Даян Робинсън
Орелът и розата (28)

Двадесет и седма глава

Свети Августин

Април 1785 година

Нежното гукане на гургулиците под стрехите и балконите на къщите, разположени по цялата улица „Свети Георги“, сякаш поздравяваше благоуханната пролетна утрин, когато Серена заедно с Марко отиваше към новото испанско училище. Но той не беше ентусиазиран от тази перспектива и вървеше неохотно до нея.

— Това е една чудесна възможност за теб — обясняваше Серена, за да направи мисълта за училището по-приятна за момчето, което беше свикнало да живее свободно и да ходи там, където му харесва. — Испанският губернатор и отец Хасет настояват всички момчета под шестнадесет години да ходят на училище, Марко, и се опасявам, че нямаш друг избор. Но само си помисли — ще се научиш да четеш и да пишеш на испански. Ще се научиш също да броиш, да смяташ… Можеш да станеш счетоводител — продължи въодушевено Серена.

— Si, senora — отговори Марко с въздишка.

Той искаше съпругът на госпожата, смелият капитан, да се върне най-после в Свети Августин. Тя беше побъркала всички в малкото домакинство на „Златната роза“ с многобройните си проекти. И това продължаваше през дългата зима, а сега и през пролетта, тъй като така се опитваше да запълни самотните си часове. Неговото обучение беше последната й идея. Новото училище, организирано от отец Хасет, беше рядкост за испанска колония, но добрият отец беше организирал същото такова училище в предишната си мисия във Филаделфия, преди да дойде в Свети Августин. Марко още веднъж въздъхна тежко, проклинайки лошия си късмет — отец Хасет да бъде назначен именно в неговия град. Как щеше да издържи затворен в една малка стая от седем часа сутринта чак до обяд и после отново от два часа чак до залез-слънце?

— Там ще си намериш много приятели — обясняваше Серена с усмивка, когато наближиха сградата, в която се помещаваше училището. Видяха много нещастни момчета, които стояха отвън и чакаха да се отвори вратата.

— Ходила ли сте на училище, senora? — попита Марко, а в черните му очи се четеше примирение.

— Малките момичета в Англия имат гувернантки, които ги учат в къщата, където живеят — обясни Серена. — Но младите джентълмени ходят на училище.

— Не ми харесва това — каза Марко и дълбоко въздъхна.

— Е, ще видиш колко бързо ще мине времето и до обяд ще си бъдеш в „Златната роза“ — напомни му Серена с желание да го ободри.

След като видя, че Марко е записан в дневника на отеца, тя си взе довиждане с него. Тръгна обратно по „Свети Георги“ и си мислеше колко ли трудно щеше да е за едно момче да стои затворено в училищната стая в такава прекрасна утрин като днешната, която обещаваше, че дългите лениви летни дни скоро щяха да настъпят… Дори в полутропическия климат на Източна Флорида смяната на сезоните раздвижваше кръвта на нейните жители след сънливата зима. Пробуждането на природата караше човек да мечтае за нови възможности в живота.

— Добро утро, Серена — поздрави я ясен, приятно звучащ глас на английски.

— Ейнджъла, как си? — погледна нагоре Серена, за да поздрави грациозната Ейнджъла Хют де ла Рок, нейна приятелка.

Младата англичанка беше омъжена за главния инженер Мариано де ла Рок, който работеше при губернатора Зеспедес. Дона Консепсион беше запознала двете млади жени и скоро те бяха станали добри приятелки.

— Доста съм подранила тази сутрин, но готвачката ми се разболя от треска, така че сега аз трябва да се грижа за покупките. Както виждаш, отивам на пазар — призна тя, повдигайки нагоре голямата кошница, която носеше. — Ще отидеш ли тази вечер на събирането у сър Елстън. Разбрах, че жената, с която се е сприятелил, как й казваха… о, да, Маркизата, щяла да бъде домакиня на вечерта. Тя живее с него. Какво безсрамие! Била много пламенна, както чух — каза Ейнджъла, а огромните й сиви очи затанцуваха закачливо, докато вървеше до Серена надолу по улица „Свети Георги“, която водеше към площада.

