Даян Робинсън
Орелът и розата (2)

Първа глава

Свети Августин

Юли 1784

— Да, о, да — въздъхна Серена, когато гъвкавата мъжка фигура се появи от мъгливите сенки. Той отново идваше при нея. Натрапчивият звук на тъжната мелодия, изпълнявана на китара, като че ли започна да се засилва с приближаването му. Невероятно щастие изпълни сърцето й и тя протегна към него ръце, треперещи от радост и копнеж.

— Querida — прошепна той дрезгаво, взе ръцете й в своите и повдигна фините й пръсти към устните си. Погледна надолу към нея. Прекрасните му, тъмни испански очи грееха с пламъка на страстта.

Той беше тук, до нея, и тя почувства как горещи сълзи на облекчение и радост бавно започнаха да се стичат по бузите й. Вече не беше сама. Беше го търсила в мъглата на дългата нощ изплашена, че го е загубила завинаги. Страхът и мъката бяха единствените й спътници. Мислеше, че ще умре от болка и самота, докато той не се появи и тя отново изпита безгранично щастие. Присъствието му беше утешение за нея, но едновременно беше и искрата, която запалваше тлеещия огън на нейния копнеж. Устните я боляха от докосването на неговите, кожата й гореше от ласките му. Сърцето й биеше като на хванато в капан животно, което усещаше спасението съвсем наблизо. Натрапчивият звук на китарата ги обгръщаше също както и сиво-бялата мъгла.

— Помислих, че съм те загубила — промълви тя с глас, който приличаше повече на ридание.

— Никога няма да ме загубиш, alma mia, моя душа — обеща й той и тъжна усмивка се появи върху чувствените му устни, докато я привличаше в прегръдката си.

Когато почувства настоятелната нежност на целувките му, разбра, че се е случило нещо, нещо страшно. Тя се притисна силно към него и потърси горещата страст на устните му, но не я намери. Той като че ли изчезна, също както и звуците на тъжната китара, чиято печал на мелодия беше като вопъл, изтръгнат от душата й.

— Не! — извика тя и протегна ръце да го помилва, да го задържи. Но той се изгуби така бързо, както се беше появил, разтвори се в гъстата мъгла, която се стелеше около нея. Тя остана само със спомена от краткото му докосване, от тъмния изразителен поглед и горещия отпечатък от устните му. Притисна с ръка устните си. Заля я безгранично отчаяние, което не можеше да понесе. Риданията я разкъсваха като ножове и тя заплака от мъка като изоставено дете.

— Милейди, милейди, събудете се. Това е само сън — мекият, настоятелен глас прогони ужасите, породени в освободеното й от съня съзнание.

— Тенси, ти ли си? — попита Серена с пресъхнало гърло, като отвори за момент очи и огледа стаята, сякаш я виждаше за първи път.

— О, милейди, така ме изплашихте — младата прислужничка въздъхна, докато помагаше на господарката си да седне в леглото с четири колони, на които бяха окачени мрежи против комари. — Плачехте така сърцераздирателно — каза тя, докато оправяше завивката, за да постави белия, изплетен от ракита поднос пред Серена. — Пак ли сънувахте същия кошмар?

— Да, от дълго време не го бях сънувала. Мислех, че повече няма да се случи — Серена повдигна рамене.

— Е, предполагам, че е от днешните вълнения покрай предаването на властта на испанците. Много от добрите английски граждани на Свети Августин са разтревожени тази сутрин. Губернаторът Тонин също бил ужасен от церемонията във форта. Срещнах днес прислужника му на пазара. Направо ти се къса сърцето да гледаш как една добра британска колония се връща на тези испански езичници — бърбореше Тенси, наливайки горещ чай в тънка като яйчна черупка порцеланова чаша.

— От месеци знаехме, че ще се случи, но от това на никого не става по-леко — Серена кимна, че една бучка захар й е достатъчно.

— Ако мога да ви попитам, милейди, аз… или, искам да кажа, прислужниците се чудят какви са вашите планове — попита младата жена с разширени от безпокойство лешникови очи.

