Даян Робинсън
Орелът и розата (34)

Тридесет и трета глава

Обедното слънце прежуряше над синьо-зелените води, когато платноходката хвърли котва в подножието на фара на остров Анастасия. Изморена и гладна, Серена се препъна в кея. Един испански войник излезе от сградата на казармата, която се намираше близо до фара и тръгна към тях. Малка група испански войници дежуреше във високата кула, удобна да следят за нарушители.

— Аз ще говоря — нареди Нийл Кениън и опря ножа до ребрата й.

— Бъдете мой гост — саркастично му отговори тя, — но не можем ли да ги помолим за малко храна?

— Добре. Ще го уредя — каза той.

— Buenos dias, капитан Кениън — поздрави ги испанският войник.

— Muy bueno^[1] — отговори на поздрава Нийл Кениън.

Той продължи да говори на испански с войника, който изглежда беше негов стар приятел. Разговорът се водеше много бързо и Серена не успя да разбере всичко. Подразбра само, че ги очакваха и разочарована установи, че ирландският капитан загатваше, че те са любовници, които се срещат в плантацията й.

— В кухнята има храна. Ще отидем там, докато оседлаят конете ни. Опасявам се, че не мога да ти имам доверие и да те оставя да яздиш сама. Ще седнеш на коня пред мен. Ще се движим по-бавно, но няма друг начин — каза той, докато я водеше към ниската постройка до фара.

Серена седна край дългата дървена маса и започна да гълта лакомо храната, която готвачката им сервира, което не подобаваше много на една лейди. Нейният придружител изглежда бе все още под въздействието на бирата, която бе изпил предишната вечер, защото сега изпи само няколко чаши испанско вино. Тя знаеше, че той не харесва лекото вино, но то все пак съдържаше алкохол, а в този момент това, като че ли беше единственото нещо, което имаше значение за него.

— Нахрани се добре, защото това ще е всичко, докато стигнем до „Лунна светлина“.

Серена изяде по-голямата част от храната, сипана в груба керамична чиния. Знаеше, че трябва да пази силите си, ако иска да надхитри Нийл Кениън. Те се хранеха мълчаливо. И двамата мислеха за предстоящото пътуване във вътрешността на острова.

Конете ги чакаха, когато напуснаха малката сграда, а й тя бе наситила глада си. Капитан Кениън беше помислил за всичко, призна с въздишка Серена. Той плати на войниците и й помогна да се качи на якия, пъстър скопен кон. Когато той седна зад нея, тя почувства топлината на тялото му и се опита да се наклони напред, за да избегне допира. В гърдите й се надигна гняв, когато той взе юздите и я придърпа към себе си.

— Можеш да се облегнеш на мен и да си починеш, моя прекрасна английска лейди. Доста път ни чака до плантацията ти. Ще бъдем заедно няколко часа. Той взе от войника една стомна, пълна с вино и я закачи на високото испанско седло. После поеха надолу по тясната пътека, която водеше към гъстата зелена гора.

Вековни дъбове, окичени с влачещ се сив испански мъх, се извисяваха над тях. Сред тях растяха извиващи се от вятъра борове и палми. Те навлязоха в сенчестата джунгла от ниски палми по тясна пътека. Огромни пълзящи растения се вплитаха между дърветата и само тук-таме някой кремав цвят на магнолия грееше в сенчестия полумрак на непрогледната гора. Топлия благоуханен въздух носеше шумоленето на разбиващите се вълни и им напомняше, че не са далеч от морето. Беше трудно да си представят, че не се намират в дълбините на някое обширно блато, тъй като високите кипариси, вечнозелените дъбове и ниските палми скриваха бумтящия Атлантически океан от погледа.

За Серена тази девствена джунгла изглеждаше злокобна. Единствената им компания бяха гълъбите и птиците присмехулници, които като че крещяха предупредително високо над главите им в преплетените клони на дърветата, обвити с мъх, навяващ тъга. Тя потрепери, докато конят стъпваше тежко надолу по песъчливата пътека.

