Даян Робинсън
Орелът и розата (13)

Дванадесета глава

— Милейди, губернаторът и придружителите му са вече тук — съобщи Тенси на Серена, която говореше с Макгрегър на прага на гостилницата.

— Моля те, кажи на Марко да занесе чантите ми до каретата — отвърна Серена, прекъсвайки разговора си с Макгрегър, който щеше да се грижи за „Златната роза“ по време на нейното отсъствие. — Идвам веднага.

— Добре, милейди. Всичко е опаковано, както поискахте — каза Тенси и хвърли продължителен поглед на високия шотландец. Колин беше занимателен, но тя все още хранеше интерес към този спокоен мъж, който обаче имаше очи само за Лиа.

— Ще се грижа за „Златната роза“, не се страхувайте, лейди Марстън — увери Серена, Александър Макгрегър.

— Хвърляй по едно око на маркизата. Изглежда, че има шавливи пръсти, също както и маймуната й — каза сухо Серена.

— Аха, ще го направя — отговори той. В очите му проблесна игриво пламъче. — Май късметът на маркизата я е поизоставил.

— Така изглежда, но не трябва да я подценяваме — отвърна Серена и устните й се извиха в нерадостна усмивка, докато се сбогуваше с него.

Тя пресече двора, опитвайки се да зарови случилото се през изминалата нощ дълбоко в съзнанието си. Не беше виждала Рафаел от момента, когато изчезна в гостилницата, последван от Евита. Не беше споменала за поканата на Мултри пред него и не го беше потърсила. Съзнанието й беше все още смутено от техните взаимоотношения и тя изпитваше облекчение, че няма да е подложена на силното му влияние, когато беше около нея. Трябваше й време, за да събере мислите си и да реши каква посока да поеме животът й.

Каретата на губернатора чакаше пред вратата. Зеспедес и още няколко офицери бяха на коне. Те щяха да изпълняват ролята на ескорт, тъй като пътят до Бела Виста изкушаваше разбойниците от бандата на Дан Макгърт. Единият от лакеите скочи долу, за да отвори вратата, върху която съвсем наскоро беше изрисуван гербът на губернатора.

— Дона Серена, толкова е хубаво, че можете да ни придружите в това малко пътешествие. Така времето ще мине много приятно — каза й дона Консепсион на своя английски с мек акцент, потупвайки леко ръката й за поздрав, докато Серена сядаше до нея на кожената седалка.

— Толкова беше любезно от ваша страна да ме поканите. С нетърпение очаквах това пътуване до провинцията — сподели Серена и отвори ветрилото си, за да раздвижи горещия, влажен въздух в каретата, също както правеха домакинята и дъщерите й. Те тръгнаха по улица „Морска“ и през прозореца нахлуха прах и ситни песъчинки.

— Истина ли е, че маркиза де Марас е отседнала в „Златната роза“? — попита Доминга с жаден поглед, навеждайки се към Серена от срещуположното място, без да обръща внимание на предупредителното смръщване на майка си. — И че има опитомена маймунка, която води навсякъде със себе си на сребърна верижка?

— Да, маркизата ни удостои с присъствието си — отвърна Серена иронично.

— Тогава не е чудно, че искате да се махнете от Свети Августин — каза тихо дона Консепсион, размахвайки ветрилото си с плавно движение. — Тя цялата е едно зло, до дъното на черното си сърце. Там, в Андалусия, я наричаха la bruja, вещицата. Въпреки че произхожда от добро семейство с древно име, още от дете проявяваше жестокост. Майка й беше вече възрастна, когато я роди и изпълняваше всеки неин каприз. Беше й позволено да си играе с децата на циганите и когато израсна тя… — дона Консепсион спря, за да погледне към дъщерите си, които слушаха с нарастващ интерес — тя даде надежди на един млад циганин и той повярва, че тя го харесва. Той, Бог да го прости, се самоуби, когато тя го изостави. Беше само един от многото млади мъже, които Евита измъчваше, докато накрая се омъжи за маркиза заради титлата му. Разбрах, че й е оставил много малко пари след смъртта си и синът му от първия му брак я изгонил, след като наследил титлата. Дошла е в Свети Августин да си търси съпруг или… защитник — погледът на дона Консепсион подсказа на Серена, че имаше още нещо, което не беше подходящо за ушите на млади, неомъжени жени.

