Анатолий Рибаков
Трийсет и пета и други години (2)

2.

Саша отиде на строежа. Върху долната рамка селяните поставяха през два метра греди, така отделяха места за всяко добиче. Поставяха ги на „шип“, за да бъде конструкцията здрава. По цялата дължина на подпорките издялкваха длабове, в тях хоризонтално се наместваха гредите, образуващи стените.

Красива, изпипана работа. Саша не можеше да се начуди как се правеше всичко това с такива простички инструменти: брадва, трион и ножовка, длета — широко и тясно, ренде, гладич, руканче; как се постига такава точност с помощта на отвес, терзия, просто водно равнило.

И той би могъл да върши тази работа, но днес закъсня и пак го накараха да дялка греда за горната рамка.

— Изпрати ли другаря си? — попита го Сава Лукич.

— Изпратих го.

— Къде ще го водят? — попита един мургав сух селянин с гърбав нос, Степан Тимофеевич.

— Кой знае — отговори Саша.

— Може да му е изтекла присъдата — каза Сава Лукич.

— На свобода, викаш? — ухили се Степан Тимофеевич. — На свобода не откарват с милиционер.

— Хората в Кежма разправят — убили някакво началство, във вестниците пишело — обади се друг селянин, и той се казваше Степан, но не Тимофеевич, а Лукянович, — убил го някакъв трокцист, дето са против колхозите, дето искат тия колхози да ги разтурят.

— Амчи то как сигинка да ги разтурят — кисело се позасмя Степан Тимофеевич, — кво ще раздават? Кво ще ни върнат? Всичко попиляха…

— Я стига — Сава Лукич боязливо се озърна, — ти недей много таквоз…

— Кво недей много?!

— Ми туй, че всичко, начи, е от бога — каза Сава Лукич, — както е наредил господ бог, тъй си върви.

— Бог, та бог, все бог ви е виновен — злъчно отговори Степан Тимофеевич, — къде е тя, вашта църква? Бог нищо няма да стори вместо тебе, бог ще ти построи ли ей тоя краварник? Затриваме кравите, пък краварник строим.

— Ти пък недей да строиш — обади се трети селянин, Евсей, Саша не знаеше бащиното му име, всички му казваха просто Евсей, понякога добавяха неприлична рима.

— Ами къде да се махна оттука? — злобно отвърна Степан Тимофеевич. — Ей тия — той посочи Саша — ще си излежат присъдите и пайдос, където им видят очите. Пък за нас, селянията, нанийде няма път. Нали сме без пашапорти. Държат ни на едно място — стой и не мърдай! И на туй му викат свобода!

— Каква змия те ухапа сега?! — прекъсна го Сава Лукич. — Чуе ли те някой, ще се раздрънка, знаеш ли какво ще ти се случи?

— Знам — мрачно отговори Степан Тимофеевич, — затуй гинем я, щото мълчим, гаче са ни отсекли езиците.

— Ние трябва да си гледаме нашта работа, цяла сутрин бъбрим.

Наистина наближаваше пладне. И те пак се захванаха за работа.

Саша разбираше: хората искат да си поприказват, пък и защо да не си поприказват, но, види се, Саша им пречи — чужд човек е, а те вече знаят, че пред чужд човек е по-добре да си държиш езика зад зъбите… Тъжна картина…

Подир седмица-две извикаха в Кежма Пьотр Кузмич… Милиционери не дойдоха, просто наредиха чрез селсъвета: да се яви на еди-коя си дата.

— Може пък да ме пускат, а, момчета? — надничаше той в очите на Саша и Всеволод Сергеевич, търсеше съчувствие, подкрепа. — Щото моята присъда изтече още през ноември.

— Ами защо стояхте, щом е свършила? — попита Саша. — Защо не напомнихте?

Пьотр Кузмич поклати глава.

— Опасно е да се напомня, Александър Павловия, напомниш ли, току-виж, ти лепнали нова присъда… Нали не ме откараха като Михаил Михайлович. И не съм осъден за политически деяния.

— Не бил за политически! — позасмя се Всеволод Сергеевич. — Икономическа контрареволюция — и тоя член си го бива.

— Да, ама икономическа — възрази Пьотр Кузмич, — не е политическа.

— Добре де — прекъсна го Всеволод Сергеевич, — вървете в Кежма — ще разберете за какво и после ще ни кажете.

Когато Пьотр Кузмич замина За Кежма, Всеволод Сергеевич каза на Саша:

— Пък може и да го пуснат — това е една бюрократична машина… Има го в картотеката, присъдата му е изтекла, няма никакви разпореждания. Вярно, сега, след процеса за Киров… Впрочем един дявол знае, ще видим!

