Даян Робинсън
Орелът и розата (12)

Единадесета глава

Настойчивото чукане на вратата на стаята започна отново, въпреки че слънцето вече бе залязло и сенките на полумрака се бяха спуснали над „Златната роза“. Серена беше застанала до отворения прозорец и наблюдаваше сребърната пътека на луната върху тъмните води на залива Матанзас. Отново нямаше да обърне внимание на чукането, както беше правила през целия безкраен, досаден следобед. Само Тенси беше допусната с подноса с вечерята й и вода за миене.

— Този испански капитан поиска да ви помоля да говорите с него, милейди — сподели с нея младата прислужничка. — Никога не съм виждала толкова разгневен човек, но това е някакъв странен гняв, контролиран и силен, дълбоко в него. Той и маркизата направо се караха в гостилницата. Тъй като говореха на испански, не разбрах какво си казаха. Тя изхвърча навън, а по-късно я видях да излиза със сър Елстън. Дала на Марко едно пени, за да занесе бележка за него.

— Не искам да чувам повече за маркизата, Тенси — каза Серена и бутна настрана подноса с храната. — Дай да ти покажа кои рокли искам да взема със себе си в плантацията на Мултри.

— Добре, милейди. Умно сте решила да се махнете от това, което става тук. Една промяна ще ви се отрази много добре. Нали ви казах, че не им вярвам на тези езичници, въпреки че капитанът е наистина много привлекателен джентълмен.

— Моля те, не искам да го обсъждаме — каза Серена.

— Добре, милейди. Покажете ми кои рокли искате да ви опаковам — отвърна Тенси със съчувствие в очите. Мъжете могат да бъдат същински дяволи, помисли тя с въздишка и за своя Колин, но пък правеха живота така вълнуващ.

Само по нощница, Серена стоеше до прозореца от момента, когато прислужницата си тръгна. След като се смрачи, чукането беше започнало отново. Рафаел настояваше да бъде приет. Не беше отговорила нито първия, нито втория път и сега, когато беше станало полунощ, тя отказваше да приеме третия му опит да говори с нея. Серена не можеше да си представи какво ли си мислеха останалите и дали изобщо чуваха, тъй като в гостилницата все още имаше много хора.

— Серена, пусни ме вътре или ще счупя вратата — каза бързо и нетърпеливо Рафаел от другата страна на тежката врата и започна да натиска бравата. — Не можеш да се криеш непрекъснато от мен.

Тонът му и нежеланието му да я остави на спокойствие я възбуждаха и ядосваха. Какво очакваше той, след като беше срещнала годеницата му? — зачуди се тя с нарастващ гняв. Беше й омръзнало. Запъти се към вратата, забравяйки оскъдното си облекло, и я отвори. Пронизвайки го с обвинителен поглед тя произнесе ледено:

— Ще ми доставите ли удоволствието да ме оставите на спокойствие.

Той нахлу в спалнята и ритна вратата, за да я затвори зад себе си. Здрави, силни пръсти обхванаха китките й и я привлякоха към стройното, твърдо тяло.

— Спокойствието е нещо, което никога няма да получиш от мене, querida — тъмните му испански очи проблеснаха, обгаряйки я със силното му желание.

— Срещнах маркизата — остро отвърна тя, зарязвайки преструвките и срещайки смело погледа му с гордо вдигната брадичка.

— Ти не разбираш — каза той с уморен глас. — Тя е част от миналото, част от живота ми, който вече няма значение. Тя знае това, но обича да наранява, да причинява болка. Останала е сама, съпругът й починал, без да й остави нещо. Евита е дошла да търси защитник. Тя мисли, че може да се върне към миналото, но аз не съм вече онова момче, чието сърце разкъса на две — обясни той с глас, изпълнен с отвращение.

— Ти не си ли нейният novio, както те нарече — Серена изсъска думите, а очите й изхвърляха сини пламъци.

— Тя говори за едно старо обещание, клетва на един младеж, заслепен от това, което му се искаше да вижда, а не от това, което беше в действителност. Аз ще й помогна с каквото мога. Това поне й дължа, тъй като ми е приятелка от младостта. Казах ти вечерта след партито у дона Консепсион, че има неща за Евита де Марас, които ти не би могла да разбереш — напомни й Рафаел, наблягайки на думите.

