Джак Ванс
Дирдирите (3)

2.

Зарфо се върна в странноприемницата, нарамил бели серафски наметала и шлемове със заострени върхове.

— Носете ги, с тяхна помощ можете да спечелите час или два. И побързайте — фургонът потегля всеки момент.

— Почакай малко — Рейт огледа поляната. — Възможно е да има и други шпиони, които да следят всяка наша стъпка.

— Прав си, да минем по задната уличка.

Рейт кимна, но забеляза, че Зарфо се озърта уплашено. Локхарят очевидно нямаше търпение да ги изпроводи от Смаргаш, в която и да било посока.

Потънали в мрачни мисли, те се отправиха към станцията. По пътя Зарфо ги инструктираше:

— Не говорете с никого, преструвайте се, че медитирате, така правят серафите. По залез-слънце се обърнете на изток и извикайте силно: „Ах-оо-чаа!“ Никой не знае какво означава това, освен самите серафи. Ако вземат да ви разпитват, кажете, че сте дошли да купувате есенции. Хайде, качвайте се на фургона! Пожелавам ви да избегнете дирдирите и да успеете в начинанието си. Ако се провалите, помнете, че смъртта спохожда само веднъж!

— Благодаря за тази утешителна мисъл — подсмихна се Рейт.

Моторният фургон закрета на запад върху осемте си колела — скоро напуснаха Смаргаш и се отправиха към равнината. Рейт, Анахо и Траз бяха сами в задната пътническа кабина.

Анахо бе песимистично настроен по отношение на шансовете им за успех.

— Дирдирите няма да позволят дълго да бъдат мамени. Затрудненията само ги настървяват повече. Знаеш ли, че малките им са като зверчета? Трябва да бъдат опитомявани, обучавани и образовани. Имат хищнически нрав — ловът за тях е неудържимо предизвикателство.

— Също както за мен инстинктът за самосъхранение — отвърна спокойно Рейт.

Слънцето се спусна зад ръба на платото, пейзажът бе забулен от сиво-кафеникава мараня. Фургонът спря край унило малко селце, пътниците слязоха да се поразтъпчат, пиха застояла вода от кладенеца и след оживен пазарлък си купиха изсъхнали кифли от беззъба старица, която искаше за тях баснословна сума и се смееше гръмогласно и пресекливо на всеки опит да се свали цената.

Здрачът постепенно отстъпи място на непрогледен мрак. Откъм равнината долетя злокобен вой — нощните крясъци на прерийните кучета. На изток бавно изплува розовата луна Аз, последвана от синята Браз. Пред тях в мрака изникна тъмен силует — Рейт предположи, че е древно вулканично възвишение. На върха блещукаха три слаби жълтеникави светлинки. Рейт погледна през визоскопа и откри, че горе има руини на стар замък… Той подремна за около час и когато се събуди, установи, че фургонът пърпори по мек песъчлив бряг на река. На отсрещния бряг се виждаха короните на клонести псили, очертани на фона на озареното от лунни лъчи небе. Не след дълго минаха покрай изоставена полуразрушена къща. Около половин час по-късно, в полунощ, фургонът пристигна с трополене на площада на голямо селище, където спря, за да прекара остатъка от нощта. Пътниците се настаниха за спане върху неудобните дървени скамейки или налягаха до багажа си на покрива на фургона.

Най-сетне Карина 4269 изгря — хладен кехлибарен диск, който едва съумяваше да разсее утринната мъгла. Появиха се улични търговци с подноси печено месо, питки, късчета варена кора и нанизани на шишове пътничета, които се радваха на особен успех.

Фургонът продължи на запад, към Граничните планини, които вече се издигаха високо в небето. От време на време Рейт оглеждаше небосвода с визоскопа, но засега нямаше обезпокоителни признаци, че преследвачите им са ги открили.

— Рано е още — подхвърли безрадостно Анахо. — Не се бой, ще дойдат.

По пладне фургонът пристигна на станция Сиадз — десетина каменни къщички, скупчени около водоем.

За ужасно неудоволствие на Рейт тук не можеше да се наеме никакъв транспорт, нито дори скакуни, с които да продължат към ръба на платото.

— Знаете ли какво лежи оттатък? — попита старейшината на селото. — Само пропасти.

— Няма ли някакъв търговски път, поне пътека?

— Кой би искал да ходи из пропастите, камо ли да търгува нататък? Що за хора сте вие?

— Серафи — отвърна Анахо. — Търсим асофейски коренища.

— Ах, серафите и техните благовония. Само не ни разправяйте залъгалки, ние тук сме прости хорица. Пък и из деретата няма никакви асофейски корени, само дръгнишип, пенливче и мъчикорем.

