Анатолий Рибаков
Трийсет и пета и други години (19)

19.

Шарок беше единственият оперативен работник, когото извикаха на съвещание при Молчанов. Около масата се настаняваха началници на отдели и отделения, техните заместници и помощници, трийсетина, а може би четирийсетина души. Шарок не се захвана да ги брои, само видя, че е единствен тук с една ивица, останалите имаха по две или три, а някои — и комисарски звезди.

Молчанов, тъмнокестеняв човек с простодушно приятно лице, по-висок от среден ръст, як, макар и външно възсух, имаше чувство за хумор, най-много обичаше да подкача Дяков за неговия засукан талмудизъм.

„Хайде, заниза ги, заниза ги — подсмиваше се той, когато слушаше докладите на Дяков, — я мини на въпроса.“

Но днес Молчанов беше сериозен. В напрегнатата тишина той с безстрастен глас съобщи, че е разкрит троцкистко-зиновиевски заговор, ръководен от чужбина лично от Троцки, а в страната оглавяван от Зиновиев, Каменев, Бакаев, Евдокимов и други зиновиевци, а също от видните троцкисти Смирнов и Мрачковски. Смирнов и Мрачковски наистина отдавна са в затвора, но действуват и оттам.

После Молчанов каза, че зиновиевците и троцкистите са се събрали в „Обединен център“, който създал из цялата страна терористични групи с цел да бъде убит Сталин, други членове на Политбюро и да се завземе властта. Същите хора вече убили Киров.

Признанието на Зиновиев и Каменев на януарския процес, че са морално отговорни за убийството на Киров, било просто уловка, за да избегнат наказателната отговорност, да скрият съществуването на „Обединения център“, да скрият терористичната си организация, своите терористични групи, да спечелят време.

Молчанов направи пауза и многозначително добави:

— Политбюро и другарят Сталин смятат тези обвинения за доказани. В тях няма и не може да има никакво съмнение. Нашата задача е една — да получим признание от обвиняемите. Имайте предвид, другарят Сталин и секретарят на ЦК другарят Ежов поемат това следствие под личния си контрол. Ясно ли е?!

Той отново помълча, после твърдо изрече:

— Възложена ни е изключително отговорна задача. Ние сме длъжни да я изпълним докрай. В отговор на високото доверие на Централния комитет и лично на другаря Сталин ние трябва да докажем, че чекистите са беззаветно предани на партията и на нейните висши интереси. Има ли въпроси?

Всички мълчаха.

— Добре — каза Молчанов, — тогава слушайте… По заповед на другаря Ягода всички вие предавате делата си на други следователи и се поставяте под мое разпореждане.

В заключение той съобщи съставите на следствените групи, в една от тях Шарок чу и своето име.

 

 

На съвещанието при Молчанов никой не зададе въпрос, но Шарок отлично разбираше, че всички са си ги задавали мислено.

Възможно ли е в НКВД с неговия гигантски агентурен апарат, с неговата всеобхватна мрежа от осведомители, които държат под постоянно наблюдение всеки бивш опозиционер, където и да се намира той, да не се е знаело за такъв широк, разклонен заговор, да не се е знаело за съществуването на многобройни терористични групи, пръснати, както каза Молчанов, из целия Съветски съюз? Как е могло да се случи? Как Народният комисариат не е забелязал подобна организация? Още повече че според Молчанов тази организация съществува вече няколко години. А те, служителите на НКВД, са лапали мухи. Би трябвало всичките да ги дадат под съд, но ето — нито дума за упрек. Та нали оглавяваното от Вутковски отделение, в което служи той, се занимава именно с троцкистите, зиновиевците, десните, а те дори не са чували за някакъв заговор, за някакви терористични групи.

На заседанието при Молчанов Шарок току поглеждаше Вутковски — той седеше мълчаливо като всички, с мрачна непроницаема физиономия, но Шарок чувствуваше: Вутковски е потресен от думите на Молчанов също като останалите, а може би и повече от останалите, нали всичко това се отнася за неговото отделение, то се занимава с тези хора. Излиза, че той и неговите сътрудници са проявили нехайство.

Никакво нехайство не е имало, Шарок разбираше това. И всички го разбираха. Няма никакви терористични групи, не съществува и не може да съществува никакъв широк заговор. Всички хора, чиито имена назова Молчанов, са по затворите, някои отскоро, след убийството на Киров, други отдавна. Този заговор трябва да се създаде, за да бъдат разстреляни Зиновиев и Каменев, Смирнов и Мрачковски и други бивши противници на Сталин.

