Джонатан Страуд
Портата на Птолемей (43)

36

Кити

Кити имаше късмет, че повечето от магьосниците с нея бяха от най-ниските нива, понеже това означаваше, че няколко от тях можеха да шофират. Лимузините се намираха в паркинга под зала Уестминстър. Стаята на шофьорите осигуряваше богат избор от ключове. До пристигането на шест ревящи превозни средства на запустялата улица отвън, Кити и другите бяха взели каквито можаха оръжия. Бяха успели да призоват множество дяволчета и чакаха при вратата. Без да се бавят се натъпкаха вътре, по четири в кола, и с демоните след себе си, потеглиха в колона нагоре по пътя.

Не стигнаха далече. По-нагоре по улицата видяха, че пътят е блокиран от останките на преобърнат военен мемориал. Напредъкът им бе възпрепятстван; конвоят се обърна трудно, оттегли се към площада на Парламента и зави надясно към парка Сейнт Джеймс.

Уайтхол може да беше празен, но за сметка на това улиците на юг определено не бяха. Недалече напред се чуваха експлозии, отразяваха се светлини и долиташе вълчи вой. По-близо, сякаш някакъв язовир от хора се бе излял — стотици се стичаха от страничните преки, наводняваха главната улица и се понасяха към лимузините.

Кити седеше във водещата кола, до шофьора. Изведнъж у нея се надигна страх.

— Излизай! — рече бързо. — Тук не е безопасно!

Той видя опасността, изключи двигателя и посегна към вратата. Като един, те напуснаха колите и се втурнаха да се скрият. Секунди по-късно тълпата обгради лимузините. Виждаха се подивели очи, лица, застинали от ужас и отчаяние. Много хора тичаха покрай тях; други, виждайки в лъскавите черни возила ясен символ на магьосническото управление, ги удряха, ритаха и викаха. Отнякъде се появи тухла: разбиха прозорец. Тълпата ревеше.

Госпожица Пайпър подкрепяше Кити, която трепереше от усилието при бягството им.

— Обикновените… — прошепна тя. — Полудели са…

— Те са изплашени, ядосани са. — Кити се напрегна да събере сили. — Виж им раните. Избягали са от парка. И така, всички ли сме налице? — Докато оглеждаше разпиляната група магьосници, я осени една мисъл. — Онези от вас, които са с дяволчета, да ги скрият под саката! — изсъска тя. — Ако някой устойчив ги види, ще ви разкъса на парчета! Готови ли сте? Добре — хайде, нямаме време за губене.

Без да се бавят продължиха по улицата пеш, придържайки се към стените, докато покрай тях преминаваше човешкият поток. Първите няколко странични улички бяха задръстени от забързани тела и се оказаха непроходими. Малко по малко се приближиха до звуците на боя.

Светкавица в мрака. На една сграда се очертаваше силуетът на мъж. Навсякъде около него се издигаха зелени пламъци. Светлината угасна. На улицата долу имаше събрани няколко вълка; чуха висок глас, издаващ заповеди, зърнаха една тъмнокоса фигура…

— Това е Фарар — каза един от магьосниците. — Събрала е малко вълци. Но каква… каква беше онази фигура?

— Един от демоните… — Кити се облягаше тежко на една стена и гледаше надолу в страничната уличка. — Насам е чисто. Ще ни отведе до парка.

— Но не трябва ли…?

— Не. Това е маловажно. Освен това не мисля, че скъпата ни госпожица Фарар ще иска нашата помощ, нали така?

Уличката водеше, с много завои и заобикаляния, до тих път, минаващ по края на парка. Пресякоха го и от едно малко възвишение погледнаха черната шир. Тук-там горяха няколко пожара — в дървета, в павилиони, в пагодата край езерото — но не се виждаше никакво движение. По предложение на Кити напред бяха изпратени няколко дяволчета, за да огледат района. Върнаха се след секунди.

— Тук се е провела ужасна битка — каза първото, стиснало мрежестите си ръце. — Земята е обгорена и овъглена на места. Над нея като мъгла висяха магически емисии. Но битката е спряла навсякъде, с изключение на едно място.

— Много хора са загинали — каза второто. Изцъклените му очи мигаха насреща им. — Телата им лежат като паднали листа. Някои са ранени и пищят за помощ. Няколко други се шляят безцелно. Но повечето са избягали. В парка няма тълпи с изключение на едно място.