— Въпреки това ще идем да потърсим.

— Ами вървете. Казват, че имало един стар път на север, но не познавам някой, който да го е виждал с очите си.

— А що за хора живеят там?

— Хора? Майтапиш ли се? Изсъхнали писантили, червени кориони под камънаците, птици зловестници. Ако съвсем не ви провърви, ще срещнете и някой фер.

— Опасна страна значи.

— Ами да, окаян край на хиляди мили нататък. Но пък кой знае. Там, където страхливците никога не стъпват, храбрецът може да намери несметни богатства. Същото важи и за вашите благовония. Вървете на север и търсете стария път за брега. Сигурно едва ще се различава сред камънаците. А като падне нощта, гледайте да сте на сигурно местенце — из пущинаците скитат прерийни кучета!

— Достатъчно. Разубеди ни, ще се върнем на изток с моторния фургон.

— Мъдро решение! Защо да си излагате живота на риск, па макар и да сте серафи.

Рейт и другарите му се върнаха с фургона около миля назад по пътя, където слязоха, без никой да ги забележи. Фургонът продължи да се клатушка на изток и не след дълго се изгуби в кехлибарения здрач.

Наоколо цареше пълна тишина. Под краката им хрущеше сивкава сгурия, от която на големи разстояния се подаваха бодливи стръкове и на още по-големи — по някое полуизсъхнало пътниче, което за Рейт бе извор на мрачно задоволство.

— Докато се срещат пътничета, няма да умрем от глад.

Траз поклати глава със съмнение.

— Най-добре да стигнем онези планини, преди да се стъмни съвсем. На равното нощните кучета лесно ще ни видят сметката.

— Зная по-добра причина да бързаме — заяви Анахо. — Дирдирите няма да се чудят още дълго накъде сме тръгнали.

Рейт огледа пустото небе и мрачния пейзаж наоколо.

— Кой знае, може пък да се откажат да ни търсят.

— Никога! Когато плановете им се провалят, те не се отчайват, а още по-ревностно преследват целите си.

— Не сме далече от планините. Може да се скрием в сянката на близките хълмове или в някое плитко дере.

След час ускорен ход стигнаха подножието на гранитна скала. Траз закова на място и подуши въздуха. Рейт не долавяше нищо, но от доста време бе свикнал да се уповава на сетивата на другаря си.

— Курешки от фунги — обяви накрая Траз. — На около два дена.

Рейт побърза да провери готов ли е за стрелба иглометът. Оставаха му осем експлозивни игли. След като ги изразходва, оръжието ставаше неизползваемо. Помисли си, че може би късметът му е на изчерпване. Той се обърна към Траз.

— Възможно ли е да са наблизо?

Траз сви рамене.

— Фунгите са безумни създания. Нищо чудно да се спотайват зад оня хълм.

Рейт и Анахо се огледаха тревожно. Анахо пръв се овладя.

— Най-важното сега е да се скрием от дирдирите. Намираме се в опасно положение. Лесно могат да ни проследят до моторния фургон и от там до Сиадз. Въпреки това все още имаме шансове да им се измъкнем, особено ако не са оборудвани с прибори за откриване на дивеч.

— Какви са тези прибори? — попита Рейт.

— Детектори за човешки миризми и термоизлъчване. Някои проследяват стъпките по остатъчната топлина, други откриват концентрация на въглероден диоксид от издишания въздух и могат да засекат човешко същество на разстояние до пет мили.

— А когато уловят „дивеча“?

— Дирдирите са консервативни създания — каза Анахо. — Не обичат промените. Не излизат на лов, за да се хранят, а защото им е в кръвта. Гледат на себе си като на хищни птици и не страдат от скрупули и ограничения.

— С други думи — обясни накратко Траз, — ще ни изядат.

Рейт потъна в мрачно мълчание. След известно време подхвърли:

— В такъв случай най-добре да не позволяваме да ни хванат.

— Както каза Зарфо, смъртта идва само веднъж.

Рейт посочи с ръка.

— Вижте, има проход в скалата. Навярно някога пътят е минавал оттук.

Те прехвърлиха една камениста могила, заобиколиха купчина натрошени камънаци и продължиха нататък, задъхани и изпотени, без да свалят изплашени погледи от небето. Най-сетне навлязоха в сенчеста клисура, но тук нямаше и следа от път. И да бе съществувал някога, ерозията го бе заличила напълно.

Анахо внезапно нададе тих, уплашен вик.

— Въздухолетът! Идва насам. Преследват ни!