И задачата на следствието, включително и неговата, на Шарок, се свежда до изтръгване на нужните показания от подследствените. А те няма да ги дават. Все пак това са Зиновиев, Каменев. Едри риби… Няма да е зле наистина да им видят сметката. Щото и те я колко хора са изтрепали. Хем са и евреи. А троцкистите, макар и повечето да не са евреи — Смирнов, Мрачковски, Пятаков, Муралов, — са хора упорити, корави, не можеш им изтръгна показания.

Сегашното дело е продължение на онова, ленинградското. На 1 декември 1934 година се завърза главният възел, сега дълго ще трябва да го развързват, здравата е усукан, има безброй връвчици и нишчици. И как ли ще свърши това? Както свърши делото на Киров за Запорожец ли?

Тогава трябваше да се премести при църковниците. Впрочем и това нямаше да помогне, в следствените групи влязоха хора от всички отделения, включително и от пето — искат да се нахвърлят с голяма сила, с много хора.

Планът, както го обясни Вутковски на служителите от отделението, се състоеше в следното: от затворите, от лагерите и от местата за заточение в Москва се докарват няколкостотин бивши опозиционери. Дори една десета от тях да признае съществуването на троцкистко-зиновиевска терористична организация, вече ще имаме двайсет-трийсет протокола с показания, под чиято тежест главните обвиняеми ще клекнат. Но за такъв взрив е нужен „детонатор“. Набелязаха трима души за тази роля. Валентин Олберг, Исак Рейнголд и Ричард Пикел.

Шарок не познаваше Олберг: той беше живял в Берлин, после в Турция, в Чехословакия, след пристигането си в СССР бе работил в педагогическия институт в Горки.

Молчанов и Вутковски веднага оцениха значението на Олберг за процеса: наскоро се е върнал от чужбина, познава се със сина на Троцки Седов, ще подпише показания, че е бил изпратен в СССР от Седов, та по сигнал от Троцки да организира убийството на Сталин. При това в педагогическия институт в Горки се предава от ръка на ръка „завещанието на Ленин“. Именно тези студенти ще образуват групата, която е подготвяла убийството на Сталин.

Олберг беше „лек“ подследствен, но не се падна на Шарок, с него работеше група служители от ИНО.^[1]

Не се падна на Шарок и Ричард Пикел, бившият завеждащ секретариата на Зиновиев. Известно време Пикел е бил свързан с опозицията и макар че скоро е скъсал с нея, фигурираше в картотеката. Шарок прочете досието му. Участник в Гражданската война. През втората половина на двайсетте години се отдръпва от политическия живот, занимава се с литература, работи в театър. В досието му има и лична характеристика: мек, контактен човек, добре играе преферанс. Между другото имаше и нещо, което не бе влязло в досието, но бе отбелязано в докладите на осведомителите: Пикел играел карти с видни чекисти — Гай и Шанин. Гай беше началник на специалния отдел, Шанин — на транспортния. Пикел често ходел във вилите им и, разбира се, не без тяхна помощ пътувал в чужбина. Шарок разбра, че няма да му дадат и Пикел, ще си го вземат неговите приятели. Така и стана: хората на Гай се заеха с разпитите на Пикел.

На следствената група, в която бе включен Шарок, се падна Исак Рейнголд, най-трудният от тази тройка.

Рейнголд известно време бе участвувал в опозицията и макар че скоро бе скъсал с нея, както и Пикел, фигурираше в картотеката: известен стопански деец, бивш началник на Главното управление по памукопроизводство. През януари миналата година бяха арестували неговия заместник Файвилович във връзка с убийството на Киров. И Рейнголд веднага бе свален от длъжността и изключен от партията. Както бе писала „Правда“ от 11 януари 1935 година, „Рейнголд осем години е поддържал най-близки контакти и тясна връзка с гнусната отрепка от троцкистко-зиновиевската опозиция Л. Я. Файвилович“.

Тогава прицелът е бил далечен. Рейнголд е роднина на Соколников и на неговата вила се е срещал с Каменев. Изглежда, именно затова бе решено да го използуват като „детонатор“: бивш опозиционер, роднина на Соколников, познат на обвиняемия Каменев, изключен от партията и арестуван за връзки с един от убийците на Киров — Файвилович. Според същите агентурни сведения той бил човек корав, волеви и властен. Тежък случай.

Това предположение на Шарок потвърди и началникът на отделението Александър Фьодорович Вутковски, предпазлив, спокоен поляк, според Шарок един от най-умните хора в управлението за държавна сигурност, а може би и в целия комисариат.

