Анатолий Рибаков
Трийсет и пета и други години (31)

31.

Преди закуска Сталин излезе в градината, разходи се по алеите.

Цъфтяха макове, и шибоите изпъкваха добре на фона на тревата: бели, небесносини, тъмновиолетови. Но малко по-нататък имаше неизвестни за него цветя с дълги стъбла, виждаха се от верандата, по средата бяха увити като с бинт с черна хартия. Защо на цветята има хартия? Защо е черна? Неприятно е за гледане.

Валя, сервитьорката, донесе закуската.

ТОЙ я привика с пръст, изведе я на терасата, посочи й цветята.

— Какво е това?

Валя се разсмя.

— Това са гладиоли, Йосиф Висарионович. Долните им пъпки разцъфват по-рано от горните. А е по-красиво, когато цъфтят едновременно. Затова долните пъпки се увиват с черна хартия, за да не разцъфнат преди горните. И в Зубалово правехме така…

Тя уплашено млъкна, спомни си, че Власик й бе забранил да споменава Зубалово.

Сталин нищо не отговори, сърдито изгледа Валя, върна се в стаята и без да докосне закуската, си наметна шинела и тръгна към портичката.

Валя объркано се загледа подире му, в очите й бликнаха сълзи — дожаля й за Йосиф Висарионович, тя го обиди, не искаше, но го обиди, какъв грях, замина, без да закуси, колко лошо се получи… Кой дявол я накара да спомене Зубалово?

 

 

Колата се движеше по тесния път, извеждащ на Можайското шосе. Сталин не обръщаше внимание на седналия до шофьора половник, не забелязваше появилите се по пътя отпред и отзад коли на охраната. Той поглеждаше смърчовете отдясно, брезите и трепетликите отляво — цялата гора е претърсена, проверена, невидимо се охранява, но той може да получи куршум в тила или в челото именно от охраната. Паукер го уверява, че всеки охранник следи не само пътя, но и съседа си охранник и затова са изключени всякакви „случайности“, така се изрази този мошеник Паукер. И въпреки това тези мрачни смърчове, тези есенно окапващи брези и трепетлики, плътно оградили пътя, бяха неприятни, внушаваха му тревога.

Сталин се почувствува по-спокоен, когато колата излезе на Можайското шосе и полетя по него, после по улица „Дорогомиловская“ — тук ги няма онези смърчове, онези брези и трепетлики, зад всяка от които се крие невидим стрелец — знаеш ли го по кого ще стреля. Тук е улица, охраната е добре организирана, движението е спряно, тук действува страхът…

В древни времена, когато по улиците е минавал властелин, поданиците му са били длъжни да падат по очи и да лежат, без да вдигат глави, изразявайки уж робското си покорство и смирение. Не, друга е била причината: хората е трябвало да лежат, без да повдигат глави, за да се изключи всяка възможност за покушение; сабята на охранника незабавно е отсичала всяка повдигната глава. Не са били лоши тези порядки. Знаели са древните как да се пазят от тълпата. Но виж, не всички са знаели как да се пазят от дворцови преврати…

Правилно ли постъпи ТОЙ, като наруши обещанието си да запази живота на Зиновиев и Каменев?

Правилно постъпи.

Защо беше правилно?

Защото процесът отговаряше на интересите на партията и държавата, признанията на подсъдимите отговаряха на интересите на партията и държавата.

Да пощади подсъдимите за престъпленията, които си признаха, би означавало да постави под съмнение достоверността на признанията им, достоверността на техните чудовищни престъпления.

Да ги пощади би означавало да обяви за простими такива чудовищни престъпления.

Да ги пощади би означавало да поощри и други подобни престъпления.

Да ги пощади би означавало да нанесе непоправима вреда на партията и държавата.

Виктор Юго е казал: престъпникът си остава престъпник независимо дали носи дрипи на каторжник или корона на монарх. Красива, но чисто по френски безсмислена фраза. Престъпникът се ръководи от лични мотиви, владетелят — от интересите на държавата и затова не може да бъде престъпник, защото само владетелят решава кое отговаря на интересите на държавата и кое не отговаря.

Ленин много говореше за правда и искаше правда. Вярно, Ленин беше велик революционер, но революционер, възпитан, за съжаление, със западни представи за морал и нравственост и затова нелишен от някои буржоазни предразсъдъци.

„Съвест“ е абстрактно, празно понятие. „Съвест“ е прикритие на инакомислието: „Аз не съм политик, нямам политически възгледи, имам само съвест.“ Хитра и ловка формулировка.

Хората, надарени с така наречената съвест, са хора опасни. Те смятат, че имат право сами да решават кое е нравствено и кое е безнравствено и разпростират това право върху всичко, включително и върху политиката. Така наречената съвест им позволява да съдят за действията на партията и държавата, тоест за НЕГОВИТЕ действия. Така наречената съвест им позволява да имат убеждения, различни от НЕГОВИТЕ убеждения. Това трябва да се пресече веднъж завинаги.

Навремето Маркс е писал, че никой не може да бъде хвърлен в затвора заради своите политически и религиозни убеждения. Лесно му е било на Маркс да пише така — той не е притежавал държавна власт. И Маркс си е носил буржоазните предразсъдъци. Ако бе притежавал държавна власт, щеше да съобрази, че политическите възгледи бързо се превръщат в политически действия, че инакомислещият човек е потенциален враг.

Ленин създаде партия, способна да завземе и удържи властта. Но такива партии вече са съществували в историята на народите. Те са завземали и удържали властта, но са я удържали само известно време.

ТОЙ създаде партия, която ще удържи властта завинаги.

ТОЙ създаде партия от съвършено нов тип, партия, различна от партиите от всички времена, партия, която не само е символ на държавата, но и единствена обществена сила в държавата, партия, членуването в която е не само най-важното качество на членовете й, но и съдържание и смисъл на живота им. ТОЙ създаде идея за партията като такава, като един вид абсолют, заменящ всичко: бог, морал, дом, семейство, нравственост, закони на общественото развитие.

Такава партия в историята на човечеството не е съществувала. Такава партия е гаранция за непоклатимостта на държавата, на НЕГОВАТА държава.

Но щом партията е абсолют, значи и вождът й е абсолют. Именно вождът на една партия е висшето въплъщение на нейния морал и нравственост.

И онова, което прави ТОЙ, е морално и нравствено. Друг морал и друга нравственост няма и не може да има. И моралът, и нравствеността трябва да служат на държавата, да отговарят на интересите на държавата, на НЕГОВИТЕ задачи.

Сега главната задача е кадровата революция. За да унищожим днешните и бъдещите врагове, трябва преди всичко да унищожим предишните врагове.

Излязоха на Бородинския мост. Сталин го харесваше. Харесваха му мощните каменни подпорни стълбове, на които почиваше, харесваха му обелиските в чест на Бородинската битка с металните мемориални плочи, харесваха му заоблените колонади с военните атрибути. Силна, солидна, красива архитектура. Ето така трябва да се строи, а не като днешните архитекти формалисти: тромави, безизразни кутийки.

Изкачиха се до Смоленския площад, навлязоха в Арбат.

Сталин отново се замисли.

И тъй, първият етап е проведен, първият процес приключи, подсъдимите са разстреляни.

Какви са уроците от този процес? Той безспорно оправда провеждането си. Със Зиновиев и Каменев е свършено завинаги, свършено е физически и политически. Това първо.

Второ: на процеса прозвучаха имената на Пятаков, Радек, Соколников, Серебряков и други троцкисти. Те вече са арестувани, води се следствие по делото на „Паралелния център“, в който са членували. Но обвиненията в терор не са достатъчни. В края на краищата терорът е една от формите на борба. Марксистите официално не признават терора, но не защото бил безнравствен, а защото не е ефективен. А есерите например го намираха ефективен и го използуваха. И народоволците го използуваха. В руското революционно движение индивидуалният терор има стари и дълбоки корени. Ако раздухваме тази тема, тя може да пусне корени в съзнанието на младежта. Ще се намерят подражатели. Това не бива да се допуска. Ето защо на членовете на „Паралелния център“ трябва да се предявят други, не по-малко сериозни обвинения.

Трето: бяха споменати имената на Бухарин, Риков, Томски, Угланов и на други десни, тоест създадена е основа за съд и над тях.

След като в съда бе споменато името му, Томски се застреля на 22 август във вилата си в Болшево. Централният комитет осъди този факт. Но с постъпката си Томски само потвърди сериозността на обвиненията срещу него и следователно срещу всички бухаринци.

Четвърто: бяха споменати и арестувани няколко военни — командирите на корпуси Путна и Примаков, командирът на дивизия Шмит, което създава основа за ликвидиране на военните заговорници начело с Тухачевски.

Това са положителните уроци от процеса. Но има и отрицателни. Главният отрицателен резултат е лошата му подготовка, недомислието и неточността в дреболиите, които позволиха на мошеника Троцки да организира в буржоазната преса опровергаваща кампания.

Разбира се, такава кампания трябваше да се очаква, но гафът с Голцман е възмутителен. Точно една седмица след разстрела на подсъдимите официалният орган на датското правителство вестник „Социалдемократен“ публикува съобщение, хотел „Бристол“, където според показанията на Голцман той се бил срещнал със Седов и оттам отишли при Троцки, бил съборен още през 1917 година и в Копенхаген нямало друг хотел „Бристол“.

Това е голям гаф. Нагласил го е Ягода, за да опорочи процеса. Да, ТОЙ им подсказа мисълта за среща на Голцман с Троцки, но защо са избрали несъществуващ хотел, защо изобщо решиха да е в хотел? Голцман можеше да каже, че са се срещнали на гарата. Нали Голцман даде показания, че е заминал за Копенхаген от Берлин специално, за да се срещне с Троцки. Тъй че Седов може да го е посрещнал на гарата и да го е завел при татенцето си.

Толкова е ясно, толкова е просто. Не, измислиха тоя хотел, на всичко отгоре и несъществуващ. Такива гафове повече не бива да има. Но и Ягода вече няма да го има.

Ягода седеше срещу Сталин, оправдаваше се за гафа с „Бристол“: някой от сътрудниците сбъркал списъка на хотелите в Осло с Копенхагенския, „Бристол“ имало в Осло. Този сътрудник е строго наказан.

— Как е наказан? — попита Сталин.

— Понижен е в звание, прехвърлен е на работа в Управлението на лагерите.

Сталин го изгледа тежко.

— Това е вредителски акт, преднамерен акт, замислен за дискредитиране на процеса. Виновният следва да бъде предаден на Военния трибунал. И онези, които са го тласнали към тази постъпка, също да се предадат на Военния трибунал.

— Слушам — отговори Ягода, — но този служител, казва се Дяков…

— Не ме интересуват имената на вредителите, провалящи задачите на партията — прекъсна го Сталин.

— Слушам — устните на Ягода нервно потрепваха, — този служител е направил грешката сам, объркал е списъците на хотелите в Осло и Копенхаген…

— Сам… — Сталин се бе втренчил в Ягода. Спасява хората си, пази ги от удари… — Добре, нека сам да отговаря за всички.

Замълча, после попита:

— Къде се намират троцкистите, които не дадоха показания?

— Засега са тук в Москва.

— Разпитайте всички отново и онези, които откажат да дадат показания, предайте на Военния трибунал като терористи. Решенията на трибунала да не се разгласяват. Колкото до активните терористи, които нито веднъж не са капитулирали, нека не заемат вече места в лагерите. Няма място за тях на съветска земя — нито в лагери, нито в затвори, нито в заточение. Освободете от тях съветския народ.

— Слушам — устните на Ягода все така трепереха.

— Тези хора са завинаги врагове на партията, врагове на съветската държава. Поведението на Смирнов на съда го доказа напълно очевидно, той излезе пред съда тъкмо за да компрометира съда. Нека за това да понесат отговорността неговите съмишленици. Стига! Вече десет години се разправяме с тях. Държавата ни си има по-важни работи от храненето на заклетите врагове на съветската власт.

— Слушам.

Сталин се поусмихна: страх го е да поема отговорност, страх го е да върши каквото и да било без документи, без протокол, без признания, без обичайната формалистика.

— Изпратете по лагерите хора за произнасяне на присъдите като пълномощници на ОСО.

Сталин отново прикова в Ягода тежкия си поглед. Надява се, че там те пак ще се захванат с казуистика, пак ще си приготвят оправдателни документи. Не, няма да дочакат.

— Да не се правят никакви дознания, да не се предявяват никакви обвинения — заключи Сталин, — нека началниците на лагери съставят списъци на кадровите троцкисти, продължаващи в лагерите и затворите своята контрареволюционна дейност, своите троцкистки контрареволюционни разговори, своите антисъветски изказвания. И точно по тези списъци да се издадат присъдите. И веднага да се изпълнят.

— Слушам — покорно повтори Ягода.

— И последното — Сталин все така не откъсваше от Ягода тежкия си поглед. — Участниците в „Паралелния център“ трябва да признаят не само участието си в терора, с цел да се завземе властта, но и намерението си да реставрират в Съветския съюз капитализма с помощта на фашистка Германия и милитаристка Япония, разбира се, срещу големи териториални отстъпки на тези страни. Да речем: На Германия — Украйна, на Япония — Далечния изток…

Помълча и попита:

— Разбрахте ли задачата си?

— Разбира се — побърза да отговори Ягода.

— Надявам се, че ще се справите с нея?

— Разбира се — с неочаквано твърд глас отговори Ягода. Устните му вече не трепереха. Сталин ще забележи и най-дребната проява на колебание и ще загуби доверието си в него.

Щом Ягода излезе, Сталин нареди да влязат Паукер и Власик. Те отдавна чакаха в приемната. Сталин им каза, че след два часа заминава за Сочи от Курската гара.

Никой, нито Паукер, нито Власик, никога не знаеше кога и от коя гара Сталин смята да замине от Москва. Винаги им го съобщаваше в последната минута. Това му бе станало обичай и затова НЕГОВИЯТ влак в Москва и параходът му в Горки вече от две седмици чакаха в пълна готовност.

Този път параходът не бе нужен. Сталин каза, че ще пътува за Сочи направо от Москва, а не през Горки и Сталинград, както правеше понякога.

 

 

В отпуск бяха и повечето членове на Политбюро. Но Ежов бе останал в Москва, ръководеше подготовката на процеса срещу „Паралелния център“, открито и грубо се намесваше в работата на Ягода.

Беше ясно, че Ежов се намесва в работата му не просто като секретар на ЦК, наблюдаващ органите на държавна сигурност, по специално нареждане на Сталин, чието доверие Ягода бе загубил, така можеше да се обясни грубостта, високомерието и безочието на Ежов.

Ягода разбираше какво значи да загубиш доверието на Сталин изобщо, а особено да го загуби той, Ягода: прекалено много знаеше. Човек не оставя жив свидетел, в когото няма доверие.

Всичко беше така, но нали покрай него и Хенрих Ягода изкара една добра школа. Имаше своя шанс — познаваше разпределението на силите в Политбюро.

Към края на август членовете на Политбюро започнаха да се прибират от отпуск, прибраха се всички, освен Сталин, Жданов и Микоян. Ягода веднага постави за разглеждане в Политбюро въпроса за процеса срещу Бухарин и Риков, тъй като те бяха кандидат-членове на ЦК.

Сметката на Ягода излезе вярна. За даване на Риков и Бухарин под съд гласуваха само Каганович, Ворошилов и Молотов.

На десети септември в „Правда“ излезе съобщение, че следствието по обвинението срещу Риков и Бухарин е прекратено поради липса на доказателства за тяхната престъпна дейност.

Но този ход не спаси Ягода, обратното, само ускори падането му.

На 25 септември 1936 година от Сочи в Москва, в Политбюро се получи телеграма, подписана от Сталин и Жданов: „Смятаме, че е абсолютно необходимо другарят Ежов спешно да бъде назначен на поста народен комисар по вътрешните работи. Ягода определено се показа неспособен да разобличи троцкистко-зиновиевския блок. ОГПУ изостава с четири години в тази работа. Това е забелязано от всички партийни работници и от повечето представители на НКВД.“ Последните три думи означаваха, че освен Ягода, другите ръководители на НКВД трябва да си останат по местата.

След няколко дена Ежов бе назначен за народен комисар по вътрешните работи, а Ягода — за народен комисар по съобщенията. Заемалият тази длъжност Риков бе освободен, без да бъде посочено ново назначение за него.

Други размествания в ръководството на НКВД не бяха направени, освен прехвърлянето на заместника на Ягода Прокофиев в Народния комисариат по водния транспорт и допълнителните назначения на Матвей Берман — бивш началник на ГУЛАГ^[1], и Михаил Фриновски — бивш командуващ пограничните войски, за заместници на Ежов. Всички други служители си останаха по местата, дори личният секретар на Ягода Буланов. Наистина Ежов доведе със себе си от апарата на ЦК няколко души, но те бяха назначени за помощници на предишните началници на отдели: Молчанов, Миронов, Слуцки, Паукер и другите.

Нещо повече, Сталин изрази своето доверие към старите ръководители на НКВД, като ги покани на 20 декември, на годишнината от основаването на ВЧК — ОГПУ — НКВД, на малък банкет.

Банкетът премина в топла, дружеска, сърдечна атмосфера. Сталин забрани да се говори за хода на подготовката на процеса срещу „Паралелния център“.

— Веселете се, приятели — каза Сталин.

И приятелите се веселяха, пиеха водка, замезваха си със специална, приготвена по немска рецепта сельодка, която доставяше неуморимият Паукер, началникът на оперативния отдел, началникът на личната охрана на Сталин, негово особено доверено лице и дори негов личен бръснар: да подложиш гърлото си под чужд бръснач — какво по-високо доверие от това.

Преди войната Паукер бил бръснар и фризьор в Будапещенската оперета, хвалеше се, че най-големите оперетни знаменитости на Будапеща намирали в него голям артистичен талант и го съветвали да се изяви на сцена.

Той наистина беше първокласен комик, имитираше кого ли не, майсторски разказваше вицове, особено еврейски и неприлични. Шут по природа, той можеше да разсмее дори мрачния Сталин.

Този път Паукер имитираше Зиновиев — как го водели на разстрел.

Подкрепян под ръцете от Фриновски и Берман, които играеха охранниците, Паукер безпомощно висеше на раменете им, скимтеше и уплашено въртеше очи. Когато стигна до средата на стаята, Паукер падна на колени, прегърна ботушите на Фриновски и притиснат до него, запищя: „Другарю… За бога… Другарю… Обадете се на Йосиф Висарионович… Другарю…“

Всички се смееха.

Сталин поразтегли устни.

Паукер повтори представлението, но вече имитираше не Зиновиев, а Каменев. Не падна на колене, а обратното, изправи се, изпъчи корем, вдигна ръка към тавана и подражавайки на интелигентния глас на Каменев, жално произнесе: „Чуй ме, о, господи!“

Всички отново избухнаха в смях, но, както забеляза Сталин, без Миронов и Молчанов. Не им харесва. И не могат да го скрият, както не можаха да скрият радостта си тогава, в неговия кабинет, щом чуха обещанието му да не разстрелва подсъдимите. Жал им е. Ах тази наивна руска жалостивост… Дай на руснака върховна власт — и той тутакси ще я загуби от жалостивост.

Но Паукер, този гаден шут, прекали. Политиката не е цирк, една трагедия не бива да се превръща във фарс. Лакеят трябва да си знае мястото. Истинското място на това говедо е на бесилката. Не дай си боже, той би имитирал така и НЕГО. Продажно псе!

Сталин вдигна чаша, обърна се към Миронов и Молчанов и каза.

— За ваше здраве, другарю Миронов, за ваше здраве, другарю Молчанов. Да пием за здравето на другарите Молчанов и Миронов и в тяхно лице за истинските чекисти, които сериозно разбират и сериозно изпълняват поставените им задачи.

Без да сваля чашката, той обиколи с поглед всички насядали. Но Паукер, Берман и Фриновски, които все още стояха насред стаята, не погледна.

 

 

Почти всички служители в НКВД, подготвяли както този, така и следващите процеси, са унищожени.

Народният комисар по вътрешните работи на СССР Ягода е разстрелян през март 1938 година.

Първият заместник на народния комисар — Агранов — през 1937 година.

Заместниците на народния комисар Прокофиев — през 1937 година, Берман и Фриновски — през 1939 година.

Началниците на отдели при Главното управление за държавна сигурност при НКВД на СССР Молчанов, Миронов, Паукер, Шанин, Гай — през 1937 година. Слуцки слага край на живота си през 1938 година. Черток се хвърля от прозореца на кабинета си, когато идват да го арестуват.

Много други следователи са унищожени по едно и също време със своите началници.

Общо през 1937–1939 години са разстреляни или осъдени на дългосрочна каторга около 20 хиляди чекисти.