Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Time Enough for Love, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Борислав Атанасов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 40гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg(2010)
- Разпознаване и корекция
- Гери(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Карол Бък. Време за любов
Американска. Първо издание
ИК „Арлекин-България“, София, 1992
Редактор: Ани Димитрова
ISBN: 954–11–0025–2
История
- —Добавяне
Десета глава
— Ейми?
Отговор не последва.
— Ейми!
Изчака малко.
— Ейми!
Този път го чу. Гласът прекъсна обърканите й мисли. Дъг лежеше върху одеялото, което двамата бяха проснали на тревата преди около час. Беше се подпрял на лакът и я наблюдаваше.
— Извинявай! — отвърна тя.
— Има ли му нещо на гроздето? — попита той, повдигайки вежди.
— Грозде?!
— В ръката ти.
— В… — тя смутено погледна надолу и изумена видя, че наистина държи чепка грозде. Не си спомняше да е вземала… — О-о-о!
— Има ли му нещо? — повтори Дъг.
— Не, не. Няма му нищо.
А може би му имаше. Може би беше напръскано с отровни пестициди или пък беше все още зелено.
— Защо питаш? — поиска да узнае тя.
— Гледаш го толкова време, че сигурно вече е станало на стафиди.
— Аз… Не… — тя хвърли гроздето. — Сигурно съм си мислила, че го искам или нещо такова.
— Какво ще кажеш за още вино? — предложи й и посочи бутилката на другия край на одеялото. — Останало е още малко.
— Не, благодаря. Нищо не ми липсва. Добре съм.
„Не, не съм“ — помисли тя.
„Не, не си — помисли Дъг. — И аз не съм. Миналата нощ бяхме толкова близо един до друг, а днес сме отдалечени.“
Той бавно се надигна и седна. Отърка длани в джинсите си. Бяха на пикник в горичката, граничеща с парцела, на който бе построена къщата му.
Беше предложил този излет веднага след завръщането на Ейми. Въпреки че тя се беше съгласила с желание, сегашното й поведение бе повече от смущаващо. Нещо трябваше да се направи.
„Чака достатъчно дълго — каза си ядосано той. — Престани да се държиш като страхливец. Кажи й! Дяволите да те вземат, кажи й!“
— Ейми!
— Дъг!
И двамата проговориха в един и същ момент.
— Извинявай!
— Извинявай!
Не за първи път се случваше и двамата да мислят еднакво. Дъг се засмя.
— Няма да е лошо да започнем да ходим на бар — предложи той. — Е, когато за последен път и двамата проговорихме едновременно, аз започнах пръв. Сега е твой ред.
„Страхливец! Заради това, което каза и заради това, което не каза! Точно така — страхливец!“ — укоряваше се той.
Ейми обърна глава и започна да навива кичур коса около пръста си.
— Не ти казах цялата истина за това дали ще се връщам в Лос Анжелис — призна тя.
— Така ли? — имаше чувството, че ледена ръка обхваща сърцето му.
Ейми болезнено дръпна кичур от косата си. След секунда успя да погледне Дъг в очите.
— Чаз ме помоли да се прибера по-рано.
„Кажи ми, че искаш да остана, Дъг!“ — молеше се тя наум.
— И ти какво му отговори?
„Кажи ми, че не искаш да си отидеш, Ейми!“ — молеше се и той наум.
— Обещах да му се обадя утре.
Полюшващият дърветата следобеден бриз изведнъж стана студен. Облак скри слънцето. Ейми и Дъг мълчаха.
Тя се размърда. Познатото и неприятно пулсиране в слепоочията отново се появи, вратът й се беше схванал. Затвори очи и вдиша дълбоко, за да намали болката.
Той си налагаше да не сравнява бледата жена пред себе си с другата — лъчезарната и усмихната, която бе целувал хиляди пъти през последната нощ.
— Главоболие ли имаш? — попита я тихо.
Отвори очи и го погледна. Невъзможно й беше да скрие неразположението си от него. Едно време беше издържала цяла поредица от заседания, и то с тежка мигрена, с Дъг обаче бе по-различно…
— Ейми?
— Да. Имам леко главоболие — изсмя се тя мрачно. — Разговорите с хора като Емил Мортън ме карат да се чувствам зле.
Тя не се опита да скрие болката си и това доня къде го успокои.
— Едно време можех да масажирам доста добре.
За момент Ейми се подвоуми и леко се усмихна. Усмивката й бе по-истинска от смеха преди малко.
— Все още си добър в тая област — насърчи го тя.
Мускулите на врата и раменете й наистина бяха напрегнати. Той имаше чувството, че масажът не помага кой знае колко, но веднъж положил ръце, не искаше да спира. Желанието да я докосва, колкото може по-дълго, бе непреодолимо.