Александър Фьодорович затвори досието, облакъти се на бюрото, подпря брадичка и погледна Шарок с живите си умни очи.

— Нито де юре, нито де факто.

Шарок беше свикнал с алегориите на Вутковски и го разбираше от половин дума. „Нито де юре, нито де факто“ означаваше, че Рейнголд, изглежда, няма да даде формални показания, няма и да говори.

— Да, май че е така — почтително се съгласи Шарок.

— Е, тогава му бъдете ангел-пазител — приключи Вутковски този кратък разговор.

Директивата беше ясна: ако Рейнголд не „пропее“, ще го „разпява“ друг, не Шарок. А Шарок ще трябва да го предразположи, да му внуши доверие и в тази роля да действува и занапред, ако онези, другите, не го накарат да „пропее“.

Шарок беше доволен. Мръсна работа е да „разпяваш“! Нека други се занимават с нея.

Предчувствието на Шарок и предсказанията на Вутковски се оправдаха.

Конвойният въведе в кабинета му висок, едър мъж на около четирийсет години с красиво енергично лице, облечен със свободен, модерен, макар и измачкан в килията костюм — типичен московски интелигент с господарски маниери, много такива живееха на Арбат, пък и в техния блок бяха доста. Шарок ги мразеше — по лицата им бе изписано интелектуално високомерие, партийна надменност. Такива гадове трябва да ги смазваме, а не да се лигавим с тях.

Шарок посрещна Рейнголд с отдавна разработения ритуал на първия разпит: освети го с лампата, после я свали, сухо му нареди да седне, заби нос в книжата, уж изучава делото на Рейнголд — проверен, „изкалъпен“ похват, който същевременно ти позволява да обмислиш по кой метод да подхванеш разпита. А методите бяха два. Както се шегуваше наум Шарок, дедуктивен и индуктивен метод. Първият — от самото начало да тръснеш на подследствения максималното обвинение, а после да преминеш към подробностите. Вторият, индуктивният, обратното — отначало подробностите, имената, срещите, датите на срещите, неточностите, уточненията, различията в показанията, едно натрупване на уж несъществени, второстепенни детайли, оплитане и чак след това — предявяване на главното обвинение и ако оня не си признае — извеждане на това обвинение от неговите частни показания. Шарок се спря на втория: ако веднага предяви на Рейнголд обвинение в терор, той изобщо няма да отговаря.

Щом свърши с книжата, Шарок ги отмести, взе бланка за разпит и спокойно зададе анкетните въпроси.

Рейнголд също отговаряше спокойно, уверено, в упор разглеждаше Шарок — да, и тоя се готвеше за схватка, в погледа му нямаше нито вълнение, нито подмилкване, той изучаваше противника си, гласът му беше твърд, глас на човек, свикнал да дава нареждания, да произнася речи, да чете лекции.

Този самоуверен глас дразнеше Шарок. Нищо не му струваше така да подреди тоя разглезен кучи син, та и дума да не може да издума. Но беше рано.

Между другите анкетни въпроси Шарок запита за участието на Рейнголд в опозицията. Рейнголд отговори, че по време на вътрешнопартийната дискусия преди XV конгрес на партията, споделял възгледите на опозицията, но скоро ги преразгледал, скъсал с опозицията и повече не бил имал работа с нея.

Шарок записа само следните думи: „Имал е връзки с троцкистко-зиновиевската опозиция.“

После остави писалката и каза:

— Разкажете по-подробно за своята опозиционна дейност.

— Че каква дейност? При дискусии съм гласувал за тезисите на опозицията, а после скъсах и повече не съм се свързвал с нея.

— Когато сте гласували за опозицията, сте се срещали с други опозиционери. С кои именно?

— Другарю Шарок — натърти Рейнголд, — това беше преди близо десет години. Моят въпрос бе разгледан в партийната организация, там дадох пълни и изчерпателни обяснения. Можете да се запознаете с тях. Нямам какво да добавя.

— Исак Исаевич — мрачно продума Шарок, — грешите, ако се надявате да подобрите положението си, като влизате в конфликт със следствието. Във ваш интерес е да помагате на следователя.

— Аз сам зная какви са интересите ми — парира Рейнголд — и сам ще ги защитавам. А с тези уловки — той кимна към бланката с протокола от разпита — няма да ме метнете. Търсете наивници на друго място… И изобщо няма да чуете от мен нито дума, докато не ми предявите обвинението. Имайте предвид, познавам законите не по-зле от вас.

