Анатолий Рибаков
Трийсет и пета и други години (14)

14.

Към новото омъжване на дъщеря си професор Марасевич се отнесе със същото безразличие, както към предишното: децата му вече са големи, съвременни хора са, по-добре се ориентират във времето от него, стареца, да живеят както си знаят.

Вадим обаче изпадна в ярост. Какво? Да се омъжи за чужденец?! Да замине за Париж?! Сега в анкетите на въпроса „Имате ли роднини в чужбина“ той ще трябва да пише: „Да, имам.“ Хем не някаква си там нафталинена леля, а родната му сестра, сама заминала, омъжила се, и то за кого — за антисъветчик! Защото той е антисъветчик, този Шарл.

В „Известия“ вече бяха излезли две реплики по повод на негови клеветнически кореспонденции в парижката преса. Не го прогониха от Москва само защото през февруари идната година във френската палата предстои ратифицирането на френско-съветския договор. Сега си заминава сам, можем да си представим какви потоци кал ще излива върху съветската страна нейното мъжленце. Нейното мъжленце и неговото зетче… Да, да, неговият зет, зетят на Вадим Марасевич, съпругът на единствената му сестра ще публикува в парижката преса злобни антисъветски статии. И тая си я биваше!

Още в училище Вадим се бе опитвал да превъзпита сестра си, негодуваше от начина й на живот: модаджийка, шляе се по ресторанти, проявява обществена пасивност. После се примири с това. Дойдоха други времена, сестра му се вписа в новия пейзаж, не че сега се уважаваха повече, но съвместното съществуване стана възможно.

Семейството им се сплоти на почвата на сполуките, всички трябваше да влагат своя принос в касичката на семейното благополучие, не бе прието, дори бе забранено да внасят вкъщи своите несгоди, това беше условието за съвместния им живот, твърде много теглила имаха зад гърба си. А Вика наруши това условие, нанесе им вероломен удар, разби семейството, разби неговата съдба, неговото бъдеще.

Баща му естествено не се тревожи, той се реализира в живота, никой няма да му отнеме званията, хонорарите, наградите.

Ами той, Вадим, как ще се оправя? Започна толкова обещаващо. Всяко списание с удоволствие печата статиите му, признат е за един от най-принципните и непримирими критици, при това минава едва ли не за най-добрия оратор, изказва се на всички обсъждания… Какво ще кажат сега Ермилов и Кирпотин, неговите покровители? Кирпотин толкова вярваше в него! На писателския конгрес той помогна и на Кирпотин, и на Владимир Владимирович Ермилов, който беше член на редакционната комисия, по негова заръка Вадим занесе стенограмите за преглед на Маршак — докладчика по детската литература, и на Ставски — докладчика за младите литератори на страната, и на Кузма Горбунов — докладчика за работата на издателствата с начинаещите писатели, ходи дори при Николай Иванович Бухарин, и при Карл Радек ходи, и то не като прост пратеник, не като куриер, а като сътрудник на редакционната комисия: стенограмата може да се редактира, но без да се изопачава смисълът, без да се преиначава казаното. Владимир Владимирович Ермилов беше много доволен от работата му.

Сега всичко това ще рухне, сега той ще бъде принуден да обяснява, че сестра му, тая ресторантска въртиопашка, се е оплела с някакъв чужденец и е заминала в чужбина.

Сновеше из апартамента и стенеше като от зъбобол. Развратница, развратница, проклета развратница! Накрая не издържа и се втурна в стаята на Вика.

— Стига с тази истерия — спокойно каза Вика, — мухльо! Какво общо имаш ти? Бил си ми брат? Е, и какво от това? Какво значение има? Абсолютно никакво. Аз не съм дете. Не напускам семейството си. Напускам един съпруг и отивам при друг. Напуснах Архитекта, ясно ли ти е?! Него да питат: защо толкова лошо е живял с жена си, та е отишла при друг?

— Ти носиш не неговото, а нашето име — закрещя Вадим, — защо не сключи брак с него? Защото си има законна жена, а ти не си му жена, ти си му любовница, ей това си ти! Само си спала с него. Ти си Марасевич, ясно ли ти е?

— Какво противозаконно съм направила? — хладнокръвно попита Вика. — С Шарл сключих официален брак, взех името му и получих официално разрешение да замина в чужбина. С какво съм нарушила закона?