Рейт с мъка овладя паническия импулс да побегне, накъдето му видят очите. Огледа стените на клисурата. Малко поточе се спускаше право към средата, където се вливаше и вероятно пълнеше планинско езерце. Вдясно склонът бе почти отвесен, вляво под една надвесена козирка зееше тъмният отвор на пещера.

Тримата се притаиха зад огромен камък, запречващ дъното на клисурата. В равнината отвъд дирдирският въздухолет се плъзгаше безшумно в посока към Сиадз.

— Скалите крият топлината на телата ни — обясни с привидно спокоен глас Рейт. — А вятърът отнася въглеродния диоксид, който издишваме, нагоре в клисурата — той се надигна и погледна към равнината.

— Няма смисъл да бягаме — въздъхна обезсърчено Анахо. — Щом са ни проследили дотук, ще ни гонят, докато ни хванат.

Пет минути по-късно въздухолетът се върна от Сиадз, следвайки пътя на изток на височина от сто-двеста метра. Изведнъж той забави ход и описа кръг.

— Открили са следите ни — заяви обречено Анахо.

Въздухолетът се снижи над равнината и се насочи право към входа на клисурата. Рейт извади игломета.

— Остават ми осем изстрела. Достатъчно, за да видя сметката на осмина дирдири.

— Няма да се справиш и с един. Те имат щитове срещу подобни оръжия.

До половин минута въздухолетът щеше да е над тях.

— Най-добре да влезем в пещерата — предложи Траз.

— Свърталище на фунги, навярно — подхвърли шепнешком Анахо. — Или вход на пнуми. Ако ще се мре, предпочитам да е на чист въздух.

— Можем да прекосим езерцето — посочи Траз — и да се скрием под козирката. Следата ни ще бъде прекъсната и те ще продължат нагоре по потока.

— Ако обаче ни приклещят там — заяви Рейт, — спукана ни е работата.

Тримата прекосиха тичешком плиткото езерце, Анахо беше последен. След това се спотаиха под скалната издатина. Тук миризмата на фунги бе остра, почти нетърпима.

Въздухолетът се издигна над клисурата.

— Ще ни видят! — извика уплашено Анахо. — Тук сме съвсем на открито!

— В пещерата тогава — просъска ядосано Рейт. — Назад, тръгвай назад!

— Но фунгите…

— Може да няма никакви фунги. Но дирдири има със сигурност! — Рейт пристъпи в мрачното гърло, протегнал слепешката ръце напред, и Траз го последва. Анахо се тътреше неохотно най-отзад. Сянката на въздухолета премина бавно над езерцето и изпълни клисурата.

Рейт включи прожектора и го завъртя във всички посоки. Намираха се в голяма галерия с неравна форма, чийто далечен край тънеше в мрак. Светлокафеникави люспи и топчета покриваха дъното на пещерата, стените бяха наслоени с рогови полусфери, всяка с големината на човешки пестник.

— Това са ларви на нощни кучета — обясни тихо Траз.

Известно време тримата се озъртаха мълчаливо.

Анахо се промъкна назад към входа на пещерата и надзърна предпазливо навън. Почти веднага дръпна рязко глава.

— Изгубили са следите ни, но кръжат отгоре.

Рейт изключи прожектора и също надникна. На около стотина крачки от входа въздухолетът се спускаше плавно към повърхността, като окапал есенен лист. Петима дирдири слязоха от него. Те постояха малко, докато се съветваха помежду си, след което поеха бавно към пещерата. Рейт зърна сияещите сфери на защитните полета. Като по сигнал двама от тях подскочиха напред и се наведоха, оглеждайки отблизо земята. Приличаха на сребристи леопарди. Другите двама заобиколиха канарата, зад която по-рано се бяха прикрили преследваните. В ръцете си държаха готови за стрелба оръжия. Петият остана в тил, за да ги прикрива. Двамата, които водеха групата, спряха и размениха пискливи звуци и сумтене.

— Говорят на ловния език — поясни шепнешком Анахо, — съхранили са го от времето, когато са били хищници.

— И сега не ми изглеждат по-различни.

Дирдирите спряха от другата страна на езерцето. Оглеждаха се, ослушваха се, душеха въздуха и очевидно усещаха, че плячката им е някъде съвсем наблизо.

Рейт вдигна оръжието, но щитовете на дирдирите непрестанно проблясваха и меняха формата и плътността си.

