Джак Ванс
Слуги на уонките (3)

3.

Когът „Варгаз“, със заоблена кърма и висока носова кула, се поклащаше лениво, привързан с въжета за кея. Като всичко останало на Тчай, всеки негов детайл бе прекалено натруфен и ненужно подчертан. Извивката на корпуса бе пищна, бушпритът стърчеше към небето, платната — безочливо нашарени с кръпки.

Цветето на Кат придружи мълчаливо Рейт, Траз и Анахо на борда на „Варгаз“, следвана от носач, който тикаше багажа й на количка.

Половин час по-късно на пристана се появи и Дордолио. Той огледа за минута-две „Варгаз“, сетне прекоси трапа. Размени няколко думи с капитана и хвърли една малка кесия на масата. Капитанът се намръщи изпод рунтавите си вежди, но ако имаше някакви възражения, запази ги за себе си. Отвори кесията, преброи секвините и изглежда, откри някакво несъответствие, което не пропусна да сподели. Дордолио бръкна с отегчен вид в друга кесия, извади исканата сума и капитанът посочи с дебел палец към кърмовата кула.

Дордолио подръпна мустак и вдигна очи към небето. Сетне слезе на кея и махна на двама носачи, които го чакаха с багажа. После, след официален поклон към Цветето на Кат, се отдалечи към отсрещните перила, откъдето зарея мрачен поглед към Дуан Жер.

Още петима пътници се качиха на борда — дребен, охранен търговец с меланхолично сив кафтан и висока цилиндрична шапка и мъж от Облачните острови със съпругата си и двете си дъщери — свежи и фини създания с бледа кожа и оранжева коса.

Час преди пладне „Варгаз“ вдигна платна, отвърза въжетата и се отдалечи от кея. Покривите на Коуд се превърнаха в тъмнокафяви призми, наредени върху планинския склон. Екипажът опъна платната, нави и завърза въжетата и накрая извади от трюма един малък грубо излят топ и го монтира на предната палуба.

— От какво се страхуват? — обърна се Рейт към Анахо. — От пирати?

— Обикновена предпазна мярка. Докато топът се вижда, пиратите ще стоят надалеч. Няма от какво да се боим, те рядко се навират из Драскадия. Далеч по-голям риск ще е храната. Но капитанът ми изглежда човек, привикнал с добрия живот, а това е положителен признак.

През целия следобед корабът се носеше леко по вълните. Дуан Жер беше спокоен и ги радваше с перлените си отблясъци. Бреговата линия изчезна постепенно на север, не се виждаха други кораби. Дойде залез-слънце — поредният тъжен и необичайно красив пейзаж, обагрен в тъмнокафяво и кехлибарено; излезе прохладен бриз, който накара водата да бълбука около вълнореза и под кърмата.

Вечерята беше проста, но вкусна — късчета изсушено и подлютено месо, салата от сурови зеленчуци, пастет от пасирани насекоми, туршия и разредено бяло вино, което им наливаха от дамаджана от зелено стъкло. Пътниците се хранеха в предпазливо мълчание, на Тчай непознатите са обект на инстинктивна подозрителност. Капитанът нямаше подобни задръжки. Ядеше и пиеше с видимо удоволствие и разведряваше обстановката с шеговити подмятания, спомени от предишни пътувания и насмешливи предположения относно заниманията на всеки един от пасажерите — представление, което постепенно размрази атмосферата. Илин-Илан хапна съвсем малко. Тя мяташе презрителни погледи на двете момичета и изглежда, остана подразнена от предизвикателно оранжевите им коси и стройните им тела. Дордолио седеше настрана, не обръщаше особено внимание на приказките на капитана, но от време на време също поглеждаше двете момичета и сучеше мустак. След вечеря той отведе Илин-Илан на носа, където двамата се полюбуваха на фосфоресциращите морски змиорки, стрелкащи се от двете страни на кърмата. Останалите насядаха на пейките покрай високия квартердек и подхванаха тихи разговори, докато розовата Аз и синята Браз се издигаха бавно в небето, оставяйки издължени дири върху морската шир.

Един по един пътниците се прибраха в каютите си и скоро след това корабът остана в ръцете на кормчията и вахтения.

 

 

Дните се нижеха един след друг — студени сутрини, в които морето бе забулено в ослепителна мъгла, горещо пладне, през което Карина 4269 пъплеше бавно към своя зенит, прохладни вечери и тихи нощи.

