Карол Бък
Време за любов (3)

Втора глава

Думите: „Това е всичко“ никак не я удовлетворяваха. През първите десет минути на бара, тя неуспешно се опитваше да изкопчи от Дъг някакво обяснение на последната му реплика. Накрая се отказа.

Барът на хотела беше разположен в самото фоайе. Беше изискано обзаведен и създаваше смесено усещане за дискретност и изтънченост.

— Вместо няколко питиета — отбеляза Ейми сухо, когато келнерът им донесе поръчката, — две минерални води с лимон.

— Е, няма много общо с екстравагантните напитки, които поръчваше навремето — каза Дъг и отпи от своята чаша — трябваше да се въздържа от алкохол.

— О, моля те! Не ми напомняй! — тя лапна няколко бадема от сребърната чинийка с различни ядки. — Вземи си.

Дъг поклати отрицателно глава.

— Сигурен ли си, че не искаш? — попита и хвърли мамещ поглед към него. — Има и белени солени фъстъци.

Дъг горчиво си мислеше колко е опитна бившата му съпруга в случаите, когато той проявяваше слабост. За съжаление, напоследък солените фъстъци бяха едно от забранените неща за него. Не трябваше да се докосва и до сандвичи със сирене и бекон, нито до пържени картофи. Те му липсваха много повече от кабернето или от коктейлите.

— Не, благодаря! — отказа твърдо той.

— Каква воля! — каза Ейми с хитър блясък в очите. — Но щом настояваш, всичките са за мен! — сети се колко широка й беше станала полата и добави: — Май имам нужда от калории.

Дъг критично изгледа фигурата й, ала не каза нищо. Вече знаеше, че тя е много чувствителна на тази тема. Всъщност трябваха му години, за да разбере, че Ейми наистина вземаше неговите закачки доста навътре. Тя с нищо не показваше, че усеща тънките комплименти, скрити зад неговата критика. Явно не бе забелязала и загрижеността му, когато й каза, че изглежда преуморена.

За да избегне шарещия поглед на Дъг по тялото си, тя отпи от минералната вода, наведе се леко напред и кръстоса крака.

— Е, съкращаването на деловите разноски по гости не е дало особен резултат — отбеляза той.

— Няма да има повече обеди с три мартинита?

— А ти познаваш ли някой, който да пие мартини? — попита Дъг.

— Освен баща ми и Джеймс Бонд ли?

— Да — усмихна се той.

— Не, не познавам — каза през смях Ейми.

Дъг се облегна назад и изпита особена наслада от ромоленето на смеха й.

— Как е баща ти?

Въпреки че Дъг уважаваше баща й заради неговата себеотдайност към Ейми, Алберт Хилиърд го намираше за надменен и разпуснат. А майка й бе починала, когато Ейми беше на единадесет години.

— О, все си е същият. Ще остане във Флорида до края на юни. Мисля, че това лято ще си дойде за последен път.

— Тогава ще трябва да продаде къщата.

— Да. Вероятно.

— Ако го направи, ще получи цяло състояние — каза Дъг прекалено фамилиарно. — Бившите общински земи ще се разработят. Ще се строи голяма търговска улица, плюс нов административен център, а също и нови къщи на мястото, където се намираше фермата на Петерсън. Цените на земите стремглаво се покачват.

— О, така ли?

Ейми знаеше, че единият от по-големите му братя, както и родителите му, все още живеят в Ню Йорк, но това едва ли беше причина Дъг да бъде осведомен толкова добре за състоянието на нещата в родния си град.

— Не съм мислила за това — додаде тя.

Дъг забеляза острия й поглед и разбра, че бе казал повече от необходимото. Освен всичко друго, Ейми имаше и още една особеност — схващаше нещата твърде бързо.

— Ако не се бях върнал оттам съвсем скоро, и аз нямаше да го знам — обясни той.

— Ходил си при родителите си?

— Един вид, да — колебливо каза Дъг.

— Как са? Добре ли са? — попита нетърпеливо тя. Имаше чувството, че той крие нещо. А любопитството й беше съвсем искрено — много харесваше Бет и Лорънс Браун.

— Всичко е наред — увери я Дъг и отпи от минералната вода. — Добре са. Бях отишъл за една сделка с имущество. Къща. Реших, че ми трябва място, за да мога да напусна работа — това не беше лъжа, макар че не беше и цялата истина, а само близо до нея. Поне засега.

— Да напуснеш?! Ти? Ти, който винаги носиш портативен телефон в куфара си и факс–машина в чантата? — тя не вложи сарказъм в думите си. Просто съдеше по това, което знаеше за него.

Той го съзнаваше, ала все пак нейната оценка го бе огорчила. Явно за това какъв е бил, не и за това какъв е. Или поне какъв иска да бъде занапред.

