек: „От залата на съда, в която Военната колегия при Върховния съд на СССР гледа делото на Зиновиев, Каменев, Мрачковски, Смирнов, делото на отсъствуващия Троцки, трупна смрад залива целия свят.

Хората, вдигнали оръжие срещу живота на любимите вождове на пролетариата, трябва да заплатят с главите си своята неизмерима вина.“

Та нали Пятаков, Раковски, Радек в съвсем близкото си минало бяха водещите троцкисти, първите помощници на Троцки, бяха негови верни приятели и последователи. Та нали те разбират, че щом и днес съдят невинни хора, съдят ги само защото някога са членували в опозицията, утре може да осъдят и тях, нали и те са членували в нея. И щом потвърждават измислици, утре същите такива измислици може да бъдат насочени и срещу тях. Не! Те не могат да свидетелствуват за лъжата… Значи всичко това е истина? Значи Зиновиев и Каменев, Смирнов и Мрачковски са убийци и шпиони?

Та нали дори героят от Октомври Антонов-Овсеенко, също бивш троцкист, е писал на 24 август в „Известия“: „Тези хора не са само двуличници, не са само страхливи гадове на предателството, те са диверсионен отряд на фашизма.“

Ами учените?

„Да бъдат безпощадно унищожени най-злостните врагове на съветската страна!“ — призовават академиците Бах и Келер.

„Безпределна е нашата любов към партията, към Сталин — пишат професорите Лурия, Вишневски, Шерешевски, Готлиб, Маргулис, Гориневская, Вовси и други. — Ние ще оградим като жива стена нашия велик вожд, до последна капка кръв ще браним в негово лице най-светлите надежди на човечеството.

За претърпелите банкрут политически бандити не бива да има никаква пощада.“

Ами дейците на културата?

Режисьорът Птушко: „Ние трябва да повишим болшевишката си бдителност, по-зорко да охраняваме завоеванията на революцията от посегателствата на троцкистко-зиновиевските предатели на родината.“

Народният артист на републиката Ак. Васадзе: „Настоявам за разстрел на фашистката банда. Никаква пощада за враговете и предателите на нашето велико отечество.“

Народният артист на републиката М. Климов: „Преди три дена в «Известия» бе отпечатано стихотворение на ученичката от 10-и клас на Кадиевското училище №1 Ева Нерубина. В рефрена на това стихотворение по адрес на троцкистко-зиновиевските терористи се казваше: «Разстрел за вас, псета — това е съдът!»“

Аз, старият човек, народният артист на републиката, всецяло се присъединявам към тези думи, казани от едно дете.

А ето и самото стихотворение на Ева Нерубина, стихотворението, което излезе във всички вестници.

Трижди презрени и мерзки гадове,

кого заплашвахте вие със смърт?

Не! Не очаквайте вече пощада!

Разстрел за вас, псета — това е съдът!

Това детско стихотворение ужаси Саша — едно дете настоява хора да бъдат разстреляни като псета. А защо трябва да се разстрелват кучетата? Нали децата обичат животните. Или вече не ги обичат?

Какво става все пак? Какво става? Къде е истината?

Обикновено Саша преглеждаше набързо цялата поща, всички вестници, после започваше внимателно да чете всеки поотделно.

Този път той дълго не можа да се откъсне от августовските вестници, няколко пъти, замисляйки се над всяка дума, препрочете отчета за процеса и отзивите за него. Разбираше, че тук е заложена и неговата съдба, сега разбираше и Всеволод Сергеевич, и Лидия Григориевна — настъпват черни времена и тяхно начало е един грандиозен спектакъл.

Едва на следващия ден взе да преглежда останалите вестници. През юни с метеж, ръководен от генерал Франко, бе започнала гражданска война в Испания, в нея срещу републиката участвували марокански, а така също и германски и италиански редовни части. Вестниците пъстрееха от имена на испански градове и провинции: Мадрид, Барселона, Валенсия, Баскония, Астурия, Андалусия, Естремадура, Кастилия, Ирун, замяркаха се и нови имена на хора: Асаня, Хирал, Ларго Кабалеро, Хосе Диас, Долорес Ибарури, наречена още Пасионария, тоест Пламенната…

 

 

След разстрела на Зиновиев и Каменев вестникарската истерия веднага бе секнала. На 10 септември бе публикувано съобщение на Прокуратурата на СССР: „Следствието не установи юридически данни за привличане на Н. И. Бухарин и А. Н. Риков под съдебна отговорност, поради което делопроизводството е прекратено.“ Народният комисар по вътрешните работи Ягода е свален от поста си и е заменен с някой си Ежов. Снемането на Ягода говори, че именно той е виновен за незаконните репресии и за неоснователните обвинения срещу Бухарин и Риков. Разбира се, Ягода не може да е правил каквото и да било без знанието на Сталин и е не повече от изкупителна жертва, но Сталин е бил принуден да отстъпи, партията се е показала по-силна от Сталин, партийните кадри не са такива пешки, каквито ги представяше Лидия Григориевна Звягуро, те са се оказали способни да се противопоставят на Сталин, да ограничат, да поставят преграда пред неговата терористична политика. Може би Сталин маневрира, значи не е чак толкова всесилен, а партията значи е бдителна.

Но най-поразен остана Саша от проекта за нова конституция. Дори беше трудно да повярва човек. Въвеждаше се всеобщо и пряко избирателно право, при тайно гласуване, гарантираха се пълни демократични права и свободи за гражданите на СССР: равноправие, независимо от пол, националност, имуществено положение, осигуряваха се и се гарантираха свобода на словото, печата, съвестта, на уличните шествия и демонстрации, на обединяването в обществени организации.

Всичко това означава обрат към свобода, демокрация и законност. Вярно, не е много подходящо определението „Сталиниска конституция“. Но не това е важното! Всички ще могат свободно да изразяват мислите си, дори да ги печатат, свободно да се събират на митинги, да организират демонстрации. Процеси като августовския вече са невъзможни и никога няма да се повторят. Край на беззаконието! Дори Сталин е казал: „Стабилността на законите ни е нужна сега повече от всякога…“

Да, могъщ е станал Съветският съюз, щом е могъл да приеме такава конституция! Съветското правителство е заявило, че не се смята обвързано от съглашението за ненамеса в испанските работи, това означаваше, че ще помагаме на републиканска Испания, ще изпълним интернационалния си дълг, ще дадем отпор на фашизма. Мярна се информация за доброволците, заминаващи за Испания за защита на републиката. Ако освободят Саша, а сега не може да не го освободят, той веднага ще се запише доброволец, нека го пратят в Испания, където комунистите се сражават с фашистите, където комунистическият Пети полк е защитил Мадрид.

Отново се замержеля надеждата за свобода. Сега Саша е под охрана на закона, на Конституцията, на новия революционен подем. Никой не ще посмее да му удължи присъдата, длъжни са да го освободят. На деветнайсети януари той ще се яви при Алфьоров и ще поиска да го освободят. Забавянето, макар и с един ден е грубо нарушение на закона, той ще прати телеграма на Калинин, виновните ще бъдат строго наказани. Законът си е закон, той е задължителен за всички и никой няма право да държи един човек в заточение макар и един ден в повече.

И предчувствувайки този ден, Саша взе да се безпокои, дори се засуети. Ако го пуснат, а не може да не го пуснат, ще му стигнат ли парите за път? До Тайшет трябва да му дадат пътни, а после? Билетът до Москва струва най-малко 50 рубли, а трябва и да яде нещо по пътя. Трябва да му стигнат. Макар че бе забранил, майка му му пращаше всеки месец по 20 рубли. А той живееше и се хранеше при хазяина си за сметка на своите трудодни, и на риба ходеше, и на сенокос. Харчеше пари само за цигари и за газ. Сега ще живее по-икономично.