Тя прехапа устни, като едва се въздържаше да не се отпусне в обятията на бившия си съпруг. Все пак трябваше да устои. Дъг беше така близо до нея, а тя имаше толкова много въпроси, които искаше да му зададе!
— Кажи ми… Какво искаш, Ейми? — той наблягаше на всяка дума чрез натиска на пръстите си.
Тя потрепери и бавно пое дъх. Искаше хем да се обърне и да погледне Дъг в очите, хем да скрие лицето си с ръце.
— Това, което имам сега, ми е достатъчно, Дъг.
— Говоря сериозно. Какво всъщност искаш?
Ейми се надигна, за да прикрие обзелата я паника, и потърси удобно място, където да се настани.
— Странно — констатира тя накрая. — И друг ми зададе този въпрос преди около месец.
— Така ли? И кой беше това?
Искаше й се да му отговори, че не е негова работа, но нямаше сили да го направи.
— Нейъми Притикън. Една моя приятелка.
— Репортерката — досети се той.
— Откъде…
— Споменавала си името й няколко пъти.
— И ти си го запомнил?
— Да — Дъг реши да помълчи, преди да поведе разговора в желаната от него насока. — И какво каза на Нейъми, когато ти е задала този въпрос?
— Казах й истината.
Пръстите му спряха да я масажират.
— И каква е тя?
Напиращите в очите й сълзи я накараха да се стресне. Стисна юмруци. Напрежението търсеше отдушник.
— Казах й, че не знам.
Дъг започна отново да масажира врата й. Пръстите му се плъзнаха отпред на шията и слязоха в трапчинката под адамовата ябълка.
— Трудно ми е да повярвам, Ейми.
— Кое? — опитваше да се пребори с вече видимия израз на чувствата си. Не можеше да устои.
— Че не знаеш. Винаги си знаела как стоят нещата в живота ти.
— Така ли мислиш?
Думите прободоха като нож сърцето му. Ейми разбра, че го е наранила, но вече бе късно. Дъг затаи за момент дъх и отвърна:
— Да. Мисля точно така.
„Да“. Простичката дума, която и двамата бяха изрекли при сключването на брака им.
„Да“ — думата, с която се бяха заклели във вечна любов един към друг.
Изглежда бяха нарушили клетвата.
Ейми прехапа устни до болка. В този момент трябваше да го погледне в очите и най-после да му каже каква е и каква не е.
— Може би не трябва да си толкова сигурен, че знам точно какво искам от живота, Дъг.
Той беше клекнал зад нея и се мъчеше да разбере смисъла на думите й само по интонацията. Това не можеше да продължава повече, защото и двамата бяха навлезли в тема, необсъждана никога досега.
Внезапно, без да й даде възможност да протестира или да се защити, Дъг я хвана през кръста и я обърна към себе си. Сега бяха очи в очи.
— Добре — каза той, без да отмества поглед. — Ако не познаваш желанията си, какво тогава?
За миг помисли, че го мрази. Обаче не беше така. По-скоро мразеше себе си.
— Ейми? — хвана я за ръцете.
— Аз… — тя преглътна с усилие.
— Кажи ми! — настоя той и леко я раздруса.
— Аз…
— Кажи ми! Моля те, любов моя!
— Страх ме е! — проплака Ейми.
Дъглас Максуел Браун очакваше всякакво друго признание, но не и това!
— Страх те е?! — повтори крайно изненадан той. — За Бога, Ейми, от какво?
— От това, че не съм достатъчно добра! Но ти не ме разбираш!
— Тогава ми помогни да те разбера.
— Винаги ти е било лесно…
— Лесно?
— Да! Дори когато беше най-ниското момче в класа, всички гледаха теб. Всички. Винаги!
— Ейми…
— Това е истината, Дъг! И не само защото беше добър в учението и спорта, а защото те харесваха. Харесваха те! Дори и сега… Не твърдя, че всичко ти е поднесено на тепсия. Знам колко упорито работи. Имам чувството, че понякога просто се плъзгаш по повърхността на живота. Заслужаваш всичко, което имаш. Всичко! Но за теб е по-различно, отколкото за мен. Ти си си ти и това ти е достатъчно. Отвътре, отвън — все същият. Достатъчно ти е, но аз… — Ейми спря за малко, преглътна с мъка и продължи: — Аз трябва да полагам много усилия хората да ме харесват, Дъг! Да ме обичат! Там е разликата. И единственият начин да го постигна, е да работя, да работя, да опитвам, да опитвам… И понякога мисля, че се въртя в омагьосан кръг…
— Ейми!
Бе потресен от внезапния изблик на откровение. Знаеше, разбира се, някои от тези неща от собствен опит. Беше изпитал какво значи да си принуден да тичаш, да тичаш, докато в един момент не осъзнаеш, че тъпчеш на едно място. Причината за несигурността на Ейми обаче беше в нещо… О, Господи!