Ейми видя, че Дъг смръщи вежди. Вероятно не му беше допаднало казаното от нея.

— Дъг…

— Откъде знаеш за факс–машината? — прекъсна я той.

Спомни си за факса, когато току–що се бе върнал от болницата — въпреки че хартията се беше свършила, машината лудо писукаше, сигнализирайки за непрекъснатия поток от важни съобщения. Важни, няма що! След като хвърли бегъл поглед на изписаното, той изхвърли проклетата машина на боклука.

— Каза ми, когато ние… — погледна го за миг и веднага заби поглед в масичката. — Каза ми в Чикаго.

— А, в Чикаго…

При спомена за Чикаго Дъг усети вкуса от устните и тялото й… Сякаш чу дрезгавия й глас, стоновете на екстаз. Виждаше обезумялото й от страст лице, когато двамата сляха телата си. И усещанията, които тя му предложи тогава — допира на малките й остри гърди, дращенето на ноктите по гърба му. Гладките й опънати…

„Спри!“ — заповяда си Дъг и вдиша дълбоко. Въздухът, като че гореше в дробовете му. Той надигна чашата и изпи остатъка от минерална вода на един дъх. Това малко го разхлади, макар и не достатъчно. Май щеше да е по-добре, ако беше изсипал ледената напитка върху себе си.

— Дъг? — Ейми се наведе към него.

Очите му бяха потъмнели, лицето му изглеждаше напрегнато. Тя можеше да открие признаците на напрежение. Познаваше реакциите му от години. Имала бе възможност да ги наблюдава съвсем отблизо. Тя се размърда и навлажни устните си с език. Типичната женска загриженост я накара да потрепери.

— Дъг? — повтори тя.

— Извинявай — каза той и остави чашата си на масичката.

— За какво?

— За каквото и да било — махна той с ръка, като че отговорът беше във въздуха. — За Чикаго, да речем.

— Съжаляваш за Чикаго?! — тя спря поглед върху жестикулиращите му ръце с дълги изтънчени пръсти. На един от тях той носеше халката, която тя му бе подарила в деня, когато и двамата се заклеха да се обичат, докато смъртта ги раздели. Спомни си как тези пръсти я галеха, докосваха и изучаваха тялото й. По дяволите! Дъг не можеше да й бъде безразличен, дори и да искаше! Той беше част от нея и винаги щеше да бъде!

Погледна я. Синьо-зелените й очи излъчваха болка и гняв. Тя прехапа треперещите си устни, за да прикрие вълнението. По дяволите! Ейми имаше огромно влияние над него. Нещо повече — тя изпълваше всяка клетка на ума и тялото му. Не искаше да споменава Чикаго. Или поне не сега, не тази вечер. И само няколко секунди, след като я бе видял… Дали наистина съжаляваше за Чикаго? Не! Да! О, Господи! И той самият не знаеше. Вече нищо не знаеше. А дали изобщо някога е знаел? Случилото се между него и нея в Чикаго, беше едно от най-хубавите и в същото време едно от най-лошите изживявания в живота му. Беше преживявал и съжалявал хиляди пъти.

— А ти съжаляваш ли за това, което стана в Чикаго? — попита тихо той.

— Не!

Дъг не проговори, само я наблюдаваше, без да трепне. Ейми устоя на погледа му около петнадесет секунди, след което наведе глава:

— Да. Искам да кажа…

Думите и чувствата не можеха да се слеят в едно. Ейми понечи да добави нещо, ала устните й сякаш бяха слепени. Тя сведе глава. Едно орехче беше паднало извън чинийката. Ейми се нуждаеше от нещо, което да разсее напрежението й, затова чукна орехчето с показалец, като го запрати нанякъде. Щеше да й стане по-добре, ако можеше да изхвърли цялата чинийка през прозореца.

— Ейми?

— Не знам дали съжалявам или не. Понякога ми се струва, че… Обаче после… Искам да кажа… О, не знам! Толкова съм… Просто не знам вече — завърши тя накратко.

За момент му се прииска да я уязви. Щеше му се да попита: „Не виждаш ли, че вредиш на себе си?“ Отказа се. Ейми имаше много силен характер и воля за двама. Тази вечер обаче тя показваше слабост, която никога преди това не беше забелязал. Това го обезпокои. Знаеше, че трябва да бъде много внимателен към нея, преди да разбере причината за това. Но, Господи, колко силно беше изкушението!

— Казано честно, ти май си тази, която иска да зареже всичко — каза той.

— Какво? — в гласа й прозвуча явно недоумение. След това разбра, че Дъг подхваща тема от по-ранен етап на разговора им. — О, да. Може би.

— Това „може би“ значи ли, че трябва да помислиш по този въпрос, или мислиш в момента?

Ейми плъзна пръст по рамката на очилата си, като се питаше дали бе разбрал, че тя смята този въпрос за тясно свързан с предишния. Сигурно го разбираше. Понякога бившият й съпруг четеше мислите й.

