Джак Ванс
Пнумите (2)

2.

Рейт потръпваше и стенеше в лапите на кошмар. Сънуваше, че лежи на кушетката в старата канцелария на Гмуреца. Стаята бе озарена от призрачна жълто-зелена светлина. В другия край на помещението Гмуреца разговаряше с две неподвижни фигури с черни наметала и широкополи черни шапки. Рейт се помъчи да се надигне, но мускулите му бяха парализирани. Жълто-зелената светлина избледня и сега Гмуреца бе обгърнат от тайнствено сребристосиньо сияние. Типичен кошмар за безсилие и безпомощност, помисли си Рейт. Той полагаше отчаяни усилия да се събуди, но само се обливаше в нови потоци от лепкава пот.

Гмуреца и гжиндра извърнаха очи към него. Гмуреца все още носеше металната си халка, но веригата беше скъсана или разтопена и се поклащаше на лакът от шията му. Имаше самодоволен и безгрижен вид — такъв, какъвто го познаваше отпреди. Гжиндра не показваха никакви чувства и само го гледаха вторачено. Лицата им бяха тесни и издължени, кожата — бледа като слонова кост, създаваше усещането, за прозрачност. Единият от тях носеше сгънато парче плат, ръцете на втория бяха празни, скръстени на гърба.

Гмуреца неочаквано се надвеси над него. Изглеждаше като исполин.

— Адам Рейт — провикна се той. — Ей, Адам Рейт, къде е твоят дом?

Рейт продължаваше да се съпротивлява на завладялото го безсилие. Странен и мрачен сън, който щеше да помни още дълго.

— Планетата Земя — изхриптя той. — Земята…

Лицето на Гмуреца се разширяваше и свиваше.

— Има ли други земляни на Тчай?

— Да.

Гжиндра се приближиха заинтригувани, но Гмуреца ги, пропъди с ръка.

— Къде? Къде са земляните?

— Всички хора са земляни.

Гмуреца се изправи с изражение на презрително отвращение.

— Ти си се родил на планетата Земя.

— Да.

Гмуреца плесна доволно с ръце. Той кимна на гжиндра.

— Ето ви чист уникат!

— Вземаме го — единият гжиндра разгъна парчето плат, което, за безпомощен ужас на Рейт, се оказа чувал. Той напъха краката на Рейт в чувала безцеремонно и го дръпна нагоре, така че накрая само главата му се подаваше навън. След това с изумителна лекота гжиндра метна пълния чувал на рамо, а през това време вторият подхвърли добре, натъпкана кесия на Гмуреца.

Сънят започна да избледнява, жълто-зелената светлина се разсея и замъгли. Вратата се отвори и на прага неочаквано се появи Траз. Гмуреца отстъпи ужасено назад, Траз вдигна арбалета и стреля право в лицето му. От раната бликна изумително силен фонтан от кръв — беше зелена на цвят, с жълтеникав оттенък, на капките. Мъждива завеса закри сцената и Рейт потъна в дълбок сън без сънища.

 

 

Рейт се събуди с усещането за дискомфорт. Краката му се бяха схванали, в носа го блъсна тежка и неприятна миризма. Усети притискане и движение, протегна ръка и напипа груб плат. Изведнъж го споходи мисълта, че сънят е бил действителност, той наистина се намираше в чувал. Ах, този вездесъщ Гмурец! Но какво можеше да означава всичко това? Гмуреца си бе сигнализирал с гжиндра, а по-късно по някакъв начин бе упоил Рейт, вероятно с помощта на наркотичен газ. И сега гжиндра го отнасяха в неизвестна посока и с неясна цел.

Известно време Рейт лежа неподвижно в чувала. Гмуреца, дори окован, бе успял да осъществи замисъла си! Рейт се опита да си припомни последните мъгляви сцени от съня. Беше видял Гмуреца с разцепено лице, от което блика зелена кръв. Айла най-сетне бе платил суровата цена за малките си хитрости.

Рейт усещаше, че му е трудно да се съсредоточи. Чувалът се поклащаше и той чуваше ритмично поскърцване — вероятно го носеха на прът. По щастлива случайност беше облечен, снощи, когато отиде да си легне, бе толкова уморен, че не бе свалил дрехите си. Дали го бяха претършували? Ако не, тогава ножът все още щеше да е у него. Но кесията я нямаше, джобовете на куртката бяха опразнени и той не посмя да продължи по-надолу, опасявайки се, че гжиндра ще го усетят.