— Да, ще отида, макар че всъщност не държа особено да опитам гостоприемството на Маркизата. Олекна ми, когато напусна „Златната роза“ — каза Серена и поклати главата си, на която имаше боне, а широката периферия на шапката й, която беше сложила върху бонето, хвърляше сянка пред нея, върху застланата с пясък улица.

— Мога да си представя какво означава да е в къщата ти — отбеляза Ейнджъла. — Имаш ли вести от Рафаел? — попита любезно тя, като промени темата на разговора.

Тя виждаше тъмните кръгове под очите на Серена, забеляза също колко беше отслабнала. Приятелката й вехнеше по капитана, тъй като неговото отсъствие продължаваше вече шест месеца.

— Само едно писмо, писано преди два месеца, което ми донесоха с кораб, който пристигна от Пенсакола, Западна Флорида — отговори Серена, опитвайки се да не обръща внимание на болезненото присвиване на стомаха си, когато мислеше за Рафаел. Къде ли беше той? Кога щеше да го види отново?

— Предстои му дълъг път от Нови Орлеан до вътрешността на страната, но не е единственият, който пътува натам — каза Ейнджъла, за да я успокои, но и двете жени мислеха едно и също — това беше дълго, опасно пътуване през земите на индианското племе крийк.

Когато стигнаха до площада, опияняващият аромат от цветовете на портокаловите дървета, които ограждаха площада, се носеше из въздуха и обещаваше, че ще има много плодове. Сергиите бяха отворени за купувачите и отрупани с прясна риба, стриди и раци, изложени в големи кошове. Дивеч, ловен от горите и блатата, които заобикаляха града, висеше окачен на няколко дървета, до които стояха високи, мълчаливи индиански воини, които бяха донесли улова си в Свети Августин за продан. Връзки от билки и подправки добавяха своя пикантен аромат към благоуханието на пролетната утрин.

Като каза довиждане засега на Ейнджъла, тъй като тази вечер отново щяха да се срещнат у сър Елстън, Серена пресече площада и тръгна по улица „Морска“ към „Златната роза“. Слънцето се отразяваше в синьо-зелените води на залива, а там далече, тя можеше да види една морска свиня^[1] да скача в ленивите вълни близо до остров Света Анастасия. Гледката й причини силна болка, тъй като си спомни пътуването с „La Sonata“ миналата есен, когато заедно с Рафаел наблюдаваха смешните създания да лудуват в крайбрежните води.

— Рафаел, къде ли си? — шепотът й бе отнесен от вятъра към морето.

В двора на „Златната роза“ кипеше трескава работа, когато Серена отвори портата и влезе. Беше ден, определен за прането. Тенси и Лиа бяха потопили ръце до лактите в сапунената вода и търкаха лененото бельо в голямото дървено ведро. До него се намираше съоръжение за изстискване и ведрото с чистата вода за изплакване на прането. Дори в тази прохладна пролетна утрин в кухнята беше топло. Водата вреше в котел на тих огън върху огнището.

— Марко се записа в училището, Лиа, въпреки че не е много доволен от това — каза Серена на майката на момчето, която плакнеше голям ленен чаршаф.

— Благодаря ви, senora, че го заведохте. Това е добра възможност за момчето да се научи да чете и пише. Той е добро дете и ще работи усилено — каза спокойно жената, която все още беше привлекателна.

