Карол Бък
Време за любов (12)

Единадесета глава

Когато двадесет минути по-късно Ейми бе на вратата на къщата на баща си, телефонът звънеше.

„Не мога да се отърва!“ — мислеше си възмутено тя, докато отключваше. Бе спряла да плаче в момента, в който се качи в колата си.

Отключването на входната врата й отне повече от минута. Телефонът продължаваше да звъни.

„Ако вдигнеш ти, може би ще помислят, че са сбъркали номера и ще спрат да звънят“ — беше предположил само преди няколко часа Дъг.

„О, не! — бе отвърнала Ейми. — Спомням си какво се случи, когато за последен път вдигнах аз.“

Знаеше много добре, че този път телефонът няма да спре да звъни. Или ако спре, щеше съвсем скоро да зазвъни отново. Беше толкова сигурна в това, колкото и че от другата страна на линията е Дъг. Вдигна слушалката.

— Дъг?

— Исках да се убедя, че си пристигнала.

— Тук съм, Дъг.

— Каза, че можеш и сама да се оправиш.

Ейми притвори очи. Изпита съжаление за излишната гордост, която бе демонстрирала пред Дъг преди около половин час.

— Да. Така беше — потвърди тя.

— Винаги съм го вярвал, Ейми.

— Наистина ли?

Самата тя не вярваше в това. Все се опитваше да го доказва. Ейми Способната. Ейми Независимата.

— Да.

— Дъг…

— Оставих те да си тръгнеш, защото така искаше ти, Ейми. Аз обаче не мога да те оставя сама. Моля те!

— Не! — побърза да го спре тя. Знаеше, че няма да издържи на думите му. Щяха да я довършат.

— Имах нужда да остана сама, Дъг. Трябва да остана насаме със себе си. Със себе си! Трябва да помисля. Трябва да реша.

Последва дълго мълчание.

— Ако решиш да отпътуваш за Лос Анжелис, ще ми кажеш ли? — попита той накрая.

Нима Дъг наистина предполагаше, че тя може да си отиде ей така, без да се сбогува с него? Дали изобщо я познаваше? Не разбираше ли какво означава той за нея? Не, може би не разбираше. Та тя самата не се разбираше! Как можеше да очаква той да я разбере?

— Ще ти кажа, Дъг — каза тя тихо. — Ще ти кажа… всичко.

— В очите.

— Какво?

— Очи в очи, Ейми. Ще ми кажеш всичко очи в очи. Дори ако това „всичко“, е само едно „довиждане“.

— Добре — отвърна тя. В този момент можеше да каже само това.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Обичам те, Ейми! Обичам те! Моля те, повярвай ми!

— Искам. Наистина искам…

 

 

Едва успя да затвори и рухна на пода, разтърсена от чувства, които сама не можеше да определи. И то, защото никога досега не ги беше изпитвала. Сълзите рукнаха, оставяйки мокри следи по бузите. За секунди устните й придобиха солен вкус. Гърлото й бе стегнато и сухо, не можеше да овладее риданията. Струваше й се, че отекват надалеч и че плаче не тя, а някой друг.

Напрежението от всичките тези години се освобождаваше. Чудно, или по-скоро жалко бе, че сълзите рукваха чак сега. След толкова време…

Стана и се заизкачва към втория етаж, като съвсем мъгляво отчиташе факта, че вече се бе смрачило и в къщата не се виждаше добре. По навик се насочи към банята. Влезе, дръпна найлоновата завеса и завъртя кранчето на душа докрай. Разтърсвана от мъка, обърна обляното си в сълзи лице към топлата струя, като не спираше да плаче. Не помнеше да е спирала водата или пък да се е бърсала с хавлиената кърпа. Спомняше си само как по едно време се почувства доста зле. Когато накрая успя да вдигне глава, видя отражението си в малкото огледало на аптечката. Изглеждаше ужасно.

Накрая не й останаха повече сълзи. Успя да излезе от банята и мина през коридора, за да достигне до синьо-бялата си спалня. Същата, за която дори не бе подозирала, че Дъг иска да види. Много неща не знаеше, за разлика от сега, разбира се. И някак си…

„Не можем да върнем времето назад“ — беше казала на Нейъми.

„А ако можеше, би ли искала?“ — я бе попитала тя.

„Само ако знам къде съм сгрешила и си поправя грешките“ — гласеше отговорът на Ейми.

