Анатолий Рибаков
Трийсет и пета и други години (17)

17.

Наближаваше есента на 1935 година, втората есен от заточението на Саша. Завършиха краварника и Саша пак беше без работа. По реката ще заплуват парчета лед и той, и без това самотен, ще бъде съвсем откъснат от света. Заваляха есенните дъждове. Селото изглеждаше безлюдно, дори кучетата се изпокриха. Саша препрочиташе старите вестници, старите списания, знаеше ги вече наизуст.

През лятото на 1935 година Зида замина за ваканцията при дъщеря си, но за 1 септември не се върна, в училището изпратиха друга учителка. Значи заминала е завинаги, изчезна от живота му тъй странно, както бе влязла. Чак през зимата Саша получи писмо от нея. „Сбогом, Саша, благодаря ти за всичко, което ми даде. Желая ти свобода и щастие. Спомняй си понякога за мен…“ И Есениновите стихове:

Но ще мога ли да те забравя

В моя скитнически път нелеп

все за теб ще искам да разправя,

ще говоря всекиму за теб…^[1]

Писмото нямаше обратен адрес, клеймото на плика не можеше да се разчете. С една дума — изчезна. Защо? Заради дневника ли? Но нали той искрено се разкая, помоли я да му прости, оправда се с опасението да не навреди на други хора, тя не възрази, не взе да спори с него, не се разсърди, отношенията им уж се оправиха и все пак явно един белег от раната е останал. И Варя. Саша мислеше за нея. Зида го е чувствувала и макар да не го показваше, е ревнувала. Може да има и друго: видяла е, че откарват заточените от Ангара, ще откарат и Саша, а не е искала това да стане в нейно присъствие, ето защо е заминала и не се върна. Сигурно е постъпила правилно.

 

 

Саша не изпращаше писмото до Сталин.

Вярно, по вестниците се пишеха неща, които обнадеждаваха. Появиха се нови имена, нови народни герои: забойният работник Стаханов, машинистът Кривонос, фрезистът Гудов, ковачът Бусигин, обущарят Сметанин, тъкачките Евдокия и Мария Виноградови, колхозничките Мария Демченко, Мария Гнатенко, трактористките Ангелина и Кавардак — хора, положили началото на масов трудов подвиг. Открита била първата станция на Московското метро, влезли в експлоатация нови заводи и фабрики.

Нима един потиснат, тероризиран народ е способен на такива дела? Не, народът не е потиснат, не е тероризиран, народът е за партията, за Сталин, вярва в него, предан му е и Сталин е неотделим от народа, среща се с металурзи, с колхозници-ударници, с командири от Червената армия, с випускници на военните академии, с жени-колхознички, със стахановци, с комбайнери, с комбайнерки, с памукопроизводители.

Но, от друга страна, щом хвърчат глави на Ленинови съратници, какво струва неговата глава, главата на Саша?

По-рано думата „комунист“ означаваше принадлежност към велико братство от идейни съмишленици, сега тя звучи по-опасно от думата „белогвардеец“. Белогвардеецът с нищо не е замаскиран. Комунистът е замаскиран с партиен билет и затова с него трябва да бъдем особено бдителни, така излизаше сега според вестниците.

А той, глупчото, винаги се бе смятал за голям политик: комсомолски вожд, мечтаеше един ден да учи в Свердловския комунистически университет, после в Института на червената професура, мечтаеше да стане партиен работник. Но накрая избра инженерската професия — на страната са нужни специалисти, виждаше се в бъдеще стопански ръководител и следователно пак политик. А какъв политик е той? И какво е това политик? Политиката далеч не е онова, което си бе представял като юноша: нещо просто, праволинейно, честно, идейно, без интриги и измами. Наивен глупчо, затова се озова тук. Ако беше истински политик, ловък, гъвкав, щеше да съобрази, че в празничния брой на вестника не може да не се спомене името на другаря Сталин, не може под портретите на първенците в учението да се поместват епиграми за тях, не може да се влиза в конфликт с преподавателя по счетоводство, ако той се прикрива с марксизма-ленинизма. И че щом са те изправили пред партийно събрание, трябва да се разкайваш и да признаваш грешките си. А и след като Солц го възстанови, не биваше да влиза в конфликт с Баулин и Лозгачов. Истинският политик знае какво трябва и какво не трябва, какво може и какво не може да се върши.