— Не знам, Тенси — отговори тя замислено. — Сега, когато съм вдовица, нямам голям избор. Семейство Марстън не желаеше връщането на сър Сесил в Англия. Той така ги опозори с лудориите си, че те му дадоха издръжка, за да стои далече. През трите години след неговата смърт не съм чула и една дума от тях. Получих само едно писмо от адвоката им, с което ме уведомяваше, че издръжката се прекратява. Не смятам, че те ще ми предложат подслон или че мащехата ми и синът й ще ме посрещнат добре сега, когато баща им е мъртъв. Нито пък имам желание да видя някои от тези паразити отново.

— Труден път трябваше да изминете, милейди, няма съмнение — посъчувства й Тенси, мислейки си за живота на господарката си след пристигането им в Свети Августин. Този пиян нехранимайко, сър Сесил, беше починал още първата година, след като беше проиграл всичките им роби, така че сега плантацията на остров Анастасия не се обработваше, къщата беше празна, с изключение на пазача и жена му. Да, мъжът на нейната господарка я беше оставил почти без пукната пара, след като беше изпуснал последния си дъх една година след установяването им в колонията. Но господарката й беше проявила здрав разум. След смъртта на сър Сесил тя превърна градската си къща в хан и гостилница, която беше станала известна в цяла Източна Флорида. Беше я нарекла „Златната роза“ и в целия Свети Августин нямаше по-добра от нея.

— Да, мисля, че това е едно подходящо описание на живота ми — каза Серена с горчивина в гласа. — Но може би и испанците ще имат нужда от място, където да преспят и утолят жаждата си.

— О, милейди, нима мислите да останете, след като тези езичници дойдат — ахна Тенси, която дърпаше дантелените завеси от затворените с жалузи прозорци и отваряше дървените капаци, закачайки ги с куки на стената отвън.

— Те не са езичници, Тенси. Ти също можеш да бъдеш за тях езичница, след като не изповядваш религията им. В действителност мисля, че някои от самите испанци доста са пострадали по тези причини от прочутата им инквизиция — тя потрепери при тази мисъл.

— Чух, милейди, че изгаряли хора на клада в центъра на Мадрид — промълви Тенси с очи, разширени от ужас. — Вчера, на пазара разказваха за това.

— Е, сигурна съм, че няма да правят такива неща тук в Свети Августин — каза Серена с повече убедителност, отколкото изпитваше. — Махни покривалото от клетката на Буканир, след като си отворила прозорците. Той харесва гледката към залива — искаше й се да смени темата. Разказът на прислужницата й се доближаваше много до собствените й страхове за съдбата на колонията след връщането на испанците.

— Това е най-злобната птица, която някога съм виждала. Не разбирам как можете да я търпите в спалнята си — мърмореше Тенси, докато махаше покривалото от боядисаната в бяло желязна клетка. — Трябваше веднага да го върнете на онзи стар капитан, който си плати сметката с този лошо възпитан дявол. Вие сте много добра, милейди, прекалено добра.

— Това, което чувам, дали не е входния звънец? — попита спокойно Серена, усмихвайки се на комичната гледка, която представляваха прислужницата й и яркия папагал, които се гледаха един друг.

— Дай ни една целувка, миличка! — изкряска птицата на момичето.

— Знам какво ми се иска да ти дам, дяволско кречетало — промърмори Тенси, обърна гръб на клетката и излезе от стаята.

Серена не можа да се въздържи и се разсмя при вида на двамата стари противници. Буканир си служеше с доста неприличен речник, но той беше прекарал по-голямата част от живота си на кораб. Изглежда разбираше, че човекоподобният му глас едновременно дразни и плаши Тенси, и ставаше най-приказлив, когато тя беше в стаята.

Влажната горещина на ранната лятна утрин се промъкна в стаята, изсмуквайки силите на Серена още преди да се е облякла за деня. Тя хапна няколко парченца портокал, който беше откъснат от нейната градина. Почти през цялата нощ се бе въртяла в леглото и когато накрая бе успяла да се унесе в сън, старият, натрапчив кошмар я беше изтощил.