„Варгаз“ се отби за кратко в две малки пристанища на брега на Хорасин: селца, потънали в зеленината на гъсти дървета. Корабът разтовари кожи и метални сечива, взе на борда чували с ядки, буци желирани плодове и вързопи от красива розово-черна дървесина.

След като напусна Хорасин, „Варгаз“ навлезе в Драскадския океан и пое курс право на изток покрай екватора, едновременно да се възползва от течението и да избегне неприятните атмосферни условия на север и юг.

Ветровете бяха непостоянни, корабът се клатушкаше мързеливо върху почти неуловимото мъртво вълнение. Пътниците се забавляваха по най-различни начини. Хейзари и Едве, момичетата с рижи коси, мятаха обръч на пръчка и се закачаха с Траз, докато не го накараха да се присъедини към тях. Рейт научи останалите да събарят кегли, игра, която бе възприета с ентусиазъм. Пало Барба, бащата на двете момичета, заяви, че бил учител по фехтовка, и двамата с Дордолио се дуелираха по един час всеки ден — Дордолио, гол до кръста и прихванал косата си с черна панделка. Кавалерът размахваше оръжието си с очевидна вещина и нанасяше поредица от блестящи и силни удари. Пало Барба не беше толкова превзет и поставяше ударението върху правилната стойка и точността на изпълнението. Рейт нерядко присъстваше на двубоите и веднъж дори прие поканата на Пало Барба да се дуелира с него. Шпагата, която му подадоха, бе малко по-дълга и прекалено гъвкава, но той успя да се справи, без да се изложи. Забеляза, че Дордолио прави критични бележки пред Илин-Илан, и по-късно Траз, който го бе чул, съобщи на Рейт, че според кавалера техниката му била наивна и ексцентрична.

Рейт сви рамене и се захили. Дордолио не беше човек, когото да приеме на сериозно.

На два пъти в далечината се появяваха платна, в единия случай издължената и черна моторна галера промени рязко курса си, сякаш имаше злостни намерения.

Рейт огледа галерата през визоскопа. Дузина високи жълтокожи мъже със сложно засукани черни тюрбани на главите стояха на палубата, загледани към „Варгаз“. Рейт съобщи за наблюденията си на капитана, който махна небрежно с ръка.

— Пирати. Няма да ни обезпокоят — рискът е твърде голям.

Галерата премина на около миля южно от тях, обърна се и изчезна на югозапад.

Два дни по-късно в далечината се появи остров: щръкнала насред океана планина с плаж, скрит под надвиснали дървета.

— Гозед — обяви капитанът, когато Рейт го попита за името. — Ще спрем за един ден. Идвал ли си тук?

— Никога.

— Странно наистина. Но от друга страна — капитанът огледа внимателно Рейт, — нищо чудно. Всъщност няма как да знаеш със сигурност. Нали страдаш от амнезия?

— Не обичам да говоря за това — престори се на смутен Рейт. — Нито да обсъждам мненията на другите за мен.

— Още една странна привичка — поклати глава капитанът. — Знаеш ли, мъча се и не мога да определя коя е твоята родина. Не съм виждал такива като теб.

— Аз съм пътешественик — заяви Рейт. — Скитник, каквито сте всички на този кораб.

— За един пътешественик понякога проявяваш необяснимо невежество. Какво пък, да се съсредоточим върху Гозед.

Островът постепенно набираше височина на фона на небето. Рейт вдигна визоскопа и забеляза един район покрай брега, където дърветата бяха обрулени и очистени от клони така, че подобно на пръти, те подпираха по една, две или три кръгли къщурки. Земята под тях, бе посипана с равен слой сив пясък, почистен с гребло, ако се съдеше по равномерните успоредни дири. Анахо също огледа селцето през визоскопа.

— Точно каквото очаквах.

— Идвал ли си в Гозед? Капитанът намекна за нещо загадъчно, свързано с това място.

— Няма никаква загадка. Тукашните хорица са силно набожни, те се прекланят пред морските скорпиони, които се срещат из околните води. Доста едри екземпляри, между другото, на ръст колкото човешки бой, поне така са ми казвали.

— А защо къщите им са толкова нависоко?

— Нощем скорпионите излизат на пясъка да снасят яйцата си и го правят, като ги забиват с помощта на жило в жив гостоприемник — най-често жена, оставена на брега с тази цел. Яйцата се излюпват и Майката на боговете бива изядена от ларвата. В последния стадий, когато болката и религиозният екстаз предизвикват странно психично състояние у Майката, тя изтичва на брега и се хвърля в морето.

— Жестока религия.