Привечер Пьотр Кузмич се върна радостен, възбуден. Освободен е! Показа им документа. „Във връзка с изтичане срока на присъдата… остава под действието на т. II от Постановлението на СНК^[1] за паспортната система.“ Тоест минус — не може да живее в големите градове.

— Че за какво ми са големите градове — бъбреше възбудено Пьотр Кузмич, — хич не са ми потрябвали големите градове. Роден съм и раснах в Стари Оскол, там са жена ми, дъщерите, роднините. Там ще си живея.

— Имате ли пари за път? — попита Саша.

— Ще стигна някак… До Кежма съм се разбрал с пощаджията, ще ми качи само багажа — десетачка. Билетът до Стари Оскол, мисля, ще е 25–30 рубли. Изобщо една петдесетачка ме оправя. Намират ми се толкова.

— Ами храна…

Пьотр Кузмич махна с ръка.

— Няма да умра от глад. Хазяйката ще ми насуши сухари, ще даде веяна рибка, яйчица, по гарите врялата вода е безплатна… Не се тревожете, ще стигна.

На другия ден Пьотр Кузмич замина с попътна колхозна талига за Кежма. На сбогуване със Саша, с Всеволод Сергеевич поизхлипа — срамуваше се от късмета си.

— Ще даде господ и вие да се оправите.

— Ще даде, ще даде — с гальовна насмешка повтори Всеволод Сергеевич, — живейте си там спокойно, с дюкяни не се занимавайте!

— Какво приказвате, Всеволод Сергеевич — старецът чак отскочи от уплаха, — какви ти дюкяни в днешно време. Продавач да ме вземат, пак ще съм благодарен!

— По-добре станете пазач — каза Всеволод Сергеевич.

— Защо пък?

— По-спокойно е. В магазина има материална отговорност, за най-малкото нещо може да се заядат. А като пазач — седиш си в шубата на топличко…

— Е, ама и вие, Всеволод Сергеевич, как може? Аз тая работа си я знам от дете, все може и от мене да има полза.

Изрече последните думи вече от шейната… Коларят дръпна поводите, конете потеглиха.

— Прощавайте, господ здраве да ви дава — извика Пьотр Кузмич.

 

 

— Тоя човек нищо не е разбрал — мрачно проговори Всеволод Сергеевич.

Освобождаването на Пьотр Кузмич малко повдигна настроението. Освен това скоро пристигна вест: в село Заимка поради изтичане на наказанието бил освободен отец Василий. Значи не е всеобща акция, а частична, не вземат всички поред, а само някои.

Ала седмица по-късно при краварника дотича едно момиченце, спря пред Саша и каза:

— Севолод Сергеич те вика.

Момиченцето беше дъщеря на хазяина на Всеволод Сергеевич. Саша веднага разбра: откарват някъде Всеволод Сергеевич.

Завари го бодър, енергичен, събираше си багажа. Досега го бе измъчвала неизвестност, очакване, сега всичко бе решено — отново на път; вече със сигурност знаеше какво го очаква; за онова, което го очаква, са нужни сили, трябва да бъде готов за всичко.

— Наредиха ви да се явите ли? — попита Саша.

— Има ли значение?! Ще дойдат да ме вземат от Кежма. А в Кежма — кратко, но очевидно последно пътуване до Красноярск. Вие не попаднахте в тази група — това вдъхва надежда. Впрочем ще има още много групи, Саша, тъй че бъдете готов за всичко… Виждате, Лидия Григориевна Звягуро не я взеха сега, а ако съдим по характера на сегашните събития, би трябвало при всички случаи да я вземат — виждате, не я закачат. Значи много неща тепърва предстоят. А това ви го подарявам — добави Всеволод Сергеевич и посочи купчинка книги, — знам, че не обичате кой знае колко философията, но тук има интересни книжки, а да ги мъкна със себе си… Пък и без това ще ми ги вземат… Ако откарат и вас, оставете ги на някого, в краен случай ги хвърлете.

— Благодаря — каза Саша, — имате ли нужда от нещо за из път?

— Мисля, че всичко си имам.

— Нищо си нямате — възрази Саша, — топло бельо нямате, нали?

— Не съм свикнал с вълнено, нося обикновено. Пък и зимата свършва.

— Егерско нямам, но имам ватирано — два ката. И вълнени чорапи.

— Достатъчно е.

— Имам и един пуловер в повече, ще го вземете ли?

— Саша, не ми давайте нищо… Криминалните ще ми вземат всичко.

— До Красноярск няма да ви го вземат… Видях ръкавиците ви, с тях човек може само по Невския проспект да се разхожда.

— Не, ръкавиците ми все още ги бива…

— Ще ви дам верхонки, хубави ръкавици от лос, като ги сложите върху вашите, купешките — ще ви топлят. Обуща?

— Обущата ми са чудесни, ето вижте, подшити валенки. Достатъчно, Саша. Всичко си имам. Само пари нямам. Но сега държавата ме поема на своя издръжка.

