Габриела Мистрал
Чужденката

Говорът й лъха на морета диви,

на незнайни пясъци и водорасли;

моли се на бог без образ и без тежест,

състарена, сякаш скоро ще умира.

Тя градината ни чудотворна стори,

като посади трева и кактус в нея.

На пустинята с диханието диша,

побеляла е от много силна обич,

но не я разказва, ако я разкаже,

ще напомня карта на планета друга.

До осемдесет години ще живее

между нас и същата ще си остане,

ще говори същия език задъхан,

който животинките едни разбират.

И така сред нас във тъмна нощ, когато

мъките й дълги своя връх достигнат,

с участта си за единствено възглаве

ще умре от смърт безмълвна, чужда.