Юрка Шарок не се натягаше да става хамалин, работеше в светъл и топъл цех, а Саша в дъжд и сняг мъкнеше на гръб кутии с боя. Юрка завърши юридическия и сега работи „там“, така му писа майка му и Саша веднага разбра къде е това „там“. Юра Шарок, който всъщност е контра, антисъветчик, е в НКВД, а Саша е затворник, Юра е хитрец, а той, Саша, е глупак. Можеше прекрасно да си живее, свято да вярва в идеята, както вярват милиони хора, но да не се тика в политиката, а да работи, да върши своята работа, пак както вършат своята работа милиони хора, вярващи в комунизма и без претенции да са политици. Политиката не е за него, политиците са честолюбиви, стремят се към власт, към запазване на властта, това неизбежно води до политиканство, до интриги, озлобление, лъжа, до вероломно унищожаване на противниците, за което говори последният процес.

Въпреки своите истински увлечения, той отиде в технически институт вместо в хуманитарен, исторически, нали обичаше, знаеше добре история, но нима може един историк да участвува активно в социалистическото строителство? Какво струва старинният документ, намерен от историка и донесъл му слава, в сравнение с тухлата, положена от зидаря в основите на високата пещ? Документът е минало, високата пещ — бъдеще, така бе разсъждавал винаги, убеден, че материалните ценности имат решаващо значение за човечеството изобщо, а за Русия особено: тя трябва да се превърне от изостанала във водеща, от аграрна в индустриална, мощна пролетарска държава, в крепост на бъдещата световна революция. До архивни търпения ли ни е сега?

Безспорно човечеството не може да съществува и без духовни ценности, но те трябва да служат на възпитанието на народа. Саша обичаше не само историята, а и литературата, четеше и на руски, и на френски, колкото и да беше зает, четеше много, лесно запомняше стихове, той, който никога не бе плакал дори в детството си, често се просълзяваше над вълнуващ стих.

Съседът им Михаил Юриевич го питаше:

— Саша, защо не пишете?

— Защо трябва да пиша?

— Пишещият човек свиква грамотно, литературно да изразява своите мисли. Умението да пишеш е първият признак за интелигентност, по-рано в класическите учебни заведения това се преподаваше, макар че там не готвеха писатели. Спомнете си Царско-селския лицей. Ако там не бе имало ръкописни лицейски списания, литературни кръжоци, импровизирано съчиняване на стихове, дори на повести, епиграмни схватки, тоест всичко това, което сега наричаме литературна самодейност, не съм сигурен дали щяхме да имаме Пушкин… Писането, макар и само за себе си, развива наблюдателността, въображението, фантазията, цивилизова човека. Струва ми се, че вие правите голяма грешка.

Саша често си спомняше за Михаил Юриевич. В детството си с часове бе седял в неговата стая до кухнята. Михаил Юриевич му препоръчваше ту една, ту друга книга — и художествена литература, и по история, от която Саша най-много се интересуваше.

И когато арестуваха Саша, Михаил Юриевич излезе в коридора да го изпрати, предложи му пари… Чист, почтен, прекрасен човек, непоклатим във възгледите и убежденията си. Царское село. Лицеят — Саша се позасмя — това звучеше особено актуално тук, в заточението, на Ангара.

На Ангара той не само не си водеше дневник, но дори нищо не записваше в бележник. Помнеше адресите на майка си, на баща си, на Марк, на майчините му сестри, това беше достатъчно. Дори нямаше бележник. Утре ще дойдат за обиск — отговаряй кой какъв е, едно име в бележника може да погуби човек.

Само да не загине в тази месомелачка. Само да го пуснат, когато му изтече присъдата. Нали няма в какво да го обвинят…

Разбира се, могат и без да го обвиняват в нищо да му съобщят решението на Особеното съвещание за нова присъда, иди, че обжалвай! Да, но ако?!… Ако случайно има късмет и го освободят?

