Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (8)

В болницата

Най-после сълзите на Маншон и Полуобувка пресъхнаха. Но в очите им, зачервени от плача, се утаи дълбока печал и те сега безмълвно се взираха един в друг.

— Трябва да предприемем нещо! — пръв се обади Маншон.

— Правилно! — съгласи се Полуобувка. — Бездействието убива надеждата.

Преди всичко решиха да се отправят към болницата. Ако предположението им се окажеше вярно и някой наистина беше настъпил през нощта Мъхеста брада, би трябвало сега той да е в болницата. Но когато, едва седнали в колата, те се измъкнаха от двора на хотела, веднага се разбра, че няма лесно да си пробият път. Най-напрегнатият час беше настъпил вече. Автомобилите се носеха по улиците като железен поток, а хората се тълпяха в гъсто множество. Забелязаха автофургона на Маншон и побързаха да го обкръжат. Няколко момчета вече надничаха през прозорците на автомобила.

— Отново сме пленници на славата — загрижено се обади Полуобувка. — Всеки момент ще ни притиснат отвсякъде.

— Прав си! — изпъшка и Маншон.

Но виж ти, излезе им късметът — дочу се внезапен вой на сирена, хората се заковаха на място и обърнаха любопитно очи натам, откъдето звукът все повече се приближаваше. Движението на колите замря. Никой не смееше да шавне по улицата.

— Сега! — извика Маншон. — Сега или никога!

Когато линейката се изравни с тях край хотела, Маншон даде газ. Автомобилът подскочи и в следващия миг Маншон се залепи зад линейката.

— Ще я следваме неотстъпно — заяви той. — Да става каквото ще!

— Само внимавай да не налетиш на линейката! — предупреди го Полуобувка.

Маншон не отговори. Караше след бясно носещата се линейка и това поглъщаше цялото му внимание. Само да не изостане! И да не блъсне линейката отзад! Най-нищожна грешка или даже разсейване можеше да доведе до тежко пътнотранспортно произшествие.

Навсякъде автомобили и пешеходци навреме и почтително правеха път на линейката. А след нея безпрепятствено се промъкваше и автофургонът на Маншон. Никому и през ум не минаваше, че смелчагите следват линейката, за да се придвижат напред. На нито един пазител на реда не би му хрумнало да обвини Маншон в превишаване на скоростта. Всички смятаха, че смелчагите се носят след линейката, за да се изпълни някакво тяхно желание или бързат за важна работа.

Най-после линейката спря пред болницата — всъщност Маншон и Полуобувка тайно се бяха надявали тъкмо на това. Разбира се, сега и Маншон трябваше да гарира колата си. Когато санитарите изнесоха от линейката носилката с пострадалия и се отправиха към входа на болницата, приятелите ги последваха.

Едва сега Маншон се сети, че не носят нищо на Мъхеста брада.

— При болен не се ходи с празни ръце — затюхка се той. — Трябваше да вземем нещо. Най-малкото плодове! Или цветя!

Но Полуобувка беше на друго мнение.

— Да няма рожден ден! — възрази той. — Помисли какво може да излезе. Мъхеста брада е целият в гипс, а ние го отрупваме с цветя като паметник!

— Е, добре! — съгласи се Маншон. — За цветята както и да е! Но можехме все пак да му вземем нещо вкусно.

Полуобувка пак не се съгласи.

— Мъхеста брада цени чувствата повече от всичко друго! — отсече той. — Няколко сладкиша не биха му заменили истинското приятелство. За нас е важно как се чувства той, а не да го тъпчем с ядене.

Полуобувка беше убедителен и Маншон се съгласи с него. Точно тъй! В края на краищата всякакви там мармалади или шоколади не могат да се сравняват с едно искрено съчувствие.

Но къде да търсят Мъхеста брада? Болницата е огромна и няма да тръгнат от стая в стая, я? Смелчагите се заозъртаха смутено. Един човек с бяла престилка току се запъти към тях. Огромните му очила с дебели стъкла и малката бяла шапчица подсказваха, че това ще да е лекарят.