Нийл Кениън не правеше опити да завърже разговор и Серена му беше благодарна за това. Той изглеждаше потънал в размисъл и разбра, че и тя е с него, когато се пресегна през нея, за да вдигне стомната и да отпие голяма глътка вино. После й я подаде, но тя поклати отрицателно глава.

Яздеха през сенчеста зелена гора, където жълти и червени диви цветя надничаха от заплетените пълзящи растения, които обвиваха стволовете на дъбовете. Ножът вече не беше опрян до ребрата й. Бяха съвсем сами в тази пустош. Той не се страхуваше, че тя ще се опита да избяга или да вика за помощ. Слънцето струеше през свода от клони, за да даде светлина и топлина на тропическата земя. Серена изтри влажното си чело. Рояци комари се въртяха около тях и хапеха всяко незащитено местенце кожа. Никога не се бе чувствала така унизена и жалка — възседнала коня по мъжки, облечена в бална рокля, с разбъркана коса, която падаше върху очите й. Всяка частица от тялото я болеше. Горещината и друсането предизвикваха гадене. Щяха ли някога да стигнат „Лунна светлина“ и да усетят прохладния бриз, идващ от морето?

— Не чу ли нещо? — попита рязко Нийл Кениън и се обърна, за да погледне назад.

— Не — въздъхна тя. — Нищо не чух.

Горещината и продължителната езда бяха отнели цялата й енергия. Дори не погледна наоколо. Реши, че на пияна глава му се счуват разни шумове.

— Казвам ти и мога да се закълна, че чух нещо — настояваше той.

— Може би някоя малка животинка — предположи тя.

— Не. Беше шум от конски копита по пътеката зад нас.

Сърцето на Серена подскочи от радост. Дали не беше прав? Наистина ли някой не яздеше след тях? Джес Фиш може би или неговият надзирател? Бяха минали по пътя, водещ към плантацията на Фиш. Тя се изправи малко върху седлото. Трябваше да бъде нащрек, ако действително имаше някой наблизо, някой, който можеше да я спаси от този побъркан търсач на съкровища.

Рафаел… Пред очите й изплува образа на съпруга й, когато го видя за последен път тази сутрин, спящ до нея. Копнежът й за него беше толкова силен, че чак я заболя. Какво ли щеше да си помисли, когато се събуди и види, че нея я няма? Търсеше ли я вече, обикаляйки улиците на Свети Августин? Може би, помисли тя със сълзи на очи, някой я беше видял да се качва в платноходката. Но какво щеше да си помисли като разбере, че е заминала заедно с Нийл Кениън? Терзанията й бяха толкова силни, че тя едва не загуби самообладание.

— Скоро ще стигнем. Разпознах онзи огромен дъб — каза на себе си похитителят й.

Серена никога не бе минавала по този път, когато идваше в плантацията, тъй като беше пътувала досега само с лодка, и нямаше възможност да разбере дали той казва истината. Цялото тяло я болеше и можеше да бъде само доволна, че пътуването е към края си.

Тя изтощена се отпусна, очите й се затвориха, като че ли навлезе в друго измерение на времето, където не беше истински заспала, но не беше и будна. Чуваше жуженето на насекомите, както и далечния шум на прибоя, който сега беше по-слаб от преди.

Надяваше се, че са наближили „Лунна светлина“, където щеше да си почине малко от горещината на душния следобед.

„Той ще дойде“, прозвуча в ушите й нежен женски глас — като въздишка на вятъра. „Родриго ще дойде.“

Особен покой заля Серена, когато чу този глас в полубудния си унес. Тя въздъхна, защото чу далечни звуци на китара, които се смесваха с рева на плискащите вълни.

„Това няма да продължи дълго, querida, няма да продължи дълго“, извика й познат, плътен и галещ глас с лек испански акцент.

И тогава изпита такава радост, такова облекчение — Рафаел идваше при нея! Тази мисъл й даде усещане за сигурност, обгърна я в копринения пашкул на спокойствието. Тя беше с него там, на белия блестящ пясък, а топлата вода се плискаше покрай тях и ги задържаше в прегръдката си.

— Какво мънкаш? — попита сприхаво Нийл Кениън и я разтърси.

Дългите мигли, които хвърляха сянка върху страните й, се повдигнаха в мига, когато сноп слънчева светлина проби през сплетените клони на дърветата и озари лазурните й сини очи.

— Какво? — попита тя.

— Мърмореше някакви глупости — каза й той и отново посегна към глинената стомна. — Почти стигнахме. Свърнах по пътеката, която води към плантацията, докато спеше. Знакът, издълбан на онзи дъб, е малко избледнял, но можах все пак да го прочета. „Лунна светлина“ е странно име за плантация, но то ще ме направи богат човек — подсмихна се той и доближи стомната до устата си.

Когато този път й подаде стомната, тя кимна с глава и отпи една глътка. От дългото пътуване в тази горещина беше ожадняла. Страхуваше се обаче да пие повече. Искаше да запази ума си бистър, когато пристигнеха в къщата. Образът на Жозе, който беше грабнал оръжието, когато тя и Рафаел бяха идвали в плантацията, изплува в съзнанието й. Можеше само да се моли все още да е у него.

— Спомняш си какво трябва да кажеш, нали? — попита той и грубо я мушна в плешката.

— Да, че ти си мой приятел, който ме съпровожда от Свети Августин, защото съпругът ми не може да дойде — каза уморено Серена.

Той наистина ли вярваше, че Жозе и Инес щяха да повярват на тази глупава история? Тя беше облечена в бална рокля, която вече се бе превърнала в дрипи, вместо в дрехи за езда. Освен това те сигурно щяха да познаят Нийл Кениън като един от мъжете, които бяха идвали да търсят съкровището миналата есен. Серена не спомена нищо за това на похитителя си, защото се страхуваше от яростната му реакция.

Тясната пътека лъкатушеше през гората, докато внезапно се озоваха в избуяла, занемарена портокалова горичка. Хладният бриз подухваше от морето, което се виждаше като синя черта на хоризонта пред тях, носейки аромата на портокалови цветове, който им напомни, че са пристигнали в плантацията „Лунна светлина“.

— Без съмнение си занемарила това място — изсумтя той, като гледаше пълзящите растения, които се увиваха около дънерите и клоните на някои дървета.

— Едва ли мога да се грижа едновременно за хана в града и за плантацията, която се намира на няколко десетки мили разстояние — отговори кисело Серена.

— Имаш право, но човек може да изкара добри пари, ако отдели време и култивира тези дръвчета — размишляваше той, докато минаваха покрай горичката, отрупана с цветове, които скоро щяха да се превърнат в златни портокали.

Високата двуетажна къща се изправи пред тях, препречвайки гледката към океана. Те продължиха да яздят през горичката, сред високата трева, която заобикаляше кухненските помещения, конюшнята, кокошарниците и редица други постройки, които съставляваха имението „Лунна светлина“. Инес вдигна поглед от зърното, което хвърляше на пилетата. Очите й се изпълниха със страх, когато видя коня, но забеляза и Серена и страхът й се стопи, а по лицето й се разля усмивка за поздрав.

Стомахът на Серена се сви от тревога и безсилие, като видя, че Инес прие в реда на нещата тя да бъде придружавана от този непознат мъж. Усети зад себе си, че Нийл Кениън е напрегнат и знаеше, че той с притеснение очаква да чуе това, което тя ще каже.

— Внимавай какво ще кажеш! — заплаши я той, — в противен случай всички ще бъдете мъртви. Освен ножа, в пояса си имам и револвер.

— Ще направя това, което искате, само не им причинявайте зло — помоли го тихо Серена, когато се отправиха към стълба пред конюшнята, за който връзваха конете.

— Спазвай правилата в сделката ни и всичко ще бъде в ред — обеща той, слезе от коня и се обърна да й помогне.

Когато краката й докоснаха твърдата земя, тя за миг се олюля.

— Добре ли сте, senora? — попита Инес, когато ги наближи.