То се знае, ще го освободят не просто така, ще го освободят с минус, със забрана да живее в двайсет или трийсет града, ще му сложат отметка в паспорта, та при удобен случай отново да го приберат. И когато започва работа, ще трябва непременно да попълни анкетна карта, не можеш да скриеш съдимостта, и тогава е въпрос дали изобщо ще го вземат.

Той може да работи като шофьор, но във всяка автобаза, във всеки гараж има кадровици, проверяват всекиго, тъй че и там не може да скрие съдимостта си.

Значи не бива да търси работа нито в учреждение, нито в предприятие. Трябва да търси нещо такова, за което не е нужно да попълва анкетни карти, да попада в полезрението им.

Но какво? Свободна професия. Каква?… Не умее да рисува, да пее — няма глас, като актьор никога не се е пробвал, пък и в театрите също се попълват анкетни карти. Трябваше да се научи от Федя да свири на баян, би могъл да свири по танцови забави, по сватби, все някак щеше да се изхранва… Но вече е късно да се учи, Федя скоро заминава.

И все пак му трябва свободна професия. И псевдоним — ето най-важното! Само под псевдоним ще се скрие „от техните всевиждащи очи и от всечуващите им уши“. Но псевдоними имат само писателите, поетите. А за това е нужен талант, пък той няма талант.

Михаил Юриевич го бе съветвал да пише, и в училище имаха литературен кръжок, съучениците му четяха свои стихове, разкази. Саша не ходеше в кръжока, смешно е да четеш безпомощни опуси, когато съществуват Пушкин и Толстой, Балзак и Шекспир.

Виж, на занятията на историческия кръжок ходеше, кръжока водеше преподавателят по история Алексей Иванович Стражев, прекрасен учител, умен, изключителен разказвач. В кръжока работеха по теми. Саша избра историята на Великата френска революция. Работеше с увлечение. Алексей Иванович хвалеше рефератите му. Веднъж дори го покани у дома си и дълго разговаря с него по повод един негов очерк: „Сен Жуст. Опит за политически и психологически портрет“. Каза, че след време, ако Саша работи сериозно върху този период, ще му помогне да публикува някои свои работи — Саша вече бе забравил къде точно, май в някакво историческо списание или пък в бюлетина на Комунистическата академия.

Но Саша престана да се занимава с история, записа се в Транспортния институт, вярно, не загуби интерес към историята, четеше каквото му попаднеше подръка, а за Великата френска революция дори събираше книги, когато имаше възможност да купи нещо.

А сега те може да му влязат в работа! Колко добре направи, че още през зимата помоли майка си да му изпрати тези книги… Ето ги на масата. Книгите на Матиес, Жорес, преведени от френски, Льофевр и Кардел на френски, статиите на Маркс, Енгелс, Ленин за Великата френска революция, книгите на Лукин, Тарле…

Всъщност той разполага с материал. Разбира се, исторически Фудове не се печатат под псевдоним, но ако ги белетризира, ако напише очерци или разкази за Робеспиер, Сен Жуст, Дантон, Марат, за убийството на Марат, извършено от Шарлота Корде, за екзекутирането на Луи XVI и на Мария Антоанета, за борбата на якобинците срещу жирондистите, за превземането на Бастилията, за създателя на „Марсилезата“ Роже дьо Лил, за Мирабо, за Лафайет… Ами трагичната съдба на комуниста-утопист Бабьоф! Колко имена, колко събития, каква революционна романтика…

В паметта на Саша се бе запечатала повестта „Под знамето на обувката“ на Антаев за хусистките воини. Като малък я бе чел с увлечение, както и други негови повести: „Освободителят на робите“ за Линкълн, „Черната смърт“, „Под гнета на инквизицията“… Това бяха все исторически повести за деца за епохата на народните движения и революции.

Когато вече порасна, тези книги отново му попаднаха подръка, зачете ги сериозно и разбра, че повестите на Алтаев са повърхностни, наивни, сантиментални, но занимателни за деца заради фабулата си — действията на една историческа личност винаги са интересни. Друго беше най-важното: той научи, че Алтаев е псевдоним на писателката Маргарита Владимировна Ямшчикова. Ето на, цял живот под псевдоним и е преработвала исторически сюжети в занимателни книги за деца.