Той все така много работеше, беше написал още четири разказа. Както и миналия път, преписа разказите и ги прати на майка си. За всеки случай всичко трябва да се пази у майка му.

 

 

Най-сетне дойде 19 януари 1937 година.

Саша събра багажа си от вечерта — всичко се случва: може веднага да го арестуват, да му заповядат незабавно да замине за Красноярск. Конституцията си е конституция, законът си е закон, но НКВД си има свои закони.

Тази нощ Саша дълго не можа да заспи, обмисляше разговора си с Алфьоров, макар че този разговор му беше ясен. И въпреки това Саша за кой ли път го преповтаряше, представяше си възможните усложнения, предчувствуваше изненади.

Три години бе очаквал часа на своята свобода — ще я получи ли? Ами ако Алфьоров го няма в Кежма, ако е заминал за Красноярск, а той стои там по няколко седмици, и из района обикаля около месец, районът е огромен, а транспортът е шейна през зимата, лодка — през лятото. Ако Алфьоров го няма, няма с кого да говори, ще трябва да чака завръщането му, пак да страда и да се тормози. Тъжни мисли.

Саша излезе от къщи по светло — в седем сутринта.

Дванайсет километра са три часа пеша, в десет ще бъде при Алфьоров.

Няколко дена не бе валял сняг, пътят на шейните беше доста корав и утъпкан. Само по кичестите клони на смърчовете снегът висеше на пухкави възглавници — тук им казваха кухта. Дори и въздухът сякаш беше замръзнал. Ала от дърво на дърво прелитаха синигерчета, някъде, изглежда далече, чукаше по стъбло кълвач, червеногръди синигери се кипреха по върховете на дърветата, из клоните шетаха дългоклюнести орехчета. Тези редки звуци на гората само подчертаваха тишината й.

Понякога през редките дървета отляво се провиждаше бялата равна повърхност на Ангара, после изчезваше. Беше около трийсет под нулата. Саша беше облечен с дебело бельо, пуловер, с валенки, балтон и шапка със спуснати уши и накухтарник — парче плат, което се зашиваше отзад на шапката, за да не влиза снегът в яката, Саша нямаше качулка, в ръка носеше дебела тояга, с тояга се ходи по-лесно, пък и може да потрябва — да прогониш вълк например.

Както бе пресметнал, в десет часа стигна в Кежма, приближи до къщата на Алфьоров. Зад заскреженото прозорче на кухнята мигаше пламъче — от лампата ли, от печката ли… Пред къщата се виждаха следи от стъпки от предния ден, значи има хора. Саша потропа на портичката с металната халка, нито звук в отговор, дори кучето не залая. Алфьоров сигурно спи. А не можеше да чака, студът се намъкваше под палтото, във валенките пръстите на краката замръзваха, ако стои, ще се вкочани. Саша потропа на прозореца, където блещукаше светлинката. Отново потропа. Стори му се, че през кухнята проплува нечия сянка, проплува и се спря пред прозореца, явно човекът искаше да види кой тропа. Сянката се отдалечи, мина известно време, хазяйката сигурно обличаше нещо топло. Заскърца вратата, чуха се стъпки, по снега, мандалото загръмоля, портичката се отвори. Пред Саша с валенки, кожух и шал застана хазяйката.

— Кого търсите?

— Другаря Алфьоров.

— Раничко сте дошли, той спи.

— От Мозгова ида.

— Влезте тогава, почакайте.

Саша последва хазяйката в пруста. Тя си събу валенките, събу се и той, остана по чорапи, хазяйката му посочи едни пантофи в ъгъла, той ги обу и влезе в кухнята.

— Събличайте се, сядайте. Тук е топло — каза хазяйката.

Саша си съблече палтото, окачи го на закачалката, огледа се.