Тя не успя да скрие изненадата си, че вижда господарката си с Кениън. За облекчение на Серена, тя като че ли не разпозна капитана, когото беше виждала миналата есен.

— Да. Просто съм изморена от пътуването — обясни Серена и се опита да се усмихне. — Съпругът ми не може да ме придружи, така че капитан Кениън предложи да дойде с мен.

От особеното изражение върху лицето на Инес тя разбра, че жената не й повярва.

— Разбирам, senora — отговори Инес, но за всички беше ясно, че не вярваше на думите на господарката си.

Тя се взираше в Кениън и страх засенчи тъмните й очи. Сега Серена разбра, че го е познала, защото той бе дошъл по-близо до нея и тя можеше да го разгледа по-добре.

— Къде е мъжът ти? — резкият глас на Нийл Кениън прекъсна жените.

Инес погледна уплашено към Серена, без да отговаря на въпроса му.

— Моля те, отговори му — каза Серена, а очите й предупреждаваха по-възрастната жена, че е опасен.

— Той… той отиде за риба с малката платноходка — заекна смутено Инес.

— Добре — каза Нийл Кениън и разседла коня. — Щом като него го няма, ти заведи това животно в конюшнята и го разтрий хубаво — заповяда той.

— Но това е мъжка работа — каза Серена, но Инес пое юздите и поведе коня към конюшнята.

— Добре, сега ще ти намеря женска работа, която ти да свършиш. Какво ще кажеш за това, senora? — усмихна се подигравателно той и хвана ръката й. — Гладен съм. Да видим какво има в кухнята, което ти можеш да ми приготвиш?

Серена гневно го изгледа, но знаеше, че е безполезно да се бори с него. Бяха сами, на десетки мили от най-близката плантация, а на всичко отгоре той беше въоръжен. Тя даже не беше сигурна дали ще успее да стигне до плантацията на Джес Фиш. Инес и тя бяха оставени на милостта на Нийл Кениън, докато Жозе се върнеше от морето.

— Гледай, като че ли тя е започнала да приготвя вечерята — забеляза той, когато аромата от къкрещото ядене в черната чугунена тенджера, поставена над огъня, достигна до ноздрите им. Върху масата имаше пресен самун хляб, а на кука над тлеещите въглени беше окачена кана с кафе. — Дай ми една чиния от яденето и чаша кафе — нареди той като издърпа един стол. — Това женска работа ли е според теб? — злобна и противна усмивка се появи върху лицето му.

Серена бързо му сервира, тъй като и нейният стомах беше празен. После сипа и на себе си чаша кафе и чиния вкусно ухаеща гозба. Отряза две дебели филии хляб и започна да се храни бързо и мълчаливо.

Така ги завари Инес, когато влезе в кухнята. Изненада и страх бяха изписани върху лицето й, тъй като разбираше, че пред очите й става нещо нередно. Иначе господарката й никога нямаше да седне и да се храни в кухнята. Тя стоеше изправена до вратата, а черните й очи се местеха от Серена върху Кениън и обратно.

— Искате ли да ви донеса още нещо, senora?

— Не. Мисля, че имаме всичко, което ни трябва. Извинявай, че си сипахме сами, но бяхме много гладни — обясни Серена с лека усмивка. — Задушеното е чудесно.

— Благодаря ви, senora — отговори Инес и отиде към огнището, за да провери печеното във фурната.

— Искам лопата и въжета — каза Кениън, изтри устата си в ръкава и след това отпи голяма глътка кафе.

— Да, капитане. В бараката с инструментите има лопати и въжета.

— Донеси ги! — заповяда Кениън, а Серена го стрелна с поглед, пълен с омраза.

Инес се спря до вратата, когато видя изражението на Серена.

— Senora? — поколеба се тя.

— Моля те, донеси това, което капитан Кениън иска — отговори Серена и се намръщи. — Сега ли имате намерение да копаете? — обърна се тя към мъжа.

— Да. Нали съм затова дошъл — отговори кратко той, разкопча връхната си дреха и извади револвера от пояса си.