Може би и той ще успее да го направи. Друго ако не, поне история знае, умее да използува исторически източници, Алексей Иванович го научи.

Пък и няма друг изход.

Саша започна да пише първия си разказ за Сен Жуст. Не знаеше дали става добре, но пишеше. Ако при нов арест или обиск намерят тези листове, ще каже: „Пиша очерци и разкази за деца и юноши.“ Те, разбира се, ще се позасмеят — хайде де, намерил се „писател“. Но това не е престъпление, всеки има право да пише разкази. Те не са антисъветски, напротив, в тях се говори за революцията, която Маркс, Енгелс, Ленин са оценявали много високо. Владимир Илич Ленин я нарича велика революция.

Най-важното е да напише повечко.

Основните му разходи сега бяха за газ, Саша пишеше до среднощ, ставаше рано и пак се устремяваше към масата — в тези страници сега е неговото бъдеще, свободата му. Пишеше, пишеше, пишеше, по няколко пъти преработваше всяка страница, всяка глава, а после и целия разказ. Окончателния вариант преписваше в два екземпляра (нямаше индиго): единия за себе си, другия за майка си, знаеш ли какво може да се случи, поне разказите да се запазят. Саша бързаше, та с първата зимна поща да ги прати на майка си. Но когато преписваше за нея вторите екземпляри, пак нещо не му харесваше, отново преправяше, струваше му се, че това няма да има край.

Първите си разкази за Великата френска революция Саша изпрати на майка си чак през зимата на 1936 година.

„Имам свободно време, та се развличам с писане. Само не ги показвай на никого.“

А сега му беше тъжно и самотно, както преди. Беше му омръзнало да ходи у Лидия Григориевна — вечните спорове.

Отбиваше се само при Федя.

В неговото тясно дюкянче цареше някакъв особен уют, носеше се особена дрогерийно-бакалска миризма, също уютна, приятна, сигурно защото се различаваше от вече опротивелите му селски миризми. Тезгяхът представляваше широк дръвник, от тавана висеше кантар, напомнящ кобилица, покрай стените лавици, а по тях — тютюн, кибрит, чай на блокчета, копчета, конци, сачми и парчета олово в медни котлета, капсули и барут в тенекиени кутии, в синя хартия буци захар и парчета селско сукно, басма, дебел памучен плат, на пирони в стената висяха гердани, евтини пръстенчета, обечки, верижки…

Всяка игла, всяко пръстенче струват пари — всичко трябва да се наглежда, за всичко си отговорен, за всичко ще ти държат сметка. И всичко трябва да се продаде, да се махне оттук, докато не се е развалило, не е залежало, не се е вмирисало, не му е паднала цената — току-виж, довтасал ревизор, че го храни, че го пой, пълни му гушата със спирт, че и за из път трябва да му дадеш… И усърдието на Федя беше уютно — той беше стопанин. Саша не можеше да си представи себе си зад щанда, но като малък обичаше навалицата на Смоленския пазар. В началото на двайсетте години в Москва имаше глад и двамата с майка му през лятото заминаваха при дядо му, в едно малко градче край Чернигов, и там Саша обичаше да се поблъска из пъстрия живописен украински пазар, тази дейна суетня беше посвоему увлекателна.

Федя посрещаше Саша радушно, имаше достатъчно време за общуване — вече не му караха стока. С първите шейни в Мозгова ще пристигне новият магазинер, а Федя е записан в курсове в Красноярск, от 1 януари трийсет и шеста година ще започне да учи и след две години ще стане председател на районния потребителен съюз, а ако го хареса началството, ще го оставят в Красноярския краеви потребителен съюз.

— Сега ликвидираха окръзите, знаеш ли? Разделиха ни на области и на краеве. Област е, където живеят само руснаци, а в края, освен руснаци, живеят и други нации: тунгуси или както им казват сега — евенки, хакаси, долгани, нечци, та затова му викат край. Абе ще се оправим! Кво да стоя тука? Няма развитие! В районната потребителна кооперация от продавач няма накъде по-нагоре, отгоре все пращат обучени. И кого вижда човек в Мозгова, никого, няма с кого да търгуваш, кво да правя тука? Само да дремя… Белки вече няма, край на лова, и пари никой няма. Тате и майка скоро ще умрат, Мария се омъжи… Лариска? Че за кво ми е Лариска, тая парясница? В Красноярск ще си намеря гражданка, не селянка, ами образована, та да не ме е срам да се покажа пред хора.