Погледна Шарок присмехулно — смята го за дребен следовател, който не разбира с какъв човек си има работа.

— Исак Исаевич — колкото можа по-меко произнесе Шарок, — аз разговарям с вас, искам да си изясня някои неща, а вие настоявате да ви предявя обвинение. Обвиняем ли искате да станете?

— Ако целта ви беше приятен разговор, просто можехте да ме извикате. А аз съм арестуван. Следователно ме обвиняват в нещо. В какво?

Всичко беше ясно за Шарок. Ще трябва да употреби крайни средства. Но нека направи още един опит.

Шарок въздъхна, поразлисти книжата по бюрото, съчувствено погледна Рейнголд.

— Е, тогава поне запомнете, Исак Исаевич: аз опитах да се разберем с вас, постарах се да намерим общ език. Някой ден ще проумеете и ще оцените това — той многозначително погледна Рейнголд, — да, да, ще го оцените.

И отново замълча.

Рейнголд седеше пред него в свободната поза на човек, сигурен в силата си.

— Кога за последен път се видяхте с Каменев? — попита Шарок. Рейнголд се позасмя.

— Другарю следовател, чакам обвинението!

Шарок се навъси, помълча, протакаше умишлено. Колкото и решително да е настроен Рейнголд, неизвестността измъчва всекиго.

После каза:

— Гражданино Рейнголд! Надявам се, че запомнихте какво ви казах. А сега ще изпълня искането ви. Та така. Ние разполагаме с абсолютно достоверни сведения, че сте се срещали с гражданина Лев Кирилович Каменев.

Отново помълча.

Мълчеше и Рейнголд.

— Така ли е или не е така?

— Това ли е обвинението? — отвърна с въпрос Рейнголд.

— Да.

— Срещал съм се с Каменев — Рейнголд сви рамене. — Но какво престъпно има в това?

— Ами това, че Каменев е един от ръководителите на терористична организация и е въвлякъл и вас в тази организация.

Рейнголд се изопна на стола, за пръв път внимателно погледна Шарок.

— Така ли е или не е така?

Рейнголд продължи да гледа Шарок.

— Така ли е или не е така? — Шарок повиши глас.

— Сериозно ли говорите? — попита най-сетне Рейнголд.

— Разбира се. Следствието разполага с абсолютно достоверни, неопровержими данни.

— Ами щом е тъй — хладнокръвно отговори Рейнголд, — съдете ме въз основа на тези данни.

— Ако ви съдим — ще ви разстрелят.

— Добре.

— Не ви ли е жал за живота ви?

— Жал ми е. Но никога няма да призная нещо, което не съм вършил. И дума не може да става за това. Не се ста-рай-те!

— Представяте ли си какво ще стане със семейството ви, ако ви разстрелят като шпионин и терорист?

— Не ме плашете — каза с насмешка Рейнголд, — можете да разстреляте и мен, и семейството ми, но няма да си спечелите още една ивица на петлицата с моето дело.

Шарок стана, оправи си гимнастьорката.

Натисна звънеца.

— Е, много съжалявам. Сам избрахте участта си.

На вратата застана конвоир.

— Отведете го!

— Кажете ми — Рейнголд посочи протокола — защо показанията ми не са зафиксирани?

— Не сте дали никакви показания, затова — отговори Шарок.

— Но нали отрекох това, в което ме обвинихте.

— Не съм ви предявявал никакво, формално писмено обвинение. Следователно не сте давали никакви формални показания. Нашите дружески разговори не се протоколират. И запомнете, Исак Исаевич, аз разговарях с вас дружески, а вие с мен — враждебно.

Обърна се към конвоира:

— Отведете го!

Молчанов координираше работата на всички следствени групи. През ден събираше следователите в кабинета си, всеки докладваше за своите подследствени и затова Шарок беше добре осведомен за общия ход на следствието.

Олберг веднага започнал да дава нужните показания, признал, че по нареждане на Троцки бил изпратен от неговия син Седов в Москва със задача да убие Сталин. Вече били арестувани и докарани в Москва преподавателите и студентите от педагогическия институт в Горки, които подготвяли терористичен акт срещу Сталин на Червения площад по време на манифестация.

