Джак Ванс
Дирдирите (17)

16.

Тъмна повърхност се нижеше под кърмата на въздухолета. Рейт седеше в кабината, загледан право напред, но погълнат от виденията, които владееха съзнанието му: лица, разкривени от омраза, ужас и болка. Силуетите на сини часки, уонки, пнуми, фунги, зелени часки и дирдири подскачаха пред погледа му в странен, налудничав танц, изпълнен със страховити движения.

Нощта отмина. Въздухолетът се носеше на юг и когато Карина 4269 изгря на изток, далеч отпред заблестяха кулите на Хей.

Рейт приземи въздухолета без произшествия, макар че неколцина минаващи наблизо дирдирхора го изгледаха с подозрителна настойчивост, когато напускаше площадката с чувала секвини.

Първо отиде в стаята в „Древно царство“. Нито Траз, нито Анахо бяха в помещението, но Рейт не се разтревожи, тъй като често се налагаше да останат през нощта под навеса.

Той се просна на леглото, остави чувала със секвини до стената и почти веднага потъна в изнурен сън.

Събуди се от ръка на рамото. Когато надигна глава, откри, че Траз е застанал до него.

— Боях се, че ще дойдеш тук — заговори младежът с дрезгав глас. — Бързо, трябва да се махаме. Това място е опасно.

Рейт, все още сънен, се надигна и седна на леглото. Беше ранен следобед, доколкото можеше да прецени по светлината от прозореца.

— Какво е станало?

— Дирдирите отведоха Анахо. Бях излязъл да купя храна, иначе щяха да спипат и мен.

Рейт изведнъж се събуди.

— Кога се случи това?

— Вчера. Това е работа на Гмуреца. Дойде под навеса и взе да разпитва за теб. Интересуваше се дали наистина вярваш, че си от друг свят, настояваше да му кажем. Аз отказах да отговарям на въпросите му, Анахо също. Тогава Гмуреца обвини Анахо, че е изменник. „Ти, бивш дирдирчовек, как можеш да живееш като получовек, сред низши създания?“ Анахо се ядоса и му заяви, че митът за Двойното сътворение е измислица. Гмуреца си тръгна. Вчера сутринта в стаята дойдоха дирдири и отведоха Анахо. Ако го накарат да проговори, ще загазим всички.

Пръстите на Рейт бяха изтръпнали, докато нахлузваше ботушите. Всичко, което бяха градили през последните месеци, заплашваше да рухне. Гмуреца, отново той.

Траз го докосна по ръката.

— Ела, по-добре да се махнем оттук! Вероятно хотелът е под наблюдение.

Рейт взе чувала със секвини. Двамата напуснаха сградата през задния вход и закрачиха по сивишките улици, стараейки се да не обръщат внимание на бледите лица, които надзъртаха от прозорците и входовете на къщите.

По някое време Рейт осъзна, че умира от глад. В едно малко ресторантче двамата задоволиха апетита си със супа от морски дроздове и сладкиш, поръсен с ароматни семена. Умът на Рейт започна да се прояснява. Анахо бе затворен от дирдирите, Гмуреца вероятно очакваше някаква реакция от негова страна. Или бе тъй уверен в безпомощността му, че смяташе въпроса за уреден? Рейт изкриви устни в зловеща усмивка. Омразата му към Гмуреца бе като мозъчен тумор — трябваше да я пренебрегне, поне докато не настъпи подходящият момент за операция.

— Виждал ли си Гмуреца? — обърна се той към Траз.

— Тази сутрин. Отидох при навеса, мислех, че може да се появиш там. Гмуреца пристигна и влезе в канцеларията, сякаш нищо не се е случило.

— Да видим дали е още там.

— Какво смяташ да правиш?

Рейт се изсмя дрезгаво.

— Бих могъл да го убия, но от това няма да има полза. Трябва ни информация и той е единственият възможен източник.

Траз премълча. Както обикновено Рейт не беше в състояние да предугади мислите му.

Двамата се качиха на един скрибуцащ обществен фургон, който пътуваше до склада за строителни материали в покрайнините на града, и всяко завъртане на шестте колела покачваше градуса на напрежението им. Когато пристигнаха в склада и Рейт видя черната лимузина на Гмуреца, кръвта му кипна и той почувства, че му се завива свят. Спря, пое си дълбоко въздух и се помъчи да се успокои.

След това подаде чувала на Траз.

— Отнеси го под навеса и го скрий.

— Не отивай сам — помоли го Траз. — Изчакай ме.

— Нищо няма да правя. Гмуреца знае, че сме му в ръцете, докато се надяваме да завършим кораба. Чакай ме при навеса.

Рейт се отправи към ексцентрично обзаведената канцелария на Гмуреца и влезе вътре. Опрял гръб на печката, Артило го изгледа, скръстил ръце на тила си. Лицето му остана безизразно.

— Кажи на Гмуреца, че искам да го видя.

Артило се приближи до вътрешната врата, пъхна глава през процепа и каза няколко думи. След малко отстъпи. Вратата се разтвори широко, с такава сила, че едва не изхвърча от пантите. В стаята нахълта Гмуреца — с блеснал поглед и потрепваща горна устна. Той се озърна, търсейки жертва, върху която да излее гнева си, видя Рейт и впи очи в него.

— Адам Рейт — произнесе с глас, кънтящ като камбана! — Виждам, че си се върнал. Донесе ли ми още пари?

— Не ме интересуват парите — отвърна Рейт. — Какво е станало с Анахо?

Гмуреца повдигна рамене. В първия момент Рейт си помисли, че се готви да го удари. Ако това се случи, той знаеше, че ще изгуби контрол и последствията ще бъдат ужасяващи.

