Джак Ванс
Слуги на уонките (10)

10.

На следващата сутрин Рейт използва един от допотопните яоски телефони, за да се свърже с двореца Син нефрит, и поиска да разговаря с Хелсе.

— Нали ми обеща, че ще прекратиш договора с компанията на убийците?

— Договорът е прекратен. Научих, че възнамеряват да предприемат собствени действия, с което ще трябва да се справяш сам.

— Именно — въздъхна Рейт. — Напускаме Сетра незабавно и се нуждаем от помощта на лорд Чизанте.

Хелсе издаде неопределен звук.

— Какви са ти плановете?

— Единствено да се измъкна жив от града.

— Тръгвам веднага. Ще ви откарам до една периферна станция за вагонетки. От Верводей всеки ден потеглят кораби към различни краища на света, не се съмнявам, че ще намерите нещо подходящо.

— Ще бъдем готови до обяд или малко преди това.

Рейт пое пешком към Серкада, като по пътя взе всички възможни предпазни мерки, и пристигна на срещата почти уверен, че не е бил проследен. Зарфо вече го очакваше, прибрал бялата си коса в боне, черно като лицето му. Той незабавно го отведе в избата на една бирария. Настаниха се край каменна маса, Зарфо махна на един чирак да им донесе големи каменни чаши с горчив ейл.

След като отпиха, локхарят заговори делово.

— Преди да зачеркна досегашния си живот заради едно безумно начинание, покажи ми цвета на парите.

Без да говори, Рейт хвърли на масата десет снопчета сияещи пурпурни секвини.

— Аха! — провикна се Зарфо Детуайлер. — Каква красива гледка! Тези за мен ли са? Ще ги прибера веднага, за да не им се случи нещо лошо.

— А теб кой ще пази? — попита Рейт.

— Тихо, момко, тихо — озъби се локхарят. — Щом приятели не могат да се разберат в избата на бирария, какво ще стане, ако ги сполети нещастие?

Рейт прибра парите в портфейла си.

— Нещастието вече ни сполетя. Убийците са обезпокоени от вчерашната история. Но вместо да отмъстят на теб, сега заплашват мен.

— Да, с тези типове трудно се излиза на глава. Ако искат пари, не им давай. Човек винаги може да се бие за живота си.

— Предупредиха ме да не напускам Сетра, докато не изберат подходящия момент, в който да ме убият. Въпреки това предлагам да тръгнем колкото се може по-скоро.

— Хитро! — Зарфо гаврътна бирата и тропна с каменната халба върху масата. — Но как смяташ да се изплъзнеш на убийците? Те несъмнено следят всяко твое движение.

Рейт подскочи от някакъв шум само за да установи, че чирачето е донесло на Зарфо нова халба. Чернокожият пъхна нос в чашата, за да скрие усмивката си.

— Убийците са прословути с упоритостта си, но все ще намерим някакъв начин да ги надхитрим. Връщай се в твоя хотел и се приготви. По пладне ще дойда при теб и ще видим какво може да се направи.

— По пладне? Чак тогава?

— Какво значение има час или два? Трябва да приключа с някои дела.

Рейт се върна в хана, където Хелсе вече беше пристигнал с черната лимузина. Атмосферата беше напрегната и враждебна, при вида на Рейт яосът скочи на крака.

— Времето не чака, а съм тук отдавна! Ела, ако не побързаме, ще изпуснем следобедната вагонетка за Верводей!

— Не смяташ ли, че точно това очакват убийците? Планът ти е лишен от въображение.

Хелсе повдигна раздразнено рамене.

— Имаш ли по-добра идея?

— Бих искал да изпробвам една.

— Лорд Чизанте няма ли въздухолет? — намеси се невъзмутимо Анахо.

— В момента е повреден.

— А друг не може ли да се намери?

— За подобна работа? Съмнявам се.

Изминаха пет минути. Хелсе отново взе думата.