Сънуваше някакъв свой непознат любовник. Беше предпочела да го нарича така, вместо испанския капитан. От млада сънуваше този сън, особено в моменти на силни преживявания, но никога не беше успявала да види лицето на мъжа, докато не дойде в Свети Августин и не срещна испанския капитан, известен като Морския орел.

Измъквайки се от леглото, Серена се приближи към прозореца, като се мъчеше да изхвърли от съзнанието си образа на мъжа, когото беше срещнала само веднъж, но който беше останал в сърцето й.

— Забрави го — промълви тя, отмахвайки овлажнелите златисти кичури от лицето си.

Не беше ли изпитала достатъчно мъжка жестокост по време на кратката си женитба със сър Сесил? Тя потрепери леко в знойния ден, припомняйки си пиянските милувки, които трябваше да търпи, преди Сесил да заспи безчувствен в брачното им легло. Не, не искаше никога повече да се обвързва с мъже. Тя беше изградила свой собствен живот в тази заспала колония, едно независимо съществуване, без да е отговорна пред никакъв мъж. Не трябваше да позволи нещо да застраши решението й, още по-малко на сънищата за един мъж, когото повече никога нямаше да види.

— Господство на Британия! Британия властва над вълните! — изпя ярко оцветеният папагал, когато Серена се приближи към клетката до прозореца.

— Тихо, Буканир, сега испанците са в Свети Августин — каза Серена с лека въздишка, почуквайки по решетките на клетката на своя любимец.

Обръщайки се, за да погледне през отворения прозорец към тюркоазносините води на залива от другата страна на улица „Морска“, Серена се опита да почувства омайната красота на водата. Но не успя да намери успокоение в гледката. Бляскави едномачтови платноходи и шхуни, наети от испанците, за да ги превозят през залива от техните тежки галеони, хвърлили котва в дълбоките води на Атлантика, се бореха за място на пристана и на всички тях се развяваше испанският флаг. Като че ли съдбата твърдо бе решила да й напомни в тази знойна сутрин за нейния любовник-мечта и за несигурното й бъдеще. Дали испанците щяха да й позволят да остане? Ако не — къде щеше да отиде и как щеше да преживява?

Серена се пребори с паниката, която за миг я обзе и накара ръцете й да се разтреперят. Тя беше стигнала далече и беше оцеляла, независимо от пречките, които съдбата беше изправила пред нея, напомни си тя, опитвайки се да възвърне куража си. Винаги беше живяла самотно, дори и в имението им в Девън. Баща й беше сдържан и студен човек. Беше вече възрастен по време на нейното раждане, станало причина за смъртта на младата й майка. Оставена на грижите на любимата си бавачка и слугите, тя беше израснала на воля и беше подивяла, според твърденията на мащехата й, която успя да убеди в това и баща й след женитбата им в Лондон. Още от първия ден Имоген беше решила да се отърве от Серена и действаше с настървение в тази посока. Тя беше вдовица, с един син, когото искаше да направи наследник на баща й. Бащата на Серена, увлечен по красивата си волева съпруга, се беше съгласил с всичките й желания, стига да бъде щастлива. Само няколко месеца след женитбата на баща й за Имоген, Серена, въпреки че беше само на шестнадесет години, беше омъжена за пияницата сър Сесил, стар приятел на мащехата й.

За момент очите на Серена се замъглиха от сълзи при спомена за ужаса от първата й брачна нощ, за мъката при напускането на родния дом, за да скита със Сесил, докато не пропиля зестрата й. Гледайки блестящите тропически води на залива Матанзас, Серена се усмихна горчиво. Да, беше преживяла и по-лоши неща от превземането на Свети Августин от испанците. Дори и нищо друго да не бе научила от живота, сега познаваше цената на това да бъде силна, решителна и да не се доверява на никого. Все някак щеше да намери начин да оцелее. Трябваше, просто нямаше друг избор.

Леко почукване на вратата прекъсна меланхоличните й мисли. Обръщайки се, тя извика:

— Да?