— Извинете, моля — пристъпи към него Маншон. — Бихте ли ни казали в коя стая лежи Мъхеста брада?

— А-а, брадатият?… — промърмори лекарят, поспря се, като да си спомни нещо, и каза: — Онзи, дето се занимава с животни ли?

— Точно така! — подскочи Полуобувка. — Животните са голямата му слабост!

— Вярвам, вярвам — отвърна лекарят и лицето му стана загрижено. — За съжаление подобна слабост понякога се заплаща твърде скъпо!

— Несъмнено! — закима Полуобувка. — Аз например винаги внимавам с животните. Веднъж имах глупостта да се изправя очи в очи с един плъх и вярвайте ми, това ми е обеца на ухото за цял живот!

Но Маншон не възнамеряваше тъкмо сега да обменят мнения за животните.

— Кажете, моля, какво му е? — обърна се Маншон към лекаря, готов да чуе всичко.

Полуобувка не закъсня:

— Страхувам се, че… просто са го настъпили.

Лекарят смъкна очилата си и се зае да ги трие с носна кърпа. После каза:

— Боя се, че имате право!

Смелчагите се хванаха за главите и пребледняха като платно.

— Значи така! — извика Маншон.

— Не е възможно! — не се предаде и Полуобувка.

Лекарят сложи очилата си.

— За съжаление така е! — отвърна той. — Не твърдя, че подобно нещо се случва всеки ден, но сега положението е именно такова.

— Трябва да го видим! — проплака Маншон.

Полуобувка изграка като чайка:

— Начаса̀ трябва да го зърнем!

Лекарят се взря внимателно в тях:

— Вие какви сте му?

— Негови приятели — отвърна Маншон.

— Ние сме единствените му приятели — уточни Полуобувка. — Освен нас той си няма нийде никого.

— А, така ли? — отвърна лекарят. — Е, щом си няма нийде никого, поемам отговорността да ви пусна при него. Едно свиждане с приятелите ще го подкрепи най-добре, не мислите ли, че съм прав?

Смелчагите закимаха в знак, че мислят именно така.

— Но пак напомням, че положението му е твърде сериозно — продължи лекарят. — С вас като негови приятели мога да бъда откровен. Ребрата му са натрошени, възможно е вътрешните органи също да са пострадали. Не бива да се бавите при него, пускам ви за не повече от пет минути.

Смелчагите отново закимаха и тогава лекарят ги поведе по дългия коридор. Чак в края те спряха пред една врата.

— Чуйте! — прошепна силно изплашен Полуобувка. — Някой стене там!

И без да напрягат слух, лесно дочуха странните звуци. Неясен говор, болезнен стон, отново отделни думи.

— Вашият приятел стене непрекъснато — обясни лекарят. — Наложи се да го настаним в самостоятелна стая, за да не безпокои другите болни.

С тези думи той отвори вратата и ги покани вътре.

— Имате гости! — подвикна лекарят и се обърна към смелчагите: — Не искам да ви преча с присъствието си, но не забравяйте — не повече от пет минути! По-късно, когато болният започне да се поправя, ще увеличим времето за свиждане.

Маншон и Полуобувка благодариха на лекаря и пристъпиха към леглото на болния. Не е трудно да си представим изненадата им, когато зърнаха в него съвсем непознат човек с голяма черна брада. На свой ред и той ги изучаваше. В тъмните му очи се мярна радост и… очевидно смущение.

Смелчагите останаха заковани пред леглото на болния и не смееха да шавнат.

— Казвам се Волдемар! — прекъсна мълчанието болният и им протегна ръка. — Наистина се радвам да се запозная с вас.

— Маншон — представи се Маншон и подаде ръка. — Приятно ми е!

— Радостта ми е неописуема! — заяви Полуобувка и също подаде ръка. — Страхувахме се, че тук лежи нашият приятел…

Маншон забеляза как през очите на Волдемар премина сянка и побърза да прекъсне Полуобувка.