— Колкото повече чакаме, толкова по-малко време ти остава — той посочи към прозореца. — Виждаш ли двамата мъже с кръгли шапки? Чакат те да излезеш. Сега вече не можем да използваме и колата.

— Иди и им кажи да си вървят — предложи Рейт.

— Не и аз — разсмя се Хелсе.

Измина още половин час. Зарфо влезе с наперен вид във фоайето и поздрави групата с махване на ръка.

— Готови ли сме?

Рейт посочи убийците на площада.

— Очакват ни.

— Отвратителни създания — съгласи се Зарфо. — Само в Кат търпят такива — стрелна с крайчеца на окото Хелсе. — Този защо е тук?

Рейт обясни обстоятелствата, Зарфо погледна към Овала.

— Това ли е въпросната кола — черната лимузина със сребристосиния кръст? Ако е така, няма нищо по-просто. Ще отпътуваме с нея.

— Няма да се получи — възрази Хелсе.

— И защо? — попита Рейт.

— Лорд Чизанте не би искал да се забърква в подобна история, нито пък аз. Току-виж гилдията реши да издаде и на мен присъда.

Рейт се разсмя горчиво.

— А кой пръв ги потърси? Тръгваме към колата, ще караш като луд.

Хелсе се поколеба, огледа се намусено, сетне кимна.

— Щом настояваш.

Групата напусна хана и се запъти към колата. Убийците ги приближиха.

— Господине, струва ми се, че вие сте Адам Рейт?

— И какво, ако съм?

— Може ли да попитаме къде отивате?

— В замъка Син нефрит.

— Точно така — потвърди безизразно Хелсе.

— Надяваме се, че си давате сметка за наказанието, в случай че престъпите правилата?

— Да, естествено.

Убийците размениха няколко, думи шепнешком и единият от тях заяви:

— В такъв случай смятаме, че ще е най-добре, ако ви придружим.

— Няма място — заяви хладно Хелсе.

Убийците не му обърнаха внимание. Единият от тях тръгна към лимузината. Зарфо го дръпна за ръкава. Убиецът го погледна през рамо.

— А аз съм локхар — съобщи му Зарфо и го зашлеви с опакото на ръката си така, че го събори на земята. Вторият убиец го изгледа втрещено, после извади пистолет. Острието на Анахо пропя във въздуха и се впи в гърдите на убиеца. Първият все още се опитваше да се изправи, Зарфо го изрита с ужасна сила в брадичката, той тупна по очи и остана да лежи неподвижно.

— В колата — нареди Зарфо. — Време е да изчезваме.

— Какво фиаско — прошепна Хелсе. — Аз съм опозорен.

— Да се махаме от Сетра — провикна се Зарфо. — Ще изберем някой по-рядко използван път.

Лимузината се понесе по тесни улички и не след дълго излезе в полето.

— Къде ни караш? — попита Рейт.

— Във Верводей.

— Глупости! — изсумтя Зарфо. — Карай на изток, в провинцията. Ще слезем до река Джинга и от там ще се спуснем до Кабасас.

Хелсе се опитваше да ги вразуми.

— На изток има само пущинаци. Колата ще затъне. Ще изчерпим енергоклетките.

— Какво значение?

— За теб може да няма. Но аз как ще се върна в Сетра?

— Това ли смяташ да направиш след всичко, което се случи?

Яосът промърмори нещо под нос.

— Аз съм белязан човек. Ще ми поискат петдесет хиляди секвина, които не мога да платя — и всичко заради твоите безумни манипулации.

— Това са твои проблеми. Карай на изток — докато колата спре или пътят свърши.

Хелсе махна отчаяно с ръка.

Пътят се виеше из приказно красива равнина с лениви поточета и езерца от двете страни. Дървета с увиснали черни клони къпеха листа с цвят на тютюн в рекичките под тях. Рейт непрестанно поглеждаше назад, но нямаше и следа от преследвачи. Сетра скоро се скри в далечината зад тях.

Хелсе престана да мърмори и се съсредоточи върху пътя, като се озърташе напрегнато. Рейт внезапно се изпълни с подозрение.