Дирдирчовекът кимна в знак, че е съгласен.

— Но като че ли напълно задоволява местните жители. Биха могли да се откажат от вярванията си, когато пожелаят. Получовеците по принцип са податливи на подобни перверзни.

Рейт не можа да сдържи усмивката си и Анахо го погледна изненадано.

— Мога ли да попитам за причината на твоето весело настроение?

— Хрумна ми, че връзката между дирдирхората и дирдирите донякъде наподобява тази на гозедци с техните скорпиони.

— Не забелязвам никакво сходство — възрази малко троснато Анахо.

— Достатъчно е да опростим условието: и едните, и другите са жертви на нехуманоидни същества, които използват хора за своите практически нужди.

— Ба! — ядоса се Анахо. — За сетен път се убеждавам, че нещо не е наред в главата ти — той се дръпна рязко и се отдалечи, малко по-нататък се подпря на перилата и втренчи поглед в морската шир. Рейт предполагаше, че го измъчват мисли, някои от които се спотайват дълбоко в подсъзнанието му.

„Варгаз“ се насочи предпазливо към брега, завъртя се по протежение на покритата с черупки и раковини скала и спусна котва. Капитанът слезе на брега с малка лодка, пътниците го наблюдаваха, докато разговаряше с малобройна група мъже с неприветливи изражения, белокожи, съвсем голи, ако се изключеха сандалите и лентите, с които бяха прихванали дългите си металносиви коси.

Скоро очевидно беше постигнато някакво съгласие и капитанът се върна на „Варгаз“. След не повече от половин час към кога се доближиха две рибарски ладии. Капитанът и помощникът оборудваха въжен кран, с помощта, на който натовариха в трюма вързопи с лико и намотано въже, други чували и сандъци бяха свалени в ладиите. Два часа след пристигането си на Гозед „Варгаз“ разпъна платна, вдигна котва и се насочи към Драскадския океан.

След вечеря пътниците се разположиха на малката предна палуба пред носовата кула под люшкащата се светлина на запаления фенер и подхванаха разговор за жителите на Гозед и тяхната религия. Вал Дал Барба, жената на Пало Барба и майка на Хейзари и Едве, смяташе обредите им за дивашки.

— Защо трябва да има само Майки на божествата? Защо тези мъже с каменни лица не слязат на брега и не се превърнат в Отци на бога?

Капитанът се закиска.

— Явно са запазили тази чест за дамите.

— В Мурген подобно нещо е невъзможно — заяви добродушно търговецът. — Ние плащаме десятък на жреците, те поемат отговорността да умилостивят Бисме, с което проблемите ни са решени.

— Всяка система си има свои предимства и недостатъци — съгласи се Пало Барба. — Тази година се записахме в Пансоматичния гностицизъм и ще ви кажа, че това е религия с много достойнства.

— Лично аз предпочитам тутеланиците — намеси се Едве. — Достатъчно е да си кажеш молитвата и си приключил със задълженията за деня.

— Тутеланиците са ужасно досадни — възрази Хейзари. — Толкова много неща за запомняне! Спомни си само онзи отвратителен Събор на душите, на който жреците се държат толкова фамилиарно. Пансоматичните гностици са далеч по-добри.

Дордолио се изсмя снизходително.

— Това е, защото не желаете да ставате ревностни последователи. Аз лично клоня в другата посока. Доктрината на яо, разбира се, е в известна степен еклектична, ще е по-ясно, ако се каже, че в хода на всеки цикъл отделните страни на непознатото получават възможност да се проявят и по такъв начин, докато следваме новия цикъл, ставаме свидетели на поредното богоявление.

Анахо, все още малко нацупен от сравнението на Рейт, вдигна глава от другия край на масата.

— Интересно, какво ще каже по въпроса Адам Рейт, този ерудиран етнолог? Какви теософски прозрения ще сподели с нас?

— Никакви — отвърна Рейт. — Или съвсем скромни, ако ми позволите. Винаги съм мислил, че човекът е неотделим от своята религия. Непознатото съществува въпреки нас. Всеки човек проектира върху пустотата образа на собствената си представа за света. Той дарява творението си със своята воля и поведение. Когато един силно вярващ човек споделя религията си, той всъщност обяснява себе си. Когато противоречим на някой фанатик, той усеща, че мирогледът му е заплашен, и реагира с крайност и насилие.

— Интересно! — плесна с ръце охраненият търговец. — А атеистът?

