Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (9)

Якичка за Маншон

Маншон и Полуобувка се заседяха на главното стълбище пред болницата.

— И накъде сега? — запита Полуобувка с безкрайна безнадеждност в гласа.

— Натам, накъдето ни отведе следващата линейка — отвърна Маншон.

За жалост не бяха в състояние сами да определят посоката си. Улиците гъмжаха от народ, нищо чудно автомобилът им пак да бъде обсаден. Най-сигурно беше пак да тръгнат след линейка. Където ги отведеше тя, там щяха да търсят и Мъхеста брада.

Не се наложи да чакат дълго, когато прозвуча познатият им вой и нова линейка закова спирачки до стълбището на болницата. Отвориха вратите й, измъкнаха болния с носилка, понесоха я към входа.

— Да запалим колата — разбърза се Маншон. — Може би ще тръгнат начаса̀.

Скоро се разбра, че Маншон беше прав. Едва-що седнаха и моторът забоботи, когато санитарите на линейката се завърнаха. Още няколко мига и линейката се втурна напред, тъй че Маншон едва успя да се залепи зад нея.

Отново започна дива гонитба. Независимо че му беше крайно трудно, Маншон успяваше плътно да следва линейката. Воят неизменно отваряше път и на двете коли.

Скоро приятелите взеха да се притесняват. За кратко време бяха прекосили града и вече се носеха из крайните квартали.

— Накъде сме тръгнали? — обезпокои се Полуобувка. — Сега сме извън града.

И точно тъй беше.

Отминаха табелката, която бележеше границите на града. Наоколо се ширнаха нивя и градини. Линейката увеличи скоростта и макар Маншон да стори същото, фургонът постепенно взе да изостава. Моторът прегряваше и скоро не им остана друго, освен да спрат край пътя.

— Зарязвам тая гонитба — обади се Маншон.

Полуобувка отвърна:

— Отдавна трябваше да го направиш!

Излязоха от автомобила и седнаха край пътя — хем да си поемат дъх, хем да се посъветват какво да правят.

— Колко е хубаво след толкова време пак да се озовеш сред природата — озърташе се Маншон.

Полуобувка закима.

— Да-а-а! — дълбокомислено произнесе той. — Понякога се налага да оставаш сред природата, защото тя не търпи празно място.

Маншон не разбра какво точно искаше да му каже Полуобувка, но мислите му внезапно тръгнаха в нова посока. Природата не търпи празно място… Което си е вярно, вярно е! Нейде и някога е възникнало празно място и сега техният Мъхеста брада го е заел. Нали и той самият беше частица от природата. И къде ли сега запълваше някое празно място — с брадата си! Трябваше да го открият. От друга страна пък, мястото на Мъхеста брада в техния автомобил беше празно. И ако природата наистина не търпи това, някой трябваше да им замести Мъхеста брада.

Маншон бързо отхвърли последната си мисъл. Никой не можеше да им замени Мъхеста брада! Техния добър приятел! Единствен и незаменим! Мъхеста брада трябваше да се завърне при тях, където беше истинското му място, независимо къде и поради какво се намира далеч от тях сега!

— Да вървим! — решително скочи на крака Маншон.

— Веднага ли? — зачуди се Полуобувка. — Тъкмо започнах да се наслаждавам на природата!

Но Маншон остана непреклонен.

— Никакви радости не могат да ни отклонят от главната цел — отсече той. — Трябва да открием Мъхеста брада!

Полуобувка изпъшка тежко-тежко, надигна се от мястото си и скоро автомобилът им потегли обратно към града.

Този път Маншон караше бавно. Беше твърде разсеян и не смееше да вдигне скорост, за да не стане някоя беля. Но дори и при безопасна скорост бедата не е изключена.

Иззад ъгъла внезапно изскочи едно рошаво кученце. Би трябвало да прекоси бързо улицата, но то се взря в приближаващия автомобил и не мръдна от средата на пътното платно. Кученцето с изненада гледаше Маншон право в очите, а и Маншон беше внезапно зашеметен от странното поведение на това същество, че едва в последния момент се сети да удари спирачки.

Автомобилът спря.

— Гледай го ти, кученцето му с кученце! — ядоса се Полуобувка. — Дотегнал му животът!

Но съвсем не изглеждаше животът да е дотегнал на кученцето. То махаше с опашка и все тъй дружелюбно се взираше в Маншон.

— Вземи си го за якичка — подкачи Полуобувка приятеля си. — Само теб гледа! Неговото кожухче и твоят маншон си приличат като две капки вода. Никъде няма да намериш по-хубава яка.

— Стига глупави шеги! — сопна се Маншон.

