Хорхе Каррера Андраде
Нищо не е наше

Всеки ден това дърво, обкръжено

от зеленото си бъбриво семейство,

всеки ден плачът на детското време,

поклащащо се на махало в сянката.

 

Реката прилича на прозрачна картина.

Тишината шества към следващия звук.

С чувствените си венчелистчета

зрънцето разтваря клепачи в тинята.

 

Никой не знае защо съществуват птиците,

нито твоята бутилка с вино, луна,

нито макът, който жив изгаря,

нито жената с арфата — щастлива робиня.

 

Обличаме се във водата, в покорните мрежи

с невидими и съкровени дрехи,

пременяме се с леки останки от гълъби,

дъги и ангели.

 

И промиваме скъпернически златото на деня

броейки зърната; израненият запад

изгаря корабите си и приближава нощта —

капитан на чернокожи племена.

 

Ти проговаряш тогава, небе:

високият твой нощен град се запалва,

прииждат с факли твоите тълпи

и ни гледат мълчаливо.

 

Всички форми са земни и мимолетни:

юношата, отхранващ в постелята зестра,

жената с двете сърца на птица,

коварната смърт, преоблечена в насекоми.

 

Цялата земя покриваш, покойни човече,

паднал като счупена клетка;

взривил се снаряд;

като дом варовит на уродливия паяк.

 

Умрелите принадлежат на ордена

на подземните анахорети.

Какво е смъртта, отчаяние последно,

древно обетовано царство?

 

Човеко, хранещ годините и тела на жени,

ако Бог поиска, ще преклониш колени.

И само паметта на предметите ще топли,

макар и безполезно,

празните ти ръце.