— Великите духове също са мъртви — рече третото, пляскайки с прозрачните си криле. — Разлятата им същност виси сред екота на писъците им. Няколко оцелели са избягали в града. Но нито един не е останал в парка с изключение на едно място.

— И кое — попита Кити, потропвайки леко с крак, — е това място?

Безмълвно трите дяволчета се обърнаха и посочиха към светлините на големия Стъклен дворец.

Кити кимна.

— Така трябваше да кажете. Добре, да вървим.

В продължение на десет тежки и тихи минути вървяха през почернялата земя. Кити ходеше бавно, насила правеше всяка крачка, въпреки острите протести на тялото си. През часовете след завръщането силата й постепенно се възстановяваше. Въпреки това тя копнееше за почивка. Знаеше, че е на прага на издръжливостта.

Докладите на дяволчетата бяха сбити, но намекът в тях беше ясен и си пасваше с гледката от кристала. Натаниел и Бартимеус бяха тук: точно те бяха прочистили парка и позволили на много хора да избягат. Вероятно — надеждата в нея се увеличаваше с всяка стъпка — вероятно скоро щяха да приключат тази работа. Вероятно щеше да ги види да се задават към нея победоносно, с група благодарни обикновени граждани отзад. Със сигурност, с Жезъла бе само въпрос на време…

Но докато имаше и най-малкото съмнение, тя не можеше да се спре. Не можеше да ги остави. На врата й, при всяка несигурна стъпка, нежно подскачаше Амулетът на Самарканд.

Минаха пет минути. Очите на Кити започнаха да се затварят. Изведнъж примигна и застана нащрек.

— Какво беше това?

— Магически взрив — прошепна госпожица Пайпър. — До източния вход.

Продължиха да вървят.

Четири минути по-късно палатът се извисяваше над тях и те навлязоха в декоративните градини. В този момент земята се разтърси; на пътеката пред сградата проблесна пронизваща бяла светлина. Групата спря на място и зачака. Светлината не се появи повече. Нервността пукаше около тях като електрически заряд.

Очите на Кити се напрегнаха в тъмното. Сиянието от двореца правеше сенките на нощта още по-тъмни. Не можеше да е сигурна… Но — да — там, на пътеката стоеше една фигура. Докато Кити гледаше, фигурата се раздвижи и силуетът се очерта на фона на стъклото.

Кити се поколеба за секунда. После се препъна напред, викайки.

Натаниел

При звука на гласа Натаниел застина на място. Звукът едва успя да стигне до мозъка му, защото ушите му шумяха от стотиците Детонации и от вибрациите на нетърпеливия Жезъл в ръката му. Но слабият вик успя да направи това, което всичките демони в парка не бяха успели: накара сърцето му да тупти по-бързо.

През цялата битка той се бе движил с демонична скорост и ефикасност, избягваше смъртта без много усилия и напъване, благодарение на Жезъла и неговите унищожителни енергии, по-силни от тези на повечето джинове. Едно преживяване, желано от повечето магьосници през вековете и, естествено, от Натаниел в бляновете му. Това бе чувството на всепоглъщащо превъзходство, удоволствието от упражняването на власт без риск. Той танцуваше под тъмното нощно небе, поразявайки враговете си. И при всичката му пъргавина, с всичкия адреналин, бушуващ в него, дълбоко в себе си той беше странно безразличен. Чувстваше се отдалечен, откъснат и сам. Омразата му към убитите от него демони бе тъпа и фактологична, но такова бе и съжалението към хората, чийто живот бе спасил. Жената на площад „Трафалгар“ му бе показала какво можеше да очаква от тях. Щяха да се отнасят към него със страх и презрение и то, с право. Той беше магьосник. Благодарение на него и неговите хора Лондон бе в пламъци.

У него гореше гордостта — тя и говорещият в главата му джин. Да, той щеше да се опита да сложи край на разрушенията. Но след това… Действията бяха едно нещо, а очакванията — съвсем друго. Нямаше представа какво щеше да направи.

И в този момент, на пътеката пред Стъкления дворец…

Мислите на джина се носеха през съзнанието му.

Да, това е гласът на Кити.

Знам. Да не мислиш, че не знам?

Просто целият си един отпуснат и тежък. Като мокър картон. Реших, че си получил пристъп на страх.

Това не е страх.