И у своята хазяйка той обичаше да поседи сутрин в кухнята, когато печката още не е изстинала от вечерта, а на плочата под саджака вече се разгаря огънче, топли се закуската и наблизо приятно мирише на хлад и брезова кора донесеният от бараката наръч дърва.

Хазяйката сложи на масата наложени горски плодове, млин с риба, наля чай в чаша.

— Хапнете, пийнете си чаец, ще се стоплите.

— Благодаря.

Саша хвана с две ръце чашата, стопли премръзналите си пръсти.

— Отдалече сте дошли, не е ли засипан пътят?

— Хубав е пътят.

Саша сръбна от чая.

Някъде се тропна врата, чу се кашлица на мъж пушач.

— Стана Виктор Герасимович, има си своя мивка, там се мие, там се бръсне — каза хазяйката, сякаш да успокои Саша, че Алфьоров няма да дойде в кухнята, — има си отделен вход.

Отново се тропна врата — Алфьоров беше се прибрал от двора, поотупа си валенките от снега. После дрънна кранчето на умивалника, чу се плисък на вода, изливана в легена.

Това прозвуча като сигнал за хазяйката, тя занесе в собата самовара, чиниите с плодове, млина, с който бе гостила Саша, върна се, сложи на саджака тиганче, разби яйца, взе да ги пържи.

Чу се как Алфьоров влезе в собата, отмести стол, явно седна и си наля чай. Хазяйката свали тиганчето с пържените яйца, понесе го към собата.

— Добро ви утро, Виктор Герасимович, как спахте, нещо не ви ли безпокоеше?

— Благодаря, добре спах — отговори Алфьоров.

— Туканка ви чакат, Виктор Герасимович.

— Кой ме чака?

— Един мъж ви чака. Виктор Герасимович.

— Къде е?

— Седи в кухнята, вънка е лют студ, пуснах го да се постопли, от Мозгова е дошъл.

Столът се отмести. На вратата се показа Алфьоров, погледна Саша.

— Вие? Защо сте дошли?

Саша стана.

— Вчера ми изтече присъдата.

— А, така ли — не го остави да довърши Алфьоров, — елате при мене.

 

 

Саша последва Алфьоров в собата, седна на посоченото му място до масата, срещу Алфьоров.

— Ще пиете ли чай? — попита Алфьоров.

Лицето му беше леко подпухнало — от съня или може би от изпитите снощи чашки. Откак Саша го бе видял за последен път, той бе загрубял, бе помрачнял. Носеше панталон, напъхан във валенки, и елек от овча кожа върху рубашката.

— Благодаря, хазяйката ви ме напои и нахрани.

— Тя ми е гостоприемна. Ако дойде някой да ме убива, тя първо ще го нахрани и напои. „С ласка подслони, нахрани, стопли бедния сирак“ — спомняте ли си тази коледна приказка?

— Спомням си я.

— Да. Как беше? „Беше нощ, звезди блестяха, двора бе студът сковал. В път сирак един вървеше, посинял и в треска цял. Боже, казваше момчето, мъчи ме и студ, и глад, кой ли, кой ли ще пожали мен, сирака, в този свят?!“ Та ето и вас добрата старица ви пожали, стопли, инак щяхте да замръзнете навън. Пеша ли дойдохте?

— Пеша.

— Да — вече похапвайки от яйцата, продължи Алфьоров, — „С ласка подслони, нахрани, стопли бедния сирак“. Спомням си, като малък бавачката ми четеше това, тогава плачех от жал към сирачето. А после го забравих. И оттогава нито веднъж не бях си го спомнял. Сега си го спомних.

— Като видяхте мен ли?

— Може би.

— Съжалихте ме значи — позасмя се Саша.

— Сигурно. Аз сега, ще прощавате, изскочих повънка и замалко да ми измръзне задникът, макар че нужникът ни е хубав, в бараката е, не духа, а вие сте били дванайсет версти път. Та затова ви изказах съчувствието си в стихотворна форма. Вие май имате нещо общо с литературата, нали?

