Даян Робинсън
Орелът и розата (10)

Девета глава

Свещите догаряха в свещниците от ковано желязо, но Рафаел, седнал пред отворения френски прозорец, огрян от лунната светлина, продължаваше да свири съсредоточено и прочувствено. Серена, която седеше от другата страна на стаята до Доминга Зеспедес, никога досега не беше чувствала така силно различията между техните две култури. Гласът му се извисяваше от време на време в една песен, която беше вик на страдаща душа, дрезгави звуци отговаряха на тъжните думи. Тя знаеше много малко испански, но не й беше необходимо да разбира езика, за да усети, че той се опитва да победи някакъв демон от миналото, пеейки песен след песен, докато всички изпълнения се сляха в една удивителна мелодия, наситена с болка и разочарование.

Помръдвайки леко на твърдия стол, Серена се почувства безгранично чужда сред останалите гости, които пляскаха в такт с музиката на Рафаел. Когато изпълнението му стана още по-емоционално, а движенията на пръстите му върху струните по-бързи, окуражителните им викове се засилиха, а заедно с тях и силата на пляскането. Те бяха в идеална хармония с него, докато тя, която беше привлечена от този променчив, на дарен мъж, се почувства така чужда, че самотата й изцяло я завладя. Тя притвори за момент очи и се опита да се пребори със сълзите, които заплашваха да потекат.

Затворила очи, тя остави музиката да я залее като вода. През съзнанието й преминаха няколко образа — мечти, над които нямаше власт. Тя смътно видя фигурата на мъж, като в мъгла, облечен в дрехи отпреди два века, подобно на мъжете от маслените портрети в салона на дона Консепсион. Той също свиреше на китара с увлечение, издаващо силни страсти. Тя почти почувства тъгата му, тя го заобикаляше като аура. Той беше така жив, така истински, тя искаше да протегне ръка към него, но тогава усещането за близост бе изтласкано от силен страх, тъмен ужас, който направо отне дъха й. Тя не можеше да го понесе и като събудена от кошмар с облекчение отвори очи.

— Дона Серена, добре ли сте? — попита Доминга с тих шепот, навеждайки се загрижено към нея.

— Да, малко е топло — отговори Серена със слаба усмивка, като откачи ветрилото от панделката на китката си и го отвори с елегантно движение. Разбра, че в уплахата си беше възкликнала на глас и това беше обезпокоило Доминга. С облекчение установи, че всички останали, завладени от музиката на Рафаел, не бяха забелязали нищо.

Изведнъж й се прииска да напусне тази притъмняла стая, която потискаше духа й. Всичко беше твърде странно, твърде непознато и някак заплашително. Този начин на изразяване на дълбоки емоции й беше прекалено чужд.

Тя изпита облекчение, когато шумът от стъпки в галерията прекъсна музиката на Рафаел. Завършвайки шумно той вдигна глава и погледна през стаята, сякаш за да й каже, че през цялото време не я е забравил, дори и когато изглеждаше изцяло отдаден на собствената си болка и ярост. Без да може да откъсне очите си, тя изпита желание да узнае причината, която бе предизвикала този изблик на чувства. Изглежда той се опитваше чрез музиката да се освободи от някакъв вътрешен демон.

Появата на един испански офицер на прага на вратата прекъсна нишката, която свързваше погледите на двамата и й позволи да погледне настрани от този така проницателен поглед. Той, както и останалите мъже, се изправи, тъй като пристигналият офицер изглеждаше много възбуден.

След продължително обяснение на испански с офицера и след това с губернатора, Рафаел дойде при Серена с бърза, гъвкава походка.

— Страхувам се, че ще трябва да се сбогуваме. Дан Макгърт и бандата му са започнали нападения върху плантациите северно от Свети Августин, отвличайки добитък и роби. Те се приближават към града и губернаторът смята, че е дошло времето да предприемем нещо срещу тях — каза спокойно Рафаел, забелязвайки уплахата, която засенчи нежните й черти. Беше така крехка като порцеланова роза. Той мразеше мисълта, че трябва да я остави сама дори и за малко, но тази работа трябваше да се свърши и то за кратко време. Дан Макгърт и бандата му олицетворяваха беззаконието в колонията. Британците не се бяха оказали способни да го премахнат. Губернатор Зеспедес искаше да успее там, където те се бяха провалили.

