Карол Бък
Време за любов (1)

Пролог

Дъг Браун винаги се бе гордял със способността си да отделя време за полезни неща. Едно от тях беше да поддържа добра физическа форма.

Ето защо реши да вмъкне в напрегнатата си програма и времето за дневна тренировка.

— Хайде, приятел! — подтикна го неговият партньор по тенис с отегчен, но добродушен глас. — Довърши ме.

Хвърли поглед към Пол Лансинг. Противникът. Един от най-близките му приятели.

Дъг едва пое дъх и разбра, че са му необходими страшни усилия, за да диша. Главата и крайниците му бяха натежали и изтръпнали по особен начин. Смътно усещаше и схващането на пръстите си.

Разтърси глава, но му се зави свят и залитна.

— Добре ли си? — разтревожено се обърна към него Пол Лансинг.

Дъг направи гримаса и отново разтърси глава, сякаш да прогони мъглата, която бавно пълзеше, покриваше света и мътеше съзнанието му.

„Боже мой — мислеше си той смутено. — Какво ми става днес? Дали Лейзи Брейн Браун няма да умре на корта?“

Лейзи Брейн ли? Тези думи го шокираха за момент. Откъде… Лейзи Брейн. Разбира се! От години не бе чувал този прякор, нито пък бе чувал някой да го споменава.

Ейми първа го нарече така преди около… Колко?

Двадесет години? Не, повече. Бе измислила прякора в час по физика.

Той датираше от етапа на връзката им, когато типичното юношеско непознаване на взаимните чувства ги караше да си измислят прякори. Той й бе отвърнал, като я нарече…

— Добре ли си, Дъг? — повтори Пол и го върна към настоящето.

— Да — думата заседна в гърлото му. Той я преглътна и каза: — Добре съм, Пол — гласът му прозвуча някак особено.

— Е, не изглеждаш…

— Добре съм — повтори раздразнено той. Стисна малката топка, подскочи няколко пъти и се завъртя. — Добре съм!

„Това е точка за мен — напомни си Дъг, като балансираше тежестта на тялото си и се концентрираше. — Ще спечеля, дори това да ме убие“.

Помисли си дали често е пожелавал да умре. Чудеше се дали някой или нещо е чуло тихата му молба и е решило да я удовлетвори.

Готови! Удар…

Изведнъж като че ли две невидими ръце обхванаха гръдния му кош и го стиснаха здраво. Сякаш сумо борец прилагаше желязна хватка. Коленете му се разтрепериха. Той изпусна ракетата, която изтрака на добре полирания под. По челото му изби пот. Стомахът му се разбунтува. Устата му се изпълни с парлив вкус на жлъчка.

— Дъг! — Пол Лансинг беше до него с разтревожено лице.

Дъг усети как ръцете на Пол го обхванаха и се опитаха да го повдигнат.

„Какво става? — питаше се Дъг. — Бамби се среща с Годзила…“

Какво? Бамби се среща с… О, Боже! О, да! Преди години в колежа, Ейми и той бяха отишли на фестивал на анимационни филми. Едно от тези филмчета се наричаше „Бамби се среща с Годзила“. Започваше с някакво красиво еленче, което подскачаше насам-натам на фона на нежна класическа музика. Внезапно един чудовищен крак се появи от горната част на екрана и смаза веселото еленче…

В този момент Дъглас Максуел Браун искрено съжаляваше, че се бе смял на този филм. А Ейми? Беше ли се смяла? Не. Вместо това тя бе извърнала глава и казала възмутено: „О, колко отвратително!“ Спомни си как ухаещата й копринена коса го гъделичкаше под брадата и как гърдите й леко се докосваха до…

— Дъг! — извика Пол. — Дръж се! Не се тревожи. Ще те откараме в болница. Май е инфаркт…

Дъг веднага отхвърли това предположение. Инфаркт? Невъзможно! Та нали нямаше сърце. Беше го подарил преди години на жената, която обичаше, и която загуби. Беше го подарил на Ейми. На бившата си съпруга…

— Дъг! — панически извика Ейми Хилиърд и се събуди.