Така си представяше своето бляскаво бъдеще Федя, без ни най-малко да се смущава, че пред него стои човек, който остава на заточение и не знае какво го чака след заточението. Федя беше твърдо убеден, че светът е подреден справедливо. Тоест така е редно да бъде: едни се издигат, други падат, трети си остават по местата, всеки трябва да е доволен от това, което му е дадено. А вземе ли всеки да драпа за началнически пост, ще се получи пълна безредица. Тоест ред има тогава, когато началниците сами определят мястото на всекиго.

У Федя поразяваше и друго. Саша по-рано бе срещал селски комсомолски активисти, те бяха съвсем други хора: никой от тях не мислеше за кариера, за лична изгода, бяха предани на общото дело, интересите на партията бяха за тях не само основни, но и единствени. А за Федя бяха единствени личните му интереси, той искрено смяташе, че това си е в реда на нещата. Откъде е това у него? Липсата на обща култура, малограмотността или признаците на нещо ново, на нов тип активист, чиито черти Саша вече беше виждал у Лозгачов и Шарок, тогава те му се струваха единични, а излиза, че вече имат масов характер, създава се нов обществен тип.

Но Федя беше единственият човек, с когото можеше да общува, затова Саша го приемаше такъв, какъвто беше.

Обикновено седяха в складчето, пиеха. Понякога Федя вземаше хармониката и като си акомпанираше, пееше:

В едно прекрасно място,

на хубав речен бряг,

в една красива къща

живял рибар-бедняк.

 

С жена си той живеел

и с трима сина, знай.

Левенти те пък били

и влюбени докрай:

 

единият — във селянка,

а другият — в партийка,

а третият — в жената

на някакъв ловец.

На това място Федя млъкваше, намигаше на Саша…

Веднъж ловецът тръгнал

на лов в гората сам.

И циганка той срещнал —

тя гледала му там.

… правеше тайнствена физиономия.

Разкрила всички карти

и ахнала от страх:

Жена ти не е вярна —

тук поп каро видях.

 

Шестица тук излиза,

а туй е неин гроб.

Ловецът развълнуван

разтворил щедро джоб.

А после бързо коня

препуснал във галоп.

 

Към къщи приближава

и вижда в този час —

жена му се целува

с рибаря във захлас.

 

Свалил той свойта пушка

и стрелял с точна длан.

Рибарят паднал мигом,

в кръвта си цял облян.

 

 

Когато над вратата дрънваше звънчето, Федя излизаше за малко в дюкяна, много-много не приказваше с купувачите, предпочиташе да седи със Саша. Ако се забавеше, значи бе дошъл самият Иван Парфьонович, председателят на колхоза. Но Иван Парфьонович обикновено бързаше, той беше мрачен, угрижен човек. На Саша не обръщаше внимание, но и не му правеше нищо лошо — Саша не съществуваше за него. Съществуваше само колхозът. Трябваше да възобнови съсипаното земеделие, а орниците вече бяха обрасли с млада гора, трябваше отново да я изкореняват, а селяни нямаше — мъжете се разбягваха по градовете… Трябваше да плаща на колхозниците трудодни, а нямаше пари. Саша виждаше безплодността на усилията му, съжаляваше го, но, разбира се, не забравяше онзи случай и внимаваше как се държи с него. Виж, Федя говореше за Иван Парфьонович само хубави неща.

— Свестен човек — казваше Федя, — и на тебе даде работа.

 

 

Най-сетне Федя каза, че вечерта ще идат със Саша да ловят риба.

— Водната трева полегна на дъното, просветля водата, рибата още не е отишла в дълбокото, па и тая нощ сигур ще е тиха, тъмна, белки не излязат звезди. Поспи следобед, та да не дремеш през нощта в лодката, пък като свърне слънцето на заник, ела, ще ми помогнеш да оборудваме лодката. Сложи си каскета.