— Да, обичам да чета. Разбира се, когато има какво.

— С книгите тук е сложничко — съгласи се Алфьоров, — по-рано учителката ви снабдяваше с книги, а сега я няма. Защо не се запознаете с новата? И тя е млада, лови око.

В отговор Саша навъсено премълча — въпросът беше нетактичен.

— Не ви харесва, значи — засмя се Алфьоров, — виждате ли как волно си живеете, Панкратов. За затворника, за хиляди затворници, за стотици хиляди затворници — той многозначително погледна Саша, давайки му възможност да оцени огромността на цифрата — та, значи, за затворниците жените са изобщо недостъпни. И падне ли на някого такъв късмет, той изобщо няма да придиря. Жена да е. А вие се глезите, на вас ви дай жена не само с висше образование, ами и по всички линии на най-високо ниво. Ей такъв е вашият волен живот.

Бъбренето на Алфьоров досаждаше на Саша, намерил време — сега, когато се решава неговата съдба, съдбата на Саша. Алфьоров, разбира се, не бъбри току-така, нещо се крие зад дрънканиците му. Не току-така заговори и за новата учителка. Значи вече знае, че са му притурили нова присъда, но не иска да му го каже направо, иска да се позабавлява, да му походи по нервите.

Саша наведе глава.

Лошо, лошо. Не, той няма да издържи повече в Мозгова, в тази ужасна самота. Пък и по дяволите такъв живот! Майка му? Е, какво майка му? Ще се примири в края на краищата, случва се и малки деца да умират.

— И какво да прави човек при такъв волен живот — продължи междувременно Алфьоров, — още повече човек с наклонности към историческата наука? А? Още повече че няма нищо за четене…

И без да дочака отговора на Саша, заключи:

— Трябва да пише. А? Така ли е?

Ясно. Прочел е разказите, изпратени до майка му. Какво говедо, поне можеше да си премълчи.

— Та нали и аз пиша продължи Алфьоров, вярно, не по исторически, а по философски въпроси. Мога да се похваля — той отиде до кабинета си и се върна с купчинка печатарски коли. — Виждате ли, това са коректурите на новата ми книга, тук я написах, в Кежма: „Основи на Декартовата философия“. Чели ли сте Декарт? Не сте? Интересен философ, опитва се да съчетае бог с реалното съществуване на света. Не се ли интересувате от философия? А трябва. Историкът трябва да бъде философ и обратно.

Помълча, помисли, позасмя се.

— Чета мислите ви: тоя кучи син Алфьоров е чел работите ми. Бръкнал е с мръсните си лапи в моята творческа душа. Признавам: да, четох ги, да, бръкнах. Такава ми е работата. И не се тревожете: творенията ви заминаха там, където сте ги изпратили. Но аз съм вашият пръв читател, първият ви критик. Искате ли да чуете моето мнение?

Инквизиция! Философствува, вместо да му каже каква е съдбата му. Но трябва да се овладее! Тепърва ще се побори за себе си! Ако вземе сега да нервничи, ще издаде пред Алфьоров своята неувереност в освобождаването си, а не бива да се издава: от днешна дата той е свободен и толкоз! И всички да вървят на майната си!

Отговори доста неохотно:

— Интересно ще е да чуя.

— От гледна точка на формата вашите творения са безпомощни, наивни, дори примитивни. Тези ваши напомпани фрази, изобилието на епитети, това украшателство…

Алфьоров си наля чай. Предложи на Саша, но той отказа.

— И тъй, продължавам. Великата френска революция е един от най-драматичните и поучителни, подчертавам тази дума, поучителни моменти в човешката история. А вие пишете за отделни лица, за отделни епизоди. За да ги чете кой? Децата, юношите или възрастният читател? Не се разбира. Какъв извод трябва да си направят те от прочетеното? И после — той втренчено погледна Саша — не се ли страхувате, че редакторът ще търси паралели?