— Ще трябва да напуснеш Свети Августин? — попита Серена с глас, който за неин ужас потрепери.

— Si, утре рано — отвърна Рафаел. — Ела, трябва да кажем довиждане на дона Консепсион.

Домакинята им стоеше в галерията и пожелаваше лека нощ на гостите си, които, с изключение на Джеси Фиш, щяха да напуснат Свети Августин на разсъмване и да тръгнат по следите на Дан Макгърт. Обръщайки се към Серена, тя взе ръката й в своята и мило й се усмихна:

— Вие трябва да ме посетите, дона Серена. Мисля, че ще си допаднем, нали — каза тя меко.

— Да, вие сте много мила — отвърна Серена, трогната от топлината и искреността на жената.

— Vaya con Dios^[1] — промълви по-възрастната жена и пусна ръката й, за да се прекръсти.

Топлият нощен въздух обгърна като милувка Рафаел и Серена, когато излязоха от къщата на губернатора. Уличните огньове на площада догаряха, а музиката, която все още се разнасяше от ъглите, беше по-нежна и меланхолична. Те тръгнаха покрай пазара към улица „Морска“ или Calle de la Marina, както вече я наричаха.

Докато вървяха към „Златната роза“, Серена се почувства много уморена. Съзнанието й беше объркано, но тя се опитваше да прикрие душевното си състояние с измамно мълчаливо спокойствие, което, както я бяха учили, беше задължително за една английска аристократка. Само леко отпуснатите й рамене издаваха, че преживяванията тази нощ и все още неразкритите тайни бяха изиграли своята роля.

— Ти си много тиха, querida — прекъсна Рафаел мрачните й размисли, когато стигнаха до залива и тръгнаха по Calle de la Marina.

— Какво, или по-скоро кой, те разстрои така тази вечер? — попита спокойно тя, без да поглежда към него, загледана как луната посребрява среднощното синьо море.

— Това е една стара болка, querida, за която не мога да говоря — каза той с известна горчивина.

— Дори не и с мене? — попита тя, поглеждайки елегантния, класически красив профил, очертан на светлината на фенерите, висящи до вратата на къщата.

— Не, дори не и с тебе — отвърна със съжаление той, но думите прозвучаха резки и сдържани и издигнаха преграда между тях.

— Ясно — каза студено тя и се отдръпна.

— Не, querida, не ти е ясно и не можеш да разбереш — отговори уморено Рафаел. — Дори и да ти го обясня, ти пак няма да разбереш, защото е невъзможно за англичанка като тебе да възприеме изцяло това, което ще обясня — той се загледа в нея, тъмният му поглед беше древен като света, натежал от вековна тъга.

— Ти ми каза да оставя миналото зад себе си и да заживея отново, а сега казваш, че има неща, които не могат да се забравят никога — напомни му тя ледено. Спирайки се пред тежката дъбова врата, която водеше към личния й двор, тя се обърна към него и си спомни колко чужда се беше почувствала в салона, докато той изливаше душата си в музиката. — Може би си прав, има прекалено много различия между нас. Няма да ти отнемам повече време. Лека нощ — каза кратко тя и отвори вратата преди той да успее да я достигне. След което се спусна като сърна по плочите на двора към стълбището на галерията.

Той остана за момент на прага, загледан след нея, след което проклинайки тихо я последва с гъвкава стъпка, като хищник, преследващ жертвата си. На зазоряване напускаше Свети Августин. Нямаше да прекара сам часовете, които му оставаха.

Тя го усети, че идва зад нея, докато бързаше по стълбите. Ръката й беше вече на дръжката на вратата, когато топлият му дъх опари врата й, горещото му тяло се притисна в нейното, а здравите пръсти обхванаха талията й и я извърнаха към него.