Притисна лице към зеблото, надявайки се да различи нещо през рехавата материя, но не успя. Беше тъмно и се придвижваха по неравен терен.

Измина неопределено време, през което Рейт се чувстваше безпомощен като малко дете. Още една странна нощ на планетата Тчай! И за пореден път той бе участник в събития, чието значение засега оставаше неясно. Чувстваше се унизен и засрамен, нещо повече, целият трепереше от гняв. Да можеше само да пипне похитителите си, какво ужасяващо отмъщение ги очакваше тогава!

Гжиндра спряха и в продължение на няколко секунди стояха съвсем неподвижно. След това чувалът бе положен на земята. Рейт се заслуша, но не долови никакви гласове, шепот или стъпки. Изглежда го бяха оставили сам. Той пъхна ръка в джоба, с надеждата да открие нож, инструмент, някакво острие. Не намери нищо. Докосна плата, заби в него нокти, но зеблото беше яко и жилаво и нямаше никаква надежда да го скъса.

Нещо му подсказа, че гжиндра са се върнали. Той застина неподвижно. Гжиндра спряха наблизо и му се стори, че дочува шепот.

Чувалът се раздвижи, вдигнаха го и го понесоха. Рейт започна да се поти. Скоро нещо щеше да се случи.

Чувалът се люшна. Поклащаше се на въже. Рейт усети, че се спуска — надолу, надолу и надолу, не можеше да прецени на каква дълбочина. Спускането бе прекратено внезапно и чувалът се заклати напред-назад. Високо над главата му проехтя гонг — нисък, меланхоличен звук.

Рейт започна да рита с крака и да блъска. Завладя го паника, остър пристъп на клаустрофобия. Задъхан и облян в пот, едва си поемаше въздух, но все пак съумя да се овладее. Претърси жилетката, но и нейните джобове бяха празни. Съсредоточи с отчаяно усилие мислите си и се зае трескаво да търси някакво решение. Гонгът беше сигнал, с който викаха някого или нещо. Той заопипва чувала отвътре с надеждата да открие поне цепнатина. Безуспешно. Трябваше му метал, острие, нож! Рейт отново се опипа от горе до долу. Коланът! С мъчителни извивания го изхлузи и забоде езичето в плата. Този път успя да го разкъса, пъхна ръце, разшири процепа, промуши главата и раменете си. Никога през живота си не бе изпитвал, подобно облекчение! Ако издъхне в този момент, поне щеше да знае, че е победил чувала!

Всъщност, може би му предстояха и други победи. Намираше се в мрачно подземие с грубо одялани стени, озарено от няколко мъждукащи светлинки. Чувалът почти докосваше пода и се поклащаше на сантиметри от него. Рейт се измъкна и се изправи, разтреперан и схванат. Стори му се, че долавя някакъв звук, когато наостри слух в подземната тишина. Нещо или някой се движеше.

Над него кухината се стесняваше като комин и въжето се поклащаше в мрака. Някъде горе би трябвало да има отвор към света — но на каква височина? В чувала бе преброил бавно до десет или дванадесет, докато се спускаше надолу, което се равняваше приблизително на стотина стъпки.

Рейт се загледа към вътрешността на пещерата. Някой идваше, привлечен от гонга. Той извърна очи нагоре към въжето. На горния му край се намираше външният свят. Рейт го стисна здраво и започна да се катери. Нагоре и нагоре, заобиколен от всички страни от мрак, нагоре, нагоре и пак нагоре. Чувалът и пещерата се превърнаха в част от един изгубен свят, сега тъмнината го обгръщаше плътно.

Дланите му горяха, предателска слабост омаломощаваше раменете му, но ето че най-сетне стигна горния край на въжето. Вдигнал ръка, той установи пипнешком, че е провряно през отвор в метална плоча, положена върху чифт железни подпори. Плочата бе нещо като капак на кладенец и нямаше как да я повдигне, докато висеше на въжето. Силите му бързо се топяха. Той обви въжето с крака и заопипва наоколо с ръце. От едната страна напипа малка ниша, в която бе напъхана една от подпорите. Пое си дъх, залюля се и направи опит да се закачи с крак за подпората. За един кратък, но ужасяващ миг му се стори, че ще падне. След това кракът му докосна металната греда, той се завъртя около нея и остана да лежи върху тясната повърхност, запъхтян и облян в студена пот.