— Я спри за малко! — нареди той.

Хелсе се озърна.

— Да спра ли? Защо?

— Какво следва нататък?

— Две планини.

— Защо пътят е в такова добро състояние? А същевременно няма никакво движение.

— Ха! — плесна се с длан по бедрото Зарфо. Планинският санаториум за умопобъркани! Бас държа, че е някъде тук.

Хелсе ги възнагради със злобна усмивка.

— Каза ми да карам до края на пътя и това правя. Струва ми се, че онова местенце ще е подходящо скривалище.

— Не и за мен — отвърна Рейт. — Ако обичаш, без повече подобни невинни грешки.

Хелсе стисна устни и отново извърна поглед към пътя. На следващото кръстовище зави на юг. Навлязоха в хълмист терен.

— Къде води този път? — попита Рейт.

— Към старите живачни мини, изоставени планински курорти и няколко ферми.

Колата навлезе в гора, покрита с черен мъх, и пътят се изви още по-стръмен. Слънцето се скри зад един облак и гората стана мрачна и усойна, след това отстъпи място на мъглива ливада.

Хелсе погледна индикатора.

— Имаме енергия само за още час.

Рейт посочи планините пред тях.

— Какво лежи оттатък?

— Пустош, обитавана от едно племе на име хокхар. Там е и Езерото на черната планина, откъдето черпи водите си Джинга. Пътят не е нито безопасен, нито лек. Но по него може да се напусне Кат.

Прекосиха ливадата. От двете страни се появиха дървета с дебели стебла и жълтеникави гъбести листа.

Пътят ставаше все по-разнебитен и на места беше запречен от паднали клони. От едната му страна се издигаше стръмна скална стена.

При една изоставена мина пътят неочаквано свърши. Почти в същия момент индикаторът на енергоклетките се спусна към долната граница. Колата спря с мъчително разтърсване, настъпи тишина, в която се чуваше само свистенето на вятъра.

Пътуващите огледаха оскъдния си багаж. Мъглата се разсея, слънцето озари планинския склон през високи облаци, обагряйки го в бакърено.

Рейт огледа планината, проследявайки една пътека нагоре по билото. Обърна се към Хелсе.

— Е, накъде сега? Към Кабасас или обратно за Сетра?

— За Сетра, естествено — младежът погледна тъжно колата.

— Пеша?

— По-добре, отколкото пеша за Кабасас.

— Ами убийците?

— Налага се да рискувам.

Рейт извади визоскопа и огледа пътя, по който бяха дошли.

— Не виждам преследвачи. Мисля, че… — той млъкна, забелязал изненадата на Хелсе.

— Какъв е този уред? — попита младият благородник.

Рейт обясни.

— Значи Дордолио е бил прав — поклати с почуда глава Хелсе.

— Не зная какво ти е казал Дордолио — отвърна Рейт, — освен че сме невежи варвари. Тук пътищата ни се разделят. Предай нашите поздрави на лорд Чизанте.

— Почакай малко — Хелсе погледна разколебано в посоката, където се намираше Сетра. — Кой знае, може пък в Кабасас да е по-безопасно. Убийците със сигурност ще хвърлят цялата вина върху мен — впери поглед в стръмния склон на планината и въздъхна мрачно. — Абсолютно безумие, казвам ви.

— Излишно е да ти напомняме, че не сме дошли тук по собствена воля — подсмихна се Рейт. — Е, време е да тръгваме.

Изкатериха се върху насипа пред входа на мината и надзърнаха в тунела, от който сълзеше червеникава слуз. Следи от стъпки водеха навътре. Бяха приблизително с човешки размери, но с формата на кегли или кратуни, на пет сантиметра пред стеснението личаха три отпечатъка от пръсти. Докато оглеждаше следите, Рейт почувства, че косата му настръхва. Наостри слух, но откъм тунела не идваше никакъв шум.

— Какви са тези отпечатъци? — обърна се към Траз.