— Ако имаш предвид, че английското ми съзнание не може да разбере предателството и не може да приеме, че ме направи на глупачка, тогава грешиш. Аз може и да съм била доверчивата наивница, но това няма да се повтори, никога! — гласът й беше яростен и презрителен.

— Madre de Dios! Ти си една много избухлива жена — промълви той. Тъмните му очи блестяха от гняв, но и от друго чувство, от което я побиха тръпки. Държейки я близо до себе си, той наведе ръцете й, но не престана да ги стиска здраво, без да й позволява да се отдръпне. — Ти направо ме подлудяваш, querida, но това е една прекрасна лудост — прошепна дрезгаво той, поглеждайки надолу към нея, но тя се опитваше да не гледа в проницателните очи, които виждаха толкова много.

Изпитваше едновременно гняв и див копнеж, докато той я държеше все едно, че е негова собственост. Твърдите мускули на бедрата му, притиснати до нейните, гърдите й, опрени в неговите, запалиха огън във вените й. Когато горещите му устни потърсиха извивката на шията й, тя смутена чу как от устните й се изтръгна стенание, предизвикано от явното й желание. Мразеше необузданата личност, в която се превръщаше в обятията му. В сърцето си знаеше, че го обича, но с някаква странна смесица от презрение и желание.

— Винаги ще остане това между нас, моя срамежлива английска роза — промърмори той, допрял устни до копринената шия, езикът му леко докосваше грациозната извивка, а стенанията й го изпълваха с радост. Кръвта му се възпламени, когато тя се изви и се притисна до възбудената му мъжественост и за момент устните им изпълниха един мълчалив танц, като прелюдия на предстоящото сливане.

— Не мога повече да издържам — гласът му прозвуча дрезгаво. Той освободи ръцете й, само за да разкъса с бързо движение нощницата и да я хвърли на пода.

Нежният нощен въздух, промъкващ се през отворения прозорец, погали голата й кожа, която цялата гореше. Искаше да избяга от него, или поне да протестира, но неговото докосване, гласът му, изгарящите очи, които я поглъщаха на слабата светлина на свещите, всичко това предизвикваше един първобитен копнеж, който не й позволяваше да помръдне. Прехапала до кръв устните си, тя го наблюдаваше как съблича дрехите си с бързи движения. Дъхът й спря в гърлото при вида на мъжката красота на стройното му тяло.

— Ще говорим по-късно — каза той. Наведе се към нея и я целуна по устните, които беше прехапала, облизвайки с език малката капка кръв. След което я вдигна до гърдите си и я занесе до леглото.

Когато потъна в пухената му мекота, тя го чу — забързания страстен звук на китарата. Идваше някъде отдалече, но беше упорит и като че ли се засили, щом Рафаел се отпусна до нея. Почувства едновременно огромна възбуда и страх. Когато я привлече в обятията си, музиката ги обгърна от всички страни.

Той чу как тя ахна сякаш от уплаха, усети биенето на сърцето й, ускоряването на пулса й, докато милваше съвършените й гърди с нежно очертани вени. Кожата й беше като някакво чудо за него, фината структура, прозрачността й я караше да изглежда толкова крехка, че сърцето му се разтапяше. Трябваше да се пребори с желанието да задоволи примитивния си глад, който го караше да я обладае, да й докаже мъжкото си надмощие.

— Чуваш ли го? — прошепна гласът й в топлата тъмна нощ, когато той се наведе и целуна пулсиращото връхче първо на едната, а след това и на другата гърда.

В първия момент си помисли, че това бяха само ударите на сърцето й, шумът на собствената му сгорещена кръв, който звучеше като струните на китара, но щом надигна глава и се заслуша, той също го чу, страстната музика, която се усилваше и изпълваше стаята. Поглеждайки към бледите очертания на лицето й на светлината на свещите и златните къдрици на косата й, разпилени по ленената възглавница, усети как сърцето му се изпълва с някакво ново, странно чувство. Струваше му се, че я вижда за първи път, а от друга страна, че я среща след дълга раздяла. Отново ще са заедно, да, помисли той, погледна надолу към нея и видя кристалните сълзи в лазурните очи, които го гледаха с такава любов, че дъхът му секна.

— Люби ме — промълви тя като насън, а музиката се надигаше около нея. Протягайки ръце към него, тя прошепна едно име. Не знаеше откъде беше дошло, но се изтръгна от гърлото й:

— Родриго!