Но очевидно и той трябваше да признае, че кожухчето на кученцето и неговият маншон наистина си приличаха — еднакво дълга козина с един и същи жълто-кафяв цвят. Навярно поради тази прилика между Маншон и кученцето възникна симпатия. Но какво да се прави? Не можеше заради това Маншон да остане за вечни времена тук, насред пътя!

Той внимателно даде газ, заобиколи кученцето и продължи нататък.

След няколко мига обаче Полуобувка вдигна врява:

— Тича след нас! С всички сили!

Маншон хвърли поглед към страничното огледало и наистина видя как кученцето се носи след тях. С късите си краченца то ситно-ситно тичаше, изплезило розово езиче.

— Но какво иска то? — зачуди се Маншон.

Полуобувка поразмисли — и този път особено сериозно.

— Иска точно ти да му бъдеш стопанин — рече накрая той. — Очевидно сега кученцето е без свой дом!

Маншон неволно, без даже сам да разбере, намали скоростта.

— За всяко куче трябва да се грижи човек — разсъждаваше на глас Полуобувка. — И ако кучето самичко открие своя стопанин, през целия си живот му остава вярно като най-добър приятел.

Маншон отново надзърна през огледалото. Сега, когато скоростта беше намалена, кученцето съвсем ги наближи. С всички сили то се стараеше да покаже на Маншон своята привързаност. Можеше ли той да се откаже от едно приятелство? Не беше по силите му! Прекрасно знаеше какво означава да тръпнеш за вярно сърце до себе си! Толкова дълго беше живял сам, че никой по-добре от него не можеше да оцени едно приятелство.

Маншон натисна спирачките и автомобилът се закова на място.

— Е, и? — отправи въпросителен поглед към него Полуобувка.

— Отвори вратата — каза Маншон.

Полуобувка отвори и там мигом се появи рошавата глава на кученцето.

Маншон се усмихна.

— Влизай вътре, Якичка! — подвикна той. — Какво чакаш още?

Кученцето не дочака да му се повтори. С премерен скок то рипна и се озова в автомобила.

— Прие името си — с доволство отбеляза Полуобувка.

Но Якичка се стрелна към Маншон, изправи се на гърдите му и го лизна по лицето.

— Спокойно, приятелче — ласкаво заговори Маншон и лекичко побутна кученцето, но не много далеч от себе си. — Не мога да карам, ако седиш на коленете ми, по-добре иди да поздравиш Полуобувка.

Якичка остави Маншон на мира, но нямаше намерение да поздравява Полуобувка. Залепи се на пода на автомобила тъкмо зад Маншон и изглеждаше тъй, сякаш Полуобувка не съществува за него.

Полуобувка не се засегна.

— Умно куче! — разсъди той. — Куче, което се лепи за всекиго, нищо не струва. Истинското куче не върти опашка пред всеки срещнат!

Автомобилът навлезе в центъра на града. И тъй като сега нямаше линейка пред тях, за да им отваря път, Маншон караше по тихи, безлюдни улички. Но очевидно това не беше нужно. Хората изглеждаха залисани и не им обръщаха внимание. Явно ги занимаваше нещо друго, автофургонът на Маншон беше загубил притегателната си сила.

— Сега накъде? — зачуди се Полуобувка.

— Може би към хотела — отвърна Маншон. — Спешно се нуждаем от баня, защото трябва да окъпем Якичка.

Кученцето наистина трябваше да бъде окъпано — гъстата му козина беше набита с прах, под коремчето и по лапичките му имаше засъхнала кал.

Сърцето на Маншон биеше ускорено. Имаше си кученце! То го беше избрало за стопанин и Маншон от своя страна щеше да го обича и да го брани. Беше ли мечтал някога за подобно щастие? Едва ли! Но сега беше тъй радостен. Съдбата го възнагради за всички ония години, потънали в самота. Първо му подари приятели, а сега — кученце!

„Само трябва да внимавам да не се главозамая от толкова щастие — рече си Маншон. — Да не забравям другите, които са в беда!“

И едва-що си помисли това, когато отново се сети за Мъхеста брада. Вместо него в автомобила си имаха кученце, но къде ли беше самият Мъхеста брада?…

— Полуобувка! — викна Маншон. — Сетих се къде е погребан Мъхеста брада!

Полуобувка си глътна езика от страх.

— Погребан ли? — измънка той. — Чуваш ли се какви ги приказваш?

Маншон разбра, че от вълнение пак е объркал приказките си.

— Исках да кажа, че сега ми е ясно къде е погребано кучето^[1]!

Полуобувка въздъхна облекчено, после метна поглед към кученцето, за да се увери, че и то е живо и здраво.