— Ти наруши нещо по-важно от закона, наруши елементарната етика, елементарния дълг на съветския гражданин. Изгонването в чужбина е наказание, една от най-висшите наказателни мерки. А ти заминаваш по собствено желание. Позор!

— Ах, ах — ухили се Вика, — колко си бил съзнателен, колко си бил правоверен, откога стана такъв? Ти просто си страхливец и от страх служиш на тези простаци. Всички те презират. Наричат те убиец, чух го с ушите си, убиец и лакей… Тъй че не се тревожи, нищо няма да ти сторят заради мен. И изобщо престани с твоите нотации, до гуша ми дойде! Затвори вратата отвън!

Вадим излезе и трясна вратата. Нищожество! Проститутка! Мръсница! Ако я бяха тикнали в затвора за връзки с чужденци, и той щеше да си изпати, но пак щеше да е по-добре. Щеше да излъже нещо, да спомене веднъж — сестра ми е в затвора или на заточение за еди-какво си, и толкоз! А сега мъжлето й ще напомня за себе си всяка седмица.

Вадим имаше ораторски способности и често говореше пред публика. Изнасяше лекции, доклади, изказваше се по събрания и съвещания, на редакционни и художествени съвети, но и много пишеше. Лекциите се слушат от стотици хора, а статиите се четат от хиляди, от десетки хиляди.

След Първия конгрес на писателите, който сложи край на разединението и груповщината, консолидира писателските сили, литераторите се насочиха към темата за социалистическото строителство, за индустриализацията и колективизацията, за преобразяването на страната. Литературата бурно се развива, потвърждават го романите на Катаев за Магнитострой, на Еренбург за Кузнецкстрой, на М. Илин за Сталинградския тракторен завод, на М. Шагинян за строителството на ВЕЦ, „Сот“ на Леонов, „Петър Първи“ на Алексей Толстой.

Вярно, повечето от тях са написани преди конгреса на писателите, но е нужен диалектически подход към въздействието на конгреса върху литературата. Конгресът увенча процеса, започнал с разговора на другаря Сталин с писателите през 1932 година, с неговите писма до Демян Бедни, до Безименски, до Бил-Белоцерковски. Именно разговорът на другаря Сталин и неговите писма нанесоха съкрушителен удар на антипартийните буржоазни тенденции в литературата, на разните литературни групировки, на вулгарно-социологическите и формалистичните школи и „школички“. Точно тогава, през 32-а година, другарят Сталин определи съветската литература като литература на социалистическия реализъм. Именно Първият конгрес на писателите окончателно утвърди процеса, започнат от другаря Сталин, именно на благотворното въздействие на статиите, беседите и изказванията на другаря Сталин литературата от началото на 30-те години дължи своя разцвет.

Развива се и театърът: пиесите на Погодин, Вишневски, Корнечук, Афиногенов, Ромашов са доказателство за това. Впрочем отживелиците на символистичната естетика, футуристическите и конструктивистките тенденции в творчеството на Мейерхолд и Таиров ни карат да бъдем нащрек.

Изразът „карат ни да бъдем нащрек“ беше любим на критика Вадим Марасевич. Той го употребяваше по отношение на произведения, чийто разгром очакваше, и когато разгромът започваше, вземаше в него законно участие. Когато пък говореше за произведения, чийто разгром не очакваше, пак употребяваше израза „кара ни да бъдем нащрек“, но по отношение на стилистични и композиционни несполуки, бледо изображение на отделни персонажи, скоропоговорки и тем подобни. Ако въпросното произведение се посрещнеше добре, гласът на Вадим се вливаше в общия поток на славословията, които естествено не изключват отделни дружески и безобидни критични забележки. Ако ли и това произведение биваше подложено на разгром, а то се случваше дори с произведения, преди време височайше одобрени, спасителният израз „карат ни да бъдем нащрек“ отново вършеше добра работа на Вадим.

Главният талант на Вадим беше умението му много ловко, със свои думи да перифразира предписаната отгоре официална гледна точка, вече изказана или предполагаема.

За разлика от талмудистите, от тъпанарите, дето в такива случаи повтарят фраза по фраза казаното свише и треперят дори на запетаята, Вадим използуваше изискани изречения, неочаквани цитати от отдавна умрели и следователно безопасни автори, дори латински сентенции. Това създаваше илюзия за собствена позиция, за независими съждения, за мощна ерудиция. Той се сдоби с реноме на човек лоялен, но прогресивен. За първото го ценеше литературното началство, за второто — литературната интелигенция.