— Струва ми се, че сега мисля по този въпрос — беше го изненадала и това я изпълни с особен вид злорадство.

— Наистина ли? — в края на краищата и той я нарани със скептичния си тон.

— Да, наистина — твърдо отвърна тя.

Дъг се намръщи и още веднъж бавно огледа бледото й лице. Тъмните сенки под очите едва ли бяха грим. Обхвана го силно безпокойство. Боже Господи, ами ако тя беше…

— Да не би да си болна? — изведнъж попита той.

Не можеше да бъде спокойна, ако през цялото време я безпокоеше по този начин!

— Не! Разбира се, че не съм! — отхвърли предположението му бързо и категорично.

— Ами тогава…

— Казах ти, че искам да си взема малко отпуска, а ти ме питаш дали не съм болна! Не е ли съвсем нормално хората да искат малко почивка? — осъзна, че започва да вика и понижи тон. — За каква ме вземаш в края на краищата?

Дъг сметна, че това е доста сложен въпрос. Напрежението помежду им се засилваше. Имаше смътното усещане, че следващите му думи щяха или да взривят нещата, или да ги оправят.

— Е, каква мислиш, че си? — бавно попита той. — Хм. Добре, какво ще кажеш за жена с телефон в куфарчето си и факс–машина у дома?

Ейми отвори широко очи. За части от секундата Дъг осъзна, че беше направил голяма грешка. За негов късмет, Ейми започна да се смее.

— Точно такава съм, само че вече нямам факс у дома.

— Така ли?

— Да, така. Сега обаче си имам в колата.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се. Да не смяташ, че мога да си измисля такова нещо?

— Живееш в Лос Анжелис, Ейми. Там си измислят всякакви неща.

— Приличам ли ти на сноб?

— Е, нали знаеш какво е казал Уди Алън: „Кой би искал да живее в място…

— … където културата стига дотам, да завиеш на дясно, когато свети червено.“

Ейми си спомни как веднъж беше завлякла Дъг на един филм с Уди Алън, в който се казваше: „Ню Йорк е единственото място на света, където можете да бъдете сгазен от пешеходец“.

— Кралицата на цитатите напада отново — засмя се той. — Сега разбирам защо беше най-добрият рецитатор в гимназията цели две години.

Ейми помисли колко типично за него бе последното му изказване. Много време й трябваше, за да разбере истинската същност на неговите — на пръв поглед — заядливи забележки. Тя желаеше да бе разбрала хумора му на много по-ранен етап от връзката им.

Дъг наблюдаваше променящото се изражение на лицето й и се опитваше да отгатне за какво мисли тя. Ейми се бе усмихнала за момент, свила малките си устни и след това изведнъж бе помръкнала, като че бе пламъче на свещ, изгасено от внезапен студен полъх.

— Ейми?

— Извинявай. Мислех си за…

Изненада го не това, което тя каза, а че изобщо го изрече.

— Знам — тихо каза той.

— Наистина ли?

— Да, наистина — кимна Дъг.

Последва кратка пауза. Ейми изяде още три бадема и облиза полепналата по пръстите й сол. Дъг знаеше, че жестът не беше умишлен, но все пак му се стори доста съблазнителен. Усети, че започва да се възбужда и сведе поглед, за да отвлече вниманието си.

— Разкажи ми за отпуската си — подкани я той.

— Няма какво толкова да се разказва. Трябва да си взема три седмици почивка и това е.

— Трябва?

— Да, трябва — потвърди тя. — Моят шеф, Чез, казва, че не е нужно да се увърта.

— Може би смята, че това прави хората благосъстоятелни.

— Едва ли.

— Хм. И кога започва почивката ти? — нещо изглежда не му даваше мира.

— Не знам точно — каза тя след няколко секунди. Не й се щеше да говори за тази „почивка“, дори не искаше да мисли за нея. Три свободни седмици. Какво щеше да прави? Щеше да полудее — ето какво.

— Не знаеш…

— След две-три седмици. Веднага след като свърша с японската сделка, над която работя в момента. За сега всичко изглежда добре, но не мога да съм абсолютно сигурна, докато не се подпишат и последните документи.

— Значи тези документи трябва да се уредят… А ако Токио бъде пометен от земетресение и трябва да започнеш сделката отначало? Това наистина би объркало плановете ти за отпуска.

— Какво?! — чудеше се дали се опитва да я уязви, или развесели.

— Имаш склонност да очакваш винаги най-лошото, Ейми.

— Понякога нещата наистина тръгват зле — намръщи се тя. — Искам да съм подготвена. Много важно е да се предвидят случайностите.