 

 

О, Господи! Нещо или някой седеше на гърдите й. Адски тежеше. Натискаше силно. Едва можеше да си поеме дъх. Беше страшно тъмно и имаше чувството, че е в капан. Трябваше да… Трябваше да…

Опита да се надигне и да запали лампата на нощното шкафче. Вместо това бутна някаква купчина хартия, която предизвика верижна реакция, и купища най-различни дреболии се посипаха на пода.

Ръцете й трепереха. Светлина! Искаше светлина! Чу как някой хлипа и осъзна, че е самата тя. Въздъхна с облекчение, когато най-накрая успя да запали нощната лампа. Ослепителният поток светлина я накара да премигне.

Очите й бяха влажни, сякаш бе плакала. Сложи ръка на гърдите си и усети безумното биене на сърцето. Пое дъх на пресекулки, слепоочията й пулсираха болезнено. В устата си почувства неприятния вкус на страха. Скръцна със зъби и се укори за това. Издиша, като се стремеше да се отпусне.

Вдишване, издишване, отпускане…

Вдишване, издишване, отпускане…

Тръсна глава и усети, че нощницата й е влажна. Скърцащи зъби и потене. Страхотно!

Призна, че е очаквала нещо такова. Беше го предизвикала преди години, като се натоварваше повече. Бе стигнала дотам, че да върши само три неща едновременно й се струваше чист мързел. От месеци не беше спала осем часа в денонощие и може би от още по-дълго време не бе вземала отпуска.

И ето, сега беше в Токио на прага на най-значителната сделка в кариерата си. Самолетът й беше закъснял и тя се чувстваше изтощена след полета от Лос Анжелис. И вместо да си легне веднага, трябваше да изглежда свежа и елегантна, докато разговаряше с японските си колеги по време на безкрайната работна вечеря.

Никак не бе чудно, че се беше събудила панически в — тя погледна към часовника на шкафчето — два и четвърт сутринта. Нищо чудно, че скърцаше със зъби, потеше се и беше сънувала лош сън. Не „лош сън“, а кошмар. И не обичайният, изпълнен с притеснение, в който тя отиваше на много важно заседание съвършено гола и напълно неподготвена.

Този беше за Дъг. А той бе в Ню Йорк и — тя погледна отново към часовника, като пресмяташе разликата във времето — може би в този момент се потеше на тенис–корта.

Изведнъж нещо прободе сърцето й, болезнена тръпка мина през цялото й тяло. Прехапа устни, изпита странното чувство, че се бе случило нещо лошо. Това усещане я накара да посегне към телефона.

Набра дълъг номер и затисна слушалката с рамо. Тя изчака нетърпеливо превключванията на различни международни връзки, докато навиваше с пръст кичур коса.

— „Алън, Чандлър, Мърчънд енд Лий“ — съобщи най-после някакъв женски глас с твърд английски акцент. — Кабинетът на господин Браун.

— Маргарет? Обажда се Ейми Хилиърд. Той там ли е?

— О, госпожо Хилиърд! — студеният глас от другата страна стана по-дружелюбен. — Не, съжалявам. В момента не е в офиса.

Ейми се почувства по-добре от отговора. Ако нещо се бе случило с Дъг, то Маргарет непременно щеше да знае!

— Тогава сигурно е в спортния клуб? — попита тя.

— Той спомена за една игра с доктор Лансинг — каза Маргарет, като се засмя сдържано. — Мога ли да направя нещо за вас?

— А, не — отвърна след кратка пауза Ейми. Въпреки че вече бе добре физически, все още я гризеше мисълта, че нещо лошо се беше случило с Дъг.

— Благодаря, Маргарет. Аз… О, няма значение. Не е нищо важно. Бихте ли му предали…

Зачуди се какво всъщност да предаде. Да му съобщи, че е в Токио и има кошмари? Да му каже, че й липсва? Че все още го обича? Всичко това беше вярно и тя го знаеше. Но осъзнаваше, че не е подходящо да предаде всичко това на стриктната секретарка на бившия си мъж.

— Госпожо Хилиърд? — подтикна я към отговор Маргарет.

С длан на челото си, Ейми отвърна:

— Моля ви, просто му предайте, че съм се обаждала…