— И все пак откъде знаете, че ще дойдат да ви вземат?

— Знам — кратко отговори Всеволод Сергеевич. Не че се страхуваше от Саша, имаше му доверие, но не назоваваше имена: тук животът е такъв — не бива да се назовават имена.

Багажът на Всеволод Сергеевич излезе малко — една добре натъпкана раница.

— Ето, готов съм.

Всеволод Сергеевич приседна на пейката.

— Искам да ви кажа нещо на сбогуване, Саша. Мъчно ми е, че ще се разделим с вас, истина ви казвам, обикнах ви. Вярно, както казват сега, ние сме от различни страни на барикадата, но аз ви обичам и ви уважавам. Уважавам всички не защото не се отрекохте от вярата си — много са такива като вас. Но вашата вяра не прилича на вярата на другите — в нея има нещо човешко, в нея няма класова, партийна ограниченост. Може би сам не го съзнавате, но вие извеждате вярата си оттам, откъдето са изведени всички правдиви човешки идеали. И аз много ценя тази ваша черга. Но съм по-възрастен, по-опитен от вас. Не ставайте идеалист. Стойте по-близо до живота. Инак животът ще ви унищожи или — което е по-страшно — ще ви прекърши, а тогава… Простете ми, ще бъда прям: идеалистите понякога се превръщат в светци, но по-често — в тирани и в пазители на тиранията… Колко злини по земята се прикриват зад високи идеали, колко долни постъпки се оправдават с тях. Нали не ми се сърдите?

Саша се засмя.

— Какво говорите, Всеволод Сергеевич! Може ли човек да се сърди заради нечии разсъждения? И с вашата теория нямам намерение да споря. И за бъдещето си ме мога да гарантирам. Ще ви кажа само едно: аз живея на земята, земен човек съм. Именно затова не съм идеалист, както вие го разбирате. Аз съм идеалист, както сам разбирам това понятие: Смятам, че човек трябва да изповядва някакви идеи, но идеи човешки, хуманни, справедливи. И в още нещо се убедих през тази година на затвор, етапно пътуване, заточение: на света няма нищо по-скъпо и по-свято от човешкия живот и човешкото достойнство. И онзи, който посяга на човешкия живот, е престъпник, онзи, който унижава човешкото в човека, също е престъпник.

— Но престъпниците трябва да бъдат съдени — намеси се Всеволод Сергеевич.

— Да, трябва да бъдат съдени.

— Ето го слабото място във вашите разсъждения. А съдиите кои са?

— Да не навлизаме в дебрите на въпроса. Повтарям, най-ценното на земята са човешкият живот и човешкото достойнство. Ако този принцип бъде признат за първостепенен, основополагащ идеал, съвременните хора ще намерят отговор и на частните въпроси.

Всеволод Сергеевич се ослуша. Пред къщата проскърца шейна.

— Тъй, дойдоха за мен.

— Позадръжте ги, сега ще се върна — каза Саша.

Изскочи от къщата, отпред бе спряла шейна, в нея — колар и милиционер.

Саша изтича до вкъщи, грабна кат ватирано бельо, пуловера, верхонките, прибави две ризи и се върна при Всеволод Сергеевич.

— Ама защо носите всичко това? — намръщи се Всеволод Сергеевич. — Вижте, раницата ми е претъпкана.

— Нищо, ще намерим място, отворете я!

Натъпкаха всичко в раницата.

— Аха — каза Всеволод Сергеевич, — ето адреса на Олга Степановна, град Калинин. Написах й писмо, надявам се да го пратя от Красноярск. Но там може да ме закарат направо в затвора. Затова й пишете и вие — поне едното писмо ще стигне със сигурност.

Саша прибра листчето с адреса в джоба си.

Милиционерът и коларят се напиха с чай, излязоха.

Всеволод Сергеевич се облече, взе раницата, после я пусна на пода.

— Е, да се сбогуваме, Саша.

Прегърнаха се, разцелуваха се.

— Така и не си довършихме спора — усмихна се Всеволод Сергеевич.

— Може и да си го довършим някой ден — каза Саша.

Всеволод Сергеевич отиде в кухнята, сбогува се с хазяите и излезе, постави раницата в шейната.

На вратата стоеше момиченцето, дъщерята на хазяйката, с наметната на раменете шубичка.

— Е, още веднъж!

Всеволод Сергеевич и Саша се разцелуваха.

Всеволод Сергеевич се качи в шейната, уви си краката с покривалото, весело каза:

— Ами хайде да тръгваме!

Шейната заскърца…

Саша гледа подире им, докато се скриха зад ъгъла. И момиченцето остана на вратата, дълго гледа. В Мозгова останаха само двама заточени: Саша и Лидия Григориевна Звягуро.