Освен това беше простодушен, достъпен, общителен. Демократ. Този стил Вадим беше усвоил още в училище, когато се приспособяваше към демократичното поведение на тогавашните комсомолци, на комсомолците от двайсетте години, когато гледаше да се избави от всички видими признаци на своя чисто интелигентски произход, от своето, така да го наречем, буржоазно възпитание.

Този демократизъм, това простодушничко стилче, работническо, пролетарско, сега му послужи в общуването с тъпанарите, талмудистите, с конете с капаци, от които панически се страхуваше, но с които се държеше фамилиарно. При срещи насаме хвалеше техните неграмотни говнарски статии, което обаче никога не правеше от трибуната. Но и никога не плюеше по тъпанарите от трибуната. Така, запазвайки високия си интелектуален авторитет, Вадим си запазваше и доверието на конете с капаци.

Не влезе в партията. Той е безпартиен болшевик — това е достатъчно. Сега безпартийните болшевики се ценят много повече от партийните болшевики — тях ги държат по-изкъсо.

Мина времето, когато партийното членство даваше предимства, сега е обратното — има чистки, проверки на партийните документи, всичко е под стъклен похлупак. Ако беше партиен член, щеше да е длъжен да съобщи в партийната организация, че сестра му се е омъжила за чужденец и е заминала за чужбина. А като безпартиен на никого не е длъжен да докладва за това. Длъжен е да го посочи в анкета, но вече е попълнил всички анкети.

Извън партията той се чувствуваше по-свободен.

Като разговаряше приятелски с тъпанарите, Вадим не престъпваше някои граници, с тях човек трябва да бъде нащрек, готови са да се заядат за нищо и никакво, пък и не всяка дума разбират, словесният им багаж не надвишава сто, е, най-много сто и петдесет думи.

Друго си е в своя кръг, всички разбират всяка алегория и са същите циници като него, приемат условията, в които живеят, приемат начина на мислене, пишат каквото се иска, говорят така, както трябва да говорят. И помежду си разговаряха както бе предписано, възхищаваха се от неща, от които бе редно да се възхищават, осъждаха неща, които бе редно да осъждат. Възхищаваха се без ентусиазъм, осъждаха без негодувание. С шеги и остроумия сякаш украсяваха, оправдаваха, камуфлираха предстоящото си участие в някой безпощаден разгром или обратното — в прекомерни възхвали.

Какво да се прави? Хлябът не се дава даром, той се отработва.

След време Вадим се успокои и относно Вика. Половин година, откак тя замина, а никой за нищо не бе го питал. Парижки вестници не се продаваха в московските будки и Вадим не знаеше дали мъжленцето й се упражнява в писане на пасквили.

Вика не им пишеше — все пак разбираше, че не бива. През тази половин година получиха две писма с московско клеймо, значи ги бе пратила по човек. Писмата бяха кратички: аз съм жива и здрава, молеше да й отговарят чрез някоя си Нели Владимирова, съобщаваше телефона й.

Вадим категорично забрани на баща си да й отговаря.

— Коя е тая Нели Владимирова? — питаше патетично. — Къде е гаранцията, че тя няма най-напред да занесе това писмо на Лубянка^[1]? Къде е гаранцията, че и изпратеното до нас писмо вече не е било на Лубянка? Това е кореспонденция с чужбина, връзки с чужбина, нима не разбираш как може да свърши всичко? Посочи ми поне един човек, който си кореспондира с чужбина. Хората, които имат роднини в чужбина, го крият, а ние да го афишираме ли?

— Но, Вадим — смутено мънкаше старецът, — нима не мога да си пиша със собствената си дъщеря?

— Не можеш. Дори тя го разбира, не ни пише на нашия адрес, изпраща писмата по хора, сеща се, че това е опасно, знае с какво ни заплашва. Решила е да пише нелегално. Бързо е забравила нашите условия. Всичко нелегално у нас може да се открие само за час.

— Но, Вадим!