Тя вдигна поглед от работата си и се усмихна на Серена. Усмивката й едва докосна нейните нежни кафяви очи, в чиято дълбочина винаги имаше и малко тъга. Лиа придаваше екзотичност на „Златната роза“, тъй като се обличаше в националните дрехи на жените от Минорка — широки набрани поли и подходящ жакет с голяма бяла яка — а черните й коси бяха сплетени и увити около главата, която покриваше с колосана кърпа. Но нейните вежливи сдържани обноски, както и покровителството на Александър Макгрегър, държеше всички посетители на гостилницата на разстояние от нея. Макгрегър ухажваше тромаво прекрасната сдържана вдовица и Серена тайно се надяваше, че Лиа ще се реши един ден да го приеме за съпруг. Тя заслужаваше да бъде щастлива след всички изживени трагедии в живота си, а и Марко имаше нужда от баща. Момчето беше доста сериозно за възрастта си, тъй като се опитваше да замести мъжа в малкото семейство. Ако Макгрегър поемеше грижата за майка му, Марко можеше да изживее няколко безгрижни години като момче.

— Ще се кача горе да се преоблека, за да мога да ви помогна — каза Серена на жените, които работеха при нея. Макар че бяха три, като че ли все не достигаха ръце за цялата домакинска работа.

— Милейди, капитан Кениън е в приемната. Иска да ви види. Изглежда, че работата, за която е дошъл, не може да чака до вечерта — каза й Тенси, извъртайки пъстрите си очи, като че искаше да покаже, че безуспешно се е опитвала да се отърве от този толкова упорит мъж.

— Благодаря ти, Тенси — каза Серена и въздъхна, защото знаеше, че е безполезно да прави забележка на прислужничката си.

Тенси отказваше да й казва senora и упорстваше да се обръща към нея с милейди. Много пъти бяха спорили за това през последните месеци, но резултат нямаше.

— Знам, че си направила всичко, което зависи от теб, но той е най-упоритият човек, когото някога съм срещала.

Серена поклати главата си, тъй като нямаше доверие в капитан Нийл Кениън и не можеше да разбере постъпките му. Въпреки че знаеше, че е омъжена за Рафаел, той продължаваше да се влачи в „Златната роза“. Тя не харесваше този мъж още от времето, когато я бе принудил да изплати стария дълг на Сесил с фалшивите перли, но той продължаваше да се храни в гостилницата. Беше трудно за вярване, но той имаше нахалството да се опитва да я ухажва по един странен начин, дори и след като я бе изнудил и след като тя се бе омъжила. Неговото дебнене я правеше неспокойна, както и неговата самонадеяност да мисли, че тя се интересува от него.

Като си пое дълбоко дъх, за да се успокои и събере смелост, Серена се отправи към приемната да види какво иска от нея капитан Нийл Кениън.

Той стоеше с гръб към вратата и разглеждаше заглавията на книгите, наредени зад витрините на заключения шкаф. Книгите бяха рядкост в колонията и тя не искаше някой да се изкуши и да ги открадне.

Облечен изрядно до педантичност — в униформата на ирландския полк — с пригладени назад и прибрани в опашка руси коси, Кениън имаше вид на конте, но бледосините му, почти безцветни очи, гледаха студено и хищнически и по гърба на Серена полазиха ледени тръпки, когато той се обърна към нея. Този мъж можеше да бъде опасен противник, предупреждаваше я инстинктът й.

— Капитан Кениън, Тенси ми каза, че сте искал да говорите с мен — каза хладно Серена.

— Разбрах, че ще присъствате на събирането у сър Елстън тази вечер, което той организира за тези английски граждани, които заминават в края на седмицата. Искам да ви предложа услугите си като придружител. Улиците на Свети Августин, както знаете, не са съвсем безопасни за една лейди, особено след мръкване — гласът му беше спокоен, но напрегнатият му поглед предизвикваше у нея безпокойство.

— Благодаря ви за загрижеността, капитан Кениън, но губернаторът и съпругата му ще минат да ме вземат с каретата си — обясни Серена, опитвайки се с нищо да не покаже, колко неудобно се чувства в присъствието на този мъж.

— Трябва да кажа, че бях изненадан, когато научих, че и вие ще присъствате на събирането, но тогава, може би не сте чули клюките, които тази жена, маркизата, разпространява за вас.

Някакво чувство за победа се усещаше в поведението на мъжа, когато той си помисли, че Серена всъщност все още не е чула това, което той имаше намерение да й каже.

— И какви са тези клюки? — попита Серена, която с мъка владееше гласа си.

Тя не трябваше да забравя, че Евита напусна „Златната роза“ прекалено лесно, след като Серена се омъжи за Рафаел. Маркизата беше станала метреса на Елстън едва когато разбра, че той е единствената й подкрепа тук, в Свети Августин. Но жени като нея не се отказваха без борба от това, което желаеха. Беше се сближила с англичанина, само докато реши как да действа занапред.

— Тя се е сприятелила с новите свещеници, които испанското правителство е изпратило тук. Твърди, че се преструвате, че сте испанска поданица, а всъщност си оставате еретичка, която се занимава с магии в „Златната роза“. Твърди, че затова е напуснала хана, тъй като се е страхувала за живота си — странното изражение в белезникавите му очи, както и думите му, подействаха на Серена като студен душ.

— Но това е абсурдно — каза Серена, като му хвърли презрителен поглед.

— Разбирам, лейди Марстън — продължи той, като пренебрегна фамилното име, което тя бе приела след брака си, — но ние сме образовани граждани. А в Свети Августин има много хора, които вярват на такива суеверия. Страхувам се да не би дама като вас да си навлече някоя беля, ето защо ви направих това предложение — каза той с усмивка, която не промени израза на белезникавите му очи. Тези странни орбити бяха като две огледала, които единствено отразяваха светлината, и издаваха, че у този човек няма никаква топлина, нищо човешко.

— Предложение? — попита Серена, а тонът й беше студен и подозрителен.

Тя се чудеше, какво ли друго безумие щеше да й разкрие той.

— Искам да купя „Златната роза“ и плантацията ви на остров Анастасия. С парите ще можете да напуснете Свети Августин в края на седмицата и да заминете заедно с другите англичани на Бахамските острови. От там можете да отидете навсякъде, където пожелаете, а можете да останете в Ню Провидънс и да отворите хан в британската колония, далеч от всички лъжливи обвинения.

— „Златната роза“ и плантацията ми не са за продан — отговори без много обяснения Серена, превърнала се в надменната английска аристократка. Тя вдигна високо главата си и го изгледа високомерно с ледените си сини очи. — Вие забравяте, капитане, че сега аз съм сеньора Агилера и съм испанска поданица по силата на моя брак.

— Вашият съпруг е далеч оттук. И двамата знаем, че пътят до Западна Флорида е дълъг и пълен с опасности. А той може и да не се върне. Все пак изминаха повече от шест месеца, откакто той замина — напомни й той, а думите му се забиваха в мозъка й.

— Аз ще чакам съпругът ми да се завърне, капитане — отговори Серена, като изговаряше всяка дума с хладнокръвна сигурност, която в действителност не чувстваше.

— Вие сте смела жена и аз ви се възхищавам, дори да мисля, че в момента вашата лоялност е неуместна — отговори той. — Но моето предложение остава. Размислете за него, лейди Марстън — наблегна той отново на предишното й фамилно име и с лек поклон се сбогува. — Трябва да тръгвам. Ще се видим тази вечер у сър Елстън.

Серена го наблюдаваше, докато той излезе от стаята, а когато си спомни за думите му, душата й се изпълни с гняв и страх. Краката й внезапно омекнаха и тя бързо се отпусна на стола до бюрото си. Беше смешно да позволи думите на капитан Кениън да я разтревожат. Евита просто разчиташе на старите си номера, с които целеше да сее раздори. Никой не можеше да повярва на такива глупости. Като гледаше към притихналия двор, където Гато се припичаше на слънце, тя се опита да си възвърне спокойствието и с изненада забеляза, че през последните шест месеца малкото коте се бе превърнало в лъскав, гъвкав, черен котарак. Рафаел едва ли щеше да го познае, помисли си тя с усмивка, спомняйки си нощта, когато той за първи път дойде в стаята й и Гато го бе ухапал, възмущавайки се от появата на съперник за сърцето на Серена. Тя сви отчаяно рамене и за миг отпусна глава върху ръцете си, обхваната от чувство за безпределна самота.

