Анатолий Рибаков
Трийсет и пета и други години (15)

15.

Разбира се, Варя не се обади на Вика. И Вика не й се обаждаше. И слава богу! С онзи живот е свършено завинаги. След случая с пергелите Варя се отдръпна и от Зоя. Омръзна й. Пък и време нямаше.

С Льовочка и Рина се виждаха само в службата. И — никакви разговори за Костя. Льовочка понечи веднъж да заговори, Варя го сряза, сряза го грубо, инак не можеше, да знае и да помни. И Льовочка запомни, повече не гъкна, за Рина да не говорим — веселячка, все едно й беше.

Игор Владимирович беше все така благоразположен, внимателен, спокоен в обноските си. Ала Варя чувствуваше, че след скъсването й с Костя у него се зараждат някакви надежди, но той ги прикрива зад подчертана коректност. След профсъюзното събрание, след вечерта във „Въженцето“ той много й падна в очите — същият страхливец е като останалите, но е добър ръководител и безспорно талантлив архитект. На Варя й беше интересен начинът, по който той разсъждаваше, харесваха й неговите решения, логиката и убедителността на доказателствата му. На съвещания, където се обсъждаха технически въпроси на строителството и където Игор Владимирович демонстрираше свои проекти и предложения, той вземаше само Варя, не Льовочка или Рина, а именно Варя. Да окачиш чертежите, да ги свалиш, да ги смениш с други, да подбереш за Игор Владимирович нужните материали — това можеше да го прави всеки що-годе добър чертожник. Другите проектанти вземаха със себе си своите най-близки помощници, които бяха в състояние сами да обяснят предназначението на един или друг детайл, тъй че беше редно Игор Владимирович да взема Льовочка. Но го придружаваше Варя. Игор Владимирович направи това много тактично: Льовочка има спешна и отговорна работа, и Рина е заета със сложна и отговорна работа, не бива да ги откъсваме от нея, затова с него ще иде Варя. И така тръгна: Варя придружаваше Игор Владимирович на технически съвещания.

Тя ходеше с удоволствие на тези съвещания: приятна атмосфера, интелигентни, остроумни хора, най-големите специалисти в своя отрасъл. Постепенно навлезе във всички сложни проблеми около строителството на хотела и не можеше да не оцени ерудицията и блестящата логика в изказванията на Игор Владимирович. Той изпъкваше дори тук, сред тези видни хора, и това донякъде смекчаваше отношението на Варя към него.

Вярно, страхът владее и него, както и другите хора, той не е герой, но не е и подлец, според силите си се старае да остане почтен човек, обича работата си, творческа личност, но със слаб дух. Изглежда, творците, талантливите хора често са слаби духом. Достатъчно е да прегледаш вестниците. Прочути писатели, артисти, художници слагат подписите си под призиви да бъдат изтребени, унищожени, разстреляни хора, чиято вина още не е доказана. Нима писателите, артистите, художниците могат да повярват в масовия шпионаж и масовото вредителство? Дори тя не вярва, и те, разбира се, не вярват, но ги е страх.

Слава богу. Варя не намираше във вестниците името на Игор Владимирович, не бе подписвал такива призиви, а поведението му на профсъюзното събрание и във „Въженцето“ — то е дреболия, макар че навремето я раздразни.

На няколко пъти Игор Владимирович я изпраща след работа, бяха в една посока… Веднъж, кой знае защо, тръгнаха по улица „Херцен“, в киното прожектираха „В името на детето“, влязоха, купиха си билети, филмът беше хубав.

Друг път тръгнаха по Арбат, той разказваше нещо на Варя, увлече се, обърна се към нея на „ти“. Сконфузи се, разсмя се, обърна го на игра: „Хайде до първата пресечка да бъдем на «ти», а после до следващата пак на «ви», ако някой сбърка, до следващата пресечка ще трябва да говори само на «ви»…“ Това не хареса на Варя, след няколко крачки тя сбърка и му заговори само на „ви“. Играта свърши.

А на следващия ден през Червения площад отидоха до Москва-река, седяха на парапета, разглеждаха минувачите, съчиняваха им съдбите.

Веднъж, когато минаваха покрай метрото на Арбатския площад, той й купи три рози, докато ги разглеждаше, тя случайно изпусна едната, наведоха се едновременно и си чукнаха челата, разсмяха се.