— Татко, гледай трезво на нещата. Тя ни изостави, завинаги ни изостави. Човек не се връща от Франция, ние не приемаме обратно хора, които са напуснали страната. Дощя й се да живее онзи живот, не помисли, по-точно не пожела да помисли какъв ще стане нашият живот след нейното заминаване! Сега ти ще трябва да пишеш в анкетите: „Дъщеря ми замина за чужбина, живее във Франция.“ Вярно, ти си прочут човек… Но днес няма неприкосновени, запомни го. Аз пък работя на идеологическия фронт, а за такава работа не искат роднини на живеещи в чужбина хора, на такива никой не се доверява. Естествено разбирам — ти ме смяташ за егоист, смяташ, че мисля само за себе си, за своята кариера. Не! Аз мисля не само за своя живот, за своето бъдеще. В случая преди всичко ме интересува моралната, етичната, нравствената страна на въпроса: тя не помисли за нас, защо ние трябва да мислим за нея? Със самия факт на заминаването си тя ни подложи на удар, откъде накъде пък ние трябва да бъдем любезни с нея? Тя нищо не рискува, ние рискуваме всичко. Тя ни зачеркна от живота си, писмото й е празна формалност, с него успокоява своите така наречени роднински чувства… Ами че как, татенцето, братчето… Ах, мон пер, мон фрер, французите нали много ги обичат тия работи, още Лев Николаевич Толстой го е забелязал… Спомняш ли си, във „Война и мир“: „O, ma mere, ma pauvre mere…“^[2] Това са само преструвки… И тъй, татко, аз категорично настоявам.

— Както кажеш, Вадим, ще постъпим както ти намираш за добре — съгласи се Андрей Андреевич.

 

 

И все пак професор Марасевич се обади на Нели Владимирова, отиде у нея и предаде писъмце за Вика: той и Вадим са живи и здрави, всичко е наред, радват се, че и с Вика всичко е наред.

— Само ви моля — каза старецът на Нели, — да не се изтървете пред сина ми, че съм изпратил това писмо. Нещо са скарани със сестра си.

— Аз не познавам сина ви — уведоми го Нели.

— Но може случайно да се срещнете, да се запознаете, тъй че, моля ви, не му казвайте.

— Щом настоявате — равнодушно отговори Нели.

 

 

Професор Марасевич не се сети, че Вика ще потвърди получаването на писмото му. „Татенце, миличък, получих писъмцето ти…“ Отговорът попадна у Вадим.

— Можеш ли да ми обясниш какво означава това?!

Бащата замънка: обадил се на онази дама, помолил само да предаде много поздрави, защо сега да създаваме проблеми от дреболии, Вадим няма тук нищо общо, какво ли не може да хрумне на един старец…

— Прави каквото щеш — студено отговори Вадим, — но ако имаш намерение да продължаваш кореспонденцията, ще трябва да заживеем поотделно.

— Тоест как? — не разбра професорът.

— Много просто. Ще разменим този апартамент срещу два. Аз ще живея отделно.

Тази заплаха смая стареца. Той не можеше да си представи себе си извън този известен на цяла Москва апартамент… Вярно, сега, без Вика, къщата вече не беше същата, гостите намаляха. Умря Сумбатов-Южин, умря Анатолий Василиевич Луначарски, остаря Екатерина Василиевна Гелцер, и Качалов остаря, и Константин Николаевич Игумнов, но се обаждат по телефона, вчера например се обади Мейерхолд, поздравяват го за Нова година и за рождения му ден, навестяват го, искат от него съвет. Наистина театралната младеж намаля, Вадим не ги обича, но те и по-рано уморяваха Андрей Андреевич. Гости от чужбина идваха по-рядко; професорът не завързваше нови познанства, но старите приятели, щом дойдеха в Москва, непременно се обаждаха и той ги приемаше вкъщи. Изобщо той не можеше да си представи себе си извън този дом, самотен, без съпруга, без дъщеря, а сега се лишава и от сина си, така трябва да разбира Вадим.

— Това е много жестоко от твоя страна — огорчено промърмори Андрей Андреевич.

— Съди ме както искаш — отговори Вадим, — но виж какво ще ти кажа: да не ти дава господ да разбереш от личен опит колко съм прав. Ти имаш старомодни разбирания, това е прекрасно, но не им е времето сега, разбираш ли, не им е времето. Имай го предвид.

— Добре — съгласи се Андрей Андреевич, стъписан и уплашен от заканите на сина си, — вече няма да пиша на Виктория.

С това приключиха разговора и се разотидоха по стаите си.

А на сутринта телефонен звън събуди Вадим… По дяволите! Никой не му звънеше толкова рано. Вдигна слушалката, чу непознат мъжки служебно равен глас:

— Вадим Андреевич Марасевич? Обаждаме се от Народния комисариат по вътрешните работи. Днес в дванайсет часа трябва да се явите на адрес: „Кузнецкий мост“, 24, бюрото за пропуски, при другаря Алтман. Разбрахте ли?