Така казваш ти. Сърцето ти звучи като камбана. Уф, и се поизпоти. Сигурен ли си, че не е треска?

Напълно. Сега ще млъкнеш ли?

Натаниел я гледаше как се приближава бавно през градината. На седемте нива аурата й осветяваше земята като ден. Наблизо след нея се мъкнеше група хора.

— Кити.

— Натаниел.

Гледаха се. После устата му се отвори и се чу измъчен глас, нещо като оригване.

— И аз! Не забравяй за мен!

Натаниел изруга и стисна здраво уста.

Кити се ухили.

— Здрасти, Бартимеус.

Изведнъж у Натаниел се надигна напълно безпричинен гняв. Той се намръщи.

— Мисля, че ти казах да не идваш с нас. Прекалено слаба си. Твърде опасно е.

— И кога точно съм те слушала? Какво е положението?

Устата на Натаниел се отвори по собствена воля; заговори Бартимеус.

— Унищожихме по-голямата част от армията на Нуда, но той самият е все още на свобода. Там вътре — пръстът на Натаниел подскочи през рамото — с още седем духове и може би стотина обикновени. И ние…

— Тъкмо щяхме да се справим с него — довърши Натаниел.

— … имаме сериозни проблеми — рече джинът.

Кити мигна.

— Извинете, кое…?

Натаниел отмести Жезъла; около ръката му пулсираха и пукаха тънки енергийни ленти. Почувства вълна от радостно нетърпение — щеше да унищожи Нуда, да спаси обикновените и да се върне при Кити. Всичко останало можеше да почака.

Но джинът му прекъсваше мислите, говорейки настойчиво на Кити.

— Силата на Нуда постоянно се увеличава. Той не реагира като другите. Може да не е толкова податлив на Жезъла колкото си мислехме.

Натаниел го прекъсна ядосано.

— Какво искаш да кажеш? Всичко ще е наред.

— Не това каза Факарл.

— О, и ти му повярва.

— Факарл нямаше навика да лъже. Не беше в негов стил.

— Не, стилът му беше да се опитва да ни убие — прекъсна го Натаниел. Бе забелязал кръг от мълчаливи слушатели, които го гледаха как сякаш спори със самия себе си. Сред няколкото познати магьосници бе и личната му асистентка.

Прочисти си гърлото.

— Здрасти, Пайпър.

— Здравейте, сър.

Кити вдигна ръка.

— Там, вътре, има много затворници, а ние нямаме време. Имаме ли някаква друга алтернатива, освен Жезъла.

— Не. Освен, ако в тази тълпа не са всичките магьосници от тринайсето ниво.

— Добре. Тогава трябва да се пробваме с него, за добро или лошо. Натаниел — каза Кити, — ще трябва да направиш каквото можеш. Ако ти се справиш с демоните, ние ще евакуираме обикновените. Къде са те?

— Наблизо. В центъра на двореца. — В миналото присъствието й го объркваше; сега го изпълваше една нова цел и вяра в себе си. Говореше бързо, с предишния си авторитет. — Пайпър, като влезеш вътре, ще видиш пътека, завиваща надясно между палмите. Тя води до въртележката в откритата част. Точно там са демоните и пленниците. Ако изчакаш на тази пътека, под прикритие, аз ще нападна демоните от противоположната страна. Когато демоните ме последват, опитай се да изведеш затворниците навън и възможно най-далече. Всеки, който има дяволче, да го използвала да ти помага. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Добре. Кити — ти трябва да изчакаш навън.

— Трябва, ама няма. С мен е Амулетът, нали помниш?

Натаниел знаеше, че няма смисъл да спори. Обърна се към входа на двореца.

— Като влезем, пълна тишина. Ще ви дам минута, за да застанете на позиция.

Той отвори вратата. Един по един, пребледнели, с широко отворени очи и напрегнати лица, групата от магьосници премина покрай него и изчезна по пътеката. Няколко бяха придружени от дяволчетата си, които също имаха тревожни изражения. Последна влезе Кити. Тя спря за секунда на стъпалото.

— Браво — прошепна, махвайки към празния парк. — На теб и Бартимеус, искам да кажа. — Натаниел й се усмихна. Бореше се с вътрешното си нетърпение. Жезълът пееше.

— Почти свършихме — рече той меко. — Хайде, след теб.

Вратата се затвори тихо след тях.