— Бояхме се, че тук лежи наш неизвестен приятел, при това целият в гипс! — поясни той. — Сега с облекчение виждам, че поне ръцете ви са здрави и читави.

— И краката — допълни Волдемар и тъгата в очите му се разсея. — Само ребрата ми са счупени и ми е поразместено едно-друго. Но няма нищо чудно, общо взето, размина ми се. Да те настъпи цял слон…

— Слон ли? — едновременно викнаха Маншон и Полуобувка.

— Именно слон — продължи Волдемар. — Ама вие не знаете ли? Аз съм работник в зоологическата градина и тъкмо там ме настъпи слонът, съвсем случайно.

— С животните трябва да се внимава — с разбиране отбеляза Полуобувка. — Веднъж и с мен се случи подобна история. Настъпих случайно, но не слон, а едно отровно змийче. Бях на косъм от смъртта.

— Тъй е то! — съгласи се Волдемар. — С животните наистина трябва да се внимава.

— Навярно много страдате? — съчувствено запита Маншон. — Още от вратата чухме как стенете!

— Пъшкам, ами! — призна си Волдемар. — Но не толкова от болката, колкото от мъка. Не мога без любимия си слон и сега толкова ми е криво, че ми се реве на глас.

— Повече от странно — не разбра мисълта му Полуобувка.

— Слонът ви е настъпил, а вие чезнете от мъка по него?

— Така си е — закима Волдемар. — Не мога да ви го обясня, но е истина.

Лицето на Волдемар странно просветна, дори огромната му брада не можеше да скрие някакво вътрешно озарение. Погледът му омекна и Волдемар се унесе в мечти. Маншон и Полуобувка осъзнаха, че сега в мислите си Волдемар е при своя слон. Те тактично се умълчаха.

В този момент вратата се отвори и в стаята влезе сестрата, понесла термометри в ръце.

— Добро утро — поздрави тя Волдемар и ласкаво кимна на смелчагите. — Как се чувстваме днеска?

— Благодаря за вниманието, сестра Кирсипуу. Много съм добре! Както виждате, и гости си имам!

— Виждам, виждам — отвърна сестрата и подаде един термометър на Волдемар, който веднага го мушна под мишницата си. — Надявам се, че гостите няма да те преуморят.

Като каза това, тя оправи одеялото на Волдемар и излезе. Последните й думи напомниха на Маншон и Полуобувка, че е време и те да си тръгват. Пет минути не са много време и навярно вече бяха изтекли.

— Кога ще дойдете пак? — запита Волдемар.

Маншон и Полуобувка се спогледаха. Кога ли наистина можеха да го посетят отново?

— Може би утре? — измънка Маншон.

— Да — разпали се и Полуобувка. — Още утре!

— Нямате представа колко радост ми доставихте! — усмихна им се Волдемар.

Едва вратата тракна зад гърба им, и в стаята отново се разнесоха тежки стонове.

— Дотук всичко беше много добре — разсъди Полуобувка. — Но още нищичко не сме узнали за нашия Мъхеста брада.

Обсъдиха въпроса и накрая решиха да се обърнат към регистратурата. Но оттам твърдо им заявиха, че никакъв Мъхеста брада не е записван в болницата.

— Може заради ниския му ръст да са го приели в детското отделение — предположи администраторът.

Маншон и Полуобувка обаче обясниха, че брадата на Мъхеста брада стига чак до земята и не е възможно да го вземат за дете, това е изключено.

Регистраторът се съгласи с тях.

— Разбирам затрудненията ви — каза съчувствено той. — И ако наистина някой го е настъпил, както предполагате, непременно ще го приемем в болницата. Но преди това ще трябва да го откриете.

— Естествено — закима Полуобувка.

Беше ясно, че просто трябваше да издирят Мъхеста брада.

Нямаше какво повече да правят в болницата. Благодариха на администратора и си тръгнаха.