Анатолий Рибаков
Трийсет и пета и други години (25)

25.

Версията с бомбата, уж изработена в химическата лаборатория на педагогическия институт в Горки, отпадна. Металните топки не бяха представени на съда като веществени доказателства. Приложиха към делото изфабрикуваните от Дяков в Горки документи и на съда те фигурираха като свидетелски показания за подготовката на терористични актове от подсъдимите.

Ала това беше слабо доказателство за съществуването на гигантски, обхванал цялата страна терористичен заговор. Разбираше го не само Шарок, разбираха го всички.

Опитите да сломят бившите опозиционери не дадоха резултати. От четиристотинте души, докарани от затвори, лагери и от заточение, само двама дадоха нужните показания: Дрейцер, бившият началник на личната охрана на Троцки, който бе скъсал с опозицията още през 1927 година, и Голцман, отговорен работник от Народния комисариат по външните работи. И тези двама свидетели не бяха достатъчни. За да се докаже, че Троцки е ръководил от чужбина терористичния център в СССР, се наложи да пожертвуват четирима германски комунисти, пристигнали в Москва в навечерието на идването на Хитлер на власт: Фриц Давид, в миналото сътрудник на главния орган на Германската компартия вестник „Роте Фане“, Конон Берман-Юрин, в миналото съветски кореспондент в Германия, и съименниците без роднинска връзка Натан Лурие и Мойсей Лурие, първият — хирург, вторият — учен. И на четиримата казаха, че трябва да изпълнят партийния си дълг и да дадат нужните показания. Естествено в замяна им бе обещан животът.

С такива сили следствените групи поведоха настъплението срещу седмината главни обвиняеми: Зиновиев, Каменев, Бакаев, Евдокимов — бивши зиновиевци, и Смирнов, Мрачковски и Тер-Ваганян — бивши троцкисти.

От няколко думи, изтървани от Вутковски и Молчанов, Шарок се досети, че следствието по тези обвиняеми е направлявал лично Сталин, определял е какви точно показания трябва да се изтръгнат от тях, лично е проверявал и коригирал получените признания.

Трудността с бившите троцкисти се състоеше и в това, че те, както например Иван Никитич Смирнов, от 1 януари 1933 година са се намирали в затвора и с това доказваха своето алиби. Как са могли от затвора да ръководят терористична дейност?

Но Сталин не бе пожелал да се съобрази с това.

— Разследвайте Смирнов заедно с Мрачковски — бе заповядал той.

Не беше трудно да се досети човек защо Сталин иска да разстреля именно Смирнов. Иван Никитич Смирнов, в миналото работник, член на партията от 1899 година, от седемнайсетгодишна възраст, активен нелегален революционер, прекарал дълги години в царските затвори и в заточение, победител на Колчак в Гражданската война, се ползуваше с огромен авторитет в партията, макар известно време да е бил свързан с опозицията, с която скъсал през 1929 година. Но навремето той настоявал да се изпълни заръката на Ленин Сталин да бъде свален от длъжността генерален секретар. Измъкне ли признания от Смирнов, Сталин ще придаде на делото по-голяма убедителност и ще задоволи присъщото си чувство за мъст.

Указанието на Сталин да разследват Иван Никитич Смирнов заедно със Сергей Мрачковски бе възприето, в смисъл че тяхното лично приятелство, родило се още през Гражданската война и несекнало въпреки затворите, трябва да бъде представено като приятелство на съзаклятници. При това Мрачковски се влияел от Смирнов и ако Смирнов се предаде, ще се предаде и Мрачковски. От тази информация се ръководеше Слуцки, на когото бе възложено делото.

Слуцки беше чиновник от висок ранг, началник на чуждестранния отдел и следователно можеше да говори от името на ръководството на НКВД. Никакви крайни следствени мерки не ще сломят хора като Смирнов и Мрачковски, с тях трябва да се занимава ловък хитрец, способен да предразположи подсъдимите, да им вдъхне доверие. Именно такъв беше Слуцки, артист по природа, който умело се представяше за добър и искрен човек.

Ала на предявеното му обвинение в терористична дейност Смирнов отговори:

— Този номер няма да мине. От първи януари 1933 година съм в затвора и не можете да докажете нищо срещу мен.