Бартимеус

Има моменти, когато дори и почти всемогъщият джин знае да си затваря устата и сега случаят беше такъв. Иначе нямаше да стигна доникъде.

Проблемът беше, че нито един от тях не беше в настроение да изслуша съмненията ми. Най-малкото те вече помирисваха успеха: той, хванал небрежно Жезъла в ръка; тя, с топлия Амулет на гърдите. Такива дрънкулки засилват увереността. Освен това, вече бяха свършили прекалено много, за да могат сега да си представят някаква засечка.

Но главният проблем бе влиянието, което имаха един върху друг. Простичко казано, взаимното им присъствие ги подтикваше напред. Понеже бях затворен в Натаниел, определено виждах как момичето го вдъхновяваше^[1]. Не мога да гарантирам с такава сигурност за Кити, но според богатия ми опит, силни характери като техните обикновено взаимно се привличат. Тук пръст има гордостта, както и други емоции. Никой не иска да се провали; всеки удвоява усилията си, за да впечатли другия. Вършат се неща, но не винаги правилните неща или не винаги очакваните неща^[2]. И не може да се направи много, за да се спре това.

Трябва да се отбележи, обаче, че в настоящата ситуация наистина нямаше никаква подходяща алтернатива пред плана на Натаниел. Нуда бе прекалено силен, за да могат останките (доста слабички) от правителството да го унищожат. Значи Жезълът бе единствената възможност. Но изречението на Факарл звънеше тревожно в съзнанието ми: Би приветствал атаката и би се нахранил с нея. И, наречете ме песимист, но това ми се стори малко зловещо^[3].

Но сега вече беше прекалено късно да се тревожа за това. Жезълът бе изравнявал градове със земята. С малко късмет щеше да ни постави в изгодна позиция. Кити и нейната паплач тръгнаха по единия път през палмите; Натаниел и аз тръгнахме по другия. Този път не обърнахме внимание на стъпалата, останахме на приземното ниво. Далече вдясно чухме ревове и писъци. Значи, всичко бе наред: Нуда не беше отишъл никъде.

Какъв е планът? Мисълта ми прелетя през съзнанието на Натаниел.

Трябва да привлечем Нуда и да го отдалечим от обикновените, преди да атакуваме. Как можем да го направим?

Препоръчвам да го провокираме. Провокацията обикновено върши работа.

Това ще го оставя на теб.

Трябва да се справим и с останалите духове, помислих. Преди или след?

Преди. Иначе ще избият обикновените.

Ти контролираш Жезъла. Аз постоянно ще ни движа. Предупреждавам те, ще трябва да сме доста подвижни за тази цел.

Той направи небрежен жест.

Мога да понеса няколко подскока.

Тогава готов ли си?

Останалите сигурно вече са на позиция. Да, да почва… меееее…

Досега не бях пробвал да летя, понеже отнемаше много енергия, но моментът бе важен, сега всичко имаше значение. А и Факарл явно се справяше доста добре. Така че, без да се суетя много-много, ни издигнах от пътеката нагоре покрай палмите. В първия неприятен момент си помислих, че момчето ще изпусне Жезъла. А в следващия още по-неприятен момент реших, че ще повърне. Но се въздържа и от едното, и от другото.

Какво ти става?

Никога… никога преди не бях летял.

Това е нищо. Трябва да пробваш да правиш лупинги с летящо килимче. От това определено ще ти прилошее. Добре, врагът вече се вижда. Приготви Жезъла^[4]…

Извисихме се над палмовите дървета. Електрическите крушки светеха отгоре ни. Около нас се разпростираше огромният стъклен купол; отвъд беше още по-огромният купол на нощта. А там отпред — откритото пространство със сгушените затворници и охраняващи ги духове, почти както преди. Може бе сега имаше малко по-малко затворници; бе трудно да се каже. Изненадващо, но почти нищо не се бе променило. Причината за това седеше и се гърчеше на покрива на въртележката.

Бедният Нуда имаше ужасни проблеми с приемника си. Тялото на Мейкпийс просто не бе на необходимото ниво. От почти всяка повърхност усърдно изскачаха най-различни издутини и нарязваха дрехите на панделки. Имаше рога, гръбни шипове, клинове, ръбове и пипала с полипи в десетки цветове. Под кожата оставаха други подутини, които я деформираха на вълнообразни хълмове и долини, така че човешките черти бяха почти напълно заличени. До предишните крака имаше още три, израснали до различна степен. Едната ръка явно си имаше втори лакът — люлееше се напред-назад със сложни, развълнувани движения. Лицето бе изкривено като на някоя подпухнала риба. От бузите се подаваха дребни бодлички^[5]. Очите бяха изчезнали зад ярки пламъци.