— Да, разбрах — отговори с веднага пресипнал глас Вадим.

— Носете паспорта си. Разбрахте ли?

— Разбрах естествено.

В слушалката се чуха къси сигнали и Вадим затвори.

Тъй! Той си знаеше, че рано или късно работата ще свърши така. Гадина! Проститутка! Мръсница! Винаги е била мръсница. Тук беше мръсница, мръсница ще си бъде и в Париж.

Дявол да го вземе! Защо не каза, че днес е зает, че има заседание, съвещание, не може да бъде, не може… И защо го викат по телефона? Ако се е провинил нещо, да го извикат официално, с призовка. Да не е някой хлапак! Той е член на Съюза на писателите в края на краищата, не е последният в страната критик. Там не може да не го знаят, чели са статиите му, длъжни са да ги прочетат, щом ще разговарят с него.

Впрочем може би тъкмо затова не го викат с призовка. Искат да го предупредят, че кореспонденцията с Вика хвърля сянка върху него и баща му и затова не бива да я поддържат. Викат го неофициално от най-добри подбуди. А пък че гласът бил просташки — обадил се е обикновен изпълнител.

Че и в какво могат да го обвинят? Той отдавна е скъсал със сестра си, още преди тя да замине за Париж. Още по-рано той беше комсомолец, а тя — ресторантско момиче. Дори не са разговаряли през тези три години. Ами баща ви? Абе стар човек, какво да го правиш, семейни предразсъдъци, дъщеря, нали разбирате.

О, боже, боже!… Ами ако не го пуснат оттам?! Впрочем не: при арестуване представят заповед. И все пак това учреждение му вдъхваше ужас. Страхът, с който бе расъл в детството си, който уж бе преодолял, когато влезе в комсомола, отново го обзе, макар че сегашното му положение му изглеждаше толкова стабилно. След като стана един от най-ортодоксалните критици, след като стана всъщност „интелигентна тояга“ в ръцете на твърдочелите като Ермилов например, може от нищо да не се страхува — той е нужен на страната си! Да, именно такива като него са нужни на държавата, и там, където го викат, трябва да разбират това.

Стоеше пред огледалото и си връзваше вратовръзката. Ах, дявол да го вземе! Ръцете му треперят. Краят на вратовръзката все не улучва клупа. А дванайсет наближава.

Как е могъл баща му да се реши на такава глупост — да се обади на някаква Нели Владимирова, може да е агентка, фалшива патица, нали той го предупреди, нали баща му, въпреки високото си положение, все още се страхува от всичко. Хвърлят в затвора негови високопоставени пациенти, пращат на заточение и всичките му колеги, всички тези професори и светила треперят от страх. Ами неговите колеги, колегите на Вадим? Правят се на духовни наставници, ама и те треперят от страх. Страх ги е от собствената им сянка. Ако се случи нещо с него, ще се изпарят, няма да остане ни един, че и ще негодуват, ще се възмущават. Как тъй „не са догледали“? Той добре познава самоуверените им усмивчици, апломба, зад който няма нищо.

Защо ли не се посъветва с Юрка Шарок… Вярно, отдавна не са се виждали. Но нали са приятели, приятели от детинство, почти девет години седяха на един чин. И после се срещаха… Колко пъти Юра е идвал тук, в дома им, ходеше на театър с билети, осигурени от Вадим. Нали всъщност останаха само двамата от училищната им компания.

Юрка може да помогне и е длъжен да помогне. Той прекрасно познава не само Вадим, но и баща му, цялото семейство, нека обясни там. Може тоя Алтман изобщо да не подозира, че Вадим не само е син на прочутия професор Марасевич, консултанта в кремълската болница, но и известен критик.

И най-важното, най-важното, Юрка ще потвърди, че Вадим твърдо стои на позициите на съветската власт.

При това Юрка сигурно се познава с Алтман.

Да, трябва да се обади на Юра, да се посъветва, да заговори за това уж между другото, като запази достойнство, без да издава вълнението и тревогата си.

Впрочем и Юра има основания да се безпокои не по-малко от него. Между него и Вика имаше нещо, точно така, имаше. Веднъж той се прибра и влезе в стаята на Вика, там беше Юра и Вадим разбра всичко по физиономиите им. А преди това, още преди да арестуват Сашка, посрещаха Нова година у Нина, та тогава Юра и Вика нещо се натискаха в коридора и Нина дори вдигна скандал. А после и онзи случай в стаята на Вика. Те са се срещали и след това. Вярно, откакто започна работа в НКВД, Юрка спря да идва у тях, но може би са се срещали навън, де да ги знаеш. Вика е развратница, а и Юра е голям женкар. Изобщо Юра трябва да му помогне, не може да не му помогне.