— Рафаел, къде си? Върни се при мен. Толкова се нуждая от теб — шепнеше тя, а очите й се напълниха със сълзи.

— Извинете, senora, мога ли да говоря с вас? — плътният глас на Александър Макгрегър, с гърлено шотландско произношение, прозвуча от отворената врата зад гърба й.

Като повдигна глава и прехапа устни, тя премигна, за да прогони сълзите от очите си. Помъчи се лицето й да изглежда спокойно, преди да се обърне към него и като стана, каза:

— Разбира се. Какво има?

— Благодаря, госпожо. Не исках да ви преча, ако имате работа с книгите, но сутрин изглежда, е единственото време, когато нямаме посетители в гостилницата — каза той и влезе в стаята, която изведнъж стана малка и тясна, тъй като Макгрегър беше огромен мъж.

— Да, наистина, „Златната роза“ се справя добре с работата — каза тя и му се усмихна леко, за да го окуражи.

Той стоеше пред нея, като триеше ръце нагоре-надолу по кожената престилка, завързана на кръста му.

— Спестил съм малко пари от надниците, които ми плащахте, мадам, и мисля, че мога вече да си позволя да поема отговорността и да помисля за съпруга и семейство — каза той с плътния си спокоен глас.

— Да, Макгрегър? — подкани го тя, когато той спря.

— Аз… бих искал да помоля Лиа да ми стане жена, мадам, ако вие сте съгласна — заекна той, а едрото му червендалесто лице стана още по-червено от смущение.

— Аз нямам нищо против, но трябва да попитате Лиа. Тя ще бъде младоженката — закачи го Серена. — Мисля, че това е една чудесна идея, тъй като и Марко има нужда от баща. Имали са достатъчно трудни дни. Мисля, че заслужават да бъдат щастливи.

— Да, мадам. И аз мисля така — съгласи се той, а очите му светнаха от радост.

— Ще се венчаете в малката черква на Минорка, защото знам, че Лиа ще иска да се омъжи там, а след това ще дам прием във ваша чест тук, в „Златната роза“ — каза му Серена с усмивка, а очите й бяха изпълнени с копнеж, защото тя си спомни собствената си сватба и кратката любовна нощ, изпълнена с опиянение, преди заминаването на Рафаел. — Не трябва да й позволяваш да отлага, настоявай сватбата да стане по-скоро. Обикновено щастието в този живот е толкова кратко, че човек трябва да го грабне и да го държи здраво, когато го намери — заяви тя, а сянка от тъга помрачи за миг красивото й лице.

— Да, мадам, така ще направя. Благодаря ви за предложението да посрещнете гостите в „Златната роза“. Ще бъде чудесен празник — отговори той, но знаеше, че тя мисли за съпруга си, който беше заминал толкова отдавна. — Най-добре е да се връщам на работа. Пак ви благодаря, мадам.

— Съобщете ми датата, защото съм сигурна, че тя ще каже „да“ — напомни Серена.

— Надявам се, че сте права, мадам — каза високия едър шотландец, като въздъхна и тръгна към вратата.

Серена прекара остатъка от дългата утрин, опитвайки се да намери отдушник за страховете и безсилието си като помагаше на Тенси и Лиа в прането. Двете жени бяха изненадани от настойчивостта на господарката си да поеме част от тяхната работа, но не го показаха с нищо, само си размениха погледи. Тя работеше с такова настървение в горещината на кухнята, че скоро щеше да капне от умора.

— Милейди, ще се поболеете, ако не отдъхнете — предупреди я Тенси, като издърпа тежкия от водата чаршаф от зачервените изтръпнали ръце на Серена. — Трябва да намалите темпото, тъй като не сте свикнала с такава работа. Налейте си чаша хубаво испанско кафе, което Лиа е приготвила в каната. Ще видите, че то ще ви ободри. Изпийте го в градината и си починете хубаво — настояваше Тенси, като побутваше леко Серена към синята емайлирана кана, поставена на железния триножник над жаравата в огнището.