Измина около минута — достатъчно дълго, за да спре люшкането на въжето. Отдолу изгряха и започнаха бавно да се приближават четири светлини. Рейт запъна крака в стената и натисна с плещи металната плоча. Беше солидна и тежка, със същия успех би могъл да се опита да повдигне планина. Още веднъж! Този път вложи всичките си сили, но без никакъв резултат. Светлините отдолу, се приближаваха, носени от четири тъмни сенки. Рейт увисна безпомощно върху преградата, притаен наполовина в нишата.

Четири сенки се изкачваха в зловещо мълчание, като същества, идещи изпод водата. Те спряха да огледат чувала, след което възобновиха катеренето си. Чак сега Рейт долови шепот и тихо мърморене. Те се оглеждаха, насочвайки светлинките встрани. Сетне, по някакъв неуловим знак, погледнаха едновременно нагоре. Рейт се притисна към студения метал и се опита да прикрие белотата на лицето си. Светлината пропълзя покрай него и достигна металния капак, който — едва сега забеляза — бе запънат с четири резета, залостени от горната страна. Светлините обходиха бавно свода на кладенеца. Съществата отдолу проведоха кратко и смутено съвещание. След още един, последен оглед на пещерата, те се заспускаха надолу, като продължиха да насочват лъчите във всички посоки.

Рейт остана да лежи високо горе в мрака, питайки се дали все още не сънува. Но околният свят, колкото и кошмарен да бе, си оставаше съвсем истински. Беше попаднал в клопка. Не можеше да повдигне капака над него, а и най-вероятно щяха да го отворят след дни, дори седмици. Немислимо бе да остане да виси тук като прилеп. За добро или лошо трябваше да вземе някакво решение. Той погледна към тунела долу, но светлините вече бяха изчезнали. Спусна се бързо по въжето и се втурна след тях с дълги, безшумни стъпки. Имаше идея, безнадеждна като всяка друга в, тези невъобразими обстоятелства — да плени едно от тъмните същества и по някакъв начин да го накара да го отведе на повърхността. Скоро пред него се появи първата от четирите светлини, мъждива като лунно сияние, но достатъчно силна, за да сочи пътя между нащърбените стени.

Малко след това Рейт застигна първия от четиримата подземни обитатели, който се движеше най-бавно и оглеждаше плахо и колебливо всеки ъгъл на тунела. Рейт започна да се изпълва с необяснима бодрост, сякаш вече бе мъртъв и неуязвим. Хрумна му дори да замери с камък тъмните фигури! Истерия! Тази мисъл му помогна да се съвземе. Само пълна концентрация и самообладание можеха да му помогнат да оцелее, както го бяха учили много отдавна.

Четиримата крачеха видимо обезпокоени от нещо, като разговаряха едва чуто, с откъслечни, прошепнати фрази. Притичвайки от една тъмна сянка към друга, Рейт се придържаше близо до тях, за да може да действа при първия удобен случай. Като се изключеше онази кратка среща в подземията на Пера, никога досега не бе виждал пнумек. Тези тук, доколкото можеше да прецени по стойката и вървежа, имаха съвсем човешки вид.

Тунелът се вля в по-широка галерия, чиито стени се отличаваха със същия примитивизъм на обработката, освен ако това не се смяташе тук за някакъв вид изкуство, като например онази кварцова жила, издадена напред, за да може човек да се любува на сиянието на пиритовите кристали.

Изглежда, се намираха на кръстопът, възел, площад с важно значение, от който се разклоняваха три по-широки тунела. Точно в средата имаше малка площадка от гладки каменни плочи, озарена от фосфоресциращи мъниста, полепнали по надвисналия таван.

Встрани от площадката стърчеше още едно същество — подобно на останалите и то носеше черно наметало и широкопола шапка. Рейт се притаи, сниши се почти до земята и пропълзя бавно напред. Петият непознат също беше пнумек, сега вече Рейт различаваше издълженото му бледо лице. В началото той като че не забелязваше четиримата, нито те му обръщаха внимание, но това бе някакъв любопитен ритуал на взаимно пренебрегване, който разпали интереса на Рейт. Постепенно петимата започнаха да се приближават, като никой от тях не поглеждаше останалите четирима.