Устата, която сега се простираше от ухо до ухо, надаваше печален рев.

— Каква болка! Сякаш съм стегнат от някакво желязо! Доведете Факарл тук! Доведете го тук пред мен. Съветът му беше изключително… ах!… изключително незадоволителен. Искам да го порицая.

Духът в тялото на Рупърт Девъро заговори разтреперано отдолу.

— Не знаем къде е Факарл, господарю Нуда. Явно е заминал някъде.

— Но аз дадох най-строги инструкции… той трябва… ах!… да е при мен, докато се храня! Ох… така ме боли стомахът… празнина, която трябва да бъде запълнена. Болиб, Каспър — доведете ми още една връзка хора, за да мога да се разсея.

Точно в този миг Натаниел и аз, летейки бързо надолу през блъскащия гърдите ни въздух и с развяното зад нас палто, застреляхме три духа с един троен изстрел. Направихме го толкова бързо, толкова прецизно, че треперещите наблизо хора почти не забелязаха, че ги няма.

Другите духове вдигнаха очи. Светлините от тавана ги заслепиха: контраатаките им бяха неточни, описвайки безвредни дъги под стъклото. Гмурнахме се ниско. Жезълът проблесна — веднъж, дваж — и още два хибрида изчезнаха. Завъртане — толкова рязко, че Натаниел за миг се оказа в хоризонтално положение. Внезапно, смазващо вътрешностите падане и едно Изтърбушване прелетя над нас. Пореден изстрел — този път пропусна целта. Каспър, духът с незавидната съдба да обитава тялото на Руфъс Лайм, също бе полетял. Издигаше се към нас, изстрелвайки Детонации. Наклонихме се и прелетяхме зад група дървета. Докато се издигахме над тях, короните им избухнаха в синкави пламъци. Под нас, хората изведнъж бяха обзети от паника; пръснаха се в безброй посоки. С крайчеца на окото си зърнахме как Кити и магьосниците излязоха иззад дърветата.

Горе, на покрива на въртележката, Нуда се клатеше насам-натам, малко раздразнен.

— Какво е това нахлуване? Кой ни напада?

Прелетях нахално близо до него.

— Бартимеус! — извиках. — Помниш ли ме?

Изведнъж се извихме нагоре към купола. Тялото на Рупърт Девъро се бе издигнало да ни пресрещне — от ръцете му извираше син огън. Появи се мисъл на Натаниел.

ТОВА ли ти беше провокацията? „Помниш ли ме?“ Аз можех да се справя по-добре.

Не мога да провокирам както трябва, когато съм… концентриран върху нещо друго.

Бяхме се издигнали почти до стъкления таван; видяхме спокойно проблясващите далечни звезди. После ни спуснах вертикално, като камък. Спазъмът на Девъро разби стъклото отгоре и описа дъга в нощта. Натаниел стреля с Жезъла: удари краката на Девъро и ги подпали. Падайки и махайки с ръце, той описа спирала надолу сред струя дим, заби се в тайнствената гадателска палатка и избухна в разноцветни пламъци.

Къде е Лайм? помисли Натаниел. Не го виждам.

Не знам. Гледай Нуда. Сега той ни е проблемът.

Не знам дали подтикнат от блестящото ми остроумие или просто от неудоволствието да види останките от армията си изклана, но сега Нуда изведнъж се напрегна. От гърба му изригнаха огромни, зелени крила. Първо бавно, мъчещ се заради недостатъците на гротескната си асиметричност, той залитна към ръба на покрива на въртележката, поколеба се като новоизлюпено пиле преди първия си полет, после тръгна. Могъщите крила махнаха веднъж — твърде късно. Вече бе паднал на земята с разперени крила.

Давай, казах. Давай СЕГА.

Паднахме колкото можах по-бързо. Челюстта на Натаниел изтрака здраво заради скоростта на спускането. Докато пикирахме, Натаниел отпусна ограниченията на създанията в Жезъла и го отвори толкова, колкото смееше. Енергиите им изригнаха и се стрелнаха върху гърчещото се тяло като цвете от светлина.