Пикел засега не бил дал нужните показания, но по усмивчицата на Молчанов и по кратката му забележка: „Гай и Шанин ще се справят“ Шарок разбра, че и с Пикел всичко ще бъде наред. И наистина, както по-късно научи, началникът на специалния отдел Гай и началникът на транспортния отдел Шанин направо посещавали Пикел в килията, обръщали се към него по име, и той се обръщал към тях така, та те го придумали да даде показания срещу Зиновиев в замяна на живота и свободата му. Независимо от решението на съда, той щял да бъде назначен за началник по строителството някъде в провинцията. Инак, като началник на секретариата на Зиновиев, той със сигурност ще загине.

Пикел в края на краищата се съгласил, но при условие, че ще дава показания само срещу Зиновиев, не познавал или почти не познавал останалите подследствени. И най-важното: Ягода трябвало да потвърди всичко обещано от Гай и Шанин. Ягода приел Пикел, потвърдил обещанията на Гай и Шанин.

Това и много други неща Шарок научи по-късно, научаваше всичко постепенно по хода на следствието на съвещанията при Молчанов, където всички получени показания се съгласуваха, за да няма разминавания: сценарият бе набелязан само в общи линии, той си уточняваше, допълваше и развиваше според натрупаните „признания“.

А засега Шарок само си бе изяснил, че с Олберг вече всичко е наред, че и с Пикел ще се оправят. Нищо не е наред само с неговия подследствен Рейнголд.

След съвещанието Молчанов задържа Вутковски и Шарок, изрази недоволството си: с Олберг се занимава чуждестранният отдел и е постигнал успех, с Пикел — Гай, той също ще постигне успех, а Рейнголд, единственият от „детонаторите“, паднал се на Молчановият, секретно-политическия отдел, не дава показания.

Шарок се напрегна, съсредоточи се, за да обмисли линията на поведението си. Ако Молчанов изрази недоволство от тактиката на разпитите му, ще трябва да се позове на Вутковски — той му продиктува тази тактика. Ще бъде принуден да „продаде“ Вутковски. Ами ако Вутковски отрече, нали не е дал указанието си в пряка форма? Тогава Шарок ще се изложи не само като лош следовател, но и като интригант.

Тревогата на Шарок излезе напразна. Вместо него отговори Вутковски:

— На този стадий от следствието, имам предвид началния стадий, при Рейнголд няма да ни помогне и крайната степен на разпит. Той е агресивен. Трябва да комбинираме. Нека с него се заемат хората на Миронов. Те се занимават със Зиновиев и Каменев, а ние насочваме Рейнголд именно към Каменев. Ако те успеят — добре, ако не — ще се върне при нас, тогава ще решаваме.

Браво, бива си го, помисли си Шарок за Вутковски, добре ще е напълно да се отърват от Рейнголд.

— Ами да — ехидно подхвърли Молчанов, — Зиновиев и Каменев са при Миронов, Смирнов и Мрачковски са при Гай. Транспортният отдел фактически излезе от играта.

Шарок знаеше защо транспортният отдел излезе от играта. За народен комисар по железниците бе назначен Каганович и той още от първия ден започна по свой начин да въвежда ред и дисциплина — непрекъснато разстрелваха железничари, транспортният отдел не успяваше да оформя тези разстрели. Разбира се, главната задача е подготовката на процеса, върху нея трябва да се съсредоточат всички сили, но Ягода се страхуваше да не влезе в конфликт с Каганович.

— И кой остава за нас? — попита Молчанов.

— За нас остават най-трудните — възрази Вутковски, — трябва да обработим неколкостотинте троцкисти от затворите и лагерите, а те никога не са се разкайвали.

И многозначително погледна Молчанов.

Смисълът на този поглед беше ясен: Зиновиев и Каменев вече девет години се разкайват, и от година на година за все по-големи грехове, вече са се плъзнали по тази наклонена плоскост и ще се плъзгат докрай. Щом са поели моралната отговорност за убийството на Киров, ще поемат и наказателната, никой не се съмнява в това, логиката е желязна. Но кадровите троцкисти са непримирими, от година на година все повече се ожесточават, закалили са се в затворите и лагерите, лесно не се предават, няма с какво да ги подмамиш или принудиш… Та ето от такива хора те трябва да подберат най-малко двайсет-трийсет души, да им изтръгнат признание, че са терористи и шпиони, от хора, които дори официално наричат себе си болшевики-ленинци, които не само не се разкайват, но дори не крият възгледите си, открито хулят Сталин, обвиняват го в измяна на Революцията. И нищо не можеш им стори, от нищо не ги е страх, от смъртта не ги е страх, безумци, фанатици…

— Изобщо — приключи Вутковски — не виждам друг изход за Рейнголд.

— Работете! — мрачно издума Молчанов.