— О, знам. Помниш ли, когато ме съсипа от работа по време на организирането на бала в училище? И несъмнено ти беше най-добрият председател на комисия в историята на тази гимназия, но въпреки това ме подлуди с тези: „Ами какво ще стане, ако…?“ Божичко, Ейми! Ти беше подготвена за абсолютно всичко!

— Не, не бях — сухо каза тя. — Не бях предвидила потоп.

— Потоп ли? — Дъг недоумяваше. — О, да. Значи не си забравила малката ми шегичка?

— Малка шегичка ли? — учуди се Ейми. — Вечерта на бала влязохме в салона и първото нещо, което ти каза, беше: „Къде са спасителните лодки?“

— А-а-а, не! Първо казах: „Това място е красиво като теб!“ И ти се изчерви. Чак след това попитах за спасителните лодки.

Той имаше право. Откровеният му комплимент я беше слисал. Погледът му — също. Това беше поглед на млад мъж към млада жена, а не на момче към момиче. Преди да се опомни от объркването си, той бе казал това абсурдно нещо за спасителните лодки.

— И тогава ти попита… — продължи той.

— … какви лодки?

— И аз отговорих…

— Ами ако настане потоп? Няма ли да ни трябват спасителни лодки? — те изговориха това едновременно и се разсмяха.

— Идеше ми да ти счупя главата — каза Ейми.

— Искала си да ми счупиш главата за това, че просто те занасях? Обаче бас държа, че тогава се хвана на въдицата и ти е минало през ума да потърсиш спасителни лодки под наем.

Отново беше прав.

— Сигурен съм, че ако наистина ни дотрябваха лодки, щеше да ги домъкнеш отнякъде!

— Благодаря — рече тя и кимна леко.

— Няма защо.

През последния половин час разговорът вървеше по-приятно. На Ейми й се струваше, че и двамата мъдро бяха решили да се придържат към по-общи теми. Нямаше вече внезапни паузи, нито пък чести смени на темата. Просто си бърбореха за това-онова и толкова. След като и двамата бяха изпили минералната си вода, Ейми започна да се прозява.

— Извинявай — каза тя и погледна часовника си. Премигна. Не можеше да повярва, че е станало толкова късно. Погледна пак. Божичко, наистина беше късно! — Дъг!

— Да, да. Знам. Късно е. Извинявай. Уж те поканих само да пийнем по нещо.

— Няма защо. Всичко е наред. Просто съм малко изморена. Знаеш как се чувствам, когато прелетя през повече от един часови пояс.

— И вероятно имаш делова среща сутринта, на ли? — предположи Дъг.

— Неотложните сутрешни срещи, да — усмихна се мрачно.

— М-м-м. Аз също ги имам — той бръкна за портфейла си и махна на келнера.

Те станаха веднага след уреждането на сметката. По пътя към изхода Дъг я хвана за ръка. Допирът бе незначителен, но я заля топлината, която излъчваха пръстите му.

— Е… — започна тя, щом стигнаха до асансьорите.

Дъг пусна ръката й и натисна бутона. Стояха толкова близо един до друг, че тя усещаше мириса на естествен мускус, примесен с уханието на изтънчен парфюм с есенция на цитрусов плод. Погледът на Дъг се плъзна по очите й, задържа се върху устните и слезе към изваяната шия. За пореден път забеляза колко е крехка бившата му съпруга. Не само като физика. Тя го учудваше със способността си да бъде едновременно духовита и емоционално уморена.

— Заета ли си утре вечер? — попита той. Ейми се поколеба за секунда и отвърна:

— Всъщност, мисля да хвана вечерния полет за Лос Анжелис.

— А не можеш ли, вместо това, да вечеряш с мен?

Дъхът й спря. Чикаго! Бяха пийнали, вечеряли и… Бяха се любили!

— Само вечеря. Нищо повече — обеща Дъг. Ейми усети пронизваща болка. Тя разбра, че Дъг наистина не мислеше това, което казваше — „само вечеря“. Осъзна, че независимо от това дали той съжаляваше за случилото се в Чикаго, по всяка вероятност, си спомняше всичко толкова добре, колкото и тя. Споменът за тази среща се отразяваше дълбоко в очите му.

Тя бавно пое дъх. Имаше хиляди доводи да му откаже. Здрави, неоспорими доводи. Имаше и много причини, за да приеме поканата, макар че не бяха твърде разумни. Най-накрая надделя единственият довод — искаше да приеме. И прие.

— Да се срещнем някъде? — предложи тя.

— Не. По-добре да дойда и да те взема оттук към осем часа. Става ли?

— Добре. А… Може би ще трябва да си резервираме маса?

— Аз ще уредя всичко, Ейми.

— Значи вече имаш нещо наум, така ли?

— Хм… — лицето на Дъг придоби странно изражение.

— Трябва ли да позная? — предположи тя. Дъг се усмихна и я погали по бузата.

— Не, Ейми. Това е изненада.