Тези разходки ставаха опасни — започваше ухажване, Варя не го искаше. Направи така, че към тях да се присъедини — Зоя живеят в един блок и е естествено да вървят заедно. Игор Владимирович не изрази недоволство, пак се шегуваше и смееше, както и друг път, но беше разочарован и когато на другия ден видя Зоя до Варя, каза:

— В една посока сме до Воздвиженка.

И там, на ъгъла, се разделиха.

Следващия път излязоха едновременно с Игор Владимирович, Зоя я нямаше, но Варя каза:

— Аз бързам, Игор Владимирович, и ще взема трамвая.

— Ще ви изпратя до трамвая.

Мълчаливо я изпрати до спирката, мълчаливо постоя до нея и когато трамваят дойде, изведнъж попита:

— Ще ми позволите ли да ви се обадя по телефона?

— Обадете се — каза Варя вече от трамвая.

Той не се обади, но изпрати кошница цветя.

— Какво, нов поклонник ли имаш? — попита Нина.

— Може би…

Веднага разбра: Игор Владимирович е изпратил цветята. Красиви са, но тя не иска такива неща. Не обича Игор Владимирович и никога няма да го обикне. Да го обикне би означавало да приеме целия съществуващ ред, както го бе приел той.

Тя чака Саша… В последното писмо на Софя Александровна добави фразата: „Скъпи Саша, чакаме те.“ После зачерта „чакаме те“ и написа: „Чакам те.“

Софя Александровна погледна, усмихна се и каза:

— Благодаря, Варя, Саша ще се радва, като го прочете.

Разбира се, глупаво е да връща цветята. И къде ще се помъкне с тая кошница по Москва?… Глупаво е и да говоря за това. Варя реши да напише на Игор Владимирович писмо.

„Скъпи Игор Владимирович! Благодаря ви за милия подарък, цветята са чудесни. Но в нашето бедно комунално жилище тази кошница слиса всички съседи, започнаха приказки, свързани с бившия ми съпруг. За да не се вълнуват вече съседите ми и да не даваме храна за клюки, моля ви, повече не ми изпращайте цветя. С най-нежни поздрави: Варя.“

Залепи плика и на другия ден отиде в кабинета на Игор Владимирович, сложи писмото пред него на бюрото, усмихна се.

— Прочетете го и не се сърдете!

И излезе от кабинета.

След малко Игор Владимирович влезе в тяхната стая и също се усмихна на Варя като знак, че е прочел и разбрал бележката й.

Денем и вечер Варя беше заета, но все пак намираше малко време, за да навести Софя Александровна и да отскочи до Михаил Юриевич. Те бяха единствените хора, които искаше да вижда.

Софя Александровна я болеше сърцето. Тя не се оплакваше, но Варя забелязваше как тежко се надига от стола, задъхва се, гълта хапчета.

— Как да ви помогна, Софя Александровна?

— Нищо, ще ми мине — отговаряше обикновено Софя Александровна, — ще издържа, докато се върне Саша.

— Я стига, Софя Александровна — сърдеше се Варя, — избийте си това от главата. Не мога да ви гледам как се мъчите. Стига. Да идем в поликлиниката, ще дойда с вас.

— Ти нямаш време, работиш, учиш, а там, за да влезе човек при лекаря, трябва да се чака цял ден на опашка, а преди това и още един ден за участъковия лекар, който дава талон за кардиолог.

— Нищо, ще си взема два дена от отпуската.

Варя отиде още на другата вечер.

— Софя Александровна, ще идем утре, обадих се в работата си.

Софя Александровна не можеше да ходи бързо, дълго се придвижваха до Собача площадка — там се намираше районната поликлиника. Варя намери място на Софя Александровна да седне, наистина беше пълно с хора, чакаха дълго. Най-сетне дойде редът на Софя Александровна. Тя влезе в кабинета. Варя я последва.

— Вие каква сте й? — попита я лекарката.

— Дъщеря — отговори Варя.

— Почакайте в коридора.

Софя Александровна каза:

— Поседни, Варенка, почакай.

Варя чака в коридора пет минути, после Софя Александровна излезе.

— Какво ви каза?

— Нищо, попълни едно картонче, попита от какво се оплаквам. Отговорих — от сърцето, и тя ми даде този талон.

И подаде на Варя листче, където беше подчертана думата „кардиолог“.

Слязоха в регистратурата, и там човек до човек, но нямаше нито стол, нито скамейка. Варя зае ред на опашката, изведе Софя Александровна навън, долният етаж на сградата беше нисък, настани Софя Александровна на перваза. Тя задържа ръката й.