— Арабела! — отвърна той, а музиката в ушите му звучеше толкова силна, че му се струваше, че го води като в транс. Беше ли буден или това беше някакъв чуден, странен сън? Той погледна към нея и тя беше едновременно Серена и една друга жена, наречена Арабела, но това нямаше значение, защото беше неговата любима.

Като двама участници в един и същ мечтан миг, те се приближиха един до друг, жадни, горещи устни върху гладни, горещи устни. Тънките мъжки пръсти милваха и галеха меките женски форми, докато нейните малки ръце се вкопчваха и стискаха мускулите на гъвкавото му тяло. Не успяваха да се насладят достатъчно на усещането — на вкуса, на докосването — един на друг, при това повторно сливане на тяло и душа. Когато бедрата й се извиха, за да го посрещнат, за да го приеме и да го обвърже с нея в пълно задоволяване, той усети, че навлиза в друго време, където беше едновременно Рафаел и Родриго, а тя — едновременно неговата любима Серена и Арабела.

Музиката и мъглата я обгръщаха от всички страни, когато любовникът й проникна в нейните очакващи, влажни, жадуващи дълбочини.

— Да! Да! — извика тя, когато се сляха в единство. Пулсиращата му мъжественост я изпълни и задоволи. Заедно започнаха да се движат. Дори и дишането им беше в унисон, когато навлязоха в ритъма на екстаза, който ги понесе напред, все по-високо и по-високо. Задъханите му страстни викове отвръщаха на възторжените й стенания и те се движеха все по-бързо в съвършена хармония, докато не достигнаха връхната точка и не завършиха с пълно освобождаване, изпълнени с радост и удовлетворение.

Лежаха един до друг, музиката беше спряла и само звукът от задъханото им дишане нарушаваше тишината на нощта. И двамата бяха разтърсени от дълбочината на необяснимото преживяване по време на любенето им.

Той взе ръката на Серена и я поднесе към устните си.

— Тази нощ с теб, querida, се почувствах duende.

Тя обърна главата си върху възглавницата и го погледна въпросително. Той се усмихна.

— Това е едно чувство, което съм изпитвал само няколко пъти в живота си. Duende е едно типично испанско поверие, че животът придобива по-голям смисъл, ако си бил на предела на живота и си усетил присъствието на смъртта. Големите танцьори и тези, които свирят и пеят музиката наречена фламенко, често го изпитват в моментите на върховни постижения, когато вече не контролират собствената си воля, а се ръководят от откровението. Знам, че това сигурно ти звучи странно, но в Испания, особено сред циганите, да преживееш duende се приема за голяма дарба, която поставя човек сред избраниците на живота.

— Тогава аз също съм опознала… duende — каза тя, запъвайки се на непознатата дума. — Защото тази нощ преживях нещо, което беше толкова необикновено, че не мога да повярвам, че се е случило. Толкова е нелогично — продължи тя размишленията си, заглеждайки се в тъмната стая. Почувства се почти засрамена и си помисли, че може би всичко се дължи на напрежението, изживяно покрай плащането на дълга на Сесил на ирландския капитан и гнева й към Рафаел. Сигурно възбуденото й съзнание е създало тази фантазия — да я накара да си мисли, че за кратко време е една жена, наречена Арабела, която отново се беше срещнала с любимия си Родриго.

— Нима всичко трябва да има своето разумно обяснение, моя сладка английска роза? — попита нежно Рафаел, привличайки я към себе си, за да постави главата си на гърдите му и погали обърканите й къдрици. — Duende не се отнася до логиката, а е за дълбоките чувства.

— Но подобни чувства направо ме плашат — настоя Серена. — Това е нещо съвсем непознато за мене, въпреки че още като младо момиче сънувах странни сънища… за един призрачен любовник. В тези сънища винаги имаше и музика на китара — същата мелодия, която свиреше онази нощ на двора. Как мога да имам спомени за нещо, за което никога не съм чувала? — тя се надигна, за да го погледне и объркана смръщи чело.

— Това е една прекрасна дарба, querida, но не знам какво означава, знам само, че така е писано да стане — обясни й той нежно и помилва с пръст бузата й, след което я притисна отново към гърдите си. — Спи сега. И двамата сме изморени. Може би утрото ще ни донесе нещо по-добро.

