Карол Бък
Време за любов (13)

Дванадесета глава

Дъг не знаеше какво ще завари, когато пристигна в дома на Хилиърдови.

Беше привършил със срещата в офиса на баща си толкова бързо, колкото позволяваше задължителната учтивост. Веднага щом срещата загуби чисто деловия си характер и разговорите станаха по-лични, Дъг се извини и отиде да позвъни на Ейми. Този път никой не вдигна.

За да утеши внезапно обзелото го безпокойство, той за пореден път си припомни обещанието на Ейми, че ще му каже решението си очи в очи. Разчиташе на това и когато набра своя телефонен номер.

Вместо да намери Ейми обаче, попадна на майка си. Макар че бе изпаднала в истерия, той успя да разбере какво му казваше.

Ейми знаеше. Знаеше всичко! Всичко, с изключение на причините. Дъг успокои майка си, че той, а не тя носи отговорността за случилото се. Накрая го помоли да отиде при Ейми. Това му бе достатъчно.

 

 

Тя стоеше по средата на фоайето, с едната си ръка държеше огромния кожен куфар, който Дъг бе носил на летището преди по-малко от две седмици.

— Обеща, че ще се видим, преди да си тръгнеш, Ейми — каза Дъг, като се приближаваше много бавно към нея.

Тя отстъпи една крачка, за да му попречи да я докосне.

— Излъгах — каза тя сухо. — Точно като тебе. — Би трябвало да е доволна, че го нарани, ала не беше.

Той спря и поклати глава. Разбра, че няма да го допусне да се приближи до нея. Не и сега.

— Не те излъгах, Ейми — промълви той.

— Защо не ми каза, Дъг? — попита Ейми с леден глас. — Защо не ми каза?

Дванадесет сутрини поред Дъглас Максуел Браун бе ставал от сън с решението, че това е денят, в който трябва да каже на Ейми Ан Хилиърд истината. Цялата истина.

Сега моментът бе настъпил.

— Не ти казах, защото бях един самонадеян глупак, който си въобразява, че знае всичко. Не ти казах и защото ме беше страх. И все още ме е страх.

— Страх? От какво?

— От много неща, които не бих желал да призная. Страхът, че ако те помоля да избереш между мен и работата, ти няма да избереш мен.

Ейми го погледна. Не можеше да повярва на думите му. Дъг да се страхува? От това да не я загуби? Значи Нейъми беше права!

— Затова ли? — едва успя да проговори Ейми. — И никога не си мислил, че мога да се откажа от работата си в Лос Анжелис? Мислел си, че работата е по-важна за мен?

Дъг кимна.

— И ти не ми каза, че искаш да се върна в Ню Йорк и отново да стана твоя жена, само защото си предполагал, че бих останала в Лос Анжелис? Заради кариерата си?

Той кимна отново.

— А кога си прекарал този инфаркт?

— Един вид глупава мъжка гордост… Не исках да ме видиш в такова състояние, Ейми. Чувствах се толкова слаб! Толкова уязвим!

— О, Дъг!

— Но основната причина, поради която не пожелах да ти кажа за случилото се, беше страхът.

Ейми не можеше да устои.

— Страхувал си се, че ако ми съобщиш, няма да дойда? — фактът, че Дъг си бе създал такова впечатление за нея, й причиняваше болка. — Усетих го. Усетих инфаркта ти… — добави Ейми след кратко мълчание.

— Какво?!

— Почувствах го, когато се случи — поясни тя.

— Сякаш някой се опитваше да смаже гръдния ми кош. Изведнъж ми мина мисълта, че с теб се е случило нещо страшно.

— Не знаех. Ейми, аз не… — внезапно се сети за нещо. — За това ли си се обаждала в офиса тогава?

Този път кимна Ейми.

— Маргарет каза, че не си била на себе си. Тя не знаеше за инфаркта, Ейми. Поне не тогава. А след това…

— И след това си й наредил да не ми казва нищо. Точно както си постъпил и с родителите си.

— Аз…

— Защо не заръча на някого да ми се обади, Дъг? — проплака Ейми. — Защо?

— Ти беше на другия край на света…

— Можех да хвана самолет!

— Нищо не можеше да направиш!

— Не е така! Не си се обадил, защото те е било страх, че няма да дойда!

— Ти беше на прага да сключиш най-значимата сделка в кариерата си, Ейми! Как можех…

— Сделка ли? Кариера? Боже Господи, Дъг! Ти си имал нужда от мен, а аз не съм била при теб в този момент!

— Имах нужда от теб и преди инфаркта, Ейми. Но ти не беше с мен — той я хвана за раменете. — Имало е много случаи, когато и ти си имала нужда от мен, а аз също не съм бил до теб — добави той с твърд глас.

Последва дълго мълчание.

— Не разбираш ли, Ейми? Срещнахме се в четвърти клас. Извървяхме пътя от приятели през любовници до мъж и жена и беше толкова хубаво. Ти и аз. Връзката ни има нужда от взаимни компромиси. Но си струва, заслужава си.

Много внимателно, с треперещи пръсти Ейми го погали по лицето.

— Знаеш ли, някой, някъде, някога ми беше казал, че всичко може да се оправи с достатъчно време и търпение.

— Така ли? — целуна дланта й. — А този някой каза ли ти и нещо друго?

— Каза ми, че… ме обича.

— И?