— Не можеш да ме напуснеш толкова лесно — гласът му беше дрезгав и той почти грубо я дръпна към себе си. — Няма значение, че идваме от различни светове, когато сме така близки — прошепна той в ухото й. Притисна я към себе си и зарови устни в копринената й коса. — Alma mia, утеха за душата ми, не питай, само почувствай, ето тук, моето сърце бие за теб — каза той и постави ръката й върху гърдите си. — Трябва да те имам, да ти покажа, че единственото, което има значение, е радостта между нас — закле се той. Тембърът на гласа му, нисък, дрезгав, пламтящ от силно желание, докосна нещо дълбоко в нея.

Ридание се откъсна от гърлото й, тя така искаше да му повярва, но уроците от живота бяха прекалено силни. Преди много време беше издигнала защитна стена около сърцето си, но сега, в ръцете на Рафаел, слушаше изпълнени с такава нежност думи, че беше направо непоносимо и усещаше как тази стена се пропуква. Ръцете й сами се повдигнаха и обвиха врата му.

Той простена и я притисна към себе си. Жадните милувки на устните му пометоха всякаква мисъл и колебание от съзнанието й. Остана само предизвикателната настойчивост на неговата целувка, силата на прегръдката му, прекрасното усещане да бъде подчинена на воля по-силна от нейната. Тя усети как вратата поддаде зад нея и той я отвори с едната си ръка.

— Нямам намерение да спя сам през последната си нощ в Свети Августин — прошепна той през стиснати устни, след което вдигна глава и я поведе навътре в стаята, а тя остана сгушена в обятията му. През полуотворените жалузи се промъкваше лунен лъч, осветяващ полутъмната стая заедно с оставената запалена свещ от Тенси.

Цялата странна, подобна на сън нощ, я обгърна с очарованието си. Тя си припомни какво беше да почувства ръцете на Рафаел да я милват, да бъде поведена в този чуден любовен танц до екстаза, който можеше да изпита само с него. Дали беше правилно или не, вече нямаше значение, оставаше само споменът как всичко беше изглеждало прекрасно, като че ли те двамата бяха стари любовници, които се бяха намерили отново след дълга раздяла.

Тя потрепери силно, когато той разкопча корсажа й и освободи полата й. Фустите й ги последваха, също и сатенения корсет, който той развърза с гримаса.

— Нямаш нужда от този инструмент за измъчване. Той е измислен от Инквизицията — промърмори той, освобождавайки я от тази клетка.

За момент Серена усети някакво безпокойство да се промъква в съзнанието й, почти изцяло отдадено на сладострастното чувство. Какво беше това? Като през мъгла тя видя ръцете му да свалят от раменете й последната й дреха, ризата, и да я оставят да падне на пода до останалите свалени дрехи. О, да, Инквизицията, това беше, което я беше обезпокоило. Тогава топлите му ръце започнаха да галят съвършените й гърди, описвайки кръгчета около набъбналите зърна и прогониха всички мисли от главата й. И тя се превърна в едно усещане, събудено от опитните ръце на Рафаел. Остана само прекрасният момент, който обещаваше чувствена наслада.

Потънала дълбоко в пухеното легло, Серена трепереше от очакване, докато го наблюдаваше как съблича с бързи движения дрехите си. Трепетно желание потече във вените й като топъл мед. Тя протегна ръце към него и той се присъедини към нея под завивката.

— Треперя от силата на жаждата си за теб, alma mia — гласът му беше дрезгав шепот, който я милваше и възбуждаше така, както ръката му копнеещото й тяло.

Малките й ръце обхванаха раменете му, за да го привлекат по-близо. Тя вече не познаваше срам и скромност с този удивителен мъж, чието чувствено обожание беше като балсам за наранената й душа. И тя търсеше в него нещо много по-силно и дълбоко от утоляване на физическия им глад. Тя копнееше за единение, за пълно сливане на телата и душите им.