— Какво щях да правя без тебе, Варенка?

— Че защо трябва да правите нещо без мене — усмихна се Варя, — нали съм с вас.

И изтича в регистратурата.

Както бе предсказала Софя Александровна, прибраха се привечер, но пък с талон за кардиолога.

— Защо трябва да ходя там, Варенка? Ще ми кажат да вземам нитроглицерин, аз и без това вземам. Хайде да не ходим.

— Не, непременно ще идем.

Прегледът при кардиолога наистина излезе безсмислен. Той предписа капки за сърце, в краен случай — нитроглицерин. Не даде дори болнични на Софя Александровна и тя продължи да ходи в пералнята на булевард „Зубовский“, където продължаваше да работи като приемчик на бельо.

Варя се тревожеше, представяше си как ядосани клиенти атакуват горката Софя Александровна, защото пералнята постоянно обърква или губи бельото, а Софя Александровна им отговаря с болнавия си слаб глас и, разбира се, веднага слага под езика си хапче нитроглицерин. На всичко отгоре и управителят беше започнал да се заяжда с нея, научил отнякъде за Саша, дори искал да я уволни, задето е скрила това при постъпването си на работа, но не успял — за такава длъжност и при такава заплата не се намирали желаещи. И ето, Софя Александровна и на неговите заяждания отговаря със същия слаб и болнав глас. Ужас! Може ли човек в такова състояние да се праща на работа? Тоя лекар да не е сляп?!

Сега Варя не можеше да помага на Софя Александровна в пералнята — нали ходеше на работа, но гледаше да я освободи поне от домашното шетане. Понякога й се струваше, че това е нейният истински дом, човек може да се чувствува така леко и свободно само в свой дом. И странно: нищо тук не й напомняше за Костя, сякаш Костя никога не бе живял в този апартамент. Тук живееше Софя Александровна, тук незримо присъствуваше Саша.

Щом свършеше с шетането, Варя се отбиваше у Михаил Юриевич. В стаята, изпълнена с натъпкани книги, албуми и папки, шкафове, рафтове, етажерки, цареше полумрак. Беше осветено само бюрото, отрупано с бурканчета, чаши с четчици, писалки, моливи, тубички с лепило и бои, ножици, бръснарски ножчета — всичко необходимо на Михаил Юриевич за работата му. Варя се наместваше с подвити нозе в старото кресло с продънена седалка и висока облегалка.

Миришеше на бои, на лепило, с карираното си домашно яке Михаил Юриевич, старомоден ерген с пенсне, навяваше уют.

Наведен над бюрото, той подлепваше страниците на някаква вехта книга.

Веднъж Варя видя на бюрото му томче на Сталин, учуди се:

— Нима четете това?

— Налага се. Заради работата ми.

— А къде работите?

— Работя в ЦУНХУ.

— ЦУНХУ ли?… Какво е това? — Варя се засмя. — За пръв път го чувам.

— ЦУНХУ означава Централно управление за народностопанска отчетност. По-рано се наричаше по-правилно — ЦСУ, Централно статистическо управление. Аз, Варенка, съм статистик. Чували ли сте за такава наука?

— Сигурно е скучна наука — каза Варя, — само цифри.

— Защо, та нали зад цифрите има живот.

— Когато видя цифри във вестник, веднага го затварям: скучно е за четене. И все лъжат, не са истински цифри.

— Не, цифрите не винаги лъжат — сериозно отвърна Михаил Юриевич, — понякога казват истината. Ето например.

Михаил Юриевич отвори книгата на Сталин на една отбелязана с листче страница.

— Това е докладът на другаря Сталин на XVII конгрес. Другарят Сталин сравнява 1933 година с 1929-а и излиза, че общият брой на конете е намалял — той вдигна пръст и повтори: — Намалял е от 34 милиона на 17 милиона, на едрия рогат добитък — от 68 милиона на 38 милиона, на овцете и козите — от 147 милиона на 50 милиона, на свинете — от 21 милиона на 12 милиона. Изобщо през тези години сме загубили 153 милиона глави добитък. Повече от половината.

— Но какво се е случило, някаква болест ли? Мор? — насмешливо попита Варя.

— Сложен въпрос. Другарят Сталин го обяснява преди всичко с обстоятелството, че по време на колективизацията кулаците са клали добитъка си и са карали и другите да правят същото.