Беше приятно да седиш в сянката на високата палма, която действаше отморяващо след влажната горещина на кухнята. Седнала до масата от ковано желязо, Серена си сипваше от силното черно кафе и прибавяше по-малко от гъстата сметана, която се пазеше в буркан, спуснат в дълбокия студен кладенец. Независимо от физическата умора от прането, тя не успя да прогони от съзнанието си думите на капитан Кениън. Той искаше само да я изплаши, за да продаде тя на безценица имота си. След като имаше достатъчно време да размисли, сега тя прозираше намеренията му. Беше абсурдно. Всички знаеха, че Евита ревнува, че Рафаел се е оженил за нея. Като взе кърпата, Серена избърса потта от челото си. Не трябваше да мисли повече за това. Евита беше като досадна муха, неприятна, но не и опасна.

Слънцето се беше издигнало високо в небето, когато портата на градината се отвори. Беше станало пладне и Марко се прибираше вкъщи след първата си сутрин, прекарана в училището. Като видя черната му коса и малката фигура, застанала с гръб към нея, защото той се беше обърнал да затвори вратата, тя му извика:

— Марко, ела и ми разкажи всичко за училището.

Той бавно се обърна и тръгна с несигурни крачки към нея. Походката му беше по-бавна от обикновено. Лицето му беше все още в сянката на верандата и едва когато я приближи, Серена видя, че той няма желание да говори с нея.

— Марко, какво се е случило? — дъхът й замря, докато очите й се взираха в красивите му тъмни, нежни, кафяви очи.

Ризата му беше раздрана на рамото, а широкополата шапка, която носеха всички миноркски мъже, липсваше.

— Бих се, senora — призна си той, а очите му се напълниха със сълзи, които беше сдържал, докато стигне до дома си. Изглеждаше изплашен.

— Но защо? — попита тя, изправи се на крака и се наведе над него, за да може да прочете отговора в очите му.

— Когато се прибирах, няколко момчета започнаха да говорят лоши неща — отговори уклончиво той, без да поглежда към нея.

Ужасеният вик на майка му ги прекъсна. Лиа беше излязла от кухнята и бързаше към тях. Привличайки сина в прегръдките си, тя го притисна към себе си, докато накрая той не можеше повече да се сдържа и се разрида. Тя му говореше на диалекта на Минорка, така че Серена не разбираше думите, толкова различни от изискания испански език, който бе научила от дона Консепсион. Марко отговаряше през сълзи на същия диалект. Лицето на Лиа пребледня, когато тя чу дум те му, а черните й очи се стрелнаха към смаяното лице на Серена, която веднага разбра, че говорят за нея.

— Какво има, Лиа?

— La bruja — каза Лиа, а след това, като разбра, че го е казала на испански, обясни на английски: — Момчетата разправяли, че Марко живеел в къщата на една магьосница, извинете, senora, че вие сте била магьосница. Това ядосало Марко и той се нахвърлил върху момчетата, които приказвали това. Той много ви обича, senora, и сърцето му се къса като чува такива ужасни неща за вас да се носят като клюка из Свети Августин.

Думите й пронизаха Серена като нож. Злобата на Евита започваше вече да причинява неприятности и страхът й се превърна в гняв, че Марко е пострадал заради лудата ревност на тази егоистична жена. Като се наведе, тя целуна челото на малкото момче.

— Благодаря ти, че си бил мой храбър защитник, Марко. Гордея се със смелостта ти, но това са неща, за които аз сама трябва да се погрижа да спрат. Не се тревожи, това няма да продължи дълго — обеща му тя.

Серена се изправи и извика на Тенси, която стоеше със зяпнала уста, докато слушаше разговора:

— Донеси вода да се изкъпя. Искам да се преоблека. Трябва да направя едно посещение този следобед.

Като тръгна към стаята си, Серена позволи на гнева си да й даде сила, за да извърши това, което беше убедена, че е длъжна да направи и което не можеше повече да чака.