— На бос фунг вероятно — дребен екземпляр. Или по-скоро на пнум. Следите са съвсем пресни. Наблюдавал ни е, докато сме се приближавали.

— Хайде да се махаме от тук — промърмори Рейт.

Час по-късно стигнаха билото на хълма и спряха, за да се полюбуват на панорамата. Земята на запад бе забулена в следобедна мараня и Сетра бе само разноцветно петно, като щрих на четка. Далече на изток блещукаше Езерото на черната планина.

 

 

Пътниците прекараха една зловеща нощ в покрайнините на гората, будени непрестанно от различни звуци: тихи, но вледеняващи писъци, потропвания като удари върху кухо дърво, коварния вой на нощните кучета.

Най-сетне настъпи сутринта. Закусиха с плодове от пътниче, след това продължиха по базалтовата козирка към дъното на гориста долина. Пред тях се простираше, равно и спокойно, Езерото на черната планина. Самотна рибарска лодка се носеше по повърхността и не след дълго се скри зад една скална издатина.

— Хокхари — обяви Хелсе. — Древните врагове на яосите. В наши дни се крият отвъд планините.

Траз вдигна ръка.

— Там има пътека.

Рейт погледна нататък.

— Не я виждам.

— И въпреки това е там, подушвам и дим от горящи дърва на разстояние около три мили.

Пет минути по-късно Траз закова на място.

— Няколко души се приближават.

Рейт напрегна слух, но не чу нищо. Ала наистина малко по-късно трима непознати се появиха на пътеката пред тях: високи, набити мъже с тънки ръце и крака, облечени в мръснобели ризи от груба тъкан и с малки шапчици от същата материя на главите. Те спряха веднага щом съгледаха пътниците, след това се обърнаха и отстъпиха назад по пътеката, като се оглеждаха страхливо през рамо.

След четвърт миля пътеката напусна гората и се насочи към мочурливия бряг на езерото. Селото на хокхарите се състоеше от наколни жилища и кей, който се простираше на стотина метра навътре във водата. В далечния край се виждаха десетина плоскодънни лодки. На брега се мотаеха петнайсетина мъже, които се озъртаха тревожно и размахваха войнствено къси ножове и арбалети.

Пътниците ги приближиха.

Най-високият и най-якият от хокхарите се провикна със смешно тънък и писклив гласец:

— Кои сте вие?

— Пътници за Кабасас.

Хокхарите ги изгледаха недоверчиво, след това вдигнаха глави към пътеката в планината.

— Къде са останалите от вашата група?

— Няма други, само ние сме. Можете ли да ни продадете лодка и малко храна?

Хокхарите свалиха оръжия.

— Тук храна се намира трудно — отвърна водачът. — А лодките са най-голямата ни ценност. Какво можете да ни предложите в замяна?

— Само шепа секвини.

— Какво полза от вашите секвини, след като трябва да идем в Кат, за да ги харчим?

Хелсе прошепна нещо в ухото на Рейт. Той се обърна към хокхарите:

— Добре тогава, ще си продължим по пътя. Чухме, че имало и други селца около езерото.

— Какво? Нима ще търгувате с дребни крадци и мошеници? Там всички са такива. Ще ви спасим от собствената ви глупост и ще направим отстъпка само за да не бъдем негостоприемни.

В края на краищата Рейт плати двеста секвина за лодка в поносимо състояние и провизии в количество, което според хокхарския вожд би трябвало да бъде достатъчно, докато стигнат Кабасас — няколко щайги със сушена риба, чувалче с корени, руло люта кора, пресни и сушени плодове. Срещу още трийсет секвина си осигуриха водач на име Цутсо, кръглолик, охранен младеж с широка усмивка. Цутсо заяви, че първата част от тяхното пътуване ще бъде най-опасната.

— В началото ще преминем праговете, след това Големия улей, нататък плаването вече е безпрепятствено.

