Карол Бък
Време за любов (8)

Седма глава

— Идеята ти беше чудесна — отбеляза Ейми и се намести удобно на стола. С едно движение оправи полата от оранжевия си тоалет.

— Прецених, че ще ти хареса.

Ейми отговори със съблазнителна усмивка. Няколко прекрасни минути съзерцава бившия си съпруг. Изглеждаше съвсем различен с класическа синя жилетка, тъмночервена копринена вратовръзка и сиви панталони. Видът му беше много по-различен от преди няколко часа. Внезапното му превъплъщение в самоуверен изискан мъж бе толкова възбуждащо, колкото и видът му с разголени гърди. Мъжът, който я бе поканил на вечеря, и който бе предизвикал сладка тръпка по тялото й. Натискът на ръцете му около ханша й, докато я държеше здраво на стълбата… Замъгленият му от насладата поглед, когато тя не устоя на изкушението и погали раменете му. Нежният шепот, докато я целуваше…

За да отклони мислите си, тя се огледа наоколо. Бяха настанени в по-голямата от залите за вечеря. Мебелировката бе в бяло, зелено и синьо. Имаше дансинг. Четирима музиканти вече бяха там и свиреха. Въпреки че беше сравнително рано, повечето от масите бяха заети. На тези, които все още бяха свободни, бе поставен дискретен надпис „Запазено“, както и вазичка със свежи цветя.

— Чудно ми е как можахме толкова бързо да намерим маса — отбеляза Ейми и с треперещи пръсти донагласи прическата си. Тази вечер беше решила да прибере косата си с гребенчета от слонова кост. — Мислех, че тук всичко е резервирано за седмици напред.

— Има си начини — отвърна Дъг. Бе забелязал треперещата ръка на Ейми и вълнуващия блясък в очите й. И двете значеха много за него.

— Така ли? — предизвикателно възкликна Ейми. — Чрез убийство, шантаж или рушвет?

— Аз съм член на адвокатски колектив в съда. Нали знаеш, че адвокатите никога не правят нищо противозаконно.

— Разбира се, не! — побърза да потвърди Ейми и отпи от бялото калифорнийско вино. — И на Уолстрийт също не се вършат никакви спекулации — иронично додаде тя и се засмя, а нежните й обици от корал и перли се люшнаха. Бяха в комплект с изящната огърлица, която обгръщаше стройната й шия. — Хайде, кажи ми как успя да уредиш маса толкова бързо.

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че използвах чара си, за да омая човека, който отговаря за резервациите?

— Можеше и да повярвам, ако не знаех, че този човек се казва Хуго и има вид на вратар на хокеен отбор.

— Да разбирам ли това като комплимент?

— Може би. Хайде, кажи ми!

— Добре де, добре! Боже, колко мразя да ме разпитваш така! Казано честно, използвах роднински връзки.

— Роднински връзки? — изненада се Ейми.

— Съдържателят на това място е клиент на баща ми — обясни Дъг. — Обадих се днес следобед и просто споменах името си.

— Ясно! Значи си връзкар, а не чаровник!

В този момент пристигна келнерът и обяви съдържанието на менюто с маниер, по който личеше, че всичко е от добро качество.

— Бульон с гъби за дамата — съобщи галантно той. — И зеленчуково желе с кориандър за вас, господине.

Той дискретно доля вино в чашите им, огледа масата и явно доволен от видяното, изчезна.

— Колко се променя вкусът ти! — отбеляза Ейми язвително, сочейки блюдото на Дъг. Повърхността на желето блестеше на светлината така, че приличаше повече на византийска мозайка, отколкото на ордьовър. — Спомням си как реагираше едно време на зеленчуците. Като на…

— Като куче на варен картоф ли? — предположи Дъг.

— Почти.

— Обяснението е твърде просто — заобяснява той. — Още от малък бях отвратен от специалитета на майка ми „Лина Бийн Сърпрайз“. Трябваше ми доста време, докато преодолея предразсъдъците си.

— „Лина Бийн Сърпрайз“?