Продължавай, казах. Продължавай. Не оставяй нищо на случайността.

Знам. Това правя.

Спускането ни постепенно се забави. Увиснахме във въздуха. Долу бушуваше млечнобял огнен ад: Нуда и въртележката бяха точно в средата му. Жегата извираше навън, напукваше близките стъкла, изгаряше въздуха около нас. Издигнах малък Щит, за да отклоня част от силата. Вибрациите на Жезъла се засилваха, придвижваха се нагоре по ръката ни и се тресяха в черепа ни.

Как смяташ? помисли момчето. Достатъчно ли е?

Трябва да е… Не, играй на сигурно. Дай още малко.

Няма да го удържа… Ах!

Бях видял как сянката се издига, усетила движението във въздуха. Бях ни отхвърлил настрани, но Детонацията ни удари, натроши Щита ми и ни уцели отстрани, точно докато се извъртахме. Момчето извика и аз извиках заедно с него — за пръв път в живота си споделях човешка болка. Нещо в чувството — може би тъпата неподвижност на плътта, това че просто седеше там, приемайки раната — накара през същността ми да преминат вълни на паника. Главата на момчето се люлееше на ръба на безсъзнанието. Пръстите му се отпуснаха около Жезъла; енергиите се прибраха. Сграбчих го по-здраво, завъртях го, запратих яростна бяла светлина под купола и прерязах преследващото ни тяло на Руфъс Лайм. Половинките паднаха разделени на земята. Запечатах внимателно Жезъла. Приземихме се нескопосано сред група палми и саксийни растения.

Момчето бе заето с това да припада. Очите ни се затваряха. Отворих ги насила и накарах същността ми да запищи в ушите му.

СЪБУДИ СЕ.

Размърда се.

Едната ми страна…

Не я гледай. Добре сме.

А Нуда?

Ами… това не е много добре.

През откритото пространство, оттатък множеството пръснати маси за пикник и кошчета за боклук, земята бе нацепена, издълбана. Там, където някога децата се бяха возили на въртележката, имаше един димящ кратер. А в този дим нещо голямо и безформено ревеше, залиташе и викаше името ми.

— Бартимеус! Заповядвам ти, ела тук! Трябва да те накажа за нахалството ти!

Вече изобщо не изглеждаше като човек.

— Виждаш ли как силата ми нараства, Бартимеус, въпреки болката! Виждаш ли как отхвърлям тази жалка дрешка от плът!

Бартимеус… едната ми страна… не я усещам.

Добре е. Не се тревожи за това.

Криеш нещо… Тази мисъл — каква беше?

Нищо. Мислех си, че трябва да станем и да се махаме.

— Къде си, Бартимеус? — викаше силният глас. — Ще те добавя към себе си. Това е чест!

Страната ми е изтръпнала… не мога.

Спокойно. Ще видя дали мога да ни отлетя оттук.

Не, чакай. Ами Нуда?

Той е голямо момче; може да лети и сам, ако иска. А сега…

Не можем, Бартимеус. Не и ако той е…

Той остава. Ние тръгваме.

НЕ.

Опитах се да напрегна енергиите си, за да полетя, но момчето се съпротивляваше активно — мускулите се напрегнаха, волята му се бореше с моята. Станахме наполовина, рухнахме назад сред папратите и останахме облегнати на едно дърво. В това имаше едно предимство: така бяхме скрити от многото очи на Нуда, който сега представляваше една клекнала чернилка, катереща се по ръба на кратера.

Натаниел, идиот такъв! Остави ме да поема контрола.

Няма никакъв смисъл.

Ти, какво…?

Там ли е? Прочетох ти мисълта. Току-що.

О… това ли? Виж, аз не съм лекар. Забрави. Може да греша.

Но не грешиш, нали? Поне веднъж ми кажи истината.

Чу се тайнствено шумолене сред листата. Обърнах главата ни, благодарен за възможността да сменя темата на разговора.

— Ето кой ще ни развесели — рекох бодро. — Кити е тук.

Натаниел

Косата й беше сплъстена и разрошена. Едната страна на лицето й бе одраскана. Но Натаниел изпита облекчение да види, че като цяло й нямаше нищо. За пореден път облекчението му се прояви като гняв.

— Какво правиш отново тук? — изсъска той. — Махай се.

Намръщване.