— Няма и да доказваме, Иван Никитич — меко каза Слуцки, — ако не си признаете, ще ви разстрелят без съд, по решение на ОСО^[1]. А на съда другите подсъдими ще ви заклеймят като терорист и убиец, такъв ще ви запомни съветският народ. Пък ако се съгласите с предложението на Политбюро, ако помогнете на партията окончателно да разобличи Троцки, ще запазят живота ви, след време ще ви дадат достойна работа и в края на краищата всичко ще се забрави.

Смирнов го гледаше с мълчалива насмешка.

— Не ми ли вярвате? — попита Слуцки.

Смирнов продължи да го гледа насмешливо, без да продума.

— Иван Никитич — колкото можа по-гальовно каза Слуцки, — борите се срещу партията от 27-а, скоро ще станат десет години. Да, през 1929-а скъсахте с опозицията, но не сте се разоръжили докрай. И ето че цели десет години не участвате в строителството на социализма, десет години сте изолиран от обществото, от народа, вие, гордостта на партията, гордостта на работническата класа, лежите по затвори, живеете в заточение. А имате шанс с един замах да се освободите от този кошмар. Помислете, Иван Никитич! Стигнали сте до ръба на пропастта, повярвайте ми, до ръба. Нима искате такъв героичен живот да свърши безславно? Заради кого? Заради Лев Давидович ли? Но неговото дело е изгубено. Та нали вие вече скъсахте формално с опозицията, формално… Скъсайте и фактически! Помогнете на партията окончателно да срази Троцки. За тази цел ще се наложи да признаете някои неприятни факти, позорни факти, нещо повече — факти, с които нямате нищо общо, знам това. Но няма друг изход. Ако искате отново да си върнете доверието на партията, трябва окончателно да се разоръжите пред нея, да се разоръжите само на една цена — да признаете онова, което ви поиска следователят, друга цена няма и не ще има. Помислете, Иван Никитич! Моля ви. Вие дори не можете да си представите колко ви уважавам, как се прекланям пред вас. Страхувам се за вас, Иван Никитич. Разбирам, обиден сте, озлобен сте, скъпа ви е вашата чест, но висша чест за комуниста е да защитава интересите на партията, смирете се пред партията, Иван Никитич, смирете се, инак — смърт, безславна смърт — той посочи с пръст пода, — там, в мазето. На кого е нужно това, Иван Никитич?

Смирнов все така не продумваше и гледаше с насмешка Слуцки.

— Какво пък — въздъхна Слуцки, — казах ви всичко, Иван Никитич, повярвайте ми, всичко! Казах ви много повече от онова, което имах право да ви кажа, поех голяма отговорност. И пак ви повтарям: или ще се разоръжите публично, с честно признание ще изпълните дълга си на комунист и ще останете жив, а когато има живот, има всичко, или ако не се разоръжите, ще бъдете разстрелян, а името ви ще се покрие с безчестие на съда, ще умрете като враг на съветската власт.

На лицето на Иван Никитич сякаш бе застинала презрителната усмивчица, с която той гледаше Слуцки, не намирайки за нужно да му отговаря.

Неуспехът на Слуцки предизвика недоволството на Ягода, Агранов и Молчанов най-вече защото Слуцки не бе послушал другаря Сталин. Другарят Сталин ясно бе казал: „Да се свърже с Мрачковски.“ Какво означаваше това? Това означаваше, че другарят Сталин е посочил слабото звено в тази двойка — Мрачковски. Значи трябваше да се започне с него, а не със Смирнов, както направи Слуцки.

Слуцки побърза да поправи грешката си, макар вътрешно да се опасяваше, че с Мрачковски работата ще бъде още по-сложна, отколкото със Смирнов.

Смирнов беше талантлив високообразован човек, макар и самоук, а Мрачковски — храбър по природа, но избухлив, груб. При арестите бе налитал на бой, бяха го връзвали, бяха го пращали в карцер, с една дума — труден подследствен.