Рафаел се удивляваше от бялата като алабастър кожа, която усещаше като коприна под пръстите си, искаше да се изгуби в чудото, което представляваше тази отнемаща дъха му прекрасна жена. Щеше да се потопи във вкуса й, в горещите й сладки дълбочини, в нейния страстен отговор на неговата жар, докато този болезнен спомен, отворен като стара рана в къщата на губернатора, бъдеше прокуден там, където му беше мястото, в най-далечните кътчета на съзнанието му.

Устните му помилваха нейните, закачайки я с леко като перце докосване, след което се преместиха надолу към извивката на шията й. Нейната въздишка от удоволствие беше сладка музика за душата му и устата му продължи, без да спира, опитвайки, милвайки всеки инч от кожата й. Той обиколи с език около зърната й и тя се изви към него. След това започнала ги смуче леко, докато Серена застена от удоволствие, след това прекара език надолу по крехките й ребра до мекотата на корема й, изваян като че ли от слонова кост. Той търсеше едновременно утешение и забрава в любимите, деликатни форми. Тя беше като кристален поток, а той беше мъж умиращ от жажда.

Понесена от вълните на едно ново възторжено преживяване, тя се предаде на изгарящите чувства, изцяло отдадена на насладата да бъде притежавана. Извивайки стройните си бедра в отговор на страстния му порив, тя потърси само удоволствие. Желание като опияняващо вино премина през нея, освобождавайки всичките й сетива. Започна да гали тъмната коприна на косата му, насърчаваше го да не спира да проучва треперещото й тяло с горещите си целувки. В този прекрасен момент тя изцяло му се бе доверила и това доверие беше залогът да освободи потисканите толкова дълго желания и глад, за чието съществуване дори не бе подозирала, докато те не бликнаха под възбуждащите ласки на Рафаел.

И точно когато горещите му устни милваха копринената й кожа, треперещите й бедра, изгарящите слабини, настояващи за пълно отдаване, тя чу музиката, звука на китарата. Страстната мелодия, като че ли изпълни тъмната стая с древни пулсиращи звуци, или това беше само биенето на сърцето й? Изведнъж й се стори, че са попаднали в друг свят. Някъде дълбоко в душата си тя знаеше, че те са правили това и преди, че тя и този мъж, който се беше появил в живота й така ненадейно, се бяха любили по същия начин в друго време, на друго място. Представата за повторна среща беше толкова силна, че радост като стремителен пламък обхвана цялото й същество. Те бяха разделени толкова дълго, толкова дълго.

— О, любов моя — изстена тя, ноктите й силно се забиха в раменете му. — Искам да те почувствам в себе си. Не мога повече да чакам!

Той и така едва контролираше възбудата си, а думите й, като че ли го възпламениха съвсем. Надигна над нея и разтвори меките копринени устни, за да я подготви.

Телата им се сляха с нежно и пълно отдаване, но и с поглъщаща страст. Мускулестото му стегнато и гъвкаво тяло се притискаше към меките й форми, които се разтапяха под него, докато той я изпълваше със своята жажда и глад. Движеха се заедно в ритъм и като че ли и сърцата им биеха като едно. Горещи устни върху горещи устни, слабини съединени в едно, те се изкачваха по спиралата от любов и страст, все по-високо и по-високо в изключителна хармония. Странното усещане, че вече се е срещала и любила с този мъж, завладялата я възторжена страст, надхвърляха границите на физическото желание и раждаха увереността, че никога преди това двама любовници не са достигали подобно духовно извисяване и сливане.

— Любов моя! — извика тя в замайващ, неконтролируем изблик на радост, когато отново потъна в прекрасното освобождаване, което бе открила само с него.

Думите й унищожиха и последните му задръжки и достигнал върха на насладата, той извика:

— Те quiero con toda mi alma!

Отпусната в сладостна отмора след това, докато още лежеше, сгушила глава до сърцето му и правейки кръгчета с ръка по черните косми върху гърдите му, тя го попита:

— Какво каза? Стори ми се, че съм чувала тези думи преди, но не мога да си спомня къде.