Серена остави чашата на масата. Като видя оръжието в ръката му, апетитът й изчезна. Какво ли възнамеряваше да прави с него? Нещо я предупреждаваше да не пита. Настъпи дълго тягостно мълчание, докато чакаха Инес да се върне. Никога плантацията не е изглеждала толкова самотна, както сега, докато седяха в светлината на следобедното слънце, която струеше през отворената врата и чакаха. Какво чакаха Серена не знаеше и се страхуваше да пита. Но не й се наложи дълго време да се чуди.

— Добре. Точно това, което ми трябва — каза Кениън със зловеща нотка в гласа, когато Инес влезе в кухнята с лопатата и въжетата. — Сега, дами, ще бъдете ли така любезни… — направи той знак с ръка към стълбите, които водеха към склада за провизии на втория етаж.

— Защо? — попита Серена и се изправи на крака.

— Защото аз казвам така, скъпа моя, и ако не се подчиниш, ще стрелям — обясни той и насочи револвера към нея.

Като сви рамене, тя направи знак на Инес да я последва. Жената не оказа съпротива и започна да изкачва стълбите след Серена, а Кениън ги следваше с насочен към тях револвер.

Стаята горе беше празна, ако не се брояха няколкото торби от зебло пълни с кафе, брашно, захар и някои други сухи провизии.

— Добре. Сега искам да вържеш ръцете и краката на господарката си. Седни, моя скъпа Серена — заповяда той.

— Но защо? — протестира Серена, когато Инес се приближи до нея с въжето, което Кениън й подаде.

— Не искам да предупредите съпруга й, когато се прибере. Щом се върне, аз ще взема лодката. Не мога да нося съкровището на гърба на коня — каза той.

Серена седна върху грубите дървени дъски и позволи на Инес да върже краката и ръцете й, но забеляза, че жената омота хлабаво ръцете й. Постара се с нищо да не издаде видяното, за да не породи съмнение у Кениън. Веднага щом Инес свърши с въжето, похитителят им й направи знак да седне и тя на пода, за да я завърже.

— Довиждане, дами — каза подигравателно той, като вдигна револвера от пода. После ги остави и изчезна надолу по стълбите.

— Senora, той е един от мъжете, които идваха тук миналата есен — каза Инес на Серена веднага щом чуха, че Кениън напусна кухненското помещение.

Серена обясни набързо на удивената Инес какво се бе случило.

— Кога ще се върне Жозе? — попита тя, докато се опитваше да освободи ръцете си.

— Към залез-слънце, senora — отговори по-възрастната жена и погледна към малкия, покрит с прах, прозорец.

— Трябва да се освободя и да изляза да го посрещна на кея. Не знам какво ще прави с нас капитан Кениън, когато получи това, което иска, но ме побиват тръпки като си помисля какво може да направи в яда си, ако не намери сандъка със съкровището, отбелязано на тази проклета карта.

Тя започна отчаяно да дърпа въжето, извивайки китките си, но безуспешно.

— Senora, обърнете се към мен, аз ще опитам да се обърна към вас. Може би ще успея да ви освободя. Вързах ги толкова хлабаво, колкото можах, за да не привлека вниманието му. Благодаря на Бога, че беше така загрижен да намери съкровището, че не се досети да провери — обясни Инес. Бавно, извивайки се, тя успя да се обърне така, че вързаните й на гърба ръце да се опитат да развържат тези на Серена.

Когато слънцето падна ниско на небето, двете жени продължаваха да се мъчат да се освободят в горещата душна стая, докато накрая ръцете им бяха свободни. Сълзи на радост се стичаха по бузите им, когато Серена развърза ръцете на прислужничката си, а после двете жени освободиха и краката си. Докато разтриваха глезените си, те обсъждаха какво да направят. Трябваше да разберат къде е отишъл Кениън, преди да предприемат каквото и да било.

От прозореца те погледнаха към портокаловата горичка и го видяха да копае между дърветата. Беше с гръб към тях.