— Той не проектира никакво изображение върху празния екран. Възприема космическите загадки като феномени сами по себе си и не изпитва желание да им нахлузва човешки или не дотам човешки маски. Във всичко останало взаимовръзката между човека и формата, която той придава на непознатото, за да може да придобие по-разбираем и удобен за възприемане вид, е съвсем точна.

Капитанът вдигна бокала с вино към светлината на фенера и я изля в гърлото си.

— Може би си прав, но малцина биха се съгласили напълно с теб. Познавам най-различни хора, разхождал съм се из дирдирски градове, в градините на сините часки и замъците на уонките. Имам представа какви са техните обитатели и хуманоидните им помощници. Пътувал съм до шестте континента на Тчай, сприятелявал съм се с хиляди мъже, прелъстявал съм хиляди жени, убивал съм хиляди врагове, познавам яоси, бинти, валалукиани, шемолеи, а също и степни чергари, хора от блатата, островитяни, канибали от Ракх и Кислован, откривал съм различия и прилики между всички тях. Всички се стремят да изкопчат максималното от живота, преди накрая да умрат. Никой не печели повече от останалите, имайки предвид предизвестения финал. Ще питате кой е моят бог? Добрият стар „Варгаз“! Разбира се! Както обясни Адам Рейт, той е моята проекция за света. Когато „Варгаз“ стене сред бурните вълни, аз потрепервам и стискам зъби. Когато се плъзгаме по равната шир, под розовата и синята луна, аз свиря на лютня, пристягам челото си с червена панделка и пия вино. Двамата с „Варгаз“ служим вярно един на друг и в деня, когато той потъне в дълбокото море, ще го последвам, без да се замисля.

— Браво! — провикна се фехтувачът Пало Барба, който също беше голям почитател на виното. — Знаеш ли, че това е и моето верую? — той измъкна шпагата и я вдигна високо, за да може светлината на фенера да заблести върху равната повърхност на острието. — Каквото е „Варгаз“ за капитана, това е сабята за мен!

— Татко! — провикна се рижата му дъщеря Едве. — А през цялото време твърдеше, че си разумен пансоматист!

— Ако обичаш, прибери острието — намеси се Вал Дал Барба, — преди да си отсякъл нечие ухо.

— Кой? Аз? Майсторът на шпагата? Как можеш да си представиш подобно нещо? Какво пък, щом настояваш. Ще разменя това парче стомана за още една каничка вино.

Разговорът продължи. Дордолио прекоси с клатушкаща се походка палубата и застана до Рейт. Наведе се и прошепна:

— Изненадан съм да срещна скитник толкова умел в беседите и изискан в заключенията.

Рейт се усмихна на Траз.

— Скитниците невинаги са тъпаци.

— Ти ме озадачаваш — призна Дордолио. — От коя степ по-точно произхождаш? Кое е твоето племе?

— Моята степ е много далече, племето ми е разпръснато навсякъде.

Дордолио подръпна замислено мустак.

— Дирдирчовекът смята, че страдаш от амнезия. Според принцеса Син нефрит ти се представяш за човек от друг свят. Чергарчето, което те познава най-добре, не казва нищо по въпроса. Признавам, че всичко това възбужда любопитството ми.

— Качество, което говори за деен ум — изтъкна безстрастно Рейт.

— Така е, така. Нека ти задам един, признавам откровено, абсурден въпрос — Дордолио огледа Рейт предпазливо с крайчеца на окото. — Настина ли вярваш, че произхождаш от друг свят?

Рейт се засмя, докато търсеше подходящ отговор.

— Съществуват четири възможности — заяви той. — Ако наистина съм от друг свят, бих могъл да отговоря с „да“ и „не“. В първия случай ще предизвикам безпокойство. Във втория ще накърня собственото си достойнство. Третата възможност е да съм луд. Четвъртата вероятност е единствената, която ще сметнеш за напълно нормална. Но както сам каза, въпросът ти е абсурден.

Дордолио продължаваше да тегли крайчеца на мустака си.

— Да не би, по някаква странна прищявка на съдбата, да си член на „култа“?

— Вероятно не. За кой „култ“ става дума?

— На пламенните реформатори, които доведоха в предишния цикъл до разрушаването на два от най-великолепните ни градове.

— Доколкото знам, атаката е извършена от неизвестен злосторник.

— Няма значение, „култът“ предизвика нападението, следователно те са причината.

Рейт поклати глава.

— Не разбирам! Неизвестен враг разрушава вашите градове, но огорчението и омразата ви не са насочени към него, а срещу група млади хора, отдадени на опознаването на света. Струва ми се, че насочвате чувствата си не към когото трябва.