Набра номера на Юра, чу в слушалката глух плебейски глас, гласа на баща му, шивача. Ах, дявол да го вземе, дори не му знае името, как да се обърне към него?

— Няма го — произнесе този глух чужд глас, — не знам кога ще се прибере.

И затвори.

Да… А той не знае служебния телефон на Юра. Пък и такива неща не се говорят по телефона. Какво да прави сега?

Какъв ли човек е този Алтман? Млад, стар? Интелигент или простак? Самото фамилно име Алтман е интелигентно.

Натан Алтман е художник, известен със своята серия скици на Владимир Илич Ленин и със скулптурния му портрет, изпълнен от натура. Занимава се и с живопис, а е оформял и спектакли — „Мистерия-буф“ на Маяковски, „Гадибук“ в театър „Габима“, „Брониран влак 14-69“ на Всеволод Иванов — но в работите му има доста схематизъм и абстрактност. Вадим беше писал за това.

Има и друг Алтман, Йохан — литературовед и театрален критик, стар партиец, сега е главен редактор на вестник „Советское искусство“.

Тъй че възможно е този Алтман да е интелигент.

По-добре да е интелигент — човек да може да се разбере с него. А с простака? Седи в кабинета си с ботуши на краката, пафка махорка и нарочно увонява, прави се на пролетарий.

През последните години Вадим се научи как да се държи с простаците — както заслужават — и си мислеше, че отдавна вече не се страхува от тях. Не! Гласът на стария Шарок го хвърли в смут, да, той продължава да се страхува от тях, трепери пред тях.

Толкова по-голям ужас изпитваше Вадим пред онзи тайнствен, неизвестен могъщ простак, който сега седеше на Лубянка и го чакаше.

Този могъщ простак излезе възрижав прегърбен евреин с военна униформа, с дълъг нос и печални очи.

Щом видя Алтман, Вадим въздъхна облекчено. Този мършав рижав военен със сигурност не бе чувал за прочутите си съименници, образованието му явно беше някъде между шести и осми клас, но не приличаше на простак. Хлътнали бузи, тесни рамене… Може дори като малък да е скрибуцал на цигулчица, във всеки случай не се секне с два пръста, използува носна кърпа. И да се надяваме, не извива ръцете на подследствените.

У Вадим замъждука надежда, може пък всичко да се размине.

— Седнете!

Вадим седна. Алтман извади от чекмеджето някаква бланка, сложи я пред себе си, топна перодръжката в мастилницата.

— Фамилно, собствено, бащино име! Година и място на раждане? Месторабота и длъжност?

Разпит ли е това? Защо, откъде накъде? Пък и монотонният глас на Алтман му действуваше на нервите.

На последния въпрос Вадим отговори така:

— Член на Съюза на съветските писатели. Бих искал да зная…

— Всичко ще узнаете — прекъсна го Алтман, — длъжност?

— В Съюза на писателите няма длъжности.

Алтман се втренчи в него.

— Ами какво правите там?

— Критик съм, литературен и театрален критик.

Алтман пак впери очи в него.

— Получавам хонорари за статиите си — уточни Вадим.

Алтман продължи да гледа замислено. После записа: „критик“.

Този малък успех окуражи Вадим и той добави:

— Хонорарите наистина са незначителни, в този смисъл работата на критика е твърде неблагодарна. Но живеем… Двама сме с баща ми — професор Марасевич… — Вадим направи пауза, очакваше реакцията на Алтман на толкова известно име, но по лицето на Алтман не трепна нито един мускул и продължи: — Той е ръководител на клиника, консултант е в кремълската болница.

И отново нищо не трепна по безизразното лице на Алтман. Той обърна страницата, грижливо разглади сгъвката, прокара нокът по нея, страницата беше чиста, раирана.

И разглеждайки тази чиста страница, попита:

— С кого сте водили контрареволюционни разговори? — Гласът му беше равен, безизразен като лицето.