По обяд, след като разпънаха едно малко платно, те напуснаха селцето на хокхарите и целия следобед се носеха по тъмните води към две скали, които бележеха края на езерото и началото на река Джинга. По залез-слънце лодката премина между скалите, върху всяка от които стърчаха руини, черни на фона на пепеляво кафявото небе. В подножието на дясната скала имаше неголяма ниша с каменист бряг — Рейт поиска да хвърлят котва там, за да прекарат нощта, но Цутсо отказа категорично.

— Тези замъци са обитавани от призраци. Нощем зли духове от древния Тчай скитат по брега. Да не искаш да ни се лепне някоя прокоба?

— Какво може да ни се лепне, ако призраците си стоят горе в замъците?

Цутсо го изгледа учудено и насочи лодката с твърда ръка към средата на течението. На миля по-надолу Джинга се разделяше около скалист остров и Цутсо откара лодката при него.

— Тук нищо от гората не може да ни стигне — обясни той.

Пътниците се навечеряха, изтегнаха се около огъня и през цялата нощ не бяха обезпокоявани от нищо, освен от тихи подсвирквания откъм гората и само веднъж, в далечината — от тъжния вой на нощните кучета.

На следващия ден преодоляха десетина мили с ужасяващи прагове, при което Цутсо безброй пъти оправда хонорара си, поне по преценка на Рейт. Междувременно гората се смали до бодливи шубраци, бреговете се оголиха и постепенно над всичко останало започна да доминира един нарастващ шум — мощен, оглушителен рев.

— Големият улей — обясни Цутсо. Реката изчезваше от ръб на стотина метра пред тях. Преди Рейт да успее да възрази или останалите да реагират, лодката се прехвърли през ръба.

— Всички готови! — извика Цутсо. — Това е Улеят. Наведете се към средата.

Тътнежът на водата почти заглушаваше гласа му. Лодката се спускаше през черна клисура и стените й се носеха от двете страни с шеметна скорост. Реката се бе превърнала във вибрираща тъмна повърхност, покрита с пяна, която сякаш бе застинала на място. Пътниците се приведоха, стараейки се да не обръщат внимание на подигравателната усмивка на Цутсо. Бясната надпревара продължи няколко минути, докато накрая се стовариха в огромна планина от пяна и когато излязоха от нея, озоваха се в спокойни води.

Стените на клисурата се издигаха на хиляда стъпки височина — кафеникав пясъчник, от който стърчаха издатини с цвят и консистенция на нишесте. Цутсо насочи лодката към островче от ситни камъчета.

— Тук се разделяме — обяви той.

— Тук? На дъното на каньона? — изгледа го учудено Рейт.

Цутсо посочи една пътека, която се виеше нагоре по склона.

— От тук до моето селце са пет мили.

— В такъв случай — отвърна Рейт — сбогом и искрени благодарности.

Цутсо махна небрежно с ръка.

— Няма защо. Хокхарите са великодушен народ, освен когато става въпрос за яосите. Ако бяхте такива, едва ли всичко щеше да протече тъй гладко.

Рейт неволно погледна към Хелсе, който мълчеше.

— Яосите ваши врагове ли са?

— От древността, когато са разрушили Хокхарската империя. Сега живеят от другата страна на планината, и по-добре за тях, защото можем да подушим всеки яо, както подушваме развалена риба — той скочи чевръсто на брега. — Нататък следва блатото. Ще стигнете безпрепятствено до Кабасас, освен ако не се изгубите в него или не ядосате блатните обитатели — Цутсо махна на изпроводяк и пое нагоре.

 

 

Лодката се плъзгаше през охрения сумрак, под небосвод, оцветен в алено и кафяво. През целия следобед стените на клисурата постепенно се раздалечаваха. По залез-слънце пътниците спряха на каменист бряг, на който прекараха една нощ в зловеща тишина.