— Ще се опитаме да се измъкнем тихичко от кухнята. Добре, че вратата е към имението, а не към горичката. Качи се в стаята си и потърси револвера на Жозе. Зареди го и чакай в стаята на господаря, докато аз се върна с мъжа ти. Оттам можеш да наблюдаваш морето. Когато видиш, че се прибираме, бързо ще слезеш долу, за да се срещнем на верандата. Сега ще отида на кея и ще чакам да се върне Жозе — обясни Серена, а Инес кимна в знак на съгласие.

Сърцата на двете жени бяха заседнали в гърлата им, когато слязоха по стълбата и спряха пред отворената врата. После за миг си стиснаха ръцете и побягнаха по високата трева към имението. Когато влязоха вътре, те се спряха в дългия коридор, за да си поемат дъх. Серена не можа да не си спомни последния път, когато бяха тук с Рафаел, но си наложи да не мисли сега за това.

Тя кимна на Инес и отиде бързо в дъното на коридора, където беше главният вход и излезе на верандата. Кениън все още беше погълнат от работата си отзад в горичката. Пред нея беше кея с ревящия прибой. Със свито сърце тя огледа морето, без да забележи лодка на хоризонта. Пое си дълбоко дъх за кураж и реши, че е по-добре да слезе долу на брега и да се скрие зад някоя от по-високите дюни.

Серена затича през тревата, но когато стигна до пясъчната ивица, започна да се придвижва по-бавно. Копринените й обувки с високи токове потъваха в пясъка. Тя спря и ги събу. Усети топлината на пясъка през копринените си чорапи. После повдигна полата си и се запъти към кея. От Жозе нямаше и следа. Тя избра една висока дюна, зад която се скри, за да не се вижда откъм къщата, седна и зачака.

Отчаяние и безсилие разколебаха самообладанието й. Къде ли беше Жозе? Дългите минути се точеха като часове, а слънцето падаше все по-ниско и по-ниско на хоризонта. Бледият сребърен диск на луната се издигна над морето, когато здрачът се спусна над брега и „Лунна светлина“. Все още нямаше следа от Жозе.

Серена не знаеше колко време беше изминало, когато чу един-единствен изстрел. Звукът смрази кръвта й. Изстрелът бе дошъл откъм имението. Тя не знаеше какво да прави. Зад нея бе къщата, а пред нея безкрайната шир на океана. Тя се изправи и изкачи дюната. Погледна през раздвижените от вятъра тънки стъбълца на тревите и видя Нийл Кениън да върви към брега. Когато той наближи мястото, където се беше скрила свита на кълбо в белия пясък, обзе я страх.

Но някакво първично чувство за самосъхранение я накара да се плъзне надолу по дюната. Като стигна твърдия бряг, тя започна да тича по сбития влажен пясък към разбиващите се вълни, вдигнала нагоре полите си. Луната вече се бе издигнала над морето, образувайки блестяща пътека, която й напомни за нощта, която тя и Рафаел бяха прекарали на същия бряг миналата есен. Тя тичаше толкова бързо, колкото силите й позволяваха, облечена в тежката рокля, а корсетът стягаше гърдите й и й пречеше да диша. Опита се да поеме глътка от топлия влажен въздух. Като погледна през рамо, тя видя със свито сърце, че той я бе забелязал и беше тръгнал след нея. Тя мислеше с болка за Инес, разбирайки, че тя беше стреляла, за да защити господарката си.

Струваше й се, че бяга цяла вечност надолу по дългия пясъчен бряг. Болката, която усети в слабините си, ставаше все по-силна и Серена разбираше, че няма да може да тича повече. Тя намали своя бяг до бърз вървеж. Беше сигурна, че Кениън ще я настигне.

— Рафаел, любими мой! — извика тя, а прибоят заглуши вика й.

После усети една груба ръка да я хваща за рамото и да я обръща.

— Какво си мислиш, че правиш, лъжлива кучко?! — изсъска Нийл Кениън, останал без дъх. — Къде е тя? Истинската карта — къде е?

