Рубен Дарио
Белият лист

На Антонио Ламберти

В часа на сънищата моите очи се взират

                в листа бял.

        По него идва шествието от видения и сенки.

Минават жени с лица на статуи,

жени с лица на мраморни статуи,

тъжни, мили, нежни, бледни!

 

        И призраци минават от странни поеми,

от странни поеми на целувки и сълзи,

от истории, които в жестоки мигове

покриват с бели коси главите!

 

        Какви снежни корони поставя съдбата!

С какви преждевременни бръчки вае лика!

А как ни се иска по-леко да стъпват

камилите мудни от тоя керван!

 

        Камилите мудни

— като сенки на свода —

сякаш в ледена пустиня,

прекосяват белия лист.

 

                Едната понесла

                товара огромен

от древни тъги и болки,

тъги на народи, болки на раси;

тъги и болки, изстрадани от Христосовци,

които идват на света за саможертва!

 

                Другата носи

на своята гърбица

сандъка със блянове, перли и злато,

а върху им — властната Савска царица.

 

                Третата носи

                ковчег,

в който пътува скръбна покойница

като мъртва лилия, като клета надежда.

 

        И напредва върху едногръб верблюд

                Бледната,

облечената в тъмни одежди,

Царицата непобедима, недокоснатата красавица:

                Смъртта.

 

                И човекът,

връхлитан от тежки видения,

открива в звездната вис,

поразителни чудеса и ужасни предвестници,

                гледа този верблюд

                от кервана

като пратеник на светлината

в смътната пустош на белия лист!