Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Jälle need naksitrallid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 16гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead(2012 г.)
Корекция
Alegria(2012 г.)

Издание:

Ено Рауд

И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада. Книга първа

Приказна повест

Второ преработено издание

 

За тази книга през 1974 година името на Ено Рауд е записано в Международния почетен списък на Ханс Кристиан Андерсен.

 

Превод от естонски: Дора Янева-Медникарова

Художник: Веселин Праматаров

Редактор: Нина Иванова

Компютърен дизайн: София Делчева

Печат Полиграфичен комбинат „Д. Благоев 2“ ЕООД, София

Издателство „Дамян Яков“ София, 1997

 

 

Издание:

Ено Рауд

И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада. Книга втора

Приказна повест

Второ преработено издание

 

За тази книга през 1974 година името на Ено Рауд е записано в Международния почетен списък на Ханс Кристиан Андерсен.

 

Превод от естонски: Дора Янева-Медникарова

Художник: Веселин Праматаров

Редактор: Нина Иванова

Компютърен дизайн: София Делчева

Печат Абагар ЕООД, Велико Търново

Издателство „Дамян Яков“ София, 1998

История

  1. —Добавяне

Сбогуването

Смрачи се. Опустяха улиците на града. Рядко проблясваха фаровете на автомобилите, закъснели минувачи бързаха да се приберат вкъщи.

Автофургонът на Маншон пое по булевард „Свобода“.

— Пристигаме! — изшептя Полуобувка.

Маншон караше много бавно, за да не изостават Волдемар и слонът.

— По-бързо, де! — изгуби търпение Полуобувка. — Изнервя ме това пъплене по улиците.

Но Маншон погледна през страничното огледало към слона и поклати глава.

— Търпение! — заяви той. — Щом си жив, длъжен си да имаш търпение.

Полуобувка осъзна, че Маншон е крайно развълнуван. Иначе нямаше да съчинява поговорки. А и нямаше нищо за чудене! Самият той едва се сдържаше на мястото си. Това се подразбираше от само себе си — с всяка секунда те се приближаваха към своя приятел Мъхеста брада.

— Двайсет и едно… деветнайсет… седемнайсет… — четеше номерата на къщите Полуобувка.

Сега или никога! Съдбата на Мъхеста брада беше сложена върху везните. Или по-скоро — везните на съдбата представляваха една пазарска чанта.

И ето най-после съзряха тази съдбовна чанта.

— Девети номер — чу се гласът на Полуобувка.

Пристигнаха! Маншон отби до тротоара и спря мотора.

— Да видим сега какво умее слонът! — каза той.

Наистина всичко вече зависеше от слона на Волдемар. Не можеха да направят нищо повече.

Още няколко мига и Волдемар спря точно под прозореца с чантата.

— Това ли е? — посочи нагоре той.

— Да — обади се Маншон.

Волдемар се намести по-удобно върху гърба на слона.

— И Мъхеста брада е в онази чанта там? — осведоми се Волдемар.

— Точно тъй — кимна Полуобувка. — Сега сигурно спи вече.

— Хм! — замисли се Волдемар.

Той постоя така, а в това време слонът размахваше хобота си насам-натам.

— Да се залавяме за работа, а? — кимна Волдемар.

— Стига да успеем — продума Маншон.

Полуобувка не закъсня:

— Какво чакаме още?

— Прав си! — каза Волдемар. — Да не се бавим!

Наведе се над ухото на слона и му пошепна нещо. Маншон и Полуобувка чакаха напрегнато какво ще стане.

Добре ли обясни Волдемар на слончето си, че трябва да смъкне тъкмо онази чанта? В края на краищата Волдемар не беше дресьор от цирка, а най-обикновен работник в зоопарка. А и слонът също не беше от цирка, та да прави чудеса, ами стоеше на показ зад оградата в зоопарка.

Опасенията на Маншон и Полуобувка не се оправдаха. Явно Волдемар и слонът бяха близки души и напълно се разбираха.

Хоботът напипа чантата и я подхвана.

— Дано не изтърси Мъхеста брада — обезпокои се Маншон. За щастие страховете им бяха напразни. Слонът ловко измъкна чантата от дългия прът, тъй че Маншон и Полуобувка само ахнаха.

— Видя ли? — Полуобувка подскочи от възторг.

Маншон кимна.

— Майсторски направено! — изрази възхищението си той. И Волдемар остана доволен, признателно потупа слона по гърба.

Чантата висеше на края на хобота и бавно се снишаваше към земята. Много внимателно, сякаш знаеше за какво става дума, слонът смъкна чантата и меко я остави на плочника.

— Готово! — викна Полуобувка.

Двамата с Маншон изтичаха до чантата.

— Вътре ли е той? — запита Волдемар от гърба на слона.

— Вътре, ами! — щастливо се заусмихва Маншон. — Спи!

Надвесени над чантата, двамата, Маншон и Полуобувка, се взираха в заспалия си другар, а очите им сияеха от радост. Ето го милия Мъхеста брада! Най-после отново са заедно! След дълги патила! И Мъхеста брада беше свободен!

Мъхеста брада най-после отвори очи и отправи неразбиращ поглед към приятелите си.

— Какво става? — неволно попита той. — Къде съм?

— Свободен си! — засмя се Маншон.

Полуобувка каза:

— Смъкнахме те от високото с хобот!

А Мъхеста брада седна в чантата.

— Невъзможно! — избоботи той. — Наистина е невъзможно!

— Сънен е още — изви очи Полуобувка към Маншон. — Не може да се ориентира.

Но Мъхеста брада побърза да обясни.

— Наистина не мога да разбера — каза той. — Струва ми се, че съм буден, но просто не смея да повярвам. Вие ли сте това, скъпи приятели?

— Ние, ами! — възкликна Полуобувка. — А онзи там на слона е Волдемар!

— На него трябва да благодариш за освобождението си — поясни Маншон.

Мъхеста брада се измъкна от чантата и направи дълбок поклон към Волдемар.

— Много ви благодаря — учтиво каза той. — От все сърце.

После пак се огледа с невярващи очи и тежко въздъхна:

— Боя се, че все пак това е прекрасен сън! Тази вечер легнах в стаята на дивана и следователно никой не би могъл да ме освободи!

— Но съвземи се, де! — не се стърпя Полуобувка. — Сядай в колата и хайде на път! За сънищата ще се разберем по-късно!

Мъхеста брада го послуша и вече се бе запътил към автомобила на Маншон, когато неочаквано край тях разнесе развълнуван глас.

— Милото ми дребосъче, разреши ми да се сбогувам с теб! Да те прегърна за довиждане!

Смелчагите застинаха по местата си. Якичка лавна уплашено от колата, а Волдемар измърмори нещо под нос горе на слона.

— Вие? — изуми се Мъхеста брада, който още по гласа беше познал дамата. — Какво правите тук?

И сега наистина я видяха. Излезе иззад телефонната кабина, където от дълго време очакваше появата на приятелите на Мъхеста брада.

— Първо да разсея съмненията ти — мило се обърна тя към Мъхеста брада. — Никакъв сън не е това! Наистина ти заспа на дивана, но аз те преместих в чантата.

— Но защо? — недоумяваше Мъхеста брада.

— Случайно узнах, че приятелите ти се канят да те освободят — обясни по-нататък дамата. — Дълго размислях над твоето положение. Накрая се убедих, че твоето място не е при мен и не ми приляга да те държа насила! Тогава те сложих пак в чантата, за да могат приятелите ти да те освободят още тази нощ!

Умълчаха се.

— Канех се скришом да проследя освобождението ти — призна си дамата, — но все пак не издържах. Искам да те погаля!

Тя грабна Мъхеста брада в прегръдките си, притисна го до сърцето си, а в очите й проблеснаха сълзи.

— Довиждане, дребосъчето ми! — каза тя. — Желая ти всичко най-добро!

Отново настъпи тишина. Всеки мислеше за нещо свое.

Когато дамата най-после се прости с Мъхеста брада, тя отправи поглед към слона на Волдемар.

— Какво великолепно същество! — възторжено възкликна тя. — Чиста порода ли е?

Въпросът, естествено, беше отправен към Волдемар.

— Африкански слон — отвърна той.

— О-о! — зачуди се дамата. — Знаете ли колко много обичам животните!

Волдемар се закашля. Тъй тайничко в себе си реши, че тя не е чак такова чудовище, за каквото му я бяха представили смелчагите. Напротив!…

— В зоопарка имаме още по-интересни животни — каза Волдемар. — Бих могъл да ви разведа там, да ви обясня…

Дамата се усмихна и изтри сълзите си.

— Много ви благодаря! — мило отвърна тя. — Трогната съм и приемам великодушното ви предложение. Наистина сте човек с много добро сърце, както разправят.

Волдемар се изчерви до ушите, но в тъмното това не се забеляза.

— Радвам се, че се запознахме тъй неочаквано — тихо отвърна той.

Дойде време за раздяла. Дамата притисна още веднъж Мъхеста брада до гърдите си.

— Приятно пътуване — пожела тя и погали по главата всеки един от смелчагите.

— Щастлив път! — обади се и Волдемар от гърба на слона. — Пишете, когато намерите време!

— Непременно! — обеща Маншон. — Отдавна не съм писал писма, дори на самия себе си!

Смелчагите се настаниха в автомобила.

Маншон запали мотора и вдъхновено зарецитира:

Кръвта ни пламенно се втурна —

зове напред морето бурно!

От много време насам Маншон не беше писал стихове и Полуобувка реши, че това е добър знак.

Автомобилът на смелчагите се понесе напред сред дълбоката нощ и скоро напусна града.

i_otnovo_manshon_pic01.png