Дордолио го огледа хладно.

— Забележките ти понякога са на границата на заяждането.

Рейт се разсмя.

— Не им обръщай внимание. Не зная нищо за този ваш „култ“. Колкото до мястото, откъдето произхождам, предпочитам да твърдя, че не го помня.

— Странна липса на познания, когато по много други въпроси изглеждаш страстно привързан към своето мнение.

— Чудя се защо упорстваш да узнаеш истината — завъртя глава Рейт. — Добре де, какво ще кажеш, ако заявя, че идвам от далечен свят?

Дордолио прехапа устни и премигна на светлината на фенера.

— Не съм мислил за това. Какво пък, прав си, да оставим този разговор. Но ще ти призная, че идеята ми се струва страшничка: древният свят на хората!

— Страшничка? Защо?

Дордолио се засмя неловко.

— Човечеството притежава тъмна половина, то е като камък, притиснал мека почва. Горната му, обърната към слънцето страна е чиста, но преобърнеш ли го, отдолу ще видиш кал и пълзящи гадинки… Ние, яосите, го знаем твърде добре. Но за всичко си има лек и той се нарича аули. Стига приказки! — Дордолио разкърши рамене, завъртя глава и продължи с типичния си, снизходителен тон: — Разбрах, че си твърдо решен да посетиш Кат. Какво смяташ да правиш там?

— Още не зная. Все някъде трябва да живея, защо да не е в Кат?

— Не е никак лесно за един чужденец. Сдружаването с двореца е трудна работа.

— Странно е да кажеш такова нещо. Цветето на Кат твърдеше, че баща й ще ни посрещне с разтворени обятия в двореца Син нефрит.

— Етикецията изисква да прояви гостоприемство, но не можеш да разчиташ да живееш в двореца Син нефрит, също както не би могъл да живееш на дъното на океана само защото някоя риба те е поканила там.

— И какво ще ми попречи?

Дордолио сви рамене.

— Никой не обича да се прави на глупак. Поведението е дефиниция на живота. Но какво знае един скитник за типовете поведение?

Рейт не знаеше какво да отговори.

— Има хиляди подробности, които се съчетават в образа на един кавалер — продължи Дордолио. — В академията ни учат как да се обръщаме към висшестоящите и към онези, които стоят по-ниско от нас, какви сигнали да подаваме и възприемаме от околните, как да оформяме мислите си — за последното ще се призная в известна слабост. Инструктират ни как да държим оръжието, учат ни на принципите за дуелиране, тъпчат ни главите с генеалогия и хералдика, опознаваме финеса на облеклото и още стотици други неща. Може би смяташ всички тези познания за твърде произволни?

— Банални е по-точната дума — подметна Анахо, който стоеше наблизо.

Рейт очакваше хладен отговор или най-малкото смразяващ поглед, но Дордолио само повдигна с безразличие рамене.

— Какво пък, може би твоят живот е изпълнен с по-важни неща. Или този на фехтувача и търговеца. Никога не забравяй, че яосите са прочути с песимизма си! Аули е постоянна заплаха, ние вероятно сме далеч по-меланхолични, отколкото изглеждаме. Опознали изначалната безсъдържателност на съществуването, ние величаем трепкащата жизненост, над която единствено притежаваме власт, и извличаме пълно и максимално удоволствие от всеки възможен случай, като настояваме това да бъде съпътствано с присъщите формалности. Банални? Упадъчни? Кой е този, дето се справя по-добре?

— Добре де, разбрах те — махна с ръка Рейт. — Но защо смяташ, че песимизмът е отговор на всичко това? Защо не се опитате да разширите своите хоризонти? Струва ми се, че приемате разрушаването на вашите градове с необяснимо безразличие. Отмъщението не е най-благородната постъпка, нито пък сляпото подчинение.

— Ха! — възкликна възмутено Дордолио. — Как може един варварин да вникне в същността на бедствието и неговите последици? Реформаторите в преобладаващата си част потърсиха убежище в аули, ала действията им доведоха обществото ни до крайна възбуда. Цялата ни енергия е насочена към това. Ако беше от благороден род, щях да те пронижа в сърцето за подобно оскърбление.

Рейт се засмя.

— Тъй като нисшият ми произход ме опазва от възмездие, нека ти задам още един въпрос: какво е аули?

Дордолио размаха ръце.

— Варварин, страдащ от амнезия! Не мога да разговарям повече с теб! Питай дирдирчовека — той е по-търпелив от мен — и Дордолио се отдалечи с гневна стъпка.