След това се дочу приглушен ромон на гласове. Рейт наостри слух. Говореха на универсалния език на Тчай, поне доколкото можеше да разбере от откъслечните реплики. Четиримата докладваха за обстоятелствата около откриването на празния чувал, петият, офицер или надзирател, не показа никаква изненада. Изглежда сдържаността, старанието да останеш незабелязан, умението да загатваш бяха типични за подземното съществуване на тези създания.

Те прекосиха галерията и навлязоха в една пещера съвсем близко до Рейт, който бе принуден да се притисне до стената. Групата спря на десетина крачки по-нататък и този път Рейт успя да подслуша целия разговор.

Един от тях говореше с тих, смирен глас:

— … доставката. Не знаем, нищо не намерихме.

— Тунелът бе празен — продължи друг. — Да не би някой да е присвоил нашето имущество, преди да се появим?

— Необяснимо и в двата случая. Никакви следи в коридора.

— Трябва да е някъде тук — подхвърли надзирателят. — Не може да е другаде.

— Освен ако има таен проход, извеждащ в страничен коридор, който му е известен.

Надзирателят се изправи в цял ръст, изпънал ръце по тялото.

— Не ми е известен подобен проход. Обяснението е неприемливо. Трябва да претърсите отново всичко, а аз ще отида да проверя за тайния проход.

Четиримата се върнаха бавно в първия коридор и вдигнаха пред себе си фенерите. Надзирателят остана на място, загледан след тях. Рейт се напрегна — моментът бе критичен. Ако се обърне към него, надзирателят несъмнено ще го забележи — деляха ги само шест крачки. Ако се завърти в другата посока, поне засега Рейт щеше да е в безопасност… Въпросът бе дали да го нападне. Но четиримата все още бяха съвсем близо и шумът от схватката щеше да ги привлече. Рейт реши да изчака.

Надзирателят обърна гръб на Рейт. Движейки се безшумно, той прекоси галерията и влезе в един от страничните тунели. Рейт го последва, като стъпваше на пръсти. Той надзърна в тунела. Тук стените бяха от пироксилин. Необичайно красиви кристали стърчаха от всички страни, някои с диаметър една стъпка и множество фасети, като диаманти — червеникаво кафяви, черно-кафяви, мътно зелени. Бяха изкусно почистени и шлифовани, за да се разкрие целият им блясък — всичко това с цената на огромно и невероятно усилие. Изпъкналите кристали се оказаха подходящо прикритие и Рейт побърза да се възползва от това, докато се прокрадваше зад пнумека, надявайки се да го издебне неподготвен и да го принуди със заплахи да го отведе на повърхността: примитивен и отчаян план, но точно сега Рейт не беше в състояние да измисли нищо по-добро. Пнумекът неочаквано спря и Рейт се притаи зад една масленозелена издатина. Пнумекът се огледа, след това вдигна ръка и натисна малък кристал, почака и натисна друг. Част от стената се плъзна встрани. Пнумекът пристъпи в отвора и стената се затвори. Коридорът опустя. Рейт започна да се кори. Защо бе изчакал? Трябваше да се нахвърли върху пнумека веднага щом онзи бе спрял.

Той огледа коридора. Нямаше жива душа. Хукна навътре, но само след стотина стъпки стигна ръба на дълбока шахта. Далече под него блещукаха жълтеникави светлинки и се местеха обемисти предмети, които Рейт не бе в състояние да разпознае.

Той се върна при вратата, през която бе изчезнал пнумекът. Всякакви отчаяни идеи се гонеха трескаво из ума му, коя от коя по-рисковани, макар бездействието също да го обричаше на гибел. Рейт вдигна ръка и натисна кристалите така, както бе видя да прави пнумекът. Вратата се плъзна встрани. Рейт отскочи назад, готов за всякакви неприятности. Пред него се намираше помещение с диаметър трийсетина стъпки — заседателна зала, ако можеше да се съди по кръглата маса в средата, пейките, лавиците и шкафовете.

Той пристъпи вътре и вратата се затвори зад него. Рейт се огледа. Таванът бе обсипан със светещи мъниста, стените бяха изсечени методично до кристалната основа на скалата. Вдясно започваше боядисан в бяло, коридор, вляво имаше само шкафове и лавици.

От коридора долиташе приглушено и неравно потракване, в което се долавяше известна тревожност и настойчивост. Рейт, чиито нерви бяха изопнати докрай, се озърна за място, където да се скрие. Изтича при близкия шкаф, дръпна вратата, блъсна настрани окачените на закачалки черни наметала и се спотаи зад тях. Наметалата и шапките излъчваха тежка, неприятна миризма. Стомахът му се сви. Той дръпна обратно вратата на мястото й и долепи око до процепа.

Времето сякаш спря. Рейт усещаше нарастващи конвулсии в стомаха. Пнумекът надзирател се върна в помещението и спря, потънал в дълбок размисъл. Широкополата шапка скриваше лицето му, което, както Рейт успя да забележи, изглеждаше съвсем обикновено. Той си спомни за останалите човешки хибриди на Тчай, които повече или по-малко бяха мутирали в посока към своята господстваща чуждоземна раса: дирдирхората, с техния зъл нрав, затъпелите, но агресивни часкоиди, користолюбивите и самомнителни уонкоиди. Човешката същност на всички тези групи, с изключение може би на безупречните дирдирхора, бе останала непокътната. Пнумеците, от друга страна, не бяха претърпели някакви видими физически изменения, промяната беше в душите им — те изглеждаха вглъбени и сдържани като привидения.

Съществото в другия край на стаята — Рейт не можеше да мисли за него като за човек — стоеше неподвижно, с безизразно лице, на което не се четяха никакви чувства. Беше твърде далеч, за да се измъкне от шкафа и да го нападне.

Рейт усети, че крайниците му се схващат от неудобното положение. Той се намести леко, издавайки съвсем слаб шум. Облян в студена пот, опря око на цепнатината. Пнумекът продължаваше да стои неподвижно, погълнат от мислите си. Само да се приближи, да измине още няколко крачки… Изведнъж му хрумна друга мисъл: ами ако пнумекът откаже да му се подчинява, дори под заплахата да бъде убит? Ако е изгубил способността да изпитва страх? Вратата се отвори и в помещението влезе друг пнумек — беше един от пазачите в коридора. Двамата отново не се погледнаха, всеки пренебрегваше присъствието на другия. Новодошлият заговори съвсем тихо, сякаш разсъждаваше на глас:

— Доставката не може да бъде открита. Извършен бе оглед на тунела и шахтата.

Надзирателят не отговори. Възцари се зловеща и напрегната тишина.

Най-сетне надзирателят помръдна с устни.

— Проверихте ли навсякъде?

— Изключено е да се промъкне покрай нас. Или доставката не е осъществена, или е избягал през непознат, за нас тунел. Това са единствените възможности.

— Информацията е приета — кимна едва забележимо надзирателят. — Да се установи временен контрол на ниво Зияд, Зуддан-Зияд, на Шести Ферстански възел, на Възел Луллил и при Станция Вечност.

— Ще бъде изпълнено.

В помещението се появи пнум, използвайки за целта отвор, който бе вън от полезрението на Рейт. Пнумекът не му обърна внимание и дори отмести поглед встрани. Рейт огледа причудливото създание — първия пнум, който виждаше, ако не се броеше кратката среща в Пера. Имаше човешки бой и загърнат в обемистото черно наметало, изглеждаше слаб, почти крехък. Широкополата шапка закриваше очите му; лицето, с форма и цвят на конска муцуна, беше съвсем безизразно; сложна мрежа от органи за дъвчене и дишане оформяха устата в долния край. Крайниците му бяха съчленени по принцип, противоположен на този при хората, пнумът се движеше напред така, както хората пристъпват заднешком. Малките му крака бяха боси и сипаничави, обсипани с тъмночервени и черни петънца, три издължени пръста потрепваха по пода, както човек тропа, когато е нервен.

Надзирателят заговори с тих глас, сякаш се обръщаше към празно пространство или говореше на себе си:

— Налице е странна случка, включваща празен чувал и несъществуваща доставка. Тунелът и шахтата бяха щателно претърсени. Или доставката не е била спусната, или е намерила начин да се измъкне, използвайки таен изход на Седмо ниво или по-високо.

Тишина. Сетне пнумът заговори с нисък и дрезгав глас:

— Потвърждаването на доставката е невъзможно. Възможността за наличие на неизвестен изход над Десето ниво не е изключена, но е отвъд пределите на моите тайни^[1]. Необходимо е незабавно да предадем информацията на секционния страж^[2].

Надзирателят заговори с глас, в който се долавяше сподавено любопитство:

— Означава ли това, че доставката е от голяма важност?

Пръстите на пнума затропаха по пода със сръчността на опитен пианист.

— Доставката е предназначена за Музея на Вечността. Субектът е от някогашната планета на хората. Имаше решение да бъде заловен.