— Остави шегата — сериозно подхвана Маншон. — Спомняш ли си оная дама, която ни дойде на гости в хотела? Нали нейното кученце беше умряло?

— Разбира се, че помня — закима Полуобувка. — Вместо кученцето искаше да си има нашия Мъхеста брада.

— Точно така — продължи обясненията си Маншон, които трябваше да ориентират и Полуобувка. — Дамата е загубила своето кученце, от което следва, че в природата е зейнало, тъй да се рече, празно място. И тя желаеше тъкмо Мъхеста брада да го заеме. Той не се съгласи доброволно, следователно тя го е откраднала през нощта. И щом Мъхеста брада остави празно място в колата ни, то незабавно бе заето от Якичка.

Полуобувка се плесна по челото.

— Вярно, бе! Ти си гений! — провикна се той. — Онази е откраднала Мъхеста брада! Чудя се как още сутринта не се сетихме.

— Сутринта още си нямахме Якичка, та да тръгнат мислите ни в правилната посока — обясни Маншон. — Якичка ми отвори очите!

Скоро Маншон и Полуобувка се добраха до хотела. Никой не се опита да ги спре, макар наоколо да гъмжеше от народ.

Когато Маншон паркира автомобила си в двора на хотела, Полуобувка се обади:

— Не бих се изненадал, ако Якичка умее да търси следи.

Маншон наостри уши:

— Смяташ ли, че…

— Именно — закима Полуобувка. — Якичка е умно кученце! Отведе мислите ни в правилна посока по отношение на Мъхеста брада. Няма да се изненадам, ако ни отведе и при самия него.

— Великолепно! — възхити се Маншон. — Започваме начаса̀!

— Но преди всичко трябва да дадем на Якичка да помирише някоя от вещите на Мъхеста брада — каза Полуобувка. — Когато подуши миризмата му, ще успее да го проследи по нея.

— Превъзходно! — продължаваше да се възхищава Маншон.

— Веднага вземаме нещо от Мъхеста брада и търсенето може да започне. А когато Якичка открие следите му, все ще можем някак да се справим.

Но в автомобила не се намери нищичко, което да притежава миризмата на Мъхеста брада. Единственото, което напомняше за него, беше купената от щанда за детски играчки надувна кукла. Но от нея нямаше никаква полза — тя имаше своя миризма.

— Поне да покажем на Якичка как изглежда Мъхеста брада — каза Полуобувка. — Да има някаква представа за него и така ще знае кого трябва да търси.

Маншон нямаше възражения. Надуха гумения Мъхеста брада и го показаха на Якичка. Но това малко можеше да им помогне — без миризмата Якичка все едно никога не можеше да попадне на Мъхеста брада, колкото и добре да познаваше външния му вид.

— Нима нищичко не ни е останало от нашия беден приятел? — зачуди се Маншон.

— Така излиза — отвърна Полуобувка. — На рождения му ден непременно трябва да му подарим нещо.

Маншон се умълча и погледът му, сведен към пода, случайно съзря снопче мъх от брадата на техния приятел.

— О-о! — възкликна той. — Снопче мъх от разкошната му брада! Сега имаме всичко, което ни е необходимо!

— Наистина! — оживи се и Полуобувка. — Това снопче навярно пази миризмата на Мъхеста брада.

Маншон вдигна снопчето и го подаде на Якичка да го подуши. В началото кученцето не разбираше какво се иска от него и се опита да налапа снопчето. Тогава Маншон му показа как трябва да се помирише и то сякаш се досети. Ноздрите му се разшириха — задуши снопчето с нарастващ интерес. Полуобувка отвори вратата на автомобила и всички заедно стъпиха в двора на хотела.

— Търси, Якичка! — подвикна Маншон. — Търси Мъхеста брада!

Кученцето се затича насам-натам, опряло нос в земята. И току спря под люляковите храсти.

— Търси, търси! — окуражаваше го Маншон.

Якичка постоя под храстите, после заситни право към кучешката колиба. Маншон и Полуобувка, обнадеждени, мигом го последваха.

Стигнаха кучешката колибка, Якичка постоя за миг и после ловко се мушна вътре.

Полуобувка беше разочарован.

— Ох! — изпъшка объркан той. — Разбрах аз, че от него няма да излезе следотърсач.

И когато Якичка подаде нос от колибката и виновно завъртя опашка, сякаш се извиняваше, Маншон трябваше да се съгласи с Полуобувка, колкото и да не му се щеше.

— Ние просто го надценихме — тъжно промърмори той.

Откъде можеха да знаят Маншон и Полуобувка, че Мъхеста брада бе отвлечен в чанта от кучешката колибка и тъкмо затова следите му ги нямаше по земята наоколо.