Карол Бък
Време за любов (2)

Първа глава

Рози. Дванадесет изящни рози.

Нежнорозови, красиво разцъфнали, благоуханни.

Току–що долетяла от Лос Анжелис, Ейми беше безкрайно изненадана да ги намери в стаята на хотел „Манхатън“. И през ум не й бе минавало, че това може да се случи. Уханието на прекрасните цветя я зашеметяваше.

Нямаше визитна картичка от кого са, но само един мъж й беше изпращал такива рози. Един–единствен мъж. Това обаче не се беше случвало много отдавна. И доста неща се бяха променили.

Предположи, че има халюцинации. „Някои чуват гласове, а аз виждам и усещам ухание на нежнорозови рози, но ако си затворя очите и вдишам дълбоко…“ — мислеше си тя.

— Разкошни рози — отбеляза любезно пиколото, като поставяше куфара й на място.

Ейми отвори очи.

— Да — съгласи се тя колебливо, — наистина са хубави.

Значи не беше халюцинация. Розите бяха истински, така красиви и толкова объркващи! Ейми Ан Хилиърд не очакваше нищо от Дъглас Максуел Браун. Нищо, а най-малко — букет рози. Жест, който извикваше спомени. Толкова необичаен, толкова неприсъщ за него. Всъщност, не. Тя леко потрепери. Спомни си времето, когато Дъг я обсипваше с цветя и й рецитираше стихове, когато сред снежни виелици правеше серенади под прозореца на пансиона й.

— Госпожо? — гласът на пиколото прекъсна мисловната нишка, която за миг я свърза с миналото.

— Извинете — смотолеви тя и отвори чантата си.

— Мога ли да направя нещо за вас?

Тя поклати глава и измъкна няколко долара от портфейла си. Банкнотите бяха съвсем нови и прошумоляха в ръката й.

— Не. Благодаря ви.

Пиколото пое бакшиша и с изискан жест го постави в джоба си.

— Благодаря, госпожо — отвърна той. — Ако имате нужда от нещо, само се обърнете към рецепцията.

Ейми кимна и проследи погледа му, който шареше ту към нея, ту към розите.

— Този ден е особен за вас, нали?

— Вероятно — промълви тя и едва откъсна поглед от великолепните цветя.

 

 

Рози. Дванадесет изящни рози.

Нежнорозови, красиво разцъфнали, благоуханни…

Дъг Браун потропваше с пръсти по бюрото и мислеше за цветята, които грижливо бе избрал. Не обмисляше постъпката си. Беше я премислил преди няколко часа.

„Трябваше да сложа и картичка — мислеше си той раздразнено. — Нищо ангажиращо. Нищо твърде лично. Една от онези делови картички с пожелания.“ Прекъсна мислите си, измърмори ядосано, стана, бутна стола назад и закрачи из офиса. „По дяволите! Не такава картичка! — смъмри се и разхлаби възела на вратовръзката си. — Та Ейми не е клиент! Това не е делово съобщение! Трябваше да взема от картичките в цветарския магазин. Да. Трябваше да напиша името си, за да съм сигурен, че…“

Стресна се. За да е сигурен в какво? За да е сигурен, че Ейми ще разбере от кого са розите? Стисна пръстите си в юмрук. Изведнъж усети, че дясното му слепоочие пулсира. Тя много добре знаеше от кого са. Дори и без картичка! И без това, кой друг би й изпратил нежнорозовите цветя? Кой друг, по дяволите! Само той! Единствен! Нали винаги й бе изпращал…

Въздъхна тежко. Чувстваше се като човек, блъскал се в стена и останал без дъх. През последния месец бе вървял срещу истината и това вече даваше отражения. А истината беше, че невинаги бе изпращал рози на Ейми. Тази истина някак странно се смесваше с факта, че сега бяха разведени и живееха на двата противоположни края на Щатите.

„О, Ейми — мислеше си той. — Защо не разбирах какво ставаше между нас, когато му беше времето? Осъзнах нещата, когато вече бе твърде късно… Не, по дяволите! Не е твърде късно! Не е!“

Отиде до отрупаното си с документи бюро, вдигна слушалката, набра деветка, за да получи външна линия и след това — още седем цифри. Не беше забравил номера, който бе записал преди няколко часа. Едно позвъняване, две. Някой вдигна отсреща и след кратка пауза учтив глас поздрави.

— Добър вечер. Отново се обажда господин Браун — каза Дъг. — Бихте ли ме осведомили дали госпожа Хилиърд, госпожа Ейми Хилиърд, вече се е настанила?