Нали си беше страхливец, Слуцки реши да действува с Мрачковски коректно, но строго официално, дори формално. Обясни му в какво се състои работата, каза, че Политбюро е решило веднъж завинаги да свърши с Троцки, което в съвременните условия е съвършено необходимо, друг изход няма и че на Мрачковски се предлага да избере: или да помогне на партията и така да се върне в редиците й, или да бъде унищожен като съмишленик на Троцки. Добави, че Киров е бил убит по заповед на Троцки (което бе лъжа), че Зиновиев и Каменев вече са си признали това (което също бе лъжа), че упорствува само Иван Никитич Смирнов (което беше истина и придаваше илюзия за правдивост на предишните твърдения на Слуцки). По този начин на Мрачковски се предлагаше да избере: или с партията против Троцки и тогава — живот и бъдеще, или със Смирнов за Троцки и против партията, и тогава — нито живот, нито бъдеще. Той, Слуцки, представлява тук само следствието и говори на Мрачковски онова, което е длъжен да му говори по служба. Но ако Мрачковски няма нищо против, Слуцки ще си позволи да му каже и своето лично мнение.

— Кажете го — отговори Мрачковски.

— Сергей Виталиевич — задушевно произнесе Слуцки, — вие сте герой от Гражданската война, такъв ви знаят народът, страната, партията. Вие сте голям военачалник и ако не бяхте се свързали с опозицията, сега сигурно щяхте да бъдете един от ръководителите на нашата армия. Безспорно, ако се подчините на нашите искания, ще се наложи да преживеете на съда няколко неприятни дни. Но после… После, Сергей Виталиевич, ни предстои война. Много добре знаете за какво се готви Хитлер. И когато избухне войната, вие, Сергей Виталиевич, ще заемете своето достойно място в отбраната на страната, място, отговарящо на вашите способности, знания, опит и талант. А тези няколко дена на съда — кой ще си спомни за тях? Дори да си спомнят, то ще е като за още едно доказателство за вашето мъжество, за вашата вярност на партията и за беззаветната ви преданост на нейните идеали. Трудно ми е да произнеса думите, които трябва да произнеса, но съм длъжен да го сторя: поставен сте пред избор — славен живот или безславна смърт.

— Какво трябва да подпиша? — мрачно попита Мрачковски.

 

 

Мрачковски не само даде исканите показания, но и се нае да склони Иван Никитич Смирнов. Ала не успя. На очната ставка Смирнов нарече Мрачковски страхливец и отказа да разговаря с него.

Вбесеният Мрачковски даде още показания срещу Смирнов: че уж още през 1932 година на тайно съвещание Смирнов предложил да се обединят със зиновиевците и да преминат към тактика на терор.

Така към показанията на Олберг и Рейнголд срещу Смирнов се прибавиха и показанията на неговия най-близък приятел Мрачковски. Това може би беше достатъчно, за да извадят Смирнов на процеса, но не беше достатъчно, за да го накарат да признае каквото и да било.

След неуспеха на Слуцки прехвърлиха Смирнов при Гай, началника на специалния отдел, който отговаряше за агентурно-осведомителския апарат и за „оперативната техника“, наричана тук с гальовното име „Надюша“ заради кодовото й название „мероприятие Н“.

Гай беше жесток и циничен човек. Веднъж, след като получи от него указания за разпита на един троцкист, познавал Смирнов, Шарок каза, че иска първо да си състави въпросник.

Гай го изгледа презрително и попита:

— Искате ли да се запознаете с моя въпросник?

— Да, разбира се.

Гай извади от чекмеджето на бюрото си гумена милиционерска палка, повъртя я във въздуха.

— Ето го единствения ми въпросник. И вас съветвам да се сдобиете с такъв.

Но това се случи преди официалното указание на Сталин да се прилагат физически методи на въздействие и Шарок не посмя да държи в бюрото си такъв „въпросник“.

Гай веднага без заобикалки заяви на Смирнов, че е изцяло изобличен от показанията не само на Олберг, Рейнголд, Дрейцер, Голцман и Мрачковски, а и на Зиновиев и Каменев (този път това беше истина — Зиновиев и Каменев вече бяха дали показания) и на него му остава само да потвърди техните показания и да признае вината си.

Като потвърждение на думите си Гай подаде на Смирнов протоколите от разпита на Зиновиев и Каменев.

— Прочетете.

Но Смирнов отказа да ги чете.

— Вие всичко можете — отговори той, — можете дори да сложите пред мен Евангелието от Матея, където той да свидетелствува, че съм терорист. Имате достатъчно печатници за тази цел.

— Не вярвате, значи? — позасмя се Гай. — Сега ще повярвате.