— Да. Ако оживееш, след като си го опитал, значи е станало чудо. Май го забраниха с Женевската конвенция за правата на човека точно една година, преди да се запозная с теб.

— Не е хубаво да говориш така, Дъг — сгълча го Ейми и опита ордьовъра си. Съчетанието на аромат ни гъби с пилешко месо, приготвено с мадейра, правеше бульона превъзходен.

— Защо? Майка ми наистина не готви добре — отвърна сухо той. — Искрено я обичам, но когато е в кухнята, тя представлява заплаха за човечеството. Имала си възможност да се увериш в това, нали?

Ейми не искаше да спори по този въпрос. Наистина Бет Браун умееше да прави добре доста неща, но готвенето не бе от тях. Все пак й се щеше да я защити по някакъв начин.

— Харесвах желираните плодови салати на майка ти.

— Имаш предвид ония плесенясали неща с черешов ликьор?

— Желирани, а не плесенясали — поправи го Ейми.

— Хей, та те стояха по три седмици в хладилника — заяде се той. — Обаче си права. Тези салати бяха едно от малкото неща от кулинарния репертоар на майка ми, които можеха да се ядат. Знаеш ли, навремето си бях внушил, че не мога да порасна заради недохранване. Спомням си урока по история, когато госпожа Пети ни говори за болестите, от които страдали моряците по време на дълги презокеански пътешествия. Скорбут и рахит. Бях сигурен, ала Лари, Скот и Джек бяха по-високи от средния ръст. Божичко, как ненавиждах факта, че бяха по-високи от мене!

— Те и на години са по-големи от теб — отбеляза Ейми. Знаеше, че Скот, който на възраст бе най-близо до Дъг, все пак беше с осем години по-голям от него.

— Не беше никак лесно все да се стремя да ги догонвам. Лари твърди, че първото пълно изречение, което съм произнесъл, е било „Чакайте ме!“

— Но не са те чакали, така ли? — поинтересува се Ейми.

— Да. Но така поне се научих да тичам по-бързо и в един момент ги настигнах.

— И спечели около тридесет награди по бягане.

— Тридесет и две — поправи я той и се засмя. — Кой ли ги брои…

— Явно ти.

— Ами… — Дъг махна с ръка.

Още не можеше да преодолее амбицията да придава значение на победите си и да сравнява себе си с другите. Смяташе, че голямата заплата и професионалната репутация не са единствения критерий за успех. В това беше напълно убеден. Човек можеше да притежава и двете, и въпреки това да бъде губещ в живота.

— Пазиш ли ги още? — попита Ейми.

— Кое, наградите ли? Всъщност, да. Набутани са в кашони и са в мазето при родителите ми. Майка каза, че ще ми ги даде за новата къща.

— Със сигурност имаш доста място, където да ги сложиш.

— Това не ли намек за оскъдното обзавеждане на къщата ми?

— Всичко е сведено само до най-необходимото и има много празно пространство — обясни тя.

Последва пауза. Без да отмества поглед от нея, Дъг отпи от виното. Следа от тъга забулваше лице то й като фин дантелен воал. Не знаеше причината, но желаеше да разсее тази тъга. Не искаше бившата му съпруга да бъде тъжна тази вечер.

— А твоите награди? — полюбопитства той. — Сигурно имаш цял камион почетни значки, грамоти…

— Не ги запазих.

— Така ли? — изненада се Дъг. Знаеше много добре колко добра ученичка бе Ейми, защото бе и природно интелигентна. — И защо?

— О, просто не бяха толкова важни. Искам да кажа, хубаво е, че ги получих, но… — замълча и даде вид, че се съсредоточава върху бульона.