— Безсмислена проява на чувства — отбеляза спокойно Рейт. — Питам се обаче с какво го ядосах?

— Засрами го — обясни Анахо. — Яосите са чувствителни към срама както очната ябълка към песъчинка. Загадъчни врагове разрушават техните градове, подозират дирдирите, но не смеят да ги обвинят открито и трябва да се задоволят с безсилния си гняв и срама. Тъй като това е типично за тях, то неизменно ги предразполага към аули.

— Което е?

— Убийство. Засегнатият човек — този, който изпитва срам — убива колкото се може повече хора, от всякакъв пол, възраст и независимо от връзките си с тях. След това, когато вече не е в състояние да убива повече, той се предава и потъва в апатия. Наказанието му е ужасяващо и много драматично и просветлява цялата нация, която се стича на мястото на екзекуцията. Всяка от тези екзекуции притежава свой собствен стил и атмосфера и по правило е съпроводена с неистови болки, вероятно доставящи удоволствие на жертвата. Обичай, който владее всички сфери от живота в Кат. Още една причина дирдирите да смятат получовеците за безумци.

Рейт изсумтя.

— С други думи, с появата си в Кат рискуваме да станем жертви на подобно убийство.

— Рискът е незначителен. В края на краищата подобен акт не е всекидневие — Анахо огледа палубата. — Но май стана доста късно — той пожела на Рейт лека нощ и се прибра в своята каюта.

Рейт остана при перилата, загледан в черните води на океана. След кръвопролитията в Пера Кат му се струваше тих и уютен пристан, цивилизована страна, в която може би ще успее да построи своя мечтан кораб. Сега обаче и тази възможност сякаш се отдалечаваше.

Някой застана до него — Хейзари, по-голямата от двете рижи дъщери на Пало Барба.

— Изглеждаш толкова тъжен. Какво те измъчва?

Рейт сведе поглед към бледия овал на лицето й: прекалено дръзко за възрастта, макар в този момент да излъчваше самата невинност — а може би не само невинност, а и кокетство? Рейт преглътна първите думи, които му дойдоха на езика. Момичето без никакво съмнение бе много привлекателно.

— Защо не си в леглото със сестра си Едве? — попита той.

— О, ясно защо! Тя също не е в леглото. Седи с твоя приятел Траз на квартердека и му вади душата за какво ли не. Бива я повече от мен да флиртува.

„Бедният Траз“, помисли си Рейт.

— А какво ще кажат баща ти и майка ти? Няма ли да се безпокоят за вас?

— Какво ги интересува? На нашата възраст и те са правили каквото им хрумне, нали така?

— Предполагам. Разни места, разни обичаи, нали знаеш?

— А как е при вас? Твоите сънародници какви обичаи имат?

— Двусмислени и твърде сложни — отвърна Рейт. — С голяма доза вариации.

— Същото като при облачните островитяни — подхвърли Хейзари и неусетно скъси дистанцията. — Ние пък поставяме любовта на първо място. Какво да се прави, такива са естествените закони на природата, нали?

— Не може да се спори по това — съгласи се Рейт и споходен от неочакван импулс, целуна красивото личице. — И все пак не бих искал да си имам неприятности с баща ти, каквото и да казват естествените закони. Той е опитен фехтувач.

— Не бери грижа за това. Но ако ти трябва потвърждение, със сигурност още не е заспал.

— Не зная какво точно бих искал да го попитам — промърмори Рейт. — Какво пък, след като уточнихме тези въпроси…

Двамата се отправиха към предната палуба, откъдето зареяха погледи на юг из океана, Аз висеше ниско на запад, очертавайки алея от аметистови призми върху водата. Момиче с рижи коси, пурпурна луна, кораб, сякаш излязъл от приказките насред огромен океан — готов ли е да замени всичко това за Земята? Отговорът би трябвало да е „да“. И все пак, защо да отрича красотата на мига? Рейт целуна момичето малко по-страстно от предния път и в този миг от сянката на котвената макара изскочи невидима досега фигура и се отдалечи с отчаяна припряност. В полегатата лунна светлина Рейт позна Илин-Илан, Цветето на Кат… Пламът му внезапно угасна и той хвърли изпълнен със съжаление поглед към кърмата. Всъщност, защо да изпитва вина? Тя отдавна му бе дала да разбере, че някогашната им връзка е приключила. Рейт се наведе отново към оранжевокосото момиче Хейзари.