Той разтърси раменете й толкова силно, че тя помисли, че вратът й ще се прекърши.

— Това… това е истинската карта — едва успя да каже тя. Косата й беше паднала над очите и не виждаше нищо.

— Лъжеш! Там няма нищо, освен празна дупка. Нищо! — изръмжа той и я повлече към огромния ревящ прибой, докато водата стигна до кръста й. Мократа й рокля тежеше и я теглеше надолу към топлата въртяща се вода. — Казвай! — извика той. — Казвай, или ще те удавя като мръсна котка!

— Не знам да има друга карта — отговори тя, като се опитваше да махне косата от очите си, а кръжащите над тях чайки пищяха заплашително.

— Може би това ще размърда паметта ти — каза подигравателно той и я наведе, като натискаше главата й под водата.

Тя се опита да се бори с него, но той беше много силен. Обзе я паника, когато усети болката в дробовете си, крещящи за глътка въздух. Детският й страх от водата отново я завладя и тя започна да се бори отчаяно, за да извади главата си на повърхността. Точно когато беше на края на силите си и бе готова да се предаде и да намери спасение в прегръдката на солените води на морето, тя усети, че ръцете му я пускат. Без да съзнава, ръководена от инстинкта за оцеляване, тя се мъчеше неистово да стъпи на дъното. Удряше панически с ръце, докато най-накрая успя да стъпи на пясъчното дъно и да се изправи.

Като отметна назад мократа си объркана коса, тя започна да поема на дълбоки глътки живителния въздух. После отвори очи и огледа тъмните води, над които пълната луна хвърляше поток от сребърна светлина.

Сякаш се бе родила отново. Внезапно се сети за Нийл Кениън и го потърси с поглед. Той плаваше с лице, обърнато надолу. Крайбрежното вълнение носеше безжизненото му тяло към брега, а после го завърташе обратно в морето, сякаш беше парче дърво. Тя можа да види на лунната светлина, че върху гърба му имаше кърваво петно, от което струеше кръв, която се смесваше с морската вода.

Тя замря за миг. После, през рева на разбиващите се вълни, чу името си. Вдигна поглед и го видя. Изправен, с пистолет в ръка, той вървеше към нея.

— Рафаел! Рафаел! — извика тя, като с мъка преодоляваше прибоя, а роклята й пречеше да се придвижва.

— Querida!

Гласът му беше като благословия. Той я притисна силно към гърдите си, а вълните се плискаха в краката им. Тя усети пистолета, когато той я привлече в прегръдката си. Устните му целуваха нейните, целувката спря дъха й и единственото нещо, което разбираше в момента, бе възторга от срещата им.

По-късно, когато тръгнаха към къщата, той й разказа какво се бе случило на Инес. Тя бе стреляла с револвера на съпруга си, когато видяла Нийл Кениън да минава покрай къщата и да тръгва към брега. Тъй като никога преди това не бе имала работа с оръжие, тя била повалена на земята от „ритането“ на оръжието и бе ударила главата си в колоната на верандата. Ирландският капитан предположил, че оръжието е направило засечка и я е убило, и продължил надолу, търсейки Серена или лодката на Жозе. Но те никога нямаше да разберат какво точно е мислел Кениън, защото Рафаел го беше застрелял, докато той се мъчеше да удави Серена. Неговият сън, че Серена е в опасност, се оказа пророчески. Но когато сънят му се превърна в действителност, Рафаел не беше изненадан, защото циганската му кръв позволяваше да вярва в такива предзнаменования. Опасността бе отминала, а морето бе погълнало тялото на капитан Нийл Кениън.

— Но откъде знаеше къде съм отишла? — попита го Серена, докато вървяха към „Лунна светлина“.