— Какви паралели? — не разбра Саша.

— Е, как какви? Те са правили революция, и ние направихме революция. Как свърши тяхната революция? С термидор, с единоличната власт на Наполеон, с империя…

— Но моля ви, онази революция е била буржоазна, а нашата — пролетарска.

— Да, да, естествено — прекъсна разговора Алфьоров, — какво пък, може и да ви ги напечатат, разбира се, ако с вас самия всичко е наред, както разбирате, произведения на затворници у нас не се издават. Така че ви желая успех, макар да се съмнявам.

Замълча, избърса си устните с пешкира, запали цигара, подаде кутията и на Саша.

— Свикнал съм с моите.

— Пушете от своите, при мене тука пушат и долнокачествен тютюн.

Алфьоров се загледа примижал как Саша извади цигара, драсна клечка, припали, угаси клечката в пепелника, който му подмести Алфьоров — дали не се страхуваше, че Саша ще хвърли клечката на пода?

— Другарю Алфьоров — каза Саша, — вчера изтече срокът на моето заточение.

— Така ли? — Алфьоров направи учудена физиономия. — Нима?

— Така — повтори Саша, — и вече ви го казах. Осъден съм на три години с приспадане времето на предварителния арест, бях арестуван на 19 януари 1934 година, днес е 19 януари 1937 година. Следователно от днес съм свободен. Моля да ми дадете документите.

— Какви документи имате предвид?

— Каквито е редно да се дават в подобни случаи. Вие сигурно ги знаете.

— Добре, ще ви ги дам, и какво ще правите с тях?

— Ще замина.

— Къде?

— Вкъщи.

— В Москва ли?

— В Москва.

— В Москва не ви е разрешено.

— Защо?

— За вас важи постановлението на Съвета на народните комисари за паспортната система. Има градове, в които нямате право да живеете. Между тях е и Москва.

— Но нали това постановление излезе преди новата конституция?

— Новата конституция — възрази Алфьоров — не отменя законите и разпорежданията на съветската власт. Някои закони, по-точно правила, ще бъдат променени, преразгледани, да речем — за реда на изборите и тъй нататък. Но законите, защитаващи диктатурата на пролетариата, ще останат в сила. Четохте ли доклада на другаря Сталин за конституцията?

— Четох го.

— Другарят Сталин казва недвусмислено: „Проектът за нова конституция наистина оставя в сила режима на диктатура на работническата класа.“ Какво друго искате. И между другото, ако сте забелязали, в конституцията няма точка за свободата на придвижването, така обикновено се формулира в буржоазните конституции — „свобода на придвижването“, тоест свобода да си избираш местожителството, свободно да се заселваш там, където желаеш. Ние няма да допуснем скитничество, ограниченията в паспортната система засега не са отменени, пък и едва ли ще бъдат отменени.

Той обърна гръб на Саша и загледан през прозореца, отново многозначително добави:

— Напротив, мисля, че ще бъдат подсилени.

— Нека е така, както казвате — отговори Саша, — но има закон: един човек не може да бъде държан затворен нито ден повече от определения му срок. Никой не е отменял този закон.

— А къде сте виждали този закон?

— Чел съм го — излъга Саша.

— Не е вярно, не може да сте го чели, такъв закон няма. Има логика: щом осъденият си е излежал присъдата, а не го пускат, следователно го държат без каквото и да било основание, тоест вършат беззаконие.

— Ами тогава ме пуснете.

— Та аз не ви задържам.

— Но не мога да замина без документи.

— Документите ви се намират в Красноярското краево управление на НКВД. Разстоянията тук са хиляди километри, и заточените на тази територия все още са доста. Не са успели да изпратят документите ви точно за 19 януари, ще ги изпратят, като му дойде времето, чакайте. Ако не искате да чакате, моля, ще ви дам разрешително до Красноярск, ще се явите в краевото управление на НКВД и ще поискате документите си. А какъв документ ще ви дадат там — това не зная.