— И аз му вярвам! Вярвам му с цялото си сърце!

— О, скъпа… — прегърна я и я придърпа към себе си.

Когато тялото й се допря до неговото, от устните му се изтръгна въздишка. Ръцете му се плъзнаха по бедрата й. Той зарови лице в косите й и прошепна:

— Какво искаш, Ейми?

Тя почувства сладка болка във втвърдяващите се зърна на гърдите си и още по-сладка тръпка между бедрата. Отметна назад глава и го погледна в очите.

— Искам теб, Дъг! Искам да сме заедно! Искам отново да бъда твоя жена! — притисна се в него и усети доказателството, че я желае. — А ти какво искаш?

— Искам теб, Ейми! Искам да сме заедно! Искам отново да бъда твой мъж! — плъзна ръце по гърба й. — Можем да живеем, където пожелаеш! Не е задължително да е в Ню Йорк. Може и в Лос Анжелис.

— Изобщо не настоявам да е в Лос Анжелис.

— Какво искаш да кажеш?

— Тази сутрин се обадих на Чаз.

— Обадила си се на Чаз?

— Казах му, че напускам и се връщам в Ню Йорк, за да бъда с мъжа, когото обичам.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно!

Настъпи тишина, нарушавана само от леките звуци на упоителната им целувка.

— Знаеш ли, и аз като теб мечтаех за разни неща в спалнята си — дрезгаво каза тя.

— Наистина ли? И за какво си мечтаеше?

— Отнеси ме горе и ще разбереш!

 

 

Ейми го съблече с трескаво нетърпение. За миг останаха един срещу друг. Дъг се опияняваше от тялото й. Живите му, потъмнели очи блестяха от желание.

Тя се доближи, притисна се към него и се отпусна в обятията му. Устните му страстно се впиха в нейните. Мускулите й потрепваха в очакване. Бавно и възбуждащо, ръцете му галеха гърба й. Усети как топлината и тежестта на желанието му се притиска в нея. Искаше да бъде по-близо…

Потрепери от удоволствие, когато връхчето на езика му докосна чувствителната възглавничка на ухото й.

Дъг се наведе и повдигна стройното й тяло. Отнесе я на леглото, където бе мечтала за него като момиче. Излегна се до нея. Искаше да я възбужда. Бавно. Съблазнително. Пръстите му стиснаха нежно бедрата, след това напрегнатите зърна на гърдите й. Искаше му се да я докосва безкрайно дълго.

Ейми се нагласи така, че да се притисне във втвърдената му мъжественост. Сключи ръце в страстна прегръдка и дари любимия мъж с хапещи, горещи целувки. Галеше гърба му, а ноктите й оставяха леки следи по пламтящата от възбуда кожа.

— Имам нужда от теб — прозвуча дрезгавият му глас.

— И аз! — задъхваше се тя.

— Желая те!

— И аз! И винаги ще те желая! Винаги!

— Обичам те! — промълви той.

— И аз те обичам!

Когато пръстите му се плъзнаха между бедрата й, тя изстена от удоволствие. Обхвана възбудената му плът и я допря до пулсиращото си желание.

Той бавно навлезе във влажната топлина. Ейми се отдаде напълно…

Не след дълго и двамата се озоваха на пода.

— Дъг?

— Да, скъпа — наведе се и докосна с език дясната й гърда.

— Мечтал ли си някога за такова нещо?

Ейми настръхна, когато зъбите му лекичко гризнаха пулсиращите зърна на гърдите й. Засмука едното и остана така няколко секунди. Всеки нерв от тялото й все още гореше от преживявания преди малко екстаз. Дъг очерта с език розовия ореол на лявата й гърда и я пронизаха тръпки на възбуда.

— Харесва ли ти това? — попита той глухо.

— Да. Харесва ми. Но повече ми харесва мъжът, който го прави.

При всяко докосване мускулите му се напрягаха и тя изпита огромно задоволство от женската си сила. Дъг притисна тялото й по-плътно. Всяко негово движение бе предназначено да й достави удоволствие.

— Спомняш ли си рождения ти ден, когато не ти изпратих рози?

Ейми се намръщи. Явно не искаше да се рови в неприятни спомени точно в този момент на взаимно щастие.

— Спомням си само, че за пръв път ми подари такива рози, когато навършвах осемнадесет — отговори тя.

— И след това ти подарявах такива букети на всеки рожден ден, докато не стана на тридесет. За последния ти рожден ден обаче не ти изпратих. Мислила ли си защо?

Беше мислила, разбира се. Премисли какво ли не, включително и това, че Дъг може да има връзка с друга жена.

— Може би не си имал време?

— Позна. Бях в командировка, спомняш ли си? Имах страшно много срещи. Съвсем бях забравил. Тогава в паниката се обадих на Маргарет и я помолих да ти изпрати букета.

— О, Дъг! — Ейми целуна рамото му.

— Дори не си спомням с какво точно се бях захванал, Ейми — призна той. — И точно този епизод изплува в съзнанието ми, когато след инфаркта направих равносметка на живота си.

— А какво ще бъде от значение за бъдещето?

— Знаеш го — усмихна се той.

— Знам, но искам ти да ми го кажеш. Моля те!

— Най-важното нещо ще сме ние двамата!

— И любовта…

— О, да! Каквото и да става, винаги ще имаме достатъчно време за любов!