— Не съм забравила за маркизата — каза тихо Серена в меките косми на гърдите му.

— Querida, ти си единствената жена, за която искам да се оженя — промълви той в косата й.

— Какво? — каза тя и седна.

— Не ти ли е минавало през ума, че бих искал да се оженя за тебе? — отвърна той и лека усмивка изви чувствените му устни.

— Аз… аз не съм мислила за това — призна тя. Почувства някаква неловкост при мисълта за женитба с този мъж, когото обичаше.

— Ще ми окажеш ли голямата чест да станеш моя жена? — попита той, повдигайки брадичката й с един пръст, за да я принуди да го погледне в очите.

— Аз… аз не знам — каза тя и се сепна от болката, която видя в тези така изразителни тъмни очи, които светеха надменно на слабата светлина на догарящите свещи. — Това е една смущаваща мисъл, та ние идваме от два толкова различни свята — тя се спря, защото разбра, че не само това я караше да се чувства неспокойна при мисълта да се омъжи за Рафаел. Някъде дълбоко в себе си усещаше нещо, което можеше да се опише само като страх. Това беше глупаво, но някакво кътче на съзнанието й нашепваше, че ще съжалява, ако стане съпруга на този мъж.

— Какво има? — попита остро Рафаел, усещайки част от вътрешния й смут.

— Знам само, че аз… аз не мога да се омъжа за теб точно сега — успя да каже тя. Въпреки горещата нощ я побиха студени тръпки.

— Трепериш, като че ли ти е студено. Да не си болна, querida? — попита той и красивото му лице стана загрижено.

— Не, не мисля — отвърна тя, опитвайки се да спре тракането на зъбите си. — Странно, прилича на това, което моята стара бавачка ми казваше, че означава — че някой ходи върху гроба ти.

— Ела, дай да те стопля — промърмори той и я дръпна обратно в леглото, привличайки я в обятията до силното си тяло, гърбът й опрян в слабините му. — Всички тези емоции са те развълнували. През онези дълги самотни нощи, докато бяхме на лагер до река Свети Джон, си мислех какво ще бъде да те държа както сега, след като сме правили любов, да усетя вкуса на тялото ти. Както и ти самата видя, нашата повторна среща беше нещо повече дори и от това, което рисуваше въображението ми. Спи, малката ми. Знай, че си на сигурно място в обятията ми и че нищо не може да те нарани, докато си до мен. Да оставим бъдещето да се оправя само. Единственото, което има значение сега, е близостта на нашите сърца и души в тази прекрасна нощ — той шепнеше успокоителни думи в тила й и усещаше как тя се отпуска.

Сънят обаче не обори много бързо Рафаел, който продължаваше да държи своята любима златна роза до гърдите си. Циганската кръв му подсказваше, че нещо странно ставаше между тях. Още при първия сблъсък на погледите им на борда на „Бристол“, беше разбрал, че това е жената от предсказанията на циганката, но беше усетил, че в това се крие нещо повече. Когато облада Серена, тя го беше нарекла Родриго и той знаеше, че в този момент се беше почувствал като Родриго. Кой беше този Родриго? Знаеше, че така се е наричал негов прародител, който се оженил за англичанката от портрета, загинала така трагично. На вечерята при дона Консепсион беше разбрал, че е била изгорена на клада по нареждане на Инквизицията. Дали името й е било Арабела? — зачуди се той. Имаше някакво смътно подозрение, че това беше малкото име на нещастната млада англичанка. Нима беше възможно да са наследили паметта на прадедите си, а също и физическите им черти? Притискайки заспалата Серена по-близо до себе си, желаейки да я предпази от нещо, което сам не разбираше, той усети някаква тревога, която не можеше да определи точно, но която напълно прогони съня.

Утринната светлина проникваше в стаята на Серена, когато унеслият се в неспокоен сън Рафаел се събуди от висок женски писък. Той седна и усети как Серена се размърда до него.

— Остани тук — нареди й той, измъкна се от леглото и обу бричовете и ботушите си. Чу се нов писък. Изглежда идваше откъм двора.

Той бавно отвори тежката врата и погледна надолу към потъналата в сянка градина. На бледата утринна светлина едва различи фигурата на жена, облечена в прозрачна нощница, застанала на вратата на тъмната гостилница. Но когато пристъпи към парапета на верандата, видя до нея силуета на мъж, който я беше хванал здраво за раменете и я разтърсваше. Сега вече можеше да каже, че писъците й не се дължаха на страх, а на ярост.