— Кулаците ли? — все така присмехулно попита Варя. — Че колко са те, кулаците?

— Колко ли? В същия доклад на другаря Сталин е казано, че кулаците са представлявали около пет процента от селското население.

— И тези пет процента са изклали половината добитък в страната? И вие вярвате?

— Не съм казал, че вярвам, Варенка, прочетох ти думите на другаря Сталин.

— Вашият другар Сталин лъже! — възмути се Варя. — В нашия апартамент живее едно семейство Коврови, работят във фабрика „Червена роза“, те са от село и ги посещават роднини от село, сто пъти съм чувала с ушите си: колективизирали са ги насила, за няколко дена, през януари, нито обори е имало, нито храна за добитъка, „по-бързо“, „по-бързо“. Добитъкът се озовал на улицата — точно така си го казват хората. „Да изпълним процентите!…“ Изпълнили процентите, но добитъкът изпогинал… А колхозниците хич не ги е еня: натикали ги насила в колхозите, отнели им добитъка — тези крави, овце, свине, коне са им чужди, нека загиват. Ей това не е обяснил вашият другар Сталин! Лъжа, лъжа, навсякъде лъжа!

Михаил Юриевич я погледа замислено, после каза:

— Варенка, разберете ме правилно. Споделям вашето негодувание, но вие, Варенка, трябва да се съобразявате с времето, в което живеем. Не е безопасно да изразявате негодуванието си, твърде много подли хора има наоколо, трябва да бъдете по-предпазлива.

— Но с вас нали мога да говоря откровено?

Не веднага и не съвсем уверено Михаил Юриевич отговори:

— С мен можете… Но се надявам, че разговорите ни ще си останат между нас?

— Разбира се. Нима не ми вярвате, Михаил Юриевич?

— Вярвам ви, Варенка, вярвам ви, вие сте чудесно честно момиче.

— Момиче — позасмя се кисело Варя, — нали бях омъжена.

— Това няма значение. За мен вие сте момиче, Варенка… И се страхувам за вас, вие сте много открита, незащитена, на всяка крачка ви грози опасност, за една непредпазлива дума може да пострадате, да съсипете живота си. Обещайте ми да не разговаряте на тези теми с никого, освен с мен.

— Обещавам.

— Твърдо?

— Абсолютно.

— Имайте предвид, че само в такъв случай можете да разчитате на моето доверие.

— Разбира се, Михаил Юриевич.

— Тогава ще ви кажа още нещо. Общият брой на добитъка е намалял два пъти, а продуктивността му 12 пъти… Да, да! През 1929 година производството на месо е било 5,8 милиона тона, а през 1932 година — само 458 хиляди тона. Същото е положението с млякото, маслото, вълната, яйцата. Ето защо няма нищо по магазините — и то в Москва! А погледнете какво става в провинцията. Загубили сме 17 милиона коне, половината от цялата наша тягова сила. А с какво да орат хората? Представяте ли си, Варя, от какво количество тор се е лишило селското стопанство, щом е изгубило 153 милиона глави добитък. А това са органични торове! Ами къде са минералните торове? Ето откъде идва кризата в земеделието.

Варя мълчеше, мислеше. Свестен човек е Михаил Юриевич, но сега всички хора са почти еднакви… Колко предпазливо се изразява… Криза в земеделието. Тя се позасмя.

— Какво има, Варенка? — попита Михаил Юриевич.

— Какво… Ето, вие казвате „криза“, „торове“, „продуктивност“. Извинявайте, Михаил Юриевич, но това са общи приказки. А вие знаете, че у нас цели села измират от глад, Коврови ми разправяха. Пък и с очите си съм го виждала тук, в Москва, на Брянската гара.

— Сега тя се казва Киевска.

— Добре, нека е Киевска, има ли значение? И си спомням: там хората лежаха на купчини, мъже, жени, деца, живи и мъртви, бягали от глада в Украйна, а милицията не ги пускала в града, за да не загрозяват „красавицата Москва“, откарвали труповете само нощем, освобождавали място за нови гладни, та поне да умират под покрив, а не на улицата, пък и да не събират труповете им по цяла Москва, а само от гарите… А ние ги подминавахме, качвахме се на влаковете и отивахме на вилите на приятелките си, и други ги подминаваха, качваха се на влаковете и отиваха по вилите си. И сигурно всички сме смятали, че сме високоморални и нравствени хора.