— Мога да повярвам всичко, което ми кажете за нея. Но има нещо, което искам да разбера, дона Консепсион, и това е какви са взаимоотношенията им с дон Рафаел? Как са се запознали преди пристигането й в Свети Августин? — поинтересува се Серена, като си даде сметка, че това може би ще е единствената възможност да научи защо Евита смята, че Рафаел ще приветства връщането й в живота му. — И защо казва, че са сгодени и ще се оженят?

— Рог Dios^[1], тя ви е казала това? — раздразнено възкликна дона Консепсион и в яда си започна да си вее по-бързо с ветрилото. — Рафаел беше един от младежите, които се влюбиха страстно в Евита. Тя си поигра с него, като продължаваше да флиртува и с другите. Беше страстна почитателка на la corida de toros, борбата с бикове. Човек можеше винаги да я види до арената, заобиколена от цяла гвардия, да хвърля роза на матадора победител. Рафаел беше млад, смел, може би се надяваше, че тя ще бъде така впечатлена от храбростта му на арената, че ще изостави другите и ще се омъжи за него — дона Консепсион въздъхна тежко, припомняйки си безумието на сина на своята приятелка.

— Рафаел се е бил на арената с бикове? — попита Серена шокирана, защото й беше известно, че това е един опасен и понякога с фатален край спорт.

— Както вече казах, той беше млад и смел. Беше толкова грациозен и имаше такъв стил на арената. За да бъде матадор, човек трябва да притежава умение, достойнство, физическа храброст и може би… малко лудост. Рафаел притежаваше всичко това плюс елегантност. Да го наблюдаваш на арената беше все едно да наблюдаваш голям артист. Всички в Андалусия говореха за него и искаха да го видят, включително, разбира се и Евита. Тя го тласкаше към все по-големи опасности, за да може да се къпе в славата на негова избраница. Най-накрая, един горещ следобед в Севиля, той направи един голям жест за нея, решавайки да се бори с бик, за когото всички знаеха, че е непредсказуем. Никога няма да го забравя — дона Консепсион потрепери от ужас и се прекръсти, а нейните слушателки чакаха нетърпеливо да продължи.

— Si, Madre — подкани я Жозефа, толкова развълнувана, че забрави да говори на английски заради Серена. — Рафаел беше промушен от побеснелия бик и докато лежеше на пясъка, борейки се за живота си, бикът го промуши още веднъж. Рафаел припадна в огромна локва от собствената си кръв. Тълпата беше потресена — всички мислеха, че е мъртъв — но аз никога няма да забравя Евита. Тя се надигна от мястото си и се приближи до края на арената, като че ли искаше да се убеди, че е мъртъв. Студена и високомерна, без никакво чувство, тя погледна към него, лежащ на няколко стъпки от нея. Виждайки я, Рафаел повдигна глава и протегна ръка към нея — „Ти си моя. Завинаги ще ми принадлежиш.“ — След това изпадна в безсъзнание. Тълпата, зашеметена от сцената, седеше мълчаливо в очакване на нейната реакция. Никога няма да забравя погледа, с който го отхвърли, обръщайки се към един от ухажорите си — „Той вече не става за нищо. Ела, дотегна ми този фарс.“ — И те си тръгнаха, без да се обърнат повече. Ето какъв тип жена е тази маркиза.

Студена тръпка разтърси Серена, а очите й се напълниха със сълзи, като разбра колко близо до смъртта е бил Рафаел.

— Колко ужасно — ахна Доминга, изразявайки мислите на останалите. — Каква отвратителна жена.