В последните му думи прозвуча закана: може да му дадат документ за освобождаване, а може и за нова присъда.

Саша мълчеше.

— Така че избирайте — заключи Алфьоров, — дали да чакате документите тук, или да заминете за тях в Красноярск.

Саша помълча, помисли, после каза:

— Трябва да получа освобождаването си днес. Не го ли получа, ще пратя телеграма на другаря Калинин.

Алфьоров се засмя.

— И веднага ще я сложат на бюрото на Калинин, така ли?

— Не знам. Но все някой ще отговори на телеграмата.

Алфьоров пак примижа.

— На писмото си до Сталин получихте ли отговор?

Тъй. Писмото до Сталин сигурно е в чекмеджето му. Затова се подиграва.

— Правилно ли постъпихте, като пратихте писмо до другаря Сталин?

— Нямам ли право да се обърна към него?

— Имате, разбира се. Всички се обръщат към другаря Сталин, вие четете вестници, знаете това. Рапортуват за успехи, благодарят му за оказаната им помощ, благодарят му за ръководството. Безспорно обръщат се и осъдени, както разбирате, те не са малко. И вие му писахте, изкарахте си половината присъда, без да се оплаквате, без да се сърдите и не щеш ли — писмо! Несправедливо съм осъден, освободете ме! Нима в делото ви са се появили нови обстоятелства? Не, не са се появили. И както виждате, дори не ви отговориха. За да ви отговорят, трябва да имат основания за преразглеждане на делото, а основания няма.

— Като няма, няма — каза Саша, — но всеки човек има право на надежда, никой не може да го лиши от това право.

Алфьоров отмести чашата, сложи лакти на масата, сериозно погледна Саша.

— Вие сте прав, човек има право на надежда. Но човек трябва да обмисля постъпките си, това е негово задължение. Сериозно ли се надявахте, че писмото ви ще стигне до другаря Сталин? Че ще преразгледат делото ви? Само защото сте се обърнали към другаря Сталин? Не, не сте разчитали на това, не сте се надявали. Твърде сте умен, за да сте се надявали. Това е било необмислена постъпка. Като написахте писмо до другаря Сталин, вие напомнихте за себе си, за своето съществуване, напомнихте на органите, а именно при тях е попаднало писмото ви. Нещо повече — вие обвинявахте органите, че сте осъден несправедливо. Това ли ви беше нужно?

Саша мълчеше. Какъв човек седи пред него? Приятел? Враг? Направо му казва: не биваше да пишете на Сталин, не биваше да дразните органите, не биваше да привличате вниманието им. Та нали Саша и сам винаги го бе разбирал. И все пак написа писмото.

— Може би наистина не биваше да го пиша — каза Саша, — но го написах, отдавна го написах и няма смисъл да говорим за това. Но от днес съм незаконно задържан в заточение. От това със сигурност имам право да се оплача. Не знам кога ще пристигнат при вас документите ми, може изобщо да не пристигнат.

— По-добре ли ще бъдете на свобода?

— Свободата винаги е по-добра от затвора.

— Прав сте: свободата е по-добра от затвора.

Алфьоров стана, разходи се из собата, както и миналия път, отиде до скрина, вдигна за гърлото шишето с ликьора, но не си наля, както миналия път, а взе две чашки и ги сложи на масата.

— Е, какво, Александър Павлович, миналия път не пожелахте да пийнете с мен, но сега, надявам се, няма да ми откажете. Тогава бяхте задължително заселен, а аз — ваш жандарм, сега обаче, както твърдите, сте свободен човек, значи можете да пийнете, нещо повече, длъжен сте да полеете такава дата.

Напълни двете чашки, вдигна своята, кимна на Саша, отпи.

Саша изпи своята. Ликьорът беше възгорчив, но вкусен.