— Изведохме хората — прошепна тя. — И не беше лека задача. Виж какво ми направи един от тях. — Тя посочи драскотината. — Хубава благодарност. Както и да е, трябваше да се върна да видя как се… справяте… — Очите й се сведоха към страната на Натаниел и се разшириха. — Какво по дяволите…?

— Според Бартимеус — каза Натаниел иронично — няма нищо тревожно.

Тя се наведе по-близо.

— О, Боже. Можеш ли да ходиш? Трябва да те измъкнем.

— Още не. — След първоначалната болка изтръпването бързо се бе разпространило. Чувстваше се леко замаян, но ако стоеше неподвижен, облегнат на дървото, неудобството беше минимално. Съзнанието му бе ясно или поне щеше да бъде, ако джинът не му се бъркаше в мислите, опитвайки се да блокира мисълта за нараняването и да влияе на решенията му. Заговори бързо.

— Кити, нападението с Жезъла се провали. Онова нещо е прекалено силно. Пробвах с максималната контролируема сила, но не беше достатъчно. Нуда погълна енергията.

— Добре тогава. — Тя прехапа устни. — Измъкваме те. После отново го обмисляме.

— Бартимеус — каза той, — какво ще стане, ако сега оставим Нуда? Говори честно.

Отговорът на джина бе забавен от страхотен трясък и раздиращ звук някъде иззад тях.

— С времето — рече Бартимеус, говорейки през устата на Натаниел — Нуда ще се отегчи от разнообразните удоволствия на изложбата „Един свят“. Ще обърне поглед към останалата част от Лондон. Ще се храни с хората и така ще увеличава размера и силата си. Нарастването му още повече ще засили глада, докато или градът бъде опустошен, или той се пръсне. Така достатъчно честно ли е?

— Кити — каза Натаниел, — трябва да спра демона сега.

— Но не можеш. Току-що го каза. Дори на пълна мощност Жезълът не успя.

— Казах с максималната контролируема сила. Има един начин да се извлече повече енергия от него и това е като се премахнат защитите на Гладстон — заклинанията, които обвързват Жезъла. Цялата — не, почакай, остави ме да довърша — цялата му сила ще бъде освободена с един разрушителен замах. — Той й се усмихна. — Мисля, че това ще спре Нуда.

Момичето поклати глава.

— Не се връзвам. Кой ще гарантира, че това няма просто да го направи по-силен? Бартимеус, не можеш ли…?

— Има още един фактор, който трябва да се вземе предвид в уравнението — рече Натаниел. С известно усилие той вдигна Жезъла и посочи покрива. — От какво е направена тази сграда?

— От стъкло.

— И…

— Ах — веднага се намеси гласът на джина. — Знаеш ли, колкото и да не ми се иска да го кажа, той може и да има право.

— Желязо — каза Натаниел. — Желязо. А Нуда, понеже е дух, не е защитен от него. Ако Жезълът се счупи и всичко се срине върху него… Какво мислиш, Бартимеус?

— Може и да проработи. Но има един малък проблем.

Кити изкриви лице.

— Точно така. Как ще счупиш Жезъла без да бъдеш наранен? Ами падането на покрива?

Натаниел се протегна. Усещаше врата си студен и скован.

— Остави това на мен. Ще се оправим.

Тя го погледна.

— Добре… Чудесно. Тогава ще участвам и аз.

— Не, няма. Защитните Щитове на Бартимеус няма да се разпрострат и над теб. Нали така, Бартимеус?

— Ъъъ… не.

— Ще се справим — повтори отново Натаниел. Мислите му леко се отклониха; усети как джинът го подтиква. — Виж — каза той, — обут съм с бързоходни ботуши. Ще те настигнем. Просто се измъквай веднага и не спирай да бягаш.

— Натаниел…

— Най-добре тръгвай, Кити. Скоро Нуда ще излезе от двореца и възможността няма да я има.

Кити тропна с крак.

— Няма начин. Няма да позволя това.

Неподчинението й го постопли. Той й се ухили.

— Слушай — аз съм магьосникът. Ти си обикновената. Аз съм този, който ти нарежда, нали помниш?

Тя се начумери.

— Сигурен ли си, че ще можеш да използваш тези ботуши?

— Разбира се. Няма проблем.

— Значи ще ви видя и двамата отвън? Обещавате ли?

— Да.

— Да. Сега върви.

Тя се обърна бавно и неохотно. После се върна обратно към него и посегна към врата си.