— Варенка! Но какво можехме да сторим ние с вас? — развълнува се Михаил Юриевич.

— Какво ли?! Странен въпрос! Четох някъде: по време на глада преди революцията, не си спомням през коя година…

— Глад имаше в началото на 90-те години — каза Михаил Юриевич.

— Та по време на онзи глад хората са събирали пари, организирали са безплатни гостилници. Дори съм виждала някъде една снимка: Лев Николаевич Толстой в гостилница за гладуващи деца… И си спомням, тогава бях малка, как сестра ми Нина и Саша Панкратов, и Максим Костин, и други деца ходеха с канчета, събираха пари за гладуващите от Поволжието, никой не криеше, че в Поволжието има глад, помагахме им.

— Тогава беше жив Ленин — каза Михаил Юриевич.

— Именно — подзе Варя, — а сега: „Благодарим на другаря Сталин за нашия щастлив живот.“ Благодарим му за правото да мрем не на улицата, а на гарата. Другарят Сталин казва открито колко овце и свине са измрели, а колко хора са загинали казва ли?

— Това го няма в доклада — призна Михаил Юриевич.

— Виждате ли — тържествуващо заяви Варя, — за свинете е казал, а за хората — не, не е казал. За свинете може да се оправдае с кулаците, че нали, изпоклали ги, контри, кулаци, а за хората няма с кого да се оправдае, трябва той да поеме вината. Ето, вие сте статистик, Михаил Юриевич, колко души в страната са загинали по време на колективизацията?

— Трудно е да се каже… Няма никакви официални данни и никога не ще има, мъртвите не са броени. Гладуващите райони просто бяха изолирани от останалата част на страната. Имаше само една реакция… Ето вестник „Известия“ от 12 март 1933 година — 35 ръководители от Народния комисариат по земеделието, включително и заместник-народният комисар Конар, са разстреляни без съд по решение на колегията на ОГПУ^[1] за организирано вредителство, за причиняване на глад в страната.

— Все пак е намерил изкупителна жертва — позасмя се Варя, — ако не е кулакът, ще е Конар. Но все пак колко души са загинали? Нима вие, статистиците, не можете да изчислите? Нали сам казахте, че статистиката е наука.

— Да — съгласи се Михаил Юриевич, — статистиката е наука. И тя позволява доста точно да се изясни онова, което крият официалните източници.

— Та какво излиза?

— Вижте сега… В началото на 1933 година населението на страната е било 165,7 милиона души. Но на XVII конгрес Михаил Юриевич потупа книгата — през януари 1934 година другарят Сталин посочи, че в края на 1933 година броят на населението е 168 милиона. Ние, статистиците, не сме давали тази цифра на другаря Сталин, тя дори ни уплаши, беше ни ясно, че да говорим за прираст на населението 2,3 милиона души за 1933 година — значи да лъжем. Обратното, през 1933 година населението на страната е намаляло — глад, висока смъртност на населението, особено детската смъртност. Дори в градовете, където положението с продоволствието беше значително по-добро, броят на ражданията е бил по-малък от броя на смъртните случаи.

Зад вратата се чу гласът на съседката Галя:

— Михаил Юриевич, чайникът ви кипна.

Варя стана.

— Аз ще угася газта. Искате ли да ви направя чай?

— Не, благодаря, не искам. Да си призная, бях забравил за чайника… Но може би вие ще пийнете чаец?

— Вече пих у Софя Александровна.

Варя отиде до кухнята, върна се, отново подви нозе в креслото.

— Та значи — каза Михаил Юриевич, — как тъй другарят Сталин е получил 168 милиона? Ще ви обясня. Известно е, че през втората половина на 20-те години, когато непът вдигна жизненото ниво, населението се увеличаваше горе-долу с по три милиона годишно. Тази цифра за прираста другарят Сталин е пренесъл механично върху началото на трийсетте години. Сметката му е била много проста: последното преброяване на населението беше през 1926 година, населението е наброявало 147 милиона души. Минаха седем години. Седем по три прави 21 милион, 147 плюс 21 прави 168 милиона. Ето я цялата статистика на другаря Сталин. Той продължи да повтаря това и по-късно. Съвсем наскоро, тази година, говори за ежегоден прираст на населението „колкото цяла Финландия“. Но всички мълчаливо признават, че това не е така. В началото на 1937 година предстои ново преброяване и статистиците, а също и правителството очакват една цифра около 170 милиона. Добре, да приемем. Тогава излиза следното. Повтарям: през 26-а година населението на нашата страна наброяваше 147 милиона. Нормалните цифри на прираста са 3 милиона. Значи през 1937 година населението трябва да наброява 177 милиона. А нашите ръководители очакват максимум 170 милиона. Къде се дянаха 7 милиона души, къде изчезнаха? Аз съм опитен статистик, Варя, и ще ви кажа: преброяването през 1937 година няма да даде 170 милиона. По мои пресмятания максималната цифра ще бъде 164 милиона. Значи преките и косвени загуби ще възлязат най-малко на 13 милиона души — умрели от глад, загинали при разкулачването и загуби от намаляването на раждаемостта.