Вадим изобщо не бе очаквал такъв въпрос. Бе очаквал разговор за Вика, беше се подготвил за такъв разговор, бе построил, както смяташе, логична и убедителна версия. Но „с кого сте водили контрареволюционни разговори“?! С никого не е водил контрареволюционни разговори, как е възможно, той е съветски човек, честен съветски човек. Този въпрос е клопка. Нека каже по какво дело е призован, той е готов да отговаря, но трябва да знае в какво го обвиняват. Ала започне ли да възразява, ще ядоса този тъпанар, той е самовластен господар тук, сред тези голи стени с прозорци, боядисани до половината с бяла боя и защитени с метална решетка.

— Не разбирам напълно въпроса ви — подзе Вадим, — какви разговори имате предвид? Аз…

Алтман го пресече:

— Отлично разбирате въпроса ми. Отлично знаете какви познанства имам предвид. Съветвам ви да бъдете честен и откровен. Не забравяйте къде се намирате.

— Но аз наистина не зная — измънка Вадим, — не съм могъл с никого да водя контрареволюционни разговори. Това е някакво недоразумение.

Алтман погледна листа от разпита.

— Вие сте член на Съюза на писателите, нали? Около вас има писатели, нали? Е, и как мислите, никой от тях ли не води контрареволюционни разговори? — Задаваше въпрос след въпрос, а гласът му беше монотонен, сякаш не питаше Вадим, а му четеше нотация. — В това ли искате да ме убедите? Искате да ми докажете, че всички писатели са абсолютно лоялни към съветската власт? Това ли искате да ми докажете? Поемате отговорността за всички писатели, за цялата интелигенция? Не се ли нагърбвате с твърде голяма отговорност?

Вадим мълчеше.

— Е? — настоя Алтман. — С мълчание ли ще ме разигравате?

Вадим сви дебелите си рамене.

— Но никой не е водил с мен контрареволюционни разговори.

— Не искате да ни помагате — с тиха закана издума Алтман.

— Защо да не искам — възрази Вадим, — всеки човек е длъжен да помага на органите на НКВД. Но не е имало никакви разговори. Нали не мога да ги измисля.

Макар че цялата обстановка — и този кабинет, и този автомат Алтман с неговия монотонен глас — плашеше Вадим, вътрешно той се поуспокои: уязвим е само откъм Вика, но тук не става дума за Вика. А контрареволюционните разговори — това е някаква грешка, някакво недоразумение.

Алтман се умълча, в очите му нямаше нито мисъл, нито чувство. После обърна листа, погледна името на Вадим.

— Вадим Андреевич!

Този жест беше оскърбителен. Алтман не крие, че дори не е запомнил името му, не си е дал труда да го запомни, сиреч то не е важно за него.

— Вадим Андреевич!

Той за пръв път погледна Вадим право в очите и Вадим изстина от страх: толкова омраза имаше в този поглед, в неумолимо присвитите очи на палач.

— Но аз…

— Какво „аз“, „аз“ — тихият глас на Алтман беше готов да изригне, да избухне в крясък от омраза, — повтарям ви: забравяте къде се намирате. Извикали сме ви тук не за да ни просвещавате, каквото трябва да знаем, ние го знаем, разбирате ли това или не?

— Естествено, естествено — угоднически потвърди Вадим.

Алтман млъкна, после с предишния си унил глас попита:

— С какви чужди поданици се срещате?

Най-сетне! Опипва за Вика. Ясно!

Вадим направи недоумяваща физиономия.

— Аз лично не се срещам с никакви чужди поданици.

Алтман пак се взря право в очите на Вадим и той отново изстина от присвитите му палачески очи.

— Може би никога през живота си не сте виждали чужденец?

— Защо пък? Виждал съм, разбира се.

— Къде?

— Чужденци идват вкъщи при баща ми. Баща ми е професор по медицина, специалист от голяма величина, разбирате ли, световно име… И естествено го посещават чуждестранни учени, това е нормално и се прави официално, със знанието на ръководните инстанции… Аз почти не ги познавам, не съм медик, не съм участвувал в разговорите им, а между другото на тези разговори винаги са присъствували официални лица… Но си спомням някои имена. Преди няколко години при татко идва Крамер, професор от Берлинския университет, и друг един професор — Росолини, струва ми се. Един професор от Колумбийския университет, не си спомням името му, наричаха го Сам Вениаминович.

Алтман си записа нещо на листче. Нима имената на тези професори? Странно! Тях ги пише във вестниците.

Вадим спомена и професор Игумнов, и Анатолий Василиевич Луначарски, които бяха идвали у тях с чужденците. Назова един полски професор, той беше идвал с Глински, известния партиен деец, приятеля и съратника на Владимир Илич Ленин, изреди и още няколко имена.