— И тъй — каза Саша, — няма къде да се дявам. Безполезно е да чакам документите си тук, не мога и не искам да го направя. Дайте ми разрешително до Красноярск, там ще търся законност и справедливост.

— При мен не намерихте, ще я търсите там, нали — позасмя се Алфьоров и кимна към бутилката. — Хареса ли ви?

— Вкусен е.

— Още по една?

— Може и още по една.

Алфьоров пи, избърса устните си, изчака и Саша да пийне.

— А не се ли страхувате от такава ситуация: ще пътувате до Красноярск по зимния път, аз нямам право да ви дам пари за такива разходки, тъй че заминавате за своя сметка, скъпичко ще ви излезе. Да речем, ще стигнете дотам. Ще се явите в краевото управление на НКВД, а там ще ви кажат: Защо сте дошли тук, документите ви заминаха за Кежма, върнете се да си ги получите от другаря Алфьоров. А? Харесва ли ви такъв обрат?

Саша отмести чашката, гневно изгледа Алфьоров. Стига! Намерил си утринно забавление, безделник такъв!

— Другарю Алфьоров!

Но Алфьоров го прекъсна:

— Но защо така официално? Нали пихме заедно. Наричайте ме Виктор Герасимович.

Но на Саша вече му бе прекипяло, затова повтори:

— Другарю Алфьоров! Извинете, гражданино Алфьоров! Водим безсмислен и унизителен разговор. Официално ви моля да ми дадете документ, че съм отбил срока на наказанието си или писмен отказ, като в него посочите причините.

— Да — замислено издума Алфьоров, — не ме разбрахте. Жалко… Впрочем някой ден ще ме разберете.

Отиде в съседната стая, която му служеше за кабинет, седна до масата, дълго писа, надничаше в някаква папка, после отново продължаваше да пише. Накрая попи написаното с попивателната, стана, върна се в собата.

— Та тъй, Александър Павлович — той иронично натърти на собственото и бащиното му име, — ето ви документ за изтичане на срока. Тук има една графа, вижте я — той посочи, — „къде се изпраща“. Аз ви писах „Кежма“. Това означава, че оттук отивате направо в милицията и срещу този документ там ще ви издадат паспорт, временен, за три или за шест месеца, какъвто ви дадат, вземайте го. Не задавайте никакви въпроси. Щом получите паспорта, днес или най-късно утре заминавайте! Тъкмо утре ще мине пощенската шейна за Тайшет, гледайте да заминете с нея. Пари за път не мога да ви дам, защото ви издадох документ за Кежма, ще се оправите някак, пощальонът няма да ви оскубе много, хвърлете си куфара в шейната, а вие вървете пеша. В Москва не се отбивайте. Заминете за някой нережимен град, сменете временния си паспорт срещу постоянен и пак заминете някъде, по-далеч от Москва. Всички се стремят към сто и първия километър — не ви съветвам, там има прекалено много хора като вас, а вие не сте човек за тълпа, вие трябва да се отделите. Не ви трябват излишни връзки, изобщо не бива да имате никакви връзки. Млад сте, здрав сте, красив сте. Заседяхте се три години на едно място, сега попътувайте, поразходете се по майчицата Русия, погледайте света. С една дума този път трябва да разберете какво ви говоря, съветите ми трябва да ви бъдат от полза. Не ви излъгах, вашите документи наистина не са пристигнали от Красноярск. Но именно затова ви пускам.

След кратка пауза той многозначително добави:

— Именно затова ви казвам: бързайте. На добър път! На сбогуване задържа ръката на Саша.

— Запомнете всичко, което ви казах… Впрочем ние си говорихме само за вашите исторически разкази. Нали?

— Да — твърдо отговори Саша, — само за тях.

 

 

Саша не знаеше, че вече от два дена в Москва е започнал нов грандиозен процес — срещу Пятаков, Радек, Соколников, Муралов и други видни дейци на болшевишката партия.

Но Алфьоров знаеше.

С този процес започна 1937 година.