Вдигна слушалката на вътрешния телефон, поговори с някого с почти неразбираеми за Смирнов фрази, затвори телефона, после започна да пише нещо, без да обръща внимание на Иван Никитич.

На вратата се почука.

— Влезте! — извика Гай.

Вратата се отвори. Придружен от караулния, в стаята влезе човек, в когото Смирнов не можа веднага да познае Зиновиев — той едва се държеше на краката си, дишаше тежко, лицето му беше болнаво, подпухнало.

Подкрепян от караулния, той се отпусна на стола.

— Гражданино Зиновиев — каза Гай, — потвърждавате ли дадените от вас в хода на следствието показания относно участието на Иван Никитич Смирнов в терористичната дейност на „Обединения троцкистко-зиновиевски център“?

— Потвърждавам ги — едва чуто продума Зиновиев.

— А ето че гражданинът Смирнов отрича — каза Гай.

Зиновиев впери уморените си празни очи в Смирнов, тихо каза:

— Иван Никитич, трябва да разсъждаваме политически. Ако услужим на Коба, той ще ни отвърне със същото. Това ще ни отвори път към партията.

— Ще ни отвори път към оня свят — отговори Смирнов, — нима не познаваш Коба? Нима му вярваш? Той е лъжец и измамник. Захванал е тази работа, за да ни унищожи.

— Не съм сигурен — прошепна Зиновиев, — но ако се опъваш, със сигурност ще те унищожи.

— Предпочитам да умра като честен човек, а не като лъжец, страхливец и продажно псе.

След това спречкване Гай състави протокол на очната ставка, в който Зиновиев потвърждаваше показанията си за участието на Смирнов в терора, на което Смирнов всеки път отговаряше: отричам, отричам, отричам.

Изведоха Зиновиев.

Гай старателно подреди документите на бюрото си, после премести няколко листа и уж между другото попита:

— Познавате ли Сафонова?

Иван Никитич за пръв път вдигна глава.

— Сафонова — повтори Гай, — познато ли ви е това име?

— Да. Така се казва бившата ми съпруга.

— Тогава прочетете това.

Гай сложи пред Смирнов декларацията на Сафонова, в която тя потвърждаваше, че в края на 1932 година, тоест когато още не е бил в затвора, Смирнов е получил от Троцки директива за организиране на терор срещу ръководителите на партията и правителството.

— Може и това да сте съчинили. — Смирнов хвърли листа на бюрото.

Гай натисна копчето на звънеца и нареди на караулния да въведе свидетелката Сафонова.

Смирнов напрегнато се взираше във вратата. Сафонова влезе, Смирнов не я бе виждал дълги години, но тази жена бе някогашната му съпруга, навремето се бяха разделили като добри приятели и бяха останали добри приятели.

Гай й посочи стол, тя седна и се разплака. Смирнов никога не бе виждал бившата си съпруга да плаче. Някога беше силна жена. Тя плачеше, не можеше да се успокои, и Гай не я успокояваше — да плаче, колкото по-дълго плаче, толкова по-добре. Най-сетне Сафонова се овладя, избърса сълзите си.

Смирнов кимна към декларацията.

— Твоя ли е?

Тя отново изхлипа, избърса очите си и с пресекващ глас заговори:

— Иване! Нямаме друг изход. Нито ти, нито Роза (така се казваше сегашната съпруга на Смирнов), нито Олга (дъщерята на Смирнов). Само ти можеш да ни спасиш от смърт — подчини се на Политбюро. Нали на всички е ясно: този процес е насочен срещу Троцки. Дори Зиновиев и Каменев го разбраха. Ако излезеш пред съда, ще те види целият свят и тогава няма да те разстрелят, а не излезеш ли, ще разстрелят и тебе, и нас, и никой няма да научи.

Смирнов слушаше мълчаливо. Някога бе уважавал тази жена — твърда, принципна, непримирима, безстрашна, а ето как са я превили — жена, обикновена, смъртно уплашена жена.

— Изведете тази глупачка! — каза Смирнов.

— Е, щом не искате да разговаряте с нея — позасмя се Гай, — ваша си работа.

Отново извика караулния, с кимане посочи Сафонова.

— Отведете я!

— Иване!

— Махай се! — пресече я Иван Никитич.

Когато отведоха Сафонова, Гай каза:

— Грубо разговаряте с хората, Смирнов!

Иван Никитич не реагира.

— Не забравяйте, при нас има и други ваши роднини. И с тях ли ще разговаряте така?

Иван Никитич мълчеше. Не разбираше какво има предвид Гай. Сафонова е бивш партиен член, политически деец, но семейството му? Жена му Роза е безпартийна, дъщеря му — студентка, какво отношение имат те към делото?

Иван Никитич разбра това след десет минути. Водеха го по коридора на затвора и изведнъж видя в дъното дъщеря си Олга. Бита, разрошена, със скъсана рокля, двама яки конвоири я държаха за ръцете. Изглежда, Олга не позна Иван Никитич, не се втурна към него, Иван Никитич се втурна към нея, но придружаващият го конвоир го стисна отзад с желязна ръка. Веднага завлякоха Олга в една килия, вратата се затръшна.

Иван Никитич опита да се изтръгне, но конвоирите го натикаха в килията, блъснаха го на пода.

Ключалката изщрака.

Иван Никитич се надигна, заудря по вратата.

Отвори се прозорчето, в него се показа лицето на дежурния по коридор.

— Защо тропате?

— Водете ме обратно при следователя!

— Говорете с дежурния по сграда.

— Дайте го този дежурен!

Прозорчето се затвори.

Иван Никитич седна на кревата. Ето с какво го бе заплашвал този негодник Гай. И той е престъпник като главатаря им Сталин. Не случайно Сталин е другарувал по затворите с криминални престъпници. Но още нищо не са сторили на дъщеря му, само го заплашват, показват му до какво може да доведе неговото упорство, сиреч да си знаеш какво очаква дъщеря ти. Трябва да се овладее. Те разбират: ако решат да го сторят, след това никога нищо няма да изтръгнат от него, засега само заплашват, заплашват чрез дъщеря му, после ще заплашват чрез жена му. Но заканата може да премине в действие. И него ще разстрелят без съд и следствие. Животът му е свършил, това е ясно, и да подпише, и да не подпише — животът му е свършил. Сталин ще го разстреля, ясно е. Значи трябва да спаси жена си и дъщеря си. Трябва да отстъпи в нещо. Те ще се съгласят и на нещо дребно. Ще се съгласят. Твърде много им е нужен на съда. Без него им липсва троцкистката част от техния така наречен Обединен център. Зиновиев и Каменев са им в джоба, това трябваше да се очаква — девет години се разкайват за какви ли не грехове, ще се разкаят и за нови, ще си признаят каквото им наредят. Но той открай време знаеше колко струва Сталин и никога не се бе разкайвал. През 1929 година скъса с опозицията, понеже сметна, че Сталин тръгва по пътя, предлаган от опозицията, по пътя на борбата срещу десняшката опасност, че между партията и опозицията вече няма разногласия и в тези условия е редно да работи за партията. Бързо разбра грешката си: Сталин, както винаги, бе маневрирал, за да ликвидира опозицията политически, бе натикал всички бивши опозиционери в затвора. Сега иска да ги унищожи физически. И той, Смирнов, ще бъде унищожен. Но е длъжен да спаси семейството си. Заради това ще трябва да излезе на съда. И така поне донякъде да намали лъжата, която ще стоварят върху него покорните подсъдими и продажните свидетели. За да види Смирнов на подсъдимата скамейка, Сталин ще трябва да се примири, че той ще наруши сценария му.

Смирнов заяви на Гай, че е съгласен да признае за указанието на Троцки от 1932 година — да се започне терор. Но че той, Смирнов, е бил в затвора и не е вземал никакво участие в терора и не знае дали другите обвиняеми са участвували в него. В замяна настоява дъщеря му незабавно да бъде върната вкъщи и да му бъде дадена възможност да се убеди в това.

Гай прие тези условия. След два часа отново извикаха Смирнов при Гай и Гай му предложи да се обади вкъщи по телефона. Смирнов набра номера. Жена му вдигна слушалката, после я предаде на дъщеря му.

На въпроса им какво става с него Смирнов отговори:

— Всичко е наред.

В присъствието на Гай Смирнов всеки ден се обаждаше от кабинета му вкъщи и се убеждаваше, че жена му и дъщеря му са там.