Темата не й допадаше особено. Веднъж Нейъми Притикън я бе укорила за нехайното отношение към собствените й постижения. Когато Ейми поиска да узнае какво значи това, Нейъми й припомни за великия комик, който упорито отхвърлял предложени ята от клубове, които искали да го приемат за свой член. „Това е практика в живота ти, Ейми“ — бе казала Нейъми с особена прямота. — Ако някой друг беше постигнал толкова, колкото теб, щеше да твърдиш, че този човек е постигнал много. Щом обаче си го направила ти, винаги си склонна да махнеш с ръка и да заявиш: „Е, голяма работа!“

— Бас държа, че баща ти още пази някои от наградите ти — каза Дъг след малко.

— Съмнявам се. Баща ми смята, че на хората не трябва да се дават награди, за да си вършат работата.

Преди Дъг да успее да осмисли странната логика на баща й, се случиха две неща — първото бе пристигането на келнера, който бързо разчисти масата и сервира следващите блюда, а второто — появяването на три официално облечени двойки младежи.

— Боже мой! — възкликна Дъг. За миг се почувства пренесен в една юнска вечер преди двадесет години. — Погледни!

Тя проследи погледа му и изтръпна. Настоящето се смеси с миналото.

— Абитуриенти…

— Изглежда. — Той изпита носталгия, докато наблюдаваше как единият от тримата младежи правеше гримаси и разхлабваше стягащата го вратовръзка.

Ясно си припомни как беше облечен на абитуриентската си вечер — пристегнат с папионка, ръкавели и пояс — атрибути, които го караха да се чувства като коледна пуйка. Но бе забравил за неудобния си костюм, щом беше видял слизащата по стълбите Ейми, издокарана в абитуриентския си тоалет.

Косата й тогава беше по-дълга и падаше върху рамене й на меки вълни, а роклята с цвят на слонова кост се полюшваше при движението на стройното й тяло. Перлени обици блестяха на ушите й, а нежният й врат бе украсен с изящна огърлица.

Живият спомен за тази незабравима вечер го развълнува. За щастие сега Дъг имаше по-благосклонен шивач.

Ейми още не можеше да откъсне поглед от трите момичета, които се суетяха около роклите си. Бяха чаровни и очевидно горди от силата на свежата си женственост. Тя обаче знаеше много добре, че под атлаза, пайетите и привидната им самоувереност, се криеше страхът от неволно настъпване на подгъва на роклята или пък от случайно разливане на някаква течност върху тоалета. Спомни си колко неловко се чувстваше в роклята си на тяхната абитуриентска вечер, слизайки по стълбите към Дъг. Държеше се толкова здраво за парапета, че се боеше да не остави следи от нокти по него. Струваше й се, че всеки момент може да се препъне и че вечерта, за която бе мечтала месеци наред, ще свърши ужасно, преди още да е започнала. Всичко обаче мина чудесно.

— Знаеше ли, че ще има абитуриенти? — поинтересува се тя.

— Не. Когато говорих със Сенди последния път, той спомена, че ще има нещо по-специално през тази седмица, но със сигурност не съм очаквал това.

— Навяват спомени, нали?

— Да, наистина.

Брилянтно сините очи срещнаха синьо-зелените. Без да отмества поглед, Дъг вдигна кристалната чаша с вино към Ейми.

— За абитуриентските вечери — минали и настоящи!

След кратко колебание и Ейми вдигна чашата си.

— За абитуриентските вечери — минали и настоящи! — повтори тя.

Това беше много повече от тост.

 

 

— Много съм нехаен тая вечер — отбеляза Дъг, когато и двамата приключиха с десерта.

— Така ли?

— Да. — Очите му галеха лицето й като пролетен дъжд. — Не ти казах колко си красива.

— Благодаря ти — промълви тя смутена.

— И не ти казах колко искам да те прегърна — продължи той. — Хайде да потанцуваме.

От доста време не бяха танцували заедно. Ейми дори не можеше да си спомни последният им танц, ала когато Дъг я притисна към себе си, й се стори, че не бяха само от вчера. Стъпките им се сливаха в едно. Квартетът свиреше мелодия, която извикваше у нея представа за някакво вълшебство и лунна светлина.

Ейми изпусна лека въздишка и склони глава на рамото на Дъг. Почувства как той стисна по-здраво талията й и също въздъхна. Зарови нос в копринените й къдрици. Уханието им замъгли съзнанието му като наркотик. Притисна още по-плътно стройната й фигура, но внезапно оркестърът подхвана бърза мелодия. Двамата се отделиха един от друг, без да губят хармонията на движенията си. След минута Ейми вдигна очи. Погледът й бе светъл, а бузите — леко поруменели.

— Харесвам парфюма ти — каза Дъг.

— Точно за това си го слагам.

— А не слагаш ли и нещо друго, което бих харесал?

— Няма да ти издам тайната си точно тук!

 

 

Дъг спря БМВ-то и угаси мотора. Мястото, което беше избрал не беше осветено, но все пак се виждаше достатъчно. Пълната луна осветяваше вътрешността на колата с мека, сребриста светлина.

— Пътят на влюбените? — Ейми повдигна вежди. Предполагаше, че Дъг ще я докара тук и се чудеше дали това негово решение бе романтично или смешно. Може би и двете.

— Мислиш ли, че се е променило? — попита Дъг. Ейми се огледа.

— Честно? — засмя се тя.

— Честно.

— Изобщо не си спомням как е изглеждало преди.

— Винаги си била със затворени очи, а? — усмихна се предизвикателно той.

— Невинаги… — последната дума прозвуча глухо. — Просто не обръщах внимание на нещата отвън. Освен това…

— Освен това, какво?

— През изпотени стъкла не се вижда кой знае колко.

— Добър довод — отбеляза Дъг и се наведе към нея.

Ейми се отдръпна леко и скришом провери дали вратата е добре затворена. Тя си спомни как на времето не добре затворената врата се беше отворила внезапно и двамата се търкулнаха навън.

— Отдръпни се няколко сантиметра от мястото си и мъжът ще ти го вземе цялото — задъха се тя.

Той се засмя и се приближи до нея още повече. Ейми навлажни с език устните си, които заблестяха примамливо. Както едно време.

— Подлудяваш ме с това — дрезгаво промълви той.

— С кое? — тя отново докосна устните си с език.

— Точно с това — поясни Дъг и усети как цялото му тяло потрепери.

— Защо не ми покажеш?

През последната седмица и половина двамата си бяха разменяли целувки по въздуха. Сега обаче не беше време за тях. Устните му се впиха в нейните с яростно желание. Ръцете й се плъзнаха по неговите, изкачиха се по раменете му и спряха зад тила. Пръстите му се заровиха в косата й. Ейми отговори на целувката му с трескава сладост. Повдигна се, за да се приближи още повече до него. Той разбра намеренията й, повдигна я леко и я настани в скута си. Тя мръдна неволно и чу как той изпъшка. Леко захапа долната му устна и я докосна с език. Плъзна дясната си ръка по силно пристегнатата му от вратовръзката шия и бавно разхлаби възела. С едно движение я отмести настрани и започна да разкопчава ризата му.

— О, скъпа! — успя да промълви Дъг, когато Ейми се притисна силно към него.

Той вдигна лявата си ръка така, че да може да докосва едната й гърда. Усети набъбналото зърно под фината материя на роклята и нежно започна да масажира копнеещото за неговия допир деликатно връхче.

— Дъг! — задъха се Ейми. Тя успя да разкопчее наполовина ризата му, пъхна ръка под памучния плат и почувства меката топлина на гладката му кожа. Сведе глава и долепи устни в трапчинката под Адамовата ябълка. Така остана в захлас няколко минути.

— О, Ейми!

Мускулите му конвулсивно се свиха от напиращо то удоволствие. Леко плъзна роклята й нагоре — материята разкри прасеца, след това коляното и после… Шокиран, рязко пое дъх. Ейми носеше чорапи с жартиери!

Внезапно силна светлина заслепи и двамата.

— Какво, по дяволите… — изруга Дъг.

— Добре, добре! Спрете дотук! — чу се груб мъжки глас. — Полиция. Нека влюбените птички да излязат и да установят самоличността си.