— Амулетът! Той ще те пази! — Тя му го подаде. Талисманът се въртеше на верижката си. Нефритеният камък проблесна меко.

Натаниел усети огромна умора.

— Не. Това изобщо няма да ми помогне.

В краищата на очите й проблеснаха малки светлинки.

— Защо — защо не?

— Защото — намеси се гласът на Бартимеус — е прекалено мощен талисман. Може да погълне твърде много от енергията на Жезъла и така да позволи на Нуда да избяга. Най-доброто, което можеш да направиш, е да го вземеш, да си го сложиш и да тръгнеш веднага.

Гласът му прокънтя глухо в главата на Натаниел.

Какво ще кажеш?

Не беше лошо.

Той погледна Кити. Тя бе застинала с протегнатия Амулет в ръка. Очите й гледаха изпитателно лицето на Натаниел. Той видя как аурата й грееше навсякъде около тях, откроявайки чисто и ясно всеки детайл — кората на дървото, жилките на листата, камъните и тревата около краката им. Почувства се окъпан от нея. Умората му изчезна.

Отблъсна се от дървото и тупна Жезъла в земята. Той светна като жив.

— Ще се видим по-късно, Кити — рече той.

Тя сложи Амулета на врата си и се усмихна.

— Ще се видим. С теб също, Бартимеус.

— Довиждане.

После тя тръгна сред дърветата, отдалечавайки се към източния вход, а Натаниел се обърна в другата посока, усещайки как енергията на джина подпомага неговата. Обърна се, за да огледа празното пространство където самотно се влачеше чудовището, което трошеше, късаше и викаше за храна.

Как мислиш, Бартимеус? Да се пробваме ли?

Предполагам, че можем. Нямаме нищо по-добро.

Точно така.

Кити

Кити бе почти до изхода, когато чу зад нея да се издига звукът на един глас с повелителен тон. Ревът, който демонът нададе в отговор, разтърси чакъла по пътеката и накара стъклените плоскости на купола да затреперят. В следващия момент тя бутна вратата навън и излезе в студената нощ.

Краката й се тресяха от напрежението; ръцете й бяха слаби и безсилни като в сън. Слезе надолу по стълбите и мина през декоративната градина, препъвайки се в прекопаната земя. Зави бързо покрай ниските живи плетове, докато не стигна до широкото открито пространство на парка.

Светлината от големия Стъклен дворец осветяваше гърба й; виждаше как сянката й се простира пред нея върху тревата. По-далече, по-далече… ако можеше да се измъкне от светлините, в мрака може би щеше да си почине. Насилваше се да върви, но постоянно забавяше скорост, понеже дишането й ставаше все по-плитко, а мускулите й все по-измъчени, докато накрая, въпреки яростта и отчаянието си, тя спря изтощено.

В същия момент усети шум, тъп, глух звук, който сякаш се погълна сам, силен и заглъхващ едновременно. Тревата, на която стоеше, се надигна и се спусна с трепет, който се разнесе в тъмното като вълна. Кити се обърна към Стъкления дворец и се свлече на колене; точно навреме, за да види как оранжевото му сияние бе погълнато от заслепяващо кълбо белота, което се изду нагоре и навън, през границите на купола, разбивайки всеки един стъклен панел, така че парчетата изригнаха в нощта. Белотата скри двореца; разля се през декоративните градини, прекоси останалото пространство и обгърна Кити, събаряйки я назад със силата си. Амулетът на Самарканд падна тежко върху лицето й. Видя го смътно как сияе, засмуквайки бушуващите енергии. Навсякъде около нея имаше страховити пориви. Навсякъде около нея тревата гореше.

После, също толкова внезапно, блъскането спря, въздухът стана студен и неподвижен.

Кити отвори очи; с известна трудност се подпря на лакти.

Беше много тъмно. Някъде, на неопределено разстояние гореше силен пожар, оранжево-червен. На фона му се виждаше сложна плетеница от метал — извит, нагънат и крехък като телена мрежа. Докато я гледаше, мрежата се срина, с лека въздишка потъна в пламъците, които се издигнаха да я посрещнат, облизаха небето и постепенно намаляха.

Кити лежеше на място и гледаше. След малко в тъмнината напълно безшумно започнаха да падат ситни стъклени парченца. След минути земята блещукаше, сякаш бе покрита със скреж.