— Не ме отегчавай с празни приказки — заговори Айла пренебрежително. — Внимавай да не ме ядосаш! Давай парите и се махай!

— Ще си получиш секвините — заяви Рейт — веднага щом видя Анке ди афрам Анахо.

— Искаш да видиш този богохулник, този изменник? — изрева Гмуреца. — Върви в Стъкления блок, там ще го намериш.

— В Стъкления блок ли е?

— Къде другаде?

— Защо си толкова сигурен?

Гмуреца се облегна на стената.

— А ти защо искаш да знаеш?

— Защото ми е приятел. Ти си го предал на дирдирите и трябва да ми отговориш — Гмуреца започна да раздува бузи, но Рейт продължи с уморен глас. — И престани с тези драми и крясъци. Предал си Анахо на дирдирите, сега аз трябва да го спася.

— Невъзможно — отсече Гмуреца. — Дори да исках, нищо не бих могъл да направя. Той е в Стъкления блок, не чу ли?

— Откъде знаеш?

— Къде другаде ще го отведат? Смятат да го съдят за стари престъпления, не се тревожи, дирдирите няма да узнаят нищо за плановете ти — Гмуреца разтвори устни в широка, хищна усмивка. — Освен ако той сам не издаде тайната ти.

— В такъв случай — заяви Рейт — ти също ще си имаш неприятности.

Гмуреца не отговори.

Рейт продължи с поомекнал глас:

— С пари не мога ли да уредя бягството му?

— Не — отвърна Гмуреца. — Не и от Стъкления блок.

— Защо си толкова сигурен?

— Нали вече ти казах — иди сам да видиш.

— Всеки ли може да влиза там?

— Разбира се. Всеки може да иде в Стъкления блок.

— И как става това?

— Пресичаш Хей, стигаш до блока и се качваш в залата за посетители, откъдето се вижда ловното поле.

— Бих ли могъл да се спусна с въже или със стълба?

— Разбира се, ако ти е омръзнал животът. Попаднеш ли веднъж в полето… Ако си намислил нещо от тоя род, ще дойда да гледам.

— Да речем, че ти предложа един милион секвина — изгледа го продължително Рейт. — Би ли могъл да уредиш бягството на Анахо?

Гмуреца изцъкли очи.

— Един милион секвина? А от три месеца хленчиш, че нямаш пари! Пак съм бил измамен!

— Можеш ли да уредиш бягството на Анахо за един милион секвина?

Гмуреца облиза с върха на езика изсъхналите си устни.

— Не, боя се, че не мога… един милион… не, няма да мога. Нищо не може да се направи. Нищичко. Значи имаш един милион?

— Не — отвърна Рейт. — Исках само да разбера дали е възможно да измъкнем Анахо.

— Невъзможно — отсече нацупено Гмуреца. — Къде са ми парите?

— Ще ги получиш, когато му дойде времето. Ти предаде приятеля ми, сега ще трябва да почакаш.

Айла отново придоби вид, сякаш се готви да размаха огромните си ръчища.

— Внимавай какво говориш. Не съм „предал“ приятеля ти, а съобщих на властите за избягал престъпник. Защо да съм ти длъжник? Нищо не съм получил от теб, пък и сигурно щеше да ми създадеш още ядове, само да ти се удаде възможност. Запомни едно, Адам Рейт, приятелството трябва да е взаимно. Не очаквай да получиш това, което не си готов да дадеш. Ако намираш действията ми за отвратителни, помни, че аз мисля същото за твоите. Кой от двама ни е прав? Със сигурност аз — според представите на моя свят и на времето, в което живеем. Ти си натрапник, който се бърка в чужди дела, възраженията ти са смешни и абсурдни. Обвиняваш ме, че съм прекрачил някаква твоя въображаема граница. Не забравяй, Адам Рейт, че от самото начало поиска от мен да върша престъпни деяния срещу заплащане. Това искаше и за това плащаше, без да се интересуваш от рисковете, които поемах. Спря се на мен, за да ме използваш, подхвърляше ми жалки грошове, така че не се оплаквай, когато постъпих точно като теб.

Рейт реши, че ще е най-добре да не отговаря. Той се обърна и излезе.

Под навеса работата вървеше с обичайното си темпо: истински пристан на спокойствието след Карабас и потискащия разговор с Гмуреца. Траз го чакаше на входа.

— Какво каза той?

— Че Анахо е престъпник и че съм дошъл тук, за да го използвам. Какво можех да отговоря?

Траз стисна устни.

— А Анахо?

— В Стъкления блок е. Гмуреца каза, че там лесно се влиза, но изход няма — Рейт закрачи напред-назад под навеса. Спря при вратата и се загледа към исполинския правоъгълен силует. — Ще помолиш ли Дейне Заре да дойде при нас?

След малко старецът се появи.

— Посещавал ли си някога Стъкления блок? — попита го Рейт.

— Много отдавна.

— Гмуреца ми каза, че е възможно да се спуснеш по въже от залата за посетители.

— Ако търсиш сложен начин за самоубийство.

— Можеш ли да ми намериш експлозив, достатъчно мощен, за да взриви навес, десет пъти по-голям от този тук? В количество, което да мога да пренеса.

Дейне Заре помисли малко и кимна.

— Почакай тук.

След около час се върна с две глинени делви.

— Ето ти експлозива и фитилите. Контрабандна стока, ще те помоля да не казваш откъде си го взел.

— Тема, която не смятам да обсъждам с когото и да било — отвърна Рейт. — Или поне се надявам.