Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Jälle need naksitrallid, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод отестонски
- Дора Янева-Медникарова, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 16гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада. Книга първа
Приказна повест
Второ преработено издание
За тази книга през 1974 година името на Ено Рауд е записано в Международния почетен списък на Ханс Кристиан Андерсен.
Превод от естонски: Дора Янева-Медникарова
Художник: Веселин Праматаров
Редактор: Нина Иванова
Компютърен дизайн: София Делчева
Печат Полиграфичен комбинат „Д. Благоев 2“ ЕООД, София
Издателство „Дамян Яков“ София, 1997
Издание:
Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада. Книга втора
Приказна повест
Второ преработено издание
За тази книга през 1974 година името на Ено Рауд е записано в Международния почетен списък на Ханс Кристиан Андерсен.
Превод от естонски: Дора Янева-Медникарова
Художник: Веселин Праматаров
Редактор: Нина Иванова
Компютърен дизайн: София Делчева
Печат Абагар ЕООД, Велико Търново
Издателство „Дамян Яков“ София, 1998
История
- —Добавяне
Защитният огън
Слънцето слизаше все по-ниско, клоните на дърветата тънеха в полумрак. Мъхеста брада и Полуобувка седяха под една огромна ела.
— Притъмнява — обади се Полуобувка. — Какво ще правим?
— Положението трябва да се обмисли — отвърна Мъхеста брада.
Той се беше съвзел от първата уплаха. Постепенно самочувствието му се възвръщаше и сