Анатолий Рибаков
Трийсет и пета и други години (3)

3.

А на Арбат всичко си беше както преди.

Животът продължаваше, сякаш не съществуваха заточения, затвори, лагери, сякаш нямаше затворници.

Познатите на затворниците, познатите на тези познати живееха, както и преди. За тях, за редовите труженици, за техните славни дела пишеха вестниците, говореше се по радиото, на събрания.

Вестниците пишеха, радиото съобщаваше, на събранията се говореше и за такива като Саша Панкратов, но — като за врагове, които трябва да бъдат унищожени. И онези, които ги подкрепят, които им съчувствуват, също трябва да бъдат унищожени.

Тъй като никой не искаше да бъде унищожен, не се изразяваха съмнения дали трябва да се унищожават хора без съд, хора, за чиято вина всички научаваха само от кратките вестникарски съобщения.

По-безопасно беше изобщо да не се говори за тях. По-добре да говориш за друго. Например за храбрите полярни летци, превозили миналата година от ледовете в Ледовития океан екипажа на претърпелия корабокрушение параход „Челюскин“. А дори и да хрумваше на някого мисълта, че спасяването на невинни хора от затворите е не по-малко важно от спасяването на „челюскинци“, тази мисъл не се изричаше гласно.

 

 

Сега Юрий Денисович Шарок носеше на петлиците широка ивица — старши оперативен пълномощник — и се подчиняваше непосредствено на началника на първо отделение Александър Фьодорович Вутковски и на неговия заместник Щейн. Беше подчинен и на Дяков, но само като на помощник-началник на отделението.

Вутковски и Щейн ценяха Шарок: сериозен, добросъвестен, изпълнителен служител. И перспективен. Тук за перспективни се смятаха хората, които не само умееха да накарат подследствения да „пропее“, не само да го накарат да признае собствената си вина, но най-важното — да измъкнат от него връзки, да образуват не единично, а групово дело. Членовете на групата на свой ред ще изведат следствието до нови връзки. По този начин се създава запас, осигуряващ непрекъснатото функциониране на наказателните органи.

Шарок усвои това добре, усвои го веднага, усвои и много други истини, например правилото, че не бива да се вкопчваш в никое началство. Березин беше благосклонен към него, но Шарок се държеше на разстояние. И добре направи, Березин го запратиха чак в Далечния изток. Вярно, на висока длъжност. И званието си запази. Да, ама нали го махнаха от Москва. И хората му пръснаха кой знае къде.

Сред истините, които Шарок схвана тук, имаше и още една: не се изхвърляй, не забравяй, че стъпваш по острие на нож. Тук човек може да се опази само ако е изключително предпазлив. Нека тоя глупчо Дяков си въобразява, че е кой знае какво в своето положение, че всичко му е позволено, че е ненаказуем, че работи на най-актуалния фронт. Всичко е до време.

Вярно, тяхното отделение е най-актуалното. Във второ отделение са меншевиките, бундовците, анархистите, в трето — разните национални движения: мусаватистите^[1], дашнаките^[2] и тем подобни, в четвърто — есерите, в пето — църковниците. Спокойни отделения, какви ти днес меншевики и есери…

Шарок с удоволствие би се прехвърлил там. Веднъж му се откри възможност да се прехвърли в пето отделение, по църковните въпроси, но след известно колебание той отказа. Не искаше да влиза в разпра с господ бог.

Шарок не вярваше в бога. Но проявяваше търпимост към религиозността на майка си — нейна си работа. Пък и знае ли човек! Нали и образовани хора вярват в бога, например академик Павлов. Абсолютен материалист, учен със световно име, а направил църква в Колтуши, прави метани. А правителството му трепери, лично другарят Сталин се отнася с уважение към него.

Бог ли е, какво ли, но има нещо необяснимо. Съдба ли да го наречеш… Колко му беше мъчно тогава, през октомври 1934-а: заради някакъв си гаден апендицит не можа да замине за Ленинград, при Запорожец. А ако беше заминал, сега щеше да кисне в лагер.

 

 

Тогава Юра се върна от работа както обикновено, призори, и сигурно някъде към седем часа болките го присвиха. Бяха непоносими, тялото му сякаш се прекършваше на две, ни да вдишаш, ни да издишаш, лягаше надясно, наляво, свиваше краката си към гърдите, нищо не помагаше, не можа да възпре стона.

Майка му се щураше из стаята: „Да ти сложим грейката?“ Слава богу, баща му не беше тръгнал за работа, сети се какво става, не разреши да се слага грейка, а каза: „Ще извикаме линейка.“

Юра отказваше: линейката като нищо ще го откара в болницата, а вечерта с „Червената стрела“ той трябва да замине за Ленинград при Запорожец, от болницата може да не го пуснат и край на заминаването, край с Ленинград, пак остава под властта на Дяков.

— Дай телефона — настояваше баща му.

— Няма нужда да се обаждаш, сега ще ми мине.

— Ако не дадеш твоята „Бърза помощ“, ще извикам градската.

Юра се опита да седне в леглото, застена, стовари се върху възглавницата, не, невъзможно е да се търпи, лекарите от „Бърза помощ“ поне ще му бият инжекция и болката ще мине. Показа на баща си къде е бележникът.

Баща му намери номера, обади се. След половин час дойде колата, изнесоха Юра на носилка, целият блок гледаше, целият вход се подплаши. Закараха го на „Варсонофиевски“, в болницата на НКВД^[3], веднага го сложиха на операционната маса, оперираха го. Казаха, че ще свалят конците след десетина дни. Край! Свърши се с Ленинград! Колко му беше мъчно тогава, колко се ядосва, а излезе, че апендицитът го е спасил. Иди после, че не вярвай в съдбата.

— Имали сте късмет, навреме ви докараха, след още два-три часа щяхте да получите перитонит — каза професор Цитронблат, който го бе оперирал. Най-добрият хирург хем, виж го ти: с протеза вместо крак.

Но излезе, че късметът му е проработил не само в спасяването от перитонит, най-важното е било, че не замина за Ленинград…

Ден-два след операцията му донесоха кесия плодове — портокали, мандарини, ябълки — и бележка: „Юрочка, как си? Ако ти трябва нещо, пиши ми. Лена.“

Юра пусна бележката върху одеялото. Лена е дошла! Дошла е все пак! Уморен, измъчен от болката, той се разчувствува, чак в гърлото му нещо се надигаше… Значи го обича, щом му е простила всичко, вече не ревнува…

Наистина, мярна му се и една неприятна мисъл: може пък това да е пак от тяхната интелигентщина?… Каквото и да са имали в миналото, в трудна минута трябва да се притече на помощ, да прояви внимание, съчувствие. Така правят приличните хора, нали те са прилични хора… Никой не дойде да го види, а тя дойде.

Само Александър Фьодорович Вутковски се обадил по телефона, питал за здравето му, но той е началник, редно е да проявява загриженост за подчинените си. Вярно, и майка му идва, но това не се брои… Донесе разни глупости, изпекла млинове, глупачката, поне да беше попитала лекаря какво бива и какво не бива да яде. А на него тук нищо не му трябва, хранят добре, знаят как да те хранят, все пак е централната болница на НКВД… А Лена, нали си е интелигенция: мандарини, портокали — не храна, не млин с елдена каша, а знак на внимание.

И все пак не, не е дошла от приличие! Не може да го забрави. Такива като нея не забравят. И такива като него не могат да бъдат забравени. Не е някой лигльо. Мъж е!

Ала сега Шарок не чувствуваше онази гордост, радост, ликуване, които бе изпитал след първото им сдобряване миналото лято в Серебряний бор. Задоволство — да! Именно задоволство. Все пак приятно е.

— Напишете отговор — каза сестрата.

— Трудно ми е да пиша… Нека влезе за две минути.

— В стаята не може. Когато ви привдигнат и започнете да ходите, ще излезете в коридора, имаме едно салонче за посетители. Потърпете. След ден-два ще можете да ставате.

На обратната страна на Ленината бележка Юра написа:

„Леночка, благодаря за плодовете. Нищо не ми трябва, всичко имам, не се тревожи. Искам да те видя. След два дена ще ми разрешат да ставам, ще изляза при тебе. Ела…“

Помисли и добави: „Целувам те.“

След два дена разрешиха на Юра да става, същия ден дойде Лена.

Седнаха в малкия хол близо до стаята на Юра. Лена бе наметнала бяла престилка, вързалките й висяха свободно, под престилката син костюм, бяла блузка, на краката високи боти, стегнали пълните й силни крака. Никога не бе могъл да гледа равнодушно краката й, вълнуваше го и ароматът на нейния парфюм… Красива, здрава, грее, а той — с грозен ватиран халат, под халата долно бельо, на голите нозе чехли, небръснат.

— Позна ме — кисело се позасмя Шарок, — ама сигурно приличам на мъртвец?

— Не преувеличавай — усмихна се Лена, — малко си блед, това е естествено, когато си в болница. Колко ще те държат тук?

— Две-три седмици.

— Не тъгувай, аз ще идвам.

Добра жена е все пак! Чужда е, но си я бива, става за работа! Добра, нежна, обича го, той го вижда, отново е готова на всичко заради него и все пак има помежду им някаква точка на отблъскване, така ли му се викаше по научному?

Именно нейната доброта, нежност, порядъчност, деликатност, всичко, което е толкова приятно у нея, е противопоказно нему — той не може да бъде откровен с нея, не може да бъде такъв, какъвто е в действителност.

С Вика, уличницата, осведомителката, можеше да бъде откровен, вярно, ако не беше доносница, а, да речем, просто негова жена. С нея би могъл да си говори открито, да си каже и майчиното мляко, без разните тинтири-минтири — при това и ще те разбере, и добър съвет ще ти даде.

А с Лена не може така. Трябва да се нагажда към нейните представи за морал и нравственост. А какъв морал, каква нравственост може да има в неговата работа, в неговия живот, пък и съществуват ли те изобщо?

Какви са моралът, нравствеността на баща й, уважаемия Иван Григориевич Будягин? Колко хора е изпоразстрелял като председател на губернска ЧК? От какъв морал и от каква нравственост се е ръководил, когато е пращал хората на онзи свят? От интересите на пролетариата ли? Ами кой е определил тези интереси? Партията? Ленин?

Прекрасно. И той, Шарок, се ръководи от интересите на пролетариата, само с тази разлика, че днес ги определя сегашният вожд на партията — другарят Сталин. Но е безсмислено да обяснява всичко това на Лена. Той трябва да говори за хората, така както говори тя — с уважение, за преследваните също както говори тя — със съчувствие. Веднъж каза нещо наопаки — тя не възрази, но го погледна уплашено, развали му настроението.

В леглото е пламенна, покорна, привлича те, не можеш да се откъснеш. Дума да няма, така си е, но нали човек трябва и да си поговори с някого… Каква полза, че се влачи при него в болницата всеки ден?

Да можеше да излее пред нея всичко, което го вълнуваше, да потъгуват заедно за проваленото заминаване за Ленинград, да помислят кого ли от колегите са пратили на негово място в групата на Запорожец, щом излезе, той, разбира се, ще научи и това. Но Дяков може и да изхитрува, да не му каже името… А пък ако работата не е спешна, Запорожец може и да го дочака, да каже в Москва: „Не искам никой друг, само Шарок.“

А вместо това бъбрят за някакви глупости, не му е интересно, не казва каквото мисли и така както го мисли, нагажда се към нея, непрекъснато е нащрек — да не би да изтърве неподходяща дума и да види уплашените й очи — това унижаваше и потискаше Шарок. Но и не му се късаше с нея…

Изписаха Шарок от болницата и срещите им, макар и редки, се възобновиха.

Юра работеше нощем, Лена — денем. Пък и нямаше къде да се срещат: квартирата на Дяковата Ребека отпадна, стига му провалът с Вика. Веднъж-дваж отидоха във вилата на Лена в Серебряний бор, зиме вилата се отопляваше, но в почивните дни все идваше някой, а и през ваканцията там живееше Владлен, караше ски.

Веднъж Юра й звънна вечерта от службата. Тя се зарадва, попита как върви работата му.

— Капнал съм, разправях се тука с един кучи син.

Естествено тя веднага се умълча. Чистофайница. Принцеса. Нетактично съм се изразил, видите ли, такива думи не са за техните уши. Та той е просто изцеден, не може да претегля всяка своя фраза.

— Добре де, не мисли за нашите грижи. Кажи ти как си.

— Нищо особено, всичко си е, както преди.

— Обадих ти се просто така — каза Шарок, — отдавна не бях чувал гласа ти. Как ще прекараме първомайските празници?

— А ти колко свободни дни имаш?

— Два.

— И аз два. Хайде да отидем някъде.

— Къде?

— Ще измислим… Дотогава има цели три седмици.

— Готово — каза Шарок, — хайде мисли.

 

 

Бяха два упоителни дни. Специален автобус ги закара в един инак недостъпен санаториум за научни работници в Подмосковието.

— Как намери карти? — попита Юра.

Лена отговори уклончиво:

— Има ли значение.

Но когато тя подаваше картите на администратора, Юра видя, че са на името на Будягин. Ясно, татенцето се е поразтичало заради щерката.

Домът беше разкошен, но наоколо нямаше нито една позната физиономия, а Лена си разменяше поздрави с много хора. Каза на Юра няколко имена — учени, сред тях има и академици, дошли с жените и децата си да прекарат двата дни на първомайските празници.