— Тринайсет милиона, какъв ужас! — замислено издума Варя. — А колко е загубила Русия през световната война?

— Милион и половина… А общо по време на световната война са загинали десет милиона души.

— Във всички страни?

— Да.

— Десет милиона във всички страни… И на това му казват световна кланица, чела съм го… А Русия сама по време на колективизацията е загубила тринайсет милиона… Милион и половина през световната война и тринайсет през колективизацията… Заради онези милион и половина смъкнаха царя, а за тези тринайсет милиона крещят: „Благодарим на другаря Сталин за щастливия живот!…“ Но все пак не ми е ясно защо са умрели. Е, измрял е добитъкът. Но нали са сели жито, жънали са, нали е имало хляб.

— Нямаше хляб — мрачно проговори Михаил Юриевич, — в същия доклад другарят Сталин казва, че през 1933 година сме прибрали 89,8 милиона тона жито. Но това не е истина. Прибрахме само 68,4 милиона тона, тоест с 21 милион тона по-малко, отколкото твърди другарят Сталин, и много по-малко, отколкото през 27-а — 29-а, предколхозниге години. Освен това през 1933 година градското население бе нараснало с дванайсет милиона души. То не произвежда жито, а трябва да се храни. И го хранеха. През 27-а — 29-а години, годините с добра реколта, изнесохме в чужбина 2,5 милиона тона, а през 30-а — 32-а, годините с лоша реколта — почти 12 милиона тона. Такъв износ нашата страна не бе правила никога.

— Хората са умирали от глад, а житото е отивало за износ?!

— Да. Трябваше ни валута за закупуване на западна техника. Индустриализация!

— Житото на селяните просто е било отнемано — каза Варя, — разказвали са ми, отнемала го е милиция, военни части, ОГПУ. За непредадено жито селяните са били осъждани като за саботаж, конфискували са имуществото им и са ги пращали на заточение.

Те помълчаха.

— Да — каза най-сетне Михаил Юриевич, — преди колективизацията се произвеждаше повече жито, а на държавата се предаваше средно по 10 милиона тона годишно. По време на колективизацията се произвеждаше по-малко жито, а държавата вземаше по 22–25 милиона тона годишно. Отнемали са всичко до зрънце, обричали са хората на гладна смърт… За това вие сте права, Варя… Ами разкулачването? Разкулачваха не само кулаците, но и средняците и дори бедняците, които наричаха с нелепата дума „подкулачници“. Според моите скромни пресмятания у нас са разкулачени най-малко десет милиона души, повтарям — най-малко. Повечето от тях са изпратени на заточение на Север и в Сибир. Мнозина, разбира се, са загинали.

— Всичко това е чудовищно — каза Варя, — и всичко това се крие от народа.

— Е — усмихна се Михаил Юриевич, — вие пък много искате! — И отново взе шишенцето с лепило.

— Нима не може да се провежда индустриализация на страната без такива жертви?

— Мисля, че може. Към двайсет и втора години след световната и Гражданската война страната беше разрушена, напълно разорена. От заводите бяха останали стените, оборудването беше изпокрадено за запалки. И за пет години — от 22-а до 27-а — всичко беше възстановено, издигна се от руините — и промишлеността, и селското стопанство, и транспортът, без човешки загуби, без масова смърт, глад, заточения и разстрели. Значи промишлеността може да се развива без всякакви ексцесии. Именно с тази цел бе въведена новата икономическа политика. А сега, сега очевидно са се променили обстоятелствата. Това са все въпроси на голямата политика. — Той погледна Варя. — Но, Варенка, с цифрите, които споменах, вие не бива да си служите.

— Защо? Нали с тези цифри си е послужил другарят Сталин.