— Те quiero con toda mi alma — прошепна той в косата й, целувайки я нежно по слепоочието. — Обичам те с цялата си душа. — Той взе ръката й, поднесе я към устните си и продължи с тъга: — Надявам се, че не си чувала тези думи и преди, querida.

— Във всеки случай не и на английски до тази нощ — отвърна тя засегната. — Но испанските думи — да, въпреки че не разбрах смисъла им, сториха ми се познати. Също като… — тя спря прекалено засрамена, за да продължи.

— Какво друго ти изглежда познато — настоя той нежно, повдигайки брадичката й, за да я накара да го погледне в тъмните очи, светещи от нежност и разбиране на слабата златиста светлина на свещта, поставена на нощното шкафче. Тези очи винаги успяваха да проникнат в сърцето й, тези изразителни испански очи, които срутваха всички защитни прегради, които се опитваше да издигне.

— Нашето любене, изглежда… като че ли сме го правили и преди… много отдавна — заекна тя, смутена, че може да я помисли за побъркана.

При тези срамежливи думи дъхът му замря и сърцето му спря за момент. Значи тя също го беше почувствала, това усещане за повторно съединение, когато телата им се бяха слели. Циганската му кръв беше откликнала в мига, в който очите им се бяха срещнали на борда на „Бристол“ и той беше разбрал, че са предопределени един на друг. Съдбата, също както му беше обещала старата циганка, беше решила да ги събере.

— Било е предопределено да стане така, querida — отговори нежно той, галейки копринените й коси.

— Значи и ти си го почувствал, същото усещане, че отново се срещаме? — попита тя с приглушен, почти благоговеен шепот.

— Si, но аз го почувствах още първия път, когато очите ни се срещнаха.

— Но как е възможно това? Да те сънувам, преди изобщо да съм те видяла? Да чувам в съня си испански думи, без да знам испански? — настоя тя, сгушвайки главата си в сигурната топлина на гърдите му.

— Моята баба, която беше циганка, често ми казваше, че има много неща в живота, които не могат да се обяснят, но точно в това се крие удивително тайнство. Наслаждавай му се, бъди благодарна, че ни е било позволено да се срещнем и да се влюбим отново, ако това, което изпитваме, е истина. Отвори се за сладостта му, защото изглежда, че това ще бъде нашата съдба — промърмори сънливо той в златните къдрици на слепоочието й.

Тя усети как дишането му се успокоява и той заспа, но сънят бягаше от нея или може би не й се искаше да се раздели с него заради света на Морфей. Тук, сякаш пазена от прегръдката му, тя се чувстваше на сигурно място и изпитваше спокойствие, което досега не беше изпитвала. Обичаше усещането от ударите на сърцето му под върховете на пръстите й, топлината на кожата му до бузата й. Той беше сигурен пристан в морето от страх и притеснение за бъдещето. Не, помисли си тя, няма да заспивам още, ще се наслаждавам на това изключително спокойствие, защото съвсем скоро, с настъпването на зората, то ще изчезне.

Загледана в тъмната стая, там, където един лунен лъч огряваше пода, Серена въздъхна, лежейки до спящия си любовник, защото знаеше, че въпреки тяхната прекрасна връзка нищо не беше решено. В студената утринна светлина Рафаел трябваше да тръгне, а на нея й предстоеше да се справи с безброй усложнения, настъпили в живота й, усложнения, които не можеше да довери на този необикновен мъж, който за кратко време беше станал център на съществуванието й. Как беше допуснала, да се случи това? Тя потрепери неволно при мисълта колко неща бяха против тях. Как се случи така, че тя се остави незащитена и го допусна до сърцето си? Усещайки как ръцете му дори и в съня я прегръщат по-здраво, тя погледна красивото лице, гладката мургава кожа, опъната върху високите скули, извитите черни вежди, орловия нос, чувствените устни и разбра, че беше изгубена. Дали можеше да му се довери с цялото си сърце? Дали той беше това, което си мислеше, че е, или беше това, което й се искаше да бъде? Ако се окажеше фалшив, щеше ли да намери смелост и да продължи да живее без утешението, което й даваше, запита се тя, когато първите утринни лъчи огряха залива.