— Аз те усетих, когато се измъкна от леглото, querida — каза й Рафаел. — Облякох се бързо и видях, че вървиш с Кениън, който беше поставил ръката си на кръста ти, сякаш в прегръдка. Яростта ми, страхувам се, беше безгранична. Проследих ви до пристана и ви видях да се качвате в платноходката. След няколко разговора със скитниците, които се мотаят често на пристанището, разбрах, че сте се отправили за остров Анастасия. Вече знаех, че отивате в „Лунна светлина“. Събрах екипажа на „La Sonata“ и отплавахме за плантацията на Джес Фиш. Когато стигнахме там, взех от него кон. Страхувах се, тъй като имах странно предчувствие, че ще ви изненадам по време на любовната ви среща. Но като наближих портокаловата горичка видях, че Кениън беше сам и копаеше. Тогава разбрах, че няма никаква любовна среща. Заобиколих и тръгнах по една позната пътека към брега, защото исках да го изненадам откъм гърба, след като се уверя, че ти си добре. Тогава видях Жозе, който ловеше риба точно до брега. Махнах му с ръка да се приближи и той насочи лодката си към прибоя. Двамата я изтеглихме на брега и тръгнахме през дюните към „Лунна светлина“, където намерихме Инес да лежи зашеметена на пода. Но тя скоро дойде в съзнание и ми каза, че ти си на брега, а Кениън тръгнал в тази посока. Разбрах, че сме се разминали. Затичах се надолу между дюните и те видях във водата с онзи lunatico. Съдбата ми даваше втора възможност, alma mia — притегли я той към себе си и двамата тръгнаха прегърнати.

— Той беше ненормален — въздъхна тя. — Мисълта за „El Tesoro verde“ го е довела до лудост. Когато не можа да го намери, реши, че картата, която беше скрита зад портрета, е била фалшива.

— А, ето защо портретът лежеше на пода със скъсан картон. Нещо, което не можах да разбера, когато влязох в гостилницата — отговори Рафаел.

Докато вървяха към „Лунна светлина“, тя му разказа историята за картата със съкровището, която Сесил беше скрил.

— През всичките тези години толкова много хора мислеха, че съществува карта, на която е обозначено заровеното съкровище, но както стана ясно, съществува само една празна дупка в земята между портокаловите дървета — каза тя, като поклати глава при мисълта за тези глупости. После чу, че Рафаел се смее. — Какво има? Какво е толкова смешно?

— Ох, querida, това е една стара шега, която баща ми изигра на един ирландски войник преди години в Хавана, след като бяхме принудени да напуснем Свети Августин. Той нарисува тази фалшива карта и я продаде, за да набави пари и да можем да се върнем в Испания — обясни той. Като я обърна с лице към къщата, той й каза: — Ето, това е „El Tesoro verde“. „Зеленото съкровище“ е първото истинско име на „Лунна светлина“. Така се наричаше имението, когато принадлежеше на моето семейство. Под зелено съкровище се има предвид величествените, устойчиви портокалови дървета, които моят баща донесе от Испания. Той често ми е казвал, че истинското съкровище в живота е земята, защото без нейната щедрост ние, хората, няма да можем да съществуваме. „Милей за земята — казваше той, — защото тя ще ти донесе несметни богатства“.

— Баща ти е бил мъдър човек — каза тя, като се притисна до гърдите му.

— Той смяташе, че la Florida е чудесно място за отглеждане на портокали, което доказа и плантацията на Джес Фиш. Бих искал някой ден да превърна мечтата му в реалност, като култивирам портокаловата гора. Иска ми се да я видя разцъфнала и процъфтяваща, което знам, че може да стане само с много грижи и любов.

— Да, мисля, че тук е чудесно място, за да расте едно дете — каза му нежно Серена, а лазурносините й очи блестяха като брилянтните звезди в кадифеното нощно небе, когато тя погледна към него.

— Дете? — погледна я той, а изразителните му тъмни испански очи искряха от нежно благоговение и страст на лунната светлина.

— Нашето дете, първото в дългата редица пазители на земята на „El Tesoro verde“.

Думите й бяха обещание и клетва едновременно за бъдещите поколения.

— Si, моя златна английска роза — отговори той, като я взе в прегръдките си, а устните му докоснаха нейните с целувка, която беше обвързване за цял живот. Нямаше нужда от повече думи между тях.