И млъкна. Известно време мълча и Алтман, после попита:

— Е, и за какво разговаряхте с тези чужденци?

— Лично аз за нищо. Те бяха познати на баща ми.

— Но вие сте присъствували на масата?

— Понякога присъствувах.

— Е, и?

— Не ви разбирам…

— Питам ви: и какво?! Какво правехте около масата? Разговаряхте ли?

— Не, за какво можех аз да разговарям с тях, те са хора на науката…

— Аха, значи не сте разговаряли. Само сте пили и яли. Ами ушите ви? С памук ли ги запушвахте? Пили сте, яли сте и сте слушали какво си говорят. За какво си говореха?

— На различни теми, най-вече по медицински проблеми.

— И с диригента ли по медицински проблеми?

И тогава Вадим произнесе една фраза, която му се видя много сполучлива и дори го поободри:

— Да, пак за медицински проблеми. Той се съветваше с татко за болестите си.

Алтман взе листчето и като бъркаше ударенията, прочете изредените от Вадим имена.

— Това ли е всичко?

В монотонния му глас звучеше увереност, че не е всичко.

— Май е всичко.

— Помислете.

И отново в гласа му прозвуча очакване Вадим да произнесе онова единствено име, заради което го е повикал тук.

На Вадим всичко му стана ясно: следователят има предвид Шарл, мъжленцето на Вика, тоя виконт, да пукне дано! Той беше идвал при Вика, но Вадим почти не го бе виждал, поздрави го сухо, когато Вика го представи на него и баща му, но Шарл не остана за вечеря, отиде си, имал спешно заседание, тъй че Вика бе въвела Шарл в семейството им не само без да го пита, но и без да иска участието му. И цялата работа, разбира се, е в Шарл и само в Шарл. Тъй че трябва да каже за него, сам да каже, свободно, спокойно, а не да остави да го принудят.

— Ами… — заговори Вадим. — Освен това и съпругът на сестра ми, те живеят в Париж… Но аз не поддържам с тях никакви връзки.

— Това ли е всичко?

— Да, всичко, което мога да си припомня.

Алтман придърпа бланките и започна да пише с гладкия си писарски почерк, надничайки в листа, който бе запълнил с имената, изредени от Вадим.

Вадим наблюдаваше как той пише. Бавна, спокойна работа, която вече нищо не може да спре. И тази неотвратимост беше страшна и потискаше Вадим.

Когато свърши с писането, Алтман му подаде протокола.

— Прочетете и подпишете.

И се втренчи в него с предишната омраза. Сякаш решаваше дали да обеси Вадим, или е по-добре да му отсече главата. Потрепервайки, изтръпнал от страх. Вадим прочете протокола.

Двете страници плътен текст, без нови редове, съдържаха отговора на въпроса: „С какви чужди поданици сте се срещали, къде, кога, в чие присъствие?“

Имената, които бе изредил Вадим, бяха записани правилно. Но излязоха твърде много — тези руски и чуждестранни имена. Чуждестранните имена бяха на хора, идвали у тях на Арбат, руските — на хората, които ги бяха придружавали, а самата картина изглеждаше нелепа, неправдоподобна, излизаше, че домът им ден през ден се посещава от чужденци, а Вадим си няма друга работа, освен да разговаря с тях. При това всичко започваше с Вика, с факта, че тя е омъжена за французин, еди-кой си и еди-какъв си, излизаше, че именно затова чужденци посещават дома им.

Но външно всичко записано отговаряше на показанията на Вадим, нямаше какво да възрази, пък и страх го беше да възразява. Гнетяха го, потискаха го тези палачески присвити очи, неумолимостта на този монотонен глас, тези неочаквани изблици на гняв и омраза. Вадим подписа двете страници на протокола.

Алтман го сложи в папка.

— Никой не трябва да знае, че сме ви викали тук и че сте дали показания. Ясно ли е?

— Разбира се — побърза да отговори Вадим. Беше готов да се съгласи с всичко, само по-скоро да си излезе оттук.

— Не бива да казвате нищо на никого. В противен случай ви очакват големи неприятности.

— Разбира се, как може!

— Смятайте, че сте предупреден официално.

— Ясно.

Алтман вдигна глава и пак злобно присви очи.

— А към вашите контрареволюционни разговори ще се върнем пак. Ще поговорим за това по-подробно. Ще ви се обадя.