— Ейми, скъпа, любовта ми не е нещо, което си спечелила с големи усилия!
— Напротив! Точно така е! — упорстваше тя. Трепереше като лист, разтърсвана от хаоса на емоциите.
— Ейми… — Дъг стисна свитите й юмруци. — Ейми, моля те, изслушай ме! Аз не се влюбих в теб заради това, че беше една от най-добрите студентки и след това — отличен научен работник. Не продължих да те обичам, защото работиш в една от най-добрите фирми за инвестиции или пък за това, че получаваш голяма заплата!
— Откъде си сигурен?
— Сигурен съм!
— Но има значение, нали? — попита тя. — Всичко, което спомена? Каква съм?
— Ейми, работата ти няма никакво значение за това коя си!
— Да, има! Има! Не е достатъчно добре, нали? Не. Не е. Знам го! Винаги съм го знаела. Не съм достатъчно добра и никога не съм била! Дори и баща ми… — тя внезапно млъкна, издърпа ръце и закри с длани лицето си.
Две чувства разкъсваха душата на Дъг в този момент — първото бе състрадание към любимата жена, а второто — гняв към самия него. Господи, как е могъл да претендира, че я обича, след като през всичките тези години не е забелязал уязвимото й място? Колкото и добре да го беше скрила, не би могла да успее, ако той бе поне малко по-проницателен.
— Какво за баща ти?
Тя поклати глава неопределено.
— Какво за него? Той ли те е накарал да мислиш, че не си достатъчно добра? Той ли те е убедил, че трябва да спечелиш любовта ми? Той ли? По дяволите, Ейми, кажи ми! — в дъното на душата си осъзнаваше, че търси някого, комуто да прехвърли вината. Макар да знаеше, че няма да успее.
Ейми отпусна ръце. Гледаше го в очите, ала виждаше миналото си. Можеше да му каже всичко.
— Спомням си, когато веднъж се прибрах у дома с оценка на тест пет плюс — започна бавно тя. — Пет плюс. Това беше най-добрата оценка в класа, Дъг. Най-добрата. И се надявах, че баща ми ще се гордее с мен. Че ще ме прегърне и ще ми каже, че съм чудесна. Той гледа теста дълго и каза: „Пет плюс, Ейми? Получила си пет плюс? Това значи, че не си отговорила на четири процента от въпросите, нали? Ти би ли отишла при хирург, който греши с четири процента?“
Не издържа и заплака. Обърна се на другата страна и с треперещи ръце избърса бузите си.
— Ейми, любов моя! — хвана брадичката й и се опита да я обърне към себе си.
— Не! — отсече тя и се издърпа. — Недей! Знам, че не обичаш да гледаш как плача.
Това беше лъжа. Истината бе, че не обичаше той да я наблюдава. Дори по време на брака им, когато бе давала воля на сълзите си, тя се затваряше в банята и пускаше душа. Не искаше в никакъв случай Дъг да я види как плаче.
Той отново хвана брадичката й и я насили да се обърне към него.
— Досега съм те виждал да плачеш само веднъж — когато се любихме за първи път — каза дрезгаво. — И ти ме видя да плача тогава. Плачех, защото знаех какво изпитвам към теб. И сега изпитвам същото, Ейми! И винаги ще го изпитвам!
Тя поклати глава. Имаше чувството, че е в клетка. Клетка, градена в продължение на двадесет години.
— Твърде късно е — промълви тя.
„Твърде късно…“ Думите бяха прекалено болезнени за него. Боеше се точно от тях и го бе признал на Пол Лансинг.
— Не! — заяви Дъг твърдо.
— Да.
— Не, Ейми…
— Да! Искам да си отида, Дъг — гласът й прозвуча някак глухо.
— Да си отидеш? — думите заседнаха в гърлото му. — Къде да отидеш? В Лос Анжелис?
За момент Ейми като че ли обмисляше казаното. Дъг беше сигурен, че ще я последва, ако тя отговори „да“.
— Не… днес — каза тя накрая. — Днес няма да заминавам за Лос Анжелис. Вече ти казах — бузите й бяха облени в сълзи.
— Тогава къде? — настояваше той, като я държеше здраво за раменете.
Искаше да я прегръща и да й повтаря, че е прекрасна и че я обича, докато му повярва.
— В къщата… на… баща ми.
— Ейми…
— Остави ме да си отида, Дъг.
— Не мога.
— Моля те!
— Не! Не отивай, Ейми! Остани тук! Остани с мен!
Как само копнееше да чуе това! Имаше нужда от тези думи, с които той я молеше да остане. И сега, когато той наистина го направи…
— Да остана и какво?
Отново хвана ръцете й, повдигна ги леко и целуна първо дясната, после — лявата.
— Каквото желаеш, любов моя!
— Но аз наистина не знам какво искам!