Дадоха им малка стая, прозорците гледаха към брезова горичка. Клоните на дърветата още бяха голи, но вече ги обвиваше едва забележимо светлозелено облаче, значи щяха всеки момент да се разлистят.

— Само напролет стволовете на брезите са толкова бели — Лена погледна Юра, — не си ли забелязвал?

Не, той не беше забелязвал.

— Вече дори не си спомням кога за последен път съм бил извън града.

Изпод ланшната шума се подаваше млада тревичка, дните бяха чудни, слънчеви, топли, но гората още не бе изсъхнала, под краката жвакаше вода и пътечките бяха влажни. Всички ходеха без палта, по костюми, жените запрятаха ръкавите на роклите си — красиви, гледани, породисти жени.

Играеше се волейбол, крикет, Шарок за пръв път виждаше крикет, старомодна игра, напушваше го смях, като гледаше как солидни академици и охранени дами яростно спорят и се карат заради някакви неясни за Юра правила: докоснал ли си с ръка топката или не си, минал ли си вратата или не си. Наблюдаващите също се намесваха в тези спорове, а играчите учтиво, но твърдо и дори язвително молеха да не им се пречи.

Изобщо на крикетната площадка беше доста забавно. Юра гледаше как играе Лена, усмихваше й се, когато очите им се срещаха.

Наглед толкова далеч от спорта, едра, тромава, тя, както Юра се бе убедил в Серебряний бор, чудесно плуваше, тук добре играеше крикет, играеше и волейбол. Браво, значи е и спортно женче. Тя беше весела, спокойна, очите й блестяха, беше внимателна с Юра.

Трябваше да си тръгнат вечерта на втория ден. Следобеда полегнаха… И когато дойде време да стават, легнала на ръката му, тя попита:

— Хубаво беше тук, нали?

— Да, не беше лошо — отвърна той в полудрямка.

— А ние с тебе се разделяме, Юра — каза тя спокойно. И на Юра дори му се стори, че се усмихна.

Не можа да схване отведнъж какво означават думите й.

— Не те разбирам.

— Казвам, че се разделяме с тебе, Юра, и този път завинаги.

— Защо така изведнъж?

— Не е изведнъж. Не съм го решила днес. Но исках да се разделим с добро, дори щастливо.

— И затова ли ме доведе тук?

— Затова.

— Какво пък, красиво, елегантно, екстра класа. Тъй да се рече, кралицата отстранява своя фаворит. И все пак ще ми се да зная причината.

— Причината? — Тя отметна глава, легна по гръб, сложи ръце под главата си. — Има ли смисъл да определяме причината… Ние вече не сме деца, не сме млади влюбени. Такива срещи по телефонно повикване вече не са за нас… Не, да не си помислиш, че казвам това като желание да се оженим.

— Ами защо?… Може пък аз да искам да се оженя за тебе.

Тя се засмя.

— Това не е достатъчно, Юрочка… Ти може да искаш. А може аз да не искам.

Абе на него и през ум не му бе минавало да се жени за нея. Смешно е дори да се говори за това. Но самолюбието му бе засегнато, той бе оскърбен.

— И с какво не ти подхождам, мога ли да знам?

— Ти ми подхождаш, май и аз ти подхождам. Но тук, на това или на някое друго легло. Само че леглото все още не е целият живот.

— Ти какво, да не те пипна пак ревността към Вика?

— А откъде знаеш, че съм те ревнувала от Вика, не съм ти казвала нищо по този въпрос.

— Не си ми казвала, но знам, аз съм длъжен всичко да знам. — Шарок обичаше да вмъква тази фраза, където трябва и където не трябва.

— Е, тогава ще ти кажа: и аз знам. Знам като каква е идвала Вика в онази квартира.

Сега той се надигна на лакът. Тук има нещо неясно, намирисва на нещо неприятно. Той си бе мислил, че просто ревността й е минала, обаче излезе, че тя знаела за осведомителската роля на Вика. Откъде ли знае? Дали Вика сама не й е признала? Тогава той я е оплескал.

— И като каква е идвала при мене?

— Не желая да обсъждам този въпрос.

Неочаквано той долови в гласа й металната будягиновска твърдост.

— Тази тема не ми е интересна. Много хора знаят какво предсталява Вика. Но само аз — че в работата си тя е била свързана с тебе. И от мен няма да го научи никой. Така че не се тревожи: никога, при никакви обстоятелства аз няма да ти причиня вреда. Ти прекрасно го знаеш. Да, когато видях Вика там, бях възмутена и скъсах отношенията ни. Но после, когато научих каква е, разбрах, че не съм била права. Така че онзи случай сега няма никакво значение. Защо се разделяме ли? Не исках да ти казвам, но щом настиваш, ще ти кажа: пак съм бременна, Юра. Очаквам дете. И както вероятно се досещаш, вече няма да има никакъв синап и никакви аборти. Ще родя син или дъщеря. Към тебе нямам никакви претенции. И издръжка няма да ти искам, и за баща няма да те пиша — знам, не го желаеш.

Охо, бива си ги тия новини!

Но той бе поразен не толкова от самата вест, колкото от нейния нов, спокоен, властен глас.

— Но защо всъщност?… — подзе Шарок.

Тя го прекъсна:

— Недей да спориш! Нещата, за които говорим, не са повод за чесане на езици.

Тя не повиши глас, но в него пак прозвуча тяхната, будягинската категоричност.

— Този брак не е нужен и на двама ни и преди всичко на тебе, защо трябва да се преструваш?

Шарок стана, отиде до прозореца, дръпна завесите, дълго стоя така…

Права е. Той не й е нужен, и тя не му е нужна. Да влезе в чуждо семейство, вечно да живее вътрешно напрегнат, да се приспособява към техния начин на мислене, да обмисля всяка фраза — това е изключено.

Но остана поразен, когато Лена повтори почти дума по дума всичко, за което бе мислил там, до прозореца. Изглежда, все пак я бе подценявал.

— Ние сме си чужди, Юра, имаме различни възгледи, различни ценности, нужни са ни усилия, за да се разбираме. Виждам как се присвояваш към мен, говориш не каквото мислиш и не казваш истината. Това е трудно, най-малкото — обременително.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид разказа ти за Саша — че уж благодарение на тебе го осъдили само на три години заточение, а не са го пратили в лагер, и че уж неговото арестуване криело някакви опасности и за тебе. Глупости! Просто аз винаги съм искала да имам добро мнение за тебе и съм си внушавала, че всичко е така, както казваш…

Шарок мълчеше.

— И за Вика. Знам, че работиш в органите, но самият факт, че работиш така, ме отврати, остави у мен неприятно чувство. Прекалено нечистоплътно беше да смесваш тези неща.

Той седна до Лена на леглото, хвана ръката й, усмихна се.

— Но защо тогава дойде при мен в болницата? Та ти сама възобнови връзката ни.

— Как можех да не дойда… Тревожех се — Нина каза: „Изнесоха го на носилка, откараха го с линейка.“ Пък и ми дожаля за тебе: в болница човек се чувствува много самотен, когато никой не идва да го види.

— Ясно… Значи просто си ме съжалила… А аз се надявах, че ме обичаш.

— Аз ли? — тя се замисли. — Не знам. Едва ли… Но искам да се разделим като приятели, искам да се разделим с теб именно в такъв светъл майски празничен ден, именно такъв да го запомним.

Не биваше да пита за болницата, даде й още един повод да го унижи, да му покаже интелигентското си превъзходство. Той не отиде при нея в болницата, макар че тя тогава умираше, умираше по негова вина, а тя дойде дори след една нищо и никаква операция, показа се по-добра, по-благородна от него.

Сега, бременна, отново поема всичко върху себе си, освобождава го от всички грижи, от отговорност, от издръжка. Сигурно там, в онова миличко семейство, вече са уговорили всичко, сигурно самият Иван Григориевич е казал: „Ще минем и без твоя подлец, раждай!“ Отново изтъкват, че те са аристократи, а той е плебей, нищожество.

И той нищо не може да й отговори. Но трябва да отговори, трябва да излезе достойно от това положение.

— Прекарахме много хубаво тези дни — каза Юра, — да не си разваляме отношенията, като ги изясняваме. Разбирам: ти си се приготвила за такъв разговор, понапомпала си се, да не продължаваме, сега ти е трудно да излезеш от това състояние. Ще заминем, ще се поуспокоиш и тогава отново ще се върнем към този въпрос.

Тя поклати глава.

— Никога няма да се върнем към този разговор. Никога вече няма да се срещнем, Юра, всичко е свършено.

Пресегна се, взе от масичката часовника си, стана, започна да се облича. Каза, сякаш нищо не беше се случило:

— Днес ще дойдат два автобуса: в седем и в осем. Записаха ни за седем, искам по-рано да се прибера. За заминаващите в седем вечерята ще бъде сервирана половин час по-рано. Така че побързай, Юрочка!