Един от водачите извади уред подобен на бинокъл и огледа клисурата, другият държеше някакъв черен инструмент пред очите си. Почти веднага той откри нещо, което го заинтригува. Изглежда, беше мястото, на което Рейт, Траз и Анахо бяха постояли, преди да се скрият в пещерата. Без да сваля от очите си черния инструмент, дирдирът тръгна по следата към езерцето и спря под надвисналата козирка. Той издаде няколко пискливи звуци и щитовете на тримата заеха нови позиции.

— Видели са пещерата — прошепна Анахо. — Знаят, че сме вътре.

Рейт извърна поглед към тъмната вътрешност на камерата.

— Там има фунг — предупреди Траз. — Или съвсем скоро си е тръгнал.

— Откъде знаеш?

— Подушвам го. Усещам присъствие.

Рейт се обърна към дирдирите. Те се приближаваха стъпка по стъпка, заобиколени от лъчезарното сияние на щитовете. Рейт зашепна с пресипнал глас:

— Назад, към дъното на пещерата. Дали да не им устроим засада?

Анахо само изпъшка отчаяно, Траз не каза нищо. Тримата отстъпиха към мрака, стъпваха върху килим от трошливи курешки. Младежът докосна ръката на Рейт.

— Виж светлината зад нас — прошепна той. — Фунгът е съвсем близо.

Рейт спря и се взря в мрака. Не виждаше никаква светлина. Тишината беше потискаща. Не след дълго му се стори, че долавя слаби дращещи звуци. Направи още няколко предпазливи крачки с готово за стрелба оръжие. Едва сега забеляза бледожълтеникаво сияние — трепкащо отражение в стената на пещерата. Поскърцването се усили. Той подаде глава иззад ъгъла, като се местеше сантиметър по сантиметър напред. Фунгът седеше с гръб към него в средата на подземната камера и дращеше с пила раменните си плочи. Малка газена лампа бе източникът на мъждивата светлина, на една кука встрани висяха черна широкопола шапка и наметало.

Четирима дирдири застанаха на входа на пещерата, с преместени отпред щитове и с готови оръжия — сиянието на щитовете се отразяваше в стените.

Траз откърти една рогова полусфера от стената. Метна я към фунга и съществото нададе изненадан вик. Младежът избута Анахо и Рейт в близката цепнатина.

Фунгът се приближи — виждаха сянката му на трепкащата светлина на фенера. Той се върна в камерата за кратко и отново се появи — този път носеше плаща и шапката.

Известно време остана безшумно на мястото си, само на четири стъпки от Рейт, който бе почти сигурен, че създанието долавя думкането на сърцето му.

С бързи стъпки дирдирите се спуснаха в средата на пещерата. Фунгът стоеше съвършено неподвижно, като двуметрова статуя, загърнат в тъмното си наметало. Той изкудкудяка тихо — странен звук на разочарование, сетне с няколко светкавични подскока се озова сред дирдирите. За един кратък миг дирдири и фунг се оглеждаха лице в лице. После фунгът разпери рязко ръце, сграбчи двама дирдири и ги смаза в исполинската си прегръдка. Останалите двама отстъпиха мълчаливо назад, размахвайки оръжия. Фунгът се метна върху тях и изби оръжията им. Откъсна главата на единия, другият побягна и към него се присъедини петият дирдир, който бе останал да пази при входа. Те хукнаха право към езерото, фунгът изигра няколко стъпки от някакъв причудлив и зловещ танц, метна се напред, на десетина стъпки пред тях, озова се в езерцето и ритна с крак водата, вдигайки фонтан от искрящи пръски. След миг притисна главата на единия от оцелелите дирдири под водата, докато другият бягаше надолу през клисурата. Постоя малко върху него и се втурна да преследва последния си противник.

Рейт, Траз и Анахо напуснаха тичешком пещерата и се отправиха към въздухолета. Оцелелият дирдир ги забеляза и нададе отчаян писък. Фунгът за миг бе раздвоен, дирдирът използва това, смени рязко посоката и се шмугна край преследвача си. Успя да се докопа до едно от избитите малко по-рано оръжия, извъртя се във въздуха и обгори единия крак на фунга. Поразеният фунг се строполи на земята като купчина захвърлени дрехи.

Рейт, Траз и Анахо се покатериха на въздухолета и дирдирчовекът се надвеси над контролното табло. Дирдирът изкрещя някакво проклятие и се завтече към тях. Притихналият фунг неочаквано подскочи високо във въздуха точно над дирдира, спускайки се върху му с развети краища на черния си плащ. Миг по-късно от нещастния дирдир бе останала само топка кървави мускули и сухожилия. Фунгът се изправи гордо в средата на езерцето като щъркел, оглеждайки печално единствения си здрав крак.