— Ти и това животно, стойте настрани от стаята ми — разнесе се грубият глас на мъжа на английски, но със слаб ирландски акцент. — Comprende, senorita?^[1]

— Какво става там долу? — извика Рафаел на английски, което накара двойката да прекрати караницата и да погледне към него.

— Намерих една от гостенките на лейди Марстън да претърсва багажа ми. Тя твърди, че дошла само да прибере любимеца си, но дявол да го вземе, ако не претърсваше нещата ми — отвърна с възмущение ирландецът.

Слизайки бързо по стълбите, Рафаел видя побеснялата Евита да държи в ръце нещо, което можеше да бъде само маймуна. Ирландецът, връщащ се явно от късен гуляй и доста на градус, гледаше свирепо Евита, която се хвърли в ръцете на Рафаел, а маймуната започна да врещи.

— Madre de Dios! Какво става тук, Евита? — Рафаел я хвана за китките и я отдалечи от себе си, а маймуната скочи на земята. — И какво е това? — посочи той към изплашеното животно, което продължаваше да крещи от страх.

Шумът беше събудил всички в „Златната роза“. В двора отекваха звуците на отварящи се врати и капаци. Серена, наметната с пеньоар, беше застанала до вратата на стаята си и наблюдаваше, както и всички останали, сцената на двора.

— Това е Педро — каза сприхаво Евита, отмятайки презрително назад дългите си черни коси, след като Рафаел освободи китките й. — Той се измъкна и аз тръгнах да го търся, когато този… този човек се върна в стаята си и помисли, че аз, една маркиза, се ровя в жалките му вещи — тя се наведе, за да вземе малката, подвижна маймуна.

— Ти, малка лъжкиньо. Ти се ровеше в сандъка. Тази безобразница държеше в мръсните си лапи перлите — изсумтя ирландецът, а зачервеното му лице стана яркочервено.

— Това ли търсите, капитане? — попита Рафаел и вдигна един наниз перли от земята, където се беше свила маймуната.

— Да, те са мои — промърмори Кениън, като ги взе и ги пусна в джоба си.

— Аз ще се погрижа за това, капитане. Дамата и аз сме стари приятели — гласът на Рафаел беше студен като лед, когато посегна и хвана още веднъж китката на Евита. Той я дръпна през прага на празната гостилница.

— Що за гости имате, лейди Марстън? — извика капитан Кениън на Серена, запътвайки се към стаята си.

— И аз започвам да се чудя — отвърна тя ниско, по-скоро изричайки на глас мислите си, отколкото отвръщайки на въпроса. Ситуацията беше изпълнена с ирония. Фалшивите перли, които беше дала на капитана, едва не бяха откраднати от жената, която твърдеше, че е сгодена за Рафаел. Светът, й като че ли се беше обърнал с главата надолу. Никой не беше това, което изглеждаше, че е. Изведнъж с нетърпение пожела да е вече на път за плантацията на Мултри. Трябваше да се махне от Свети Августин и дори и от Рафаел. Съпричастния поглед, който си бяха разменили с Евита, й беше показал колко близки са били преди време. Беше се изморила от непрекъснато променящите се течения на живота й. Струваше й се, че вече няма контрол над тях; вместо това беше теглена от хора, които не можеше да разбере.

Недоверието към Рафаел се върна отново, а също и уплахата й от дълбочината на нейните чувства. Той и Евита бяха от един и същи свят, свят, за който тя не знаеше нищо и който не разбираше. Беше забелязала гневния поглед, който му хвърли Евита, когато я издърпа в гостилницата, но също така беше видяла и страстта в тези блестящи, черни очи. Независимо от горещата утрин, по гърба на Серена пробяга тръпка. Беше й ясно, че Евита нямаше да се откаже от Рафаел без борба, а за маркизата средствата нямаха значение. Спокойният, добре планиран живот на Серена беше изведнъж превзет от силни и емоционални натури, които не се срамуваха да демонстрират дълбоките си чувства и това я притесняваше. Не, помисли си тя, оттегляйки се на сигурно място в спалнята си, това, което я плашеше, беше, че животът й беше направил опасен обрат и тя не знаеше какво ще последва.