Рейт, притаен в шкафа, се зачуди защо решението е било отлагано толкова дълго. Той отново лекичко се намести, стиснал зъби от ужас да не издаде с нещо присъствието си. Но когато долепи око до цепнатината, установи, че пнумът си е тръгнал. Надзирателят и коридорният пазач стояха мълчаливо, без да обръщат внимание един на друг.

Измина време, но колко, Рейт не беше в състояние да прецени. Крайниците му изтръпнаха и започнаха да го болят, но той не смееше да промени позата си. Пое си бавно дъх, опитвайки се да запази спокойствие.

Пнумеците подхванаха разговор шепнешком, на неравни интервали, като продължаваха да гледат встрани. Рейт долавяше откъслечни фрази:

— … състояние е Човешката планета… няма сведения… варвари, обитаващи повърхността… безумци като гжиндра… ценни предмети… невидими…

Пристигна пнумът, следван от още един — висок и изпит, пристъпващ с крадливите стъпки на лисица. Вторият пнум носеше черен куфар, който постави много внимателно на едно бюро само на няколко крачки от Рейт, след което сякаш потъна в мисли. Изминаха няколко минути. Коридорният пазач, чийто ранг очевидно бе най-нисък, наруши пръв мълчанието:

— Когато чуем сигнала на гонга, очакваме да се спусне пълен чувал. Но ако чувалът е празен, ние сме объркани. Или не е осъществена доставката, или тя се е измъкнала през таен изход, над Десето ниво.

Вторият пнум, който очевидно бе споменатият секционен страж, се извърна рязко, разтвори тъмното си наметало и докосна ключалките на черния куфар. Двамата пнумеци и първият пнум не сваляха погледи от кристалната стена.

Секционният страж отвори куфара и извади отвътре папка в твърд син калъф. Той я разтвори с благоговение и се зае да прелиства страниците, вглеждайки се в причудливите, заплетени, разноцветни линии. Не след дълго затвори папката и я прибра обратно в кутията. След кратко размишление заговори с глас, толкова задъхан и тих, че Рейт едва разбираше какво казва:

— Съществува древен изход на Четиринайсето ниво. Продължава деветстотин метра в северна посока, спуска се и се слива с Джиа Ну.

Пнумеците мълчаха. Отговори първият пнум:

— Ако субектът е достигнал Джиа Ну, би могъл да прекоси терасата и да се спусне по Ома пет в Голямата горна странична. От там да свие към Синьото възвишение или дори да стигне при кула Жу и по такъв начин да излезе на гаун^[3].

Думата отново взе секционният страж:

— Това е възможно само ако субектът знае за древния изход. Ако приемем, че е използвал тунела на Четиринайсето ниво, трябва да се съгласим и с останалите предположения. Остава неясен начинът, по който са разкрити нашите тайни.

— Невероятно — промърмори коридорният пазач.

— Щом един гаян^[4] е в състояние да узнае нашите тайни, как бихме могли да се опазим от дирдирите?

Пръстите на двамата пнуми се повдигнаха едновременно и отново затропаха по пода.

— Съществуват неизяснени обстоятелства — отбеляза секционният страж. — След оглед на тунелите ще получим нужната информация.

Първи напусна залата пазачът, като същество с най-нисък ранг. След него се измъкна надзирателят, оставяйки двамата пнуми застинали неподвижно като двойка насекоми. Първият пнум се отдалечи с тихи, равномерни стъпки. Последен остана секционният страж. Рейт отново се зачуди дали да не излезе и да се нахвърли върху него. Ала една мисъл го спря. Ако пнумите притежаваха фантастичната сила на фунгите, схватката щеше да бъде неравна. И още нещо — дали пнумът щеше да е податлив на заплаха? Рейт не знаеше отговора, но имаше известни съмнения по този въпрос.

Секционният страж взе черния куфар и плъзна внимателен поглед по стените на залата. Изглеждаше, сякаш се ослушва. Движейки се с бързи и отсечени крачки, той отнесе куфара при един празен участък от черната стена. Рейт го следеше със затаен дъх. Секционният страж подаде крак напред и внимателно натисна с пръсти три копчета на малкото табло. Част от стената се разтвори и зад нея се появи малка ниша, в която секционният страж постави куфара. Преградата се върна на мястото си и стената отново изглеждаше солидна. Веднага след това секционният страж напусна помещението.