 

 

Розите подлудяваха Ейми. След като вече беше преминала през първоначалното смесено чувство на радост и объркване, тя реши да не мисли повече за букета и да се залови за работа. Веднага щом пиколото си отиде, тя се съблече, изтърси книжата от чантата си на леглото и се тръшна върху него. Имаше работа, която непременно трябваше да свърши! След това щеше да се упражнява по пеене, и то така, че да стане примадона в Метрополитън. Ейми свали очилата си с рогови рамки и ги захвърли на една страна, на другата хвърли проспекта, който се опитваше да прегледа. Скръсти ръце върху гърдите си и, без да иска, погледна към розите от Дъг.

„Защо ли ги е изпратил?“ — питаше се тя за стотен път. Защо? Побутна с палец подвързания с кожа бележник, който лежеше до десния й крак. Знаеше, че отговорът не е там. Беше погледнала в бележника няколко пъти. Цветята не бяха за рождения й ден. Беше преминала тридесет и петте или, както обичаше да казва — отпразнува двадесет и седмия си рожден ден за седми път, преди три месеца. Може би някаква годишнина?

Беше шестнадесети май. Тя и Дъг се бяха оженили през втората седмица на юли, преди около тринадесет години. Това отпадаше.

Бяха се развели през третата седмица на октомври, след повече от десетгодишен брак. И това не ставаше.

Шестнадесети май… Шестнадесети май. Кога се запознаха? Не. Това беше през септември.

Първата им среща? Не. Беше през март.

Първата целувка? При играта на бутилка, но събирането у Джими Бъргстръм беше през януари…

Първият път, когато се любиха? Пак не! Това беше през една звездна юнска нощ.

Да не би пък — за последен път? Не, не и не!

Ейми се размърда, долният край на комбинезона й се плъзна и оголи едното бедро. Дали датата шестнадесети май я свързваше по някакъв начин с Дъг? Един мъж не изпраща букет рози на бившата си съпруга току–така. Или поне не мъж като Дъглас. През времето, докато бяха заедно, а връзката им датираше откакто госпожица Марчини беше в четвърти клас, той не правеше нещо без повод. Неговата целенасоченост бе качеството му, което я привличаше особено силно.

Бе едно от многото му качества. Все пак, защо го беше направил?

Ейми хвърли бележника си на пода. Нямаше никакво понятие. Искаше да й е все едно, ала никак не беше равнодушна.

Бавно завъртя глава, като разкършваше врата и раменете си. Бяха схванати от напрежение, като на някой вманиачен скаут, използвал мускулите си нахалост.

Господи, колко беше изморена! От месеци се чувстваше изстискана като мокър парцал. Госпожа „Свръхенергия“ беше останала без енергия и горчиво осъзнаваше, че хората започваха да го разбират. Още преди месец лекарят й бе препоръчал да си почива, а шефът й предложи отпуска, и то само преди два дни. Да си почива? Да си вземе отпуска? Не, имаше прекалено много работа, за да си го позволи. Работа.

Ейми отвори очи и с копнеж се взря в розите от Дъг…

 

 

От офиса до хотела на Ейми разстоянието не бе голямо и Дъг реши да го измине пеша. Необходимо му беше да се пораздвижи. Трябваше му и време да премисли какво да й каже. И как да й го каже.

Извървя разстоянието с бърза, ободряваща крачка. Стигна до хотела и си призна, че пулсът му е ускорен не от физическото усилие. Пищно обзаведеното фоайе беше пълно с хора. Дъг с усилие си проправи път през тълпата и се насочи към телефоните.

— Добър вечер. Мога ли да ви услужа? — обади се телефонистът.

— Да, благодаря. Бих искал да говоря с госпожа Ейми Хилиърд. Пише се Х–И–Л–И–Ъ–Р–Д.

— Разбира се, господине. Един момент.

Дъг прекара този „един момент“ със затаен дъх, премисляйки всичко отново.

Първо иззвъняване. Трябваше да й се обади от офиса.

Второ иззвъняване. Не, така е по-добре.

Трето. Господи, ами ако я няма?

Четвърто…

— М-м-м, ало? — гласът от другата страна беше едва доловим — мек, чувствен и пухкав.

Дъг усети как тялото му се затопля. Явно Ейми току-що се събуждаше. Колко добре познаваше това нейно състояние, когато ставаше от сън и гласът й звучеше чувствено и някак уязвимо. Винаги го бе намирал за възбуждащ.

Окопити се и стисна слушалката.

— Ейми?

— Дъг!?

Беше му трудно да осъзнае сложната плетеница от емоции, с която бе произнесено името му.

— Да — просто отговори той.

— Дъг? — повтори Ейми.

Той я чу как се надига в леглото и сяда. Представи си как оправяше късата си коса, сякаш да подреди мислите си. Може би се мръщеше леко — със свити вежди и малка бръчка между тях.

— Да, аз съм. Събудих те, нали?

— А, не. Разбира се, че не. Та сега е девет. Просто си… — последва мъчителна пауза.