— В своя доклад другарят Сталин говори само за намаляването на броя на селскостопанските животни. За човешките загуби нищо не е говорил. Това бяха просто мои, тъй да се каже, частни пресмятания. И ви моля, никъде не ги повтаряйте, забравете ги.

— Не се тревожете, Михаил Юриевич, няма да кажа на никого за вашите пресмятания. Забравих ги. Край! Ще говоря само за това, което е казал другарят Сталин, за намаляването на броя на селскостопанските животни.

— И за това не бива да говорите!

— Защо? Нали го е говорил самият Сталин.

— Онова, което може да говори Сталин, простосмъртните нямат право да го говорят. Сталин привежда цифри, за да се борим с недостатъците. Но същите думи във вашата уста ще звучат като задоволство от недостатъците. При това Сталин говори за великите постижения в други области, а вие, доколкото разбирам, няма да развивате тази тема и ще ви обвинят в едностранчивост.

— А другарят Сталин не е ли говорил едностранчиво?

— Какво имате предвид?

— За кравите и конете е говорил, а за хората не е! Тринайсет милиона души повече или по-малко — голяма работа! Пукнали и толкоз!

Михаил Юриевич събра и подреди инструментите си, завърза папката, от която бе извадил вестниците, сериозно и угрижено погледна Варя.

— Варя, много съжалявам, че подкрепих този разговор. Страх ме е, че той ще свърши зле и за вас, и за мен. Но аз съм стар човек, дали ще умра по-рано или по-късно — няма значение, а вие сте млада, животът е пред вас. Живеем в трудно, сурово, дори жестоко време. Случило се е да се родим във време на велик прелом в историята на Русия, какво да се прави, човек не избира деня, месеца и годината на раждането си. И сме длъжни да се съобразяваме с времето. Това не означава, че трябва да се приспособяваме, да вършим подлости, да лъжем и да доносничим, но това означава, че трябва да бъдем предпазливи, да не произнасяме думи, които могат да бъдат гибелни за нас и за нашите близки. Нима Саша е лош човек, нима, да си говорим направо, не е съветски човек? А какво направиха с него? Заради някаква лудория в стенвестника, задето влязъл в спор с преподавателя по какво? По счетоводство… Струват ли и вестникът, и преподавателят онова, на което обрекоха Саша и му прекършиха живота? Не, не струват… Той можеше да не издаде този стенвестник, можеше да не спори с преподавателя по счетоводство и пак да си остане честен и почтен човек. Това се отнася и за вас. Ако развивате тези теми, ще прекършат и вашия живот, както живота на Саша, нещо повече: сега не можеш се отърва с три години заточение. Сега има други присъди, други наказателни мерки. С една дума, Варенка, призовавам ви към предпазливост.

Варя мълчеше. Да, Михаил Юриевич е прав, страхува се за себе си, за нея, страхът владее всички. Но тогава не бива да се говори високопарно за морал и нравственост, защото е безнравствено и аморално да се страхуваш да казваш истината.

Не й се искаше да спори с Михаил Юриевич, но не можеше и да се въздържи:

— Михаил Юриевич, ето, вие казахте, че не бива да погазваме принципите на морала и нравствеността. Ами морално ли е, нравствено ли е да мълчим, да се преструваме, че всичко е наред, когато до нас хората умират от глад?

Михаил Юриевич си свали пенснето, избърса го с мека кожичка. Погледът му бе смутен и безпомощен като на всички късогледи хора, когато си свалят очилата. На Варя и дожаля за него.

— Михаил Юриевич, — каза тя — не исках да ви обидя и ако съм ви обидила, много ви моля да ме извините, простете ми. За мен е важно да съм наясно с тези неща. И очевидно изводът е такъв: не бива да се върши зло, но не бива да се върши и добро. По-точно добрини може да се вършат, но внимателно, само когато не е опасно.

Михаил Юриевич я погледна.

— Не, разбрали сте ме неправилно. Потребността да върши добрини, слава богу, е неизкоренима у човека и те трябва да се вършат, и дори без да се плашим. Призовавам ви към друго: да не приказвате много. По-далеч от политиката, Варя, по-далеч. Виждате как свършва всичко това. Хората, които извършиха революцията, които ръководеха държавата, ги съдят и разстрелват като убийци, терористи и шпиони. По-далеч от това, Варя Вие обичате работата си, учението си, занимавайте се с тях. Всичко останало не е за вас.