Саша не легна, никога не спеше следобед, още по светло се върна при Федя, занесоха в лодката козата — вид мангал, борината, занесоха една риболовна вила с осем зъба, закрепена за ратовище — сух прът, дълъг метър и половина — два, за края му беше вързано здраво дълго въже с поплавък, както обясни Федя, за случай че се хване много едра и силна риба, например сом, и като бяга, ранен, изтръгне вилата от ръцете им.

— Може така да дръпне — каза Федя, — че да не се удържиш на крака, да изхвърчиш от лодката. Ако се хване някой трипудов^[2] таймен, иди, че го удържай!

Федя закрепи козата на носа на лодката, натрупа вътре борина, запали я, отраженията на пламъците затрепкаха по тъмната вода като алени петънца.

— Ще поседиш на кърмата — каза Федя, — а аз ще поработя с вилата, после ще дам на тебе. Греби тихо, да не уплашиш рибата, карай ей така, покрай брега. Ударя ли, само дръж лодката…

Тихо загребвайки с веслото, Саша пое покрай брега. Борината се разпали, светлина огря водата. Федя с вилата стоеше отпред до десния борд, взираше се в светлото петно — то бавно се движеше заедно с лодката. После силно удари с вилата. Водата се размъти. Саша престана да гребе, само притискаше веслото до борда, за да не се извъртят, да не ги отнесе течението. Федя натисна вилата, изглежда, беше се хванала едра риба. Той я измъкна, хвърли я на дъното на лодката — тайменът наистина излезе едър.

Саша отново тихо подкара лодката напред. Бяха попаднали на пасаж, Федя улучваше точно, дъното на лодката се изпълваше с риба: коремести налими със слузести гърбове, щуки, таймени — едри, но нито един трипудов, както бе обещал Федя, не уловиха. Федя биеше само едри хариуси, дребните оставяше да си плуват.

— Ела сега тук! — каза най-сетне Федя.

Подаде на Саша вилата, хвърли още борина в огъня, седна на кърмата, изравни посоката на лодката.

Саша взе вилата, застана на мястото на Федя, обзе го ловна страст, опита да се овладее — с треперещи ръце риба не се улучва.

Лодката бавно, съвсем тихо се движеше напред, светлият лъч падаше върху водата, Саша ясно виждаше дъното: пясък, камъни, полегнали водорасли, раковини, листа… Но риба нямаше. С лявата ръка Саша нахлупи по-дълбоко каскета над челото си, Федя беше прав — без козирка тук нищо не се вижда. И изведнъж лъчът улови дълго тяло на таймен. Рибата кротуваше, сякаш се бе стъписала, не разбираше какво я очаква, само лекичко помръдваше плавници. Саша се напрегна, неочаквано го споходи мисълта: „Ако хвана този таймен, ще изпратя писмото.“ И начаса силно удари с вилата. Зъбците с пукот се забиха в гърба на таймена. Водата се замъти, ратовището в ръцете на Саша затрепери, той го налегна, притисна рибата до дъното.

— Край, изхвърляй я! — тихо каза Федя.

Саша издърпа вилата, на зъбците й още потреперваше огромният таймен. Саша го хвърли на дъното на лодката, в купчината вече мятаща се там риба, измъкна вилата.

— Добре, ще стане от тебе рибар — каза Федя.

 

 

Саша не вярваше в поличби. И не онова, което си бе нарекъл в лодката, укрепи решението му. Всеки момент може да тръгне ситният лед и утрешната поща ще бъде последната, тъй че ако не изпрати писмото с нея, ще трябва да чака, докато се отвори път. А ако го изпрати, то скоро ще стигне до Москва. И не щеш ли! Не щеш ли, може да попадне на бюрото на Сталин.

Саша старателно преписа писмото, залепи плика — „Москва, Кремъл, за другаря Сталин“ — и залепи марки. На другия ден дойде пощенската лодка. Пощальонът видя на плика надписа „препоръчано“, предупреди: „Квитанцията през зимата“ (квитанциите се издаваха в Кежма), хвърли писмото в чувала, качи се в лодката.

И заплава писмото на Саша надолу по Ангара към Москва, към Кремъл, към другаря Сталин.