— Si, вярно е — съгласи се дона Консепсион и повдигна рамене. — Много скоро след този страшен следобед тя се омъжи за маркиза, а Рафаел беше все още в смъртна опасност.

— Тя дори не е отишла да се поинтересува за него? — попита Жозефа с невярващ тон.

— Никога — отвърна майка й и кимна категорично с глава. — След възстановяването си Рафаел беше невероятно променен. Една стара циганка се грижеше за него. Говореше се, че тя го е върнала от прага на смъртта. Може би затова хората започнаха да казват, че има duende около него. Това, дона Серена, е едно испанско поверие, но аз мисля, че то обяснява това излъчване на Рафаел. Той се е сблъскал със собствената си смърт и в резултат е придобил една своя философия, която му придава такова спокойствие. Самотността, която се усеща около него, е много истинска; дори и в компанията на други той винаги е самотен.

Серена можа само да кимне, защото гърлото й беше свито от сълзи, готови да бликнат. Нейната домакиня беше права, Рафаел не приличаше на никой от познатите й мъже. С някакво вътрешно просветление разбра, че именно това я плашеше така. Когато беше с него, изпитваше толкова силни чувства, че й се струваше, че пресича отвъд непозната граница и не знае какво ще намери от другата страна.

— Но нима маркизата може да се надява, че той ще поиска да има нещо общо с нея след начина, по който се е държала с него? — попита Доминга.

— Тя помни думите му, а самочувствието й няма граници — отвърна дона Консепсион, — също както и нуждата й. Хора, които нямат какво да губят, са много по-опасни, защото са способни на всичко.

Четирите жени продължиха да пътуват в мълчание, размишлявайки над думите й. Знойният въздух на ранния следобед се промъкваше и ги обгръщаше като одеяло, изсмуквайки волята им. Те седяха, гледайки през прозорците и единствените им усилия бяха насочени да раздвижват въздуха с ветрилата си.

Каретата продължаваше да се движи по пътя, построен от англичаните, който минаваше през гъстите гори и блата на Флорида. Беше почистен от корени и тревата беше силно отъпкана, тъй като по него често минаваха собствениците на плантациите. Смълчаната гора изглеждаше заплашителна. Единственият шум наоколо беше от копитата на конете и скърцането на кожените седла на конниците, който охраняваха каретата.

Серена гледаше вековните палми, плътната редица от борове, огромните дъбове, окичени с испански мъх, провиснал чак до земята от изкривените им клони. Но в мислите си виждаше арената за бикове в Испания и простряната фигура на мъжа, който обичаше, безценната му кръв да се стича на яркочервени струйки по оранжевия прах.

— Добре ли сте, дона Серена? Изглеждате доста пребледняла? — прекъсна продължителното мълчание Доминга.

— Да, от горещината е — каза Серена и се усмихна измъчено. След това извади една носна кърпичка от дамската си чантичка и я притисна към овлажнелите си слепоочия. — Живея тук от четири години, но трябва да призная, че изобщо не успях да свикна с летните горещини — тя се възползва от възможността да започне разговор с надеждата, че ще прогони ужасната гледка на арената от съзнанието си.

— Ще трябва да спрем да обядваме и да починем за малко — промърмори дона Консепсион и се наведе през прозореца. Тя направи знак на мъжа си да се приближи, за да може да говори с него.

Само след минути те се отбиха от пътя и спряха под короните на огромни дъбове в една сенчеста долчинка, която предлагаше малко по-свеж въздух от този в каретата. Лакеите бързо разгърнаха шарени ориенталски килими върху високата трева, за да могат жените да седнат на сянка под дърветата. След като дамите слязоха, бяха разопаковани кошници с храна и вино. Испанските офицери, които яздеха като ескорт, слязоха от конете и се присъединиха към тях.