Просна се на леглото, в което безброй нощи бе мечтала за Дъг. Обаче той не знаеше. Не знаеше, защото не му беше казала. Той не знаеше толкова много неща, само защото тя не ги бе споделила с него. От страх. И ето — днес го бе преодоляла. Беше си признала. Бе казала на Дъг такива неща, каквито никога не бе признавала пред друг. Всички ужасни истини. Всички! Истини, които, мислеше си тя, ще я унищожат, ако ги изкаже пред жива душа. Но явно Дъг не смяташе истините за ужасни. Или поне не чак дотам. Вместо да я обвинява и огорчава още повече, той й бе припомнил най-прекрасния от всички хубави моменти през съвместния им живот — първия път, когато се бяха любили. Беше й припомнил как и двамата плачеха от радост и любов. И след това Дъг я бе помолил да остане при него. Беше й казал, че я обича. Че я обича!

Ейми мислеше, че ще плаче, докато заспи. Сгреши.

Мислеше, че ще има кошмари. Отново сбърка.

 

 

Дъг отпи от скоча. Това беше втората му чаша от инфаркта насам. Първата бе довършил само преди няколко минути. Нямаше намерение да се напие. Беше обявил това за едно от безсмислените неща на двадесетия век. Умишленото напиване не влизаше в плановете му. Искаше просто да задуши силната болка. Не беше от хората, които си въобразяваха, че могат да удавят страданието с алкохол. Но скочът поне щеше да притъпи леко болката.

Седеше на последното стъпало, което водеше към верандата. Беше вече след полунощ, някакво насекомо непрекъснато го хапеше, а единственият източник на светлина бе мъждукащата крушка над главата му. Обаче не му пукаше. Можеше да изтърпи и същински ад, само и само да не се наложеше да влезе вътре.

Ейми. Тя беше навсякъде в къщата му — в тяхната къща. Духът й витаеше навсякъде, макар нея да я нямаше. И вероятно никога повече няма да дойде тук. Това го убиваше.

Мислеше, че е просто човек, който се възстановява от прекаран инфаркт. Мислеше, че ще успее да открие причините, поради които се бе проснал на масата в интензивното отделение и че ще разбере как да поправи грешките си. Беше напълно убеден в това!

А Ейми бе плакала пред него за втори път, от както се познаваха. Беше му разказала как изглежда в собствените си очи — такава, каквато мислеше, че е.

Той също бе изрекъл истината. Беше й обяснил, че не се е влюбил в нея заради успехите й като студентка и учен. Не че интелектът й не го привличаше, но не това го караше да затаява дъх всеки път, когато я видеше. Беше й казал истината и за това, че продължава да я обича не защото работи в една от най-добрите компании за консултации в областта на инвестициите и че получава голяма заплата. Дъг не отричаше значението на постиженията й, но, по дяволите! Все пак си призна, че едно време му се щеше да се запознае с Ейми Ан Хилиърд и за да сравни собствените си успехи с нейните…

Мили Боже, само това и нищо повече!

Наистина я обичаше. Толкова, колкото един мъж може да обича жена.

Обичаше я, а я бе наранил. Беше я наранил, без да иска и не това го измъчваше.

По-рано смяташе, че едва ли той е единствената причина Ейми да се чувства зле. Не можеше да допусне, че е така. Бе се излъгал. Беше виновен!

Въздъхна и остави чашата. Все пак Ейми му беше обещала, че като реши, ще му каже всичко в очите. Обещанието й щеше да го крепи до следващата им среща.

 

 

Ейми се събуди малко след десет часа. Полежа малко, после бавно се надигна и седна в леглото.

Чувстваше се някак странно. Сякаш не беше тя, а някой друг. Бе леко замаяна, като че ли току-що се съвземаше от треска. Беше сънувала Дъг. Бе сънувала как танцува с него в някаква зала, богато украсена с букети от нежнорозови рози. Четирима музиканти, обути в къси панталони на сини цветчета, свиреха мелодия, напомняща за лунна светлина и вълшебство. И двамата с Дъг се усмихваха. И двамата си шепнеха, че се обичат…

Затвори очи. Картината се появи. Отвори очи. Живото усещане не изчезна.

Чувствата й към Дъг не се бяха променили. Бе ги съхранила, дори когато не беше сигурна в себе си.

Беше се усъмнила какво изпитва той към нея. Не съзнателно. И не заради някоя негова постъпка. Не! Съмняваше се в него, защото се съмняваше и в себе си.

„Не съм достатъчно добра. Никога не съм била“ — спомни си тя. А откъде знаеше? Откъде знаеше, че не е достатъчно добра? Защото баща й го беше казал? Е, добре. Но той си бе критикар и перфекционист по природа и никога не беше доволен напълно от нейните постижения.

Боже Господи, сега тя беше тридесет и пет годишна жена, а не малко момиченце! Не беше ли вече време да оценява постъпките си сама? И какво означаваше „достатъчно добра“? Да бъде перфектна в това, което върши по всяко време! Но нали никой не е съвършен!

Бе „достатъчно добра“ и завърши с най-добър успех. Беше „достатъчно добра“ да завърши сред тримата най-добри в бизнес училището. След това беше „достатъчно добра“ за мултимилионери като Емил Мортън, които се допитваха до нея. И накрая магьосници като Чарлз Роуънд я убеждаваха, че е незаменима. И за тях беше „достатъчно добра“.

Достатъчно добра? Ако други бяха постигнали колкото нея…

„Ако някой друг бе постигнал колкото ти, щеше да го смяташ за страхотен“ — прозвуча в съзнанието й язвителният тон на Нейъми.

„Работата ти няма нищо общо с това, което представляваш — спомни си гласа на Дъг. — И аз те обичам, Ейми!“

— Но коя съм аз? — попита Ейми на глас. Отговорът й прозвуча като благословия.

Беше Ейми Ан Хилиърд — жената, която обичаше Дъглас Максуел Браун. Бе жената, която най-после беше готова да заяви какво точно иска, от какво се нуждае и заслужава.

 

 

Иззвъняването на телефона прехвърли Дъг от неспокойния му сън в състояние на тотална тревога. Той сграбчи слушалката.

— Ало? — пулсът му биеше лудо.

— Дъг… — чу се отсреща.

Гласът бе познат и обичан. Беше определено мъжки.

— Здравей, татко — отвърна Дъг след кратка пауза. — Какво има?

Никакъв отговор.

— Татко? — обезпокоен извика Дъг. Отегчената въздишка на баща му не го успокои.

— Забравил си — каза баща му. Това не беше въпрос.

— Забра… — започна Дъг, но внезапно се сети за какво ставаше дума. Преди десет дни се бе уговорил с баща си!

— Срещата с Харди и Питърсън. По дяволите! Ти ми каза, че ще я уредиш за днес, нали?

Въпросните господа бяха двама от най-важните клиенти на баща му и както Дъг си мислеше до вчера, клиенти, които могат да заемат място и в неговия професионален живот.

— Ще бъдат в офиса ми след четиридесет и пет минути — потвърди бащата и замълча. Когато продължи, в гласа му вече се усещаше типично бащинска духовитост: — Много искат да се срещнат с теб. Искат да се убедят, че моят син е толкова добър адвокат, колкото им го представих аз.

— Татко…

— Знам, знам. Всичко е наред. Явно имаш проблеми. Мислех да ти се обадя, за да те подсетя преди няколко дни, обаче не успях, бях зает. Е, знаеш как е, нали? Ако тръгнеш веднага, ще успееш да дойдеш навреме. Само, за Бога, внимавай със скоростта! Нали си спомняш Джими Бъргстръм?

— Да, татко. Той е новият заместник-шериф на града. Ейми… — спря, за да преглътне. — Ейми и аз го разбрахме онази нощ.

— Глобил те е, а? За какво? Карал си с няколко километра над позволеното?

— Не съвсем — отвърна Дъг. — Както и да е, пусна ни само с предупреждение.

— Предупреждение? — възкликна Лорънс Браун с явно учудване. — Синко, май си по-добър адвокат, отколкото смятах. Та, като стана въпрос за Ейми, не мислиш ли, че можеш да доведеш и нея?

— Татко…

— Случайно споменах на Макс Питърсън, че и тя е тук. Той я познава като име и се интересува от…

— Татко! — прекъсна го рязко Дъг — Не си споменал нищо за нашето… Че тя може да дойде да живее тук, нали?

Последва кратка пауза. Гласът на Лорънс Браун прозвуча не чак толкова ентусиазирано:

— Не. Не, разбира се. Просто предположих, че с квалификацията на Ейми в този род инвестиции би било… О, няма значение! Какво се е случило?

— Не мога…

— Казал си на Ейми истината, така ли?

— Не, не съм. Но, моля те, татко, не започвай от ново! Не можеш да ме накараш да се почувствам по-зле, отколкото съм. Работата е там, че Ейми може да си замине за Лос Анжелис и ако това стане, аз ще я последвам.

— Разбирам. С други думи, казваш ми, че може и да нямам нов съдружник.

— Казвам само, че има такава вероятност. Съжалявам, татко!

— О, по дяволите, Дъг, не съжалявай! Знаеш какво изпитваме с майка ти към Ейми. Знаеш и как ни подейства раздялата ви.

— Ако си спомням добре, тогава ти ми каза, че плача за ритник в задника, за да се намести главата ми — рече Дъг с привкус на горчив хумор.

— Да — Лорънс Браун прочисти гърлото си. — За срещата с Питърсън и Харди. Не искам да те притеснявам, особено сега, но и ти знаеш, че не беше лесно да ги накарам и двамата да дойдат дотук.

Дъг вече беше решил.

— Разбирам, татко — отсече той. — Обещах да дойда и ще го направя.

— Благодаря ти! — прозвуча с облекчение гласът от другата страна. — О, исках да ти кажа и още нещо.

— Да?

— Майка ти иска да дойде и да ти донесе някои от твоите неща.

Преди да тръгне към офиса на баща си, Дъг няколко пъти опита да се свърже с Ейми по телефона, но линията даваше заето. Накрая се отказа, защото вече закъсняваше. Молеше се тя да не идва докато го няма, но за всеки случай остави бележка. Тя гласеше:

„Ейми, остани! Моля те, не си тръгвай! Нуждая се от теб! Желая те! Теб, Ейми! Теб желая! Моля те, повярвай ми!

Твой Дъг.“

Закачи бележката на входната врата и замина.

 

 

Ейми забеляза бележката, още докато се изкачваше по стълбите на верандата. Тъкмо се изкачи и вратата се отвори. Ейми едва не се препъна, като видя майката на Дъг да излиза отвътре.

— Бет! — възкликна тя и едва успя да запази равновесие.

— Ейми, скъпа! — посрещна я сивокосата дребничка жена с топла усмивка. — Колко много се радвам да те видя отново! Току–що донесох и разопаковах някои от нещата на Дъг. Честно казано, той все още има доста свои неща при нас!

— Дъг не е ли тук? — попита Ейми, като едва прикриваше разочарованието си.

— О, ще се върне много скоро, сигурна съм — увери я Бет Браун. — Отиде до офиса на баща си… — Тя млъкна внезапно и се вгледа съсредоточено в Ейми. — Нещо е станало, нали? Изписано е на лицето ти. Изглеждаш доста подмладена, но за твоята възраст, мисля, това е нещо нормално. И все пак изглеждаш доста… доста… — Бет направи жест с ръка. — Промяната е неописуема, Ейми!

Бет бе използвала същата дума, която Ейми употреби преди две нощи. Споменът бе много приятен и тя усети как се изчервява.

— Всъщност нещо е станало — призна Ейми, но се поколеба дали да продължи. Искаше й се Дъг пръв да разбере.

— Да? Да? Кажи, скъпа! — подкани я Бет.

— Ами… — Ейми леко се засмя. — Добре де. Истината е, че току-що се обадих на шефа ми в Лос Анжелис и му казах, че подавам молба за напускане.

Очите на Бет светнаха.

— Връщаш се в Ню Йорк! — възкликна тя и прегърна силно Ейми. — О, толкова се радвам!

Ейми се почувства поласкана, но все пак реакцията на Бет я смути донякъде. Молеше се само и Дъг да посрещне новината по същия начин. Искаше отново да заживеят заедно и разбираше много добре, че това е невъзможно, докато работят на двата противоположни бряга на Щатите. Освен това и тя, и Дъг имаха корени в Ню Йорк. Имаха и къща.

— Сигурно си сгълчала Дъг, задето му беше необходимо толкова време, за да ти каже всичко — предположи старата жена, прекъсвайки мислите на Ейми.

— Да ми каже всичко ли? — гласът й прозвуча объркано.

— Ако питаш мен, имаш право да се ядосваш за това — продължи Бет. — Сигурна ли си, че наистина харесваш къщата? Аз я поразгледах сега. Не можах да повярвам на очите си! Такива подобрения! Боже Господи, когато Дъг за пръв път ми показа тази къща и обяви, че иска вие двамата да живеете тук, помислих, че явно синът ми страда от мозъчно увреждане, а не е претърпял лек инфаркт! Молех Дъг да ти каже… Ейми? Ейми! Какво… О, не! Той не ти е казал нищо за това?!