На следващия ден реката излезе в широка долина, обрасла с високи жълтеникави треволяци. Хълмовете се отдръпнаха, растителността по брега стана гъста и буйна, обитавана от дребни животинки — полупаяци-полумаймуни, които хленчеха, скимтяха и изпускаха облаци нездравословно ухаеща течност към лодката. Реката ставаше все по-широка, към нея непрестанно се присъединяваха нови и нови потоци. Новият ден бе ознаменуван с появата на огромни дървета на единия бряг и по пладне лодката навлезе в непроходима и висока джунгла. Платното увисна, въздухът се изпълни с миризмата на влажна дървесина и разложени растения. По високите, клони на дърветата подскачаха зверчета, от мъгливия мрак под тях надзъртаха зъбати зурли, насекоми се носеха върху въздушни мехури, четирикрили създания пореха водната повърхност. Веднъж пътниците дочуха тежко пръхтене и тропот, при друг случай от гората долетя зловещо съскане, последвано от изплашени, предсмъртни писъци, но източниците на тези звуци оставаха скрити зад зелената стена.

Постепенно коритото на реката се разшири, а скоростта на течението отслабна, наизлязоха десетки дребни островчета, обрасли с гори, папрат и разперени като ветрила филодендрони. Веднъж Рейт зърна с крайчеца на окото нещо, което наподобяваше кану и в което се возеха трима младежи с щръкнали шарени прически, но когато извърна глава, за да ги огледа внимателно, видя само малък остров и не беше сигурен, дали ги е видял наистина. По-късно през този ден към тях се приближи змиеподобно чудовище с дължина двайсет стъпки, но след като ги последва за кратко, изглежда, изгуби интерес към лодката.

По залез пътниците устроиха лагер на брега на малък остров. Половин час по-късно Траз се озърна неспокойно и посочи на Рейт близкия храсталак. Чуха тихо шумолене, сподирено от неприятна миризма. Миг по-късно от храсталака изпълзя чудовището, което бе плувало край тях, и се нахвърли върху им със зловещ крясък. Рейт изстреля една от експлозивните си игли в разтворената му паст, главата му изригна, а тялото се нави на кравай, запъпли върху безброй крачета към реката и бавно потъна в нея.

Пътниците се настаниха изплашени край огъня. Хелсе наблюдаваше Рейт, докато прибираше игломета в торбата, и не успя да сдържи любопитството си.

— Откъде, ако мога да попитам, се сдоби с това оръжие?

— Животът ме научи — отвърна Рейт, — че искреността създава проблеми. Твоят приятел Дордолио ме смята за луд, Анахо предпочита да използва термина „страдащ от амнезия“. Така че, мисли каквото си искаш.

Хелсе прошепна, сякаш само на себе си:

— Какви странни истории щяхме да разказваме, ако всички говорехме само истината.

— Истината? — избухна в смях Зарфо. — Че кой има нужда от нея? Кой изобщо ще слуша подобни неща?

— Сигурно си прав — въздъхна Хелсе. — Но когато хората са обединени от обща и опасна цел, добре е да споделят тайните помежду си.

Траз, който откровено не харесваше яоса, го погледна с нескрита насмешка.

— За кого говориш? Лично аз нямам никакви тайни, нито опасни цели.

— Сигурно имаше предвид дирдирчовека — намигна подигравателно Зарфо.

Анахо поклати глава.

— Тайни? Не. По-скоро премълчани истини. Отчаяни цели? Пътувам с Адам Рейт, тъй като нямам какво друго да правя. Аз съм изгнаник сред полухората. Нямам друга цел, освен да оцелея.

— Аз имам една тайна — заяви с дяволита усмивка Зарфо, — и тя е мястото, където си държа париците. Моята цел? Също толкова скромна — два акра ливада край реката южно от Смаргаш, колибка под едно чарлишово дръвче, кротка женица, която да ми прави чай. Препоръчвам ви да си изберете нещо подобно.

Хелсе се усмихна едва забележимо, загледан в трепкащия огън.

— А моите мисли до една са тайни — волю-неволю. Колкото до целите — ако се върна някога в Сетра и успея да се разбера с гилдията на наемните убийци, ще бъда напълно доволен.

Рейт погледна нагоре, към облаците, които закриваха звездите.

— Аз пък ще бъда доволен, ако остана сух до сутринта.