Серена се наслаждаваше на усещането на земя под меките кожени ботуши, които носеше заедно с ленения костюм за езда. Тя тръгна към надвисналите клони, за да раздвижи схванатите си мускули, преди да седне при другите жени на килима. Свали триъгълната шапка за езда и с наслада остави лекия ветрец да подхване няколко кичура от русата коса, измъкнали се от опашката, захваната с широка зелена панделка на врата й. След това, с шапка в ръка, тя се запъти към останалите. Спирайки се до Доминга, заета в разговор с млад офицер от ирландския полк, Серена забеляза една позната гъвкава фигура да се приближава на кон по пътя откъм Свети Августин. Беше сам и явно беше яздил бързо, за да ги настигне.

— Капитан Агилера, какво ли означава това? — запита губернатора, когато забеляза Рафаел и се изправи.

Рафаел скочи леко от покритото с орнаменти испанско седло и завърза черния си жребец за един нисък клон.

— Имам неотложно съобщение, сър — каза той и козирува на губернатора. След което свали триъгълната си шапка в знак на уважение към дамите. Черните му испански очи хвърлиха страстен поглед на Серена, но в тях се четеше и гняв.

Серена вдигна трепереща ръка към деколтето на ленения си костюм. Сърцето й започна да прескача удар и тя беше обхваната от хиляди емоции, които не й позволиха да заговори. Тя без съмнение се радваше, че го вижда, но споменът за това, което разказа дона Консепсион, я караше да изпитва необяснима тъга и някакво смущение от присъствието му. Имаше толкова много неща, които не знаеше за него и това издигаше между тях една, макар и слаба, бариера.

Губернаторът направи знак на Рафаел да се отдалечат и да не бъдат смущавани, докато разговарят. Серена се възползва от това, за да седне на килима.

— Щастлива сте, нали? — каза дона Консепсион, посочвайки с гладко сресаната си глава по посока на Рафаел.

— Много сте наблюдателна — отговори Серена и се усмихна леко, след което кимна, за да покаже, че иска чаша вино с храната.

В единия край на килима беше постлана покривка за храна, на която бяха наредени прибори от фин порцелан и сребро. Влажният въздух се изпълни с апетитния аромат на обеда, сервиран от слугите, които след това се оттеглиха под дърветата, за да се насладят и те на храната.

— Извини ме, скъпа, капитанът имаше да ми предаде едно спешно съобщение, а аз трябваше да го убедя да продължи с нас до Бела Виста. Той също е получил покана от Мултри — обясни губернаторът и в очите му проблесна весело пламъче, поглеждайки към Серена. — Заповядайте, присъединете се към нас — каза той на Рафаел.

— За мен ще е чест, сър — с лек поклон Рафаел седна на килима точно срещу Серена. Черната му лъскава коса, прибрана отзад на тила в опашка, блестеше на слънцето.

Ръцете й, поднасящи чашата с вино към устните й, потрепериха при спомена как беше галила черната коприна на косата му, как беше впивала пръсти в нея в изблик на страст. Тя се изчерви и погледна настрани, за да избегне проницателния поглед, който не се откъсваше от лицето й.

— Не знаех, лейди Марстън, че ще пътувате до Бела Виста — каза Рафаел с нисък глас със спокоен тон, но с известна острота. Тъмните му очи опипваха нежните й черти и настояваха тя да го погледне.

— Да, с нетърпение очаквам промяната на обстановката. Животът в „Златната роза“ стана доста оживен — студено отвърна Серена и вирна брадичка, срещайки изпитателния му поглед с лазурносините си очи, които му напомниха за страстната им нощ и за това как беше завършила — със сцената на Евита.

Дългите му пръсти стиснаха чашата, която поднасяше към устните си, но очите му не изпускаха замъгления и странно тъжен поглед на Серена. Какво не беше наред сега между тях? Мислите му се върнаха към Евита. Тази студенокръвна жена можеше да подтикне и светец към убийство. Как щеше изобщо да обясни на Серена лудостта, която го беше обзела някога заради тази жена и към която сега изпитваше само презрение? Евита беше паднала толкова ниско, че беше изпитал съчувствие към положението й, но той нямаше никакво намерение да й позволи да се намесва в отношенията му с неговата срамежлива златна роза.