— Аз съм, милейди. Донесоха една бележка за вас — извика Тенси през дебелата врата.

— Влез — отвърна Серена, отблъсквайки черните мисли дълбоко в съзнанието си. Възпитанието й на английска аристократка й дойде на помощ и тя прие студената маска, която не даваше израз на болка и отчаяние.

— От губернатора е, милейди. Току-що я донесе неговият прислужник. Той ми каза, че тази вечер ще има бал в чест на новия испански губернатор и всички важни английски преселници са поканени — съобщи й Тенси бързо, подавайки й пергаментов плик, запечатан с червен восък със знака на английския губернатор Тонин.

— Благодаря ти, Тенси. В действителност няма смисъл да го отварям — каза Серена с уморен глас, докато отиваше към бюрото си, за да вземе сребърния нож за отваряне на писма. — Бих искала да се изкъпя, преди да се облека за церемонията във форта и изглежда, че сега ще трябва да избера и рокля за тази вечер.

— Да, милейди, реших, че в тази горещина ще предпочетете седящата вана. Водата е навън. Веднага ще я напълня. Въпреки че не ми е много ясно, защо искате да присъствате на церемония, на която да гледате как ще свалят националното знаме на Великобритания, за да издигнат на негово място езическото знаме на Испания — промърмори Тенси, измъквайки медната седяща вана иззад един лакиран параван.

— Губернатор Тонин ме помоли да присъствам, също както направи и сега, за бала — отговори Серена замислено. — А ако искам да продължа да живея в Свети Августин и при испанците, трябва да им направя добро впечатление.

— Това са глупости, милейди, да мислите за оставане, когато на всички англичани е наредено да продадат земята си и да напуснат.

— И да отидат къде, Тенси? Мислиш ли, че испанците ще ни платят нещо за земята? Те си спомнят много добре колко малко им платиха англичаните преди двадесет години, когато те трябваше да напуснат. Не. Всеки цент, който имам, е вложен в „Златната роза“. Няма да я дам. Работих много усилено, за да допусна няколко испански войника да ме накарат да се махна.

— Може би няма да се наложи да напускате, милейди. Носят се слухове, че и други мислят като вас, а британските лоялисти^[2] не са склонни да се предадат без борба — каза й Тенси, докато наливаше есенция от шибой в хладката вода.

— Какво искаш да кажеш? — попита Серена рязко.

— Чувам такива приказки вечер в пивницата, когато бирата се лее и езиците се развързват. Губернаторът си мисли, че всичко ще мине мирно и тихо, но някои имат други идеи. Тези испанци трябва много да внимават, когато се движат по улиците на Свети Августин — каза тя твърдо, помагайки на Серена да влезе във ваната.

Сякаш чули приказките на английската прислужница, трима испански офицери пресякоха улица „Морска“, като оглеждаха зорко и внимателно сенчестите алеи, без това да повлияе на гъвкавата им походка.

— Този Свети Августин прилича на градовете в Андалусия — изкоментира единият от офицерите, обръщайки се към тънкия като шпага офицер до него. — И след двадесет години английско владичество тук имаш усещането, че си в испански град — в гласа му звучеше задоволство.

— Има разлика, amigo mio^[3]. Los ingleses^[4] са оставили присъствието си като евтина облицовка, но това лесно ще се премахне — отвърна другият кратко. Гневът караше очите му да блестят като горящи въглени.

— А, но има нещо английско, за което чух и което ще бъде хубаво да остане — младият офицер посочи към една закачена на желязна кука табела, която се поклащаше от лекия бриз.

— Madre de Dios!^[5] — единият от мъжете до него спря и се загледа в дървената табела с нарисувана жълта роза в средата и надпис на английски отдолу ЗЛАТНАТА РОЗА.

— Изглеждаш, като че ли си видял призрак — пошегува се приятелят му.

— Si, може би съм видял — промълви тихо мургавият, красив испански офицер. — Какво си чул за това място?

— Казват, че бил най-добрият хан в цяла Източна Флорида. Притежава го la inglesa, една англичанка с лице на ангел и сърце от камък. Може би сърцето й е в земята заедно със съпруга й, тъй като не допуска никакъв мъж до себе си.

— Тя е una viuda — това беше казано по начин, който не допускаше съмнение.

— Si, тя е вдовица — отговори приятелят му притеснен, тъй като си спомни, че във вените на мъжа до него течеше циганска кръв, независимо че носеше едно от най-благородните испански имена. Дали притежаваше дарбата да предсказва бъдещето? Носеше се слух, че Рафаел бил на крачка от смъртта в Испания и там една циганка, която работела за чичо му, го върнала към живота. Затова казваха, че той притежава duende, според испанското схващане човек, който е докоснал с ръце смъртта, след това ще живее по-възвишен живот, ще се различава от другите смъртни, ще бъде ограден с нещо като магия — аура. И наистина, в Рафаел имаше нещо, което го отличаваше от другите.

— Трябва да дойдем тази вечер в гостилницата — каза офицерът, наречен Рафаел, и проницателните му тъмни очи заблестяха от задоволство. — Дълго време чаках, за да видя точно тази златна роза. Но още няколко часа са нищо в сравнение с това, което мина — той се загледа известно време в постройката, която не се отличаваше от останалите къщи в малката колония. Стените й бяха варосани и имаше дървени балкони, които гледаха към улицата. Испански карамфили в големи керамични гърнета показваха цветовете си над балюстрадите. С изключение на заострения покрив, градежът беше същия като на къщите във всяко село на родната му Андалусия. Така, помисли си той, неговата английска роза се беше установила и изглежда беше разцъфтяла в страната на цветята.

— Господство на Британия! Британия властва над вълните! — грубият крясък се разнесе от един прозорец над тях.

Поглеждайки нагоре, мъжете видяха белите решетки на една голяма клетка близо до прозореца.

— И папагалът ще трябва да научи нова песен — каза мъжът, наречен Рафаел, на своите приятели и те кимнаха развеселени.

Когато се обръщаха, за да продължат пътя си към масивния форт, който се извисяваше над пристанището на Свети Августин, един прекрасен, чувствен аромат се промъкна от отворения прозорец. Фините аристократични пръсти на Рафаел се сключиха за момент около изящната, покрита с филигран дръжка на толедската сабя, която висеше на тънкия му кръст. Беше дамски парфюм и той го подразни и възбуди като милувка на мека женска ръка.

— До довечера, rosa mia^[6] — промълви той през стиснати зъби, опитвайки се да се овладее. Искаше да се втурне през тежката входна врата в двора и да се качи по стълбите в стаята й. Споменът за лазурните сини очи — с цвета на чистите води на Флорида, и блестящата руса коса — като златните пясъци на безлюдните бели плажове нахлу в него и породи същия силен копнеж, както беше правил през всичките тези самотни години. Няколко часа още и тя щеше да бъде негова. Чакането сега, когато тя беше толкова близо, щеше само да увеличи удоволствието, когато пак се срещнат.

— Да тръгваме, джентълмени — каза той и с гъвкавата подвижност на матадор обърна гръб на мамещия прозорец. Без да поглежда назад, той се запъти към високите тридесет фута стени на укреплението, Castillo de San Marco, чиито боядисани в червено наблюдателници се очертаваха на фона на синьото тропическо небе.

Тази нощ, помисли той и пулсът му се ускори, тази нощ ние ще сме заедно. Тя беше вдовица, нямаше повече прегради между тях. Страстта, която четири години не беше изчезнала, най-после щеше да бъде задоволена. Той продължи да крачи, горделив и непоколебим, приличащ на прочутите андалуски жребци, онези горди арабски коне, които испанците яздят с голямо умение, без да се усъмни дори за миг, че неговата английска роза няма да му принадлежи. Тя беше негова. Беше го разбрал в минутата, когато беше видял портрета. Циганската му душа го убеждаваше, че няма смисъл да се бори с това, което съдбата е предопределила много преди те да се родят.