Групата пренесе лодката на сушата, преобърна я и направи заслон от платното. Заваля дъжд, който потуши огъня и образува локви под лодката.

Най-сетне дойде зората — забулено от дъжда кехлибарено сияние. По обяд, когато облаците се разпръснаха, пътниците отново спуснаха лодката в реката, натовариха провизиите и поеха на юг.

Джинга продължаваше да се разширява, докато бреговете й се превърнаха в тъмни контури. Отмина следобедът, а залезът беше като необятен хаос от черно, златисто и кафяво. Плавайки бавно в здрача, пътниците се озъртаха за подходящо място, където да спрат. Близкият бряг бе тинест и непроходим, но най-сетне, когато последните пурпурни лъчи угаснаха, те съгледаха едно пясъчно хълмче, на което прекараха нощта.

На следващия ден навлязоха в блатата, Тук Джинга се разделяше на десетки канали и се влачеше лениво между обрасли с тръстика островчета. Тази нощ пътниците прекараха в лодката. Привечер на следващия ден стигнаха покрита със ситни камъни дига, която се издигаше и снишаваше, образувайки верига от скалисти острови през блатата. В незапомнени времена навярно изчезнал народ на Тчай бе използвал тези насипи за опори на мост, който отдавна бе рухнал и сега от него бяха останали само почернели бетонни късове. Пътниците избраха за бивак най-големия остров и вечеряха сушена риба и мухлясала леща, купени от хокхарите.

Траз беше неспокоен. Той обиколи целия остров, изкатери се на върха и оттам огледа останките на древния мост. Обезпокоен от поведението му, Рейт се присъедини към него.

— Виждаш ли нещо?

— Нищо.

Рейт също се огледа. Бледомораво небе се отразяваше в равната водна повърхност, насечена от сенките на околните острови. Двамата се върнаха при огъня и Рейт определи смените за нощта. Събуди се призори и веднага се учуди защо не го бяха потърсили по-рано. След това забеляза, че лодката е изчезнала. Той сръга Траз, който трябваше да поеме първата смяна.

— Кой те смени снощи?

— Хелсе.

— Не ме е будил. И лодката я няма.

— Както и Хелсе — добави Траз. Рейт едва сега забеляза връзката.

Траз посочи съседния остров, който бе едва на двайсетина метра.

— Ето я лодката. Този тип сигурно е отишъл там на среднощна разходка.

Те слязоха до брега и Рейт се провикна:

— Хелсе? Хелсе!

Никакъв отговор. Нито виждаха яоса. Рейт прецени разстоянието до лодката. Водата беше гладка и равна като плоча. Той поклати глава.

Лодката изглеждаше толкова близо, но дали това не беше примамка? Извади от кесията въжето, което му бе останало от аварийния комплект, и завърза камък на единия му край. След това метна камъка към лодката. Първия път камъкът цопна във водата. Рейт го дръпна с въжето, което постепенно се изопна и затрептя, сякаш го държеше нещо силно и жизнено.

Рейт се намръщи. Изтегли камъка и пак го хвърли. Този път той падна в лодката. Рейт нави въжето и лодката се плъзна към тях.

С помощта на Траз Рейт изтегли лодката от съседния остров. Двамата се качиха и огледаха острова, но и на него нямаше следа от Хелсе. Под една скална издатина се натъкнаха на отвор, който водеше навътре в острова. Траз пъхна глава вътре, ослуша се, подуши и покани Рейт да стори същото. Рейт долови влажен и неприятен мирис. Той извика приглушено в дупката:

— Хелсе! — после още веднъж, по-силно: — Хелсе!

Нямаше отговор.

Върнаха се при останалите.

— Прилича ми на шегичка на пнуми — подметна мрачно Рейт.

Изядоха закуската в мълчание и още час не смееха да предприемат нищо. След това бавно натовариха багажа и напуснаха острова. Рейт продължаваше да се озърта назад през визоскопа, докато другият остров се изгуби от погледа му.