— Постарахте се да запазите в тайна плановете си за пътуването — продължи той, вдигайки чашата до устните си. Черните му вежди се смръщиха, а в погледа му се четеше подозрение.

— Не съм се старала да скрия пътуването си до Бела Виста — каза тя искрено, но клепачите й се сведоха под погледа му, който я питаше, защо не му беше казала за пътуването.

— Но също така не направихте усилие и да съобщите — отвърна той и се наведе напред, снижавайки гласа си, за да може да го чуе само тя.

— Вие изглеждахте толкова зает, че не исках да прекъсвам един разговор, който беше много важен — забеляза тя, доволна от това колко сдържан и овладян звучеше гласът й, въпреки че вътрешно изгаряше от желанието да го попита защо я беше изоставил, за да се притече на помощ на Евита. Защо беше отишъл да помага на жена, която се бе отнесла с такова презрение към него преди години? Мисълта, която се прокрадваше в съзнанието през целия ден, излезе на повърхността. Дали, независимо от всичко, все още държеше на Евита? Знаеше толкова малко за мъжете и за техните мисли, единственият й опит беше с жестокия, безотговорен Сесил. Доверието й в Рафаел беше крехко. За нея беше все още чужда мисълта да се довери на един мъж. Съмненията се промъкваха лесно и разколебаваха вярата й в него и в техните отношения.

— Ела да се разходим заедно, не мога да говоря тук — поиска той и се изправи. С бързо движение се приближи до нея. — Извинете ни за малко, дона Консепсион, но тук наблизо има прекрасен поток, който вярвам, че ще се хареса много на дона Серена — Рафаел се поклони с уважение на жената на губернатора, след което посегна и хвана китката на Серена. С бързо, малко рязко движение, той й помогна да се изправи.

— Шапката ми — ахна тя, без да може да измисли нещо друго, толкова беше изумена от постъпката му. Само английската й въздържаност й помогна да не направи сцена пред останалите.

— Няма да имате нужда от шапка. Там, където отиваме, е сенчесто — каза кратко той и я поведе настрани от другите, които почти не им обърнаха внимание, тъй като младите офицери бяха заети да флиртуват с Доминга и Жозефа. Само дона Консепсион и съпругът й си размениха развеселени погледи, докато високият испански капитан отвеждаше разгневената английска дама към нещо, което предполагаха, че ще завърши в романтична интерлюдия. Тя беше млада вдовица, а Рафаел беше страстен мъж. Двамата въздъхнаха, спомняйки си за своята гореща младост.

— Къде отиваме? — изсъска Серена, кипяща от гняв и унижение. — Какво ще си помислят всички останали, след като така ме помъкна към гората?

Той не й отговори, преди да се отдалечат на значително разстояние от другите. Тръгнаха по една тясна пътека, водеща към тъмни борове. Той спря до един мързелив, маслиненозелен поток под надвисналите клони на едно кипарисово дърво, привлече я към себе си и каза:

— Ще си помислят, че имам намерение да правя любов с теб, querida — дълбокият тембър на гласа му, трептящ от едва овладяна страст, накара сърцето й да забие бясно в гърдите.

Думите му като че ли я освободиха, тя се отпусна и обви ръце около врата му. Когато се наведе, за да долепи горещите си устни до нейните, тя го пресрещна.

Той я целуна така, че всичките й съмнения изчезнаха. С дълбока въздишка той разтвори устните й със страст, която я остави бездиханна и копнееща. Езиците им се преплетоха и тя го вкуси с нов глад, един първичен глад, който принадлежеше на вековната гора около тях.

Кръвта му запулсира във вените и той почувства как един мощен афродизиак^[2] го превръща в свирепо същество, търсещо освобождаване. Къде бяха и кои бяха вече нямаше значение. Всичко, което имаше смисъл, беше да я обладава отново и отново.

Изправяйки тъмната си глава, той погледна надолу към подпухналите й от страст устни и промълви:

— Трябва да те имам, querida, сега! — пусна я за момент, съблече мундира си и го хвърли върху покрития с мъх бряг на потока. Тя го гледаше, притиснала треперещи пръсти към пламтящите си устни. Очите й бяха станали огромни, изпълнени с желание и удивление.

Той я дръпна върху палтото и от гърлото й се откъсна леко скимтене. Тъмните му очи я изгаряха. Усети как ръцете му повдигат полата й нагоре.

— Да, о, да — простена тя. Главата й се замята върху постлания мундир, хълбоците й се извиха, за да посрещнат топлите му устни, покриващи с целувки копринената кожа от вътрешната страна на бедрата й и къдриците на венериния й хълм. Беше се превърнала в диво създание, една горска нимфа, търсеща възторжено удоволствие от този мъж, който се беше превърнал на тази горска поляна в сатир, задвижван от примитивната необходимост да притежава златната красота, лежаща под него.

Ято бели чапли се надигна от тъмните неподвижни води към ослепителното синьо небе, подплашено от дълбоките, дрезгави човешки стенания, които изпълниха въздуха. Той проникна в нея с трепетен вик, изразяващ едновременно победа и предаване, след което погледна надолу към нея, а черните му очи като горящи въглени я пронизваха също като туптящата му мъжественост. Горещата сладост, която го приемаше в себе си, го накара да простене. Извиващото се тяло под него му показа силата на желанието й, на дивия й глад.

Така го искаше тя, силен и нетърпелив, без никакви задръжки. Увивайки плътно краката си около него, тя го притегли по-дълбоко към жадуващите си дълбочини, а бедрата й инстинктивно се повдигнаха в чувствения танц — едновременно покана и цялостно отдаване. Никога до сега не се беше чувствала така жива, понесена от стихийния ритъм на живота. Тя му се отдаде с жадна настойчивост, която превърна света около тях във вихър от страсти.

— Да! Да! По-силно! По-силно! — простенваше тя, забила нокти в ленената му риза. Той се надигна над нея, за да се наслади на екстаза, изписан на бледото цвете, което представляваше лицето й.

— Querida, погледни ме. Гледай ме! — нареди й той, когато усети, че тя наближава момента на освобождаване, принуждавайки я да отвори големите си лазурни очи и да срещне поглъщащия му поглед. — Само това има значение — промълви той, дишайки задъхано. Тя достигна до върховната наслада в трепетен екстаз, разтърсващ душата, който го доведе до кулминацията на пълно физическо задоволяване.

Докато любовта му изтичаше в нея като топъл мед, тя изпита отново порой от силни усещания, които разтопиха тялото й под неговото. Светът се превърна в Рафаел и възторга, който изпитваха един към друг. Накрая остана да лежи в обятията му напълно изтощена, без да може да говори, зашеметена от силата на тяхното сливане.

По-късно, когато дишането им се успокои и разумът им се върна, те бавно се изправиха. Не можеха да говорят за това, което се беше случило. Беше прекалено важно, прекалено първично, но и двамата знаеха, че никога няма да го забравят. Докато тя оправяше дрехите си, той извади една ленена кърпа от джоба си и я намокри в потока. След това, коленичил пред нея, нежно избърса интимните й части все едно, че беше малко дете. Трогната, тя се наведе и го целуна по черната, копринена коса.

— Никога няма да забравя това място и теб, alma mia — промълви дрезгаво той, махна едно листо от косата й и оправи полата й. С неохота посегна, за да вземе мундира си и го облече, съзнавайки, че с този жест магията на това омайно място ще изчезне.

Той й протегна ръка и тя пъхна своята под лакътя му. С въздишка го остави да я поведе към спътниците им и действителността. Би трябвало да се чувства порочна след подобно преживяване, помисли си тя, докато вървяха към просеката, но изпитваше само дълбоко задоволство и безкрайно спокойствие. Трябваше да знае, че това няма да продължи дълго. Докато приближавала дъбовата горичка, човешката змия в техния рай надигна съскащата си глава.