Сега си хапеше устните. Този неин навик го дразнеше отдавна, още от първата им целувка. Е, беше го забелязал и много преди това, но не го дразнеше, а му беше интересно да я наблюдава. След като обаче се влюби в нея, тези подробности вече не го интересуваха.

Всичко започна, когато бяха в седми клас, през януари. Дъг си спомняше, когато за пръв път я беше погледнал по време на изпит по математика. Видя как зъбите й хапят розовите устни и се възбуди. Толкова, че не можа да реши остатъка от теста, набра мизерните седемдесет и шест точки, докато тя получи деветдесет и шест. За него това беше колкото мъчително, толкова и объркващо.

Прогони спомените. Ясно осъзнаваше, че преходът между юношеството и зрелостта не е толкова рязък, колкото смятаха повечето хора.

— Дъг!

— Тук съм, Ейми.

— Къде тук?

— Долу.

— Долу? Искаш да кажеш, в хотела?

— Да.

— О–о-о!

— Мислех, че можем да пийнем по нещо в барчето — предложи той.

— Заедно? — въпросът не бе учтив. Беше някаква смес от объркване и предпазливост.

— Би било много добре. Освен ако не държиш да седнем на различни маси.

— Ще ме почакаш ли малко?

— Ще те чакам — обеща той.

Щеше да я чака винаги.

 

 

Ейми натисна нетърпеливо бутона на асансьора. Тупна с единия крак, за да намести лачената си обувка, и перна с пръст някакво въображаемо мъхче от ръкава на лененото си сако. Изглеждаше ужасно. Без ни най-малко съмнение. Изглеждаше направо отвратително и го знаеше. Можеше да си представи какво щеше да помисли Дъг, когато я видеше. Сигурна бе, че не изглежда добре след дълъг полет. Тези полети винаги действаха зле на духа и тялото й. А и това, че бе заспала, вместо да се подготви за деловата си среща на следващия ден, бе влошило нещата още повече.

Леко иззвъняване извести пристигането на асансьора. Вътре нямаше никой. Ейми влезе и натисна бутона с надпис „Фоайе“. Асансьорът потегли надолу. Тя нагласи огромната брошка от злато и халцедон на ревера и колието по средата на деколтето на бялата като слонова кост блуза. После забеляза, че ленената й пола леко бе изкривена настрани. Оправи я. Тази пола, която преди й стоеше прекрасно, сега, около месец и половина след връщането от Токио, бе по-голяма с цял номер.

Токио. Изтръпна, като си спомни за Токио и за онази напрегната нощ, когато внезапното й предчувствие за нещо лошо я беше накарало да позвъни на Дъг. Не че това имаше голямо значение. Освен ако към тази случка не се прибави и фактът, че напоследък ставаше все по-нервна. И все пак споменът за паническия страх от лошото предчувствие все още я преследваше.

Дъг й бе позвънил няколко дни след нейното обаждане, но не беше успял да се свърже лично с нея. Бе оставил съобщение на секретарката й. Същото се бе случило и с нея. Беше говорила със секретарката му, но не и с него. Вероятно затова гласът му я бе развълнувал толкова силно преди малко. За миг дори й се стори, че сънува. Господ й беше свидетел, че откакто се раздели с Дъг, го сънуваше често.

Сети се, че при последното си обаждане бе споменала на секретарката му за пътуването си до Ню Йорк. Нямаше нищо лошо в това да се срещнат. Е, вече не бяха женени, но оставаха приятели. И по един или друг начин, поддържаха връзка. Ала тя не очакваше… Или може би очакваше?

Трябваше да погледне истината в очите, преди да го види! Вярно, не очакваше да го срещне в Ню Йорк, обаче се надяваше на това!

Последния път, когато се срещнаха, беше преди около четири месеца. Пътищата им се кръстосаха случайно в Чикаго. И двамата бяха там по работа и се оказа, че са отседнали в един и същи хотел. Пийнаха заедно, вечеряха заедно и след това легнаха заедно. На следващата сутрин се целунаха и всеки пое своя път. Само една вечер и толкова! Временна лудост? Бе постъпила трезво. Желаеше Дъг. И той нея. Бяха реализирали взаимния си копнеж един по друг с удоволствие, без излишни обещания, без романтични превземки като… нежнорозови рози.

Сърцето й се преобърна, когато асансьорът се приземи във фоайето. Боже Господи, дори не беше благодарила на Дъг за розите!

Вратата се отвори и тя излезе навън.

 

 

Дъг погледна часовника си — от разговора с Ейми бяха изминали точно четиринадесет минути. Изтръска нещо от сивото сако и понамести вратовръзката си, не му се щеше да оправя цялото си облекло. Някакъв мъж го наблюдаваше подозрително. Предположи, че работата му е да следи всички в хотела. На Дъг му трябваше малко, за да отиде и да обясни на господина, че не е някакъв перверзен тип, а просто чака бившата си съпруга.

Отново погледна часовника. Петнадесет минути. Сдържано пое дъх, за да потисне нетърпението си. Щеше да чака колкото трябва!

Мушна ръце в джобовете и се залюля на пети. Стоеше отдясно на асансьорите, с които щеше да слезе Ейми. Поради необясними причини искаше да я види пръв. Може би това негово желание имаше връзка с промените, настъпили у него през последните шест седмици. Не знаеше точно. Знаеше само, че иска да я погледа за малко, без тя да го забележи. Имаше късмет.

Ейми Ан Хилиърд не беше най-красивата жена на света, ала притежаваше странно излъчване, което караше Дъг да затаява дъх. И този път отново затаи дъх. Защото в нея имаше нещо различно. Много по-различно!

Косата й, която преди блестеше като чисто злато на слънцето, не беше такава, каквато си я спомняше. Нежната кожа на красивото й лице изглеждаше бледа и суха, лицето й бе изпито. Привлекателното й, стегнато тяло се беше стопило.

Когато видя тези промени, резултат от постоянен стрес и емоционално напрежение, усети болка. Дори се ядоса. Ако бяха останали заедно, сега нямаше да мисли как да я сграбчи в прегръдките си, а щеше да влее малко здрав разум в главата й. Ейми, Ейми…

Насочи се към нея. Тя се обърна и също го забеляза.

Дъглас Максуел Браун не беше най-привлекателният мъж на света, но притежаваше странно излъчване, което я караше да затаява дъх. И този път затаи дъх. Защото в него имаше нещо различно. Много по-различно!

Косата му беше прошарена. Бръчиците на лицето му, особено тези от двете страни на устата, бяха по-дълбоки и по-резки. Под безупречно ушития сив костюм изглеждаше най-малко с десет килограма по-слаб, а високото му над метър и осемдесет тяло, като че се бе смалило. Изглеждаше остарял за четирите месеца, през които не се бяха виждали. А когато се срещнаха в Чикаго, бе като навит с пружина. Сега от него лъхаше сила и чистосърдечност. Ейми си спомни с тръпнеща сладост, примесена с болка, какво бяха създали и изгубили. Дъг, Дъг…

Тръгна към него. Срещнаха се по средата.

В този момент му се искаше да й каже толкова много неща… Толкова много! Ала само успя да промълви:

— Здравей, Ейми.

В този момент й се искаше да му каже толкова много неща… Толкова много! Ала и тя успя само да прошепне:

— Здравей, Дъг…

Мълчание. Тя отмести поглед встрани, на лицето й се появи колеблива усмивка. Накрая вдигна поглед, за да срещне дълбоките му сини очи. Наложи й се да вирне глава нагоре, защото дори на токчета, стигаше едва до брадичката му.

— Изглеждаш… прекрасно — успя да излъже тя накрая.

— А ти — уморена — каза той и погали с палец дясната й буза.

Тази негова констатация я настъпи по болното място, а милувката съвсем я обърка.

— Благодаря ти, няма що — отвърна Ейми. Едно беше тя самата да знае, че не изглежда добре, съвсем друго — да й го каже той!

Забеляза смущението й и се разтревожи — не знаеше за какво да съжалява. Дали за това, че я беше погалил, или защото бе ненужно откровен.

— Е, какво може да се очаква от един бивш съпруг? — опита да оправи положението Дъг.

За миг Ейми щеше да отговори саркастично, но изражението на очите му я накара да преглътне укора.

— Издръжка — каза, като успешно имитираше неговата интонация.

— Не и ти! — отвърна Дъг.

Въпросът с парите, както и всичко останало около техния развод, бе решен стриктно. Той задържаше своите пари, а тя — нейните. Останалото бяха разделили наполовина.

— Е… — тя навлажни устни с език и погледна за момент настрани. — Със сигурност обаче не очаквах букет рози!

— Не си?

— Не — помълча за миг, като очакваше той да проговори, но Дъг също мълчеше. — Много са красиви — каза тя накрая. — Благодаря ти.

— Няма защо.

— Обаче има още нещо…

— Какво? — изглеждаше обезпокоен.

— Нямам понятие защо си ги изпратил — махна с ръка. Личеше, че е объркана. — Искам да кажа, не е заради рождения ми ден или за някаква наша годишнина, нали?

— Не.

— Защо тогава?

Погледна я, като че я изучаваше. Не знаеше как да й признае нещо, с което самият той се бореше. Не, още не беше готов да го изрече, а тя може би още не бе готова да чуе.

— Дъг!

Той смутено се усмихна и каза:

— Да речем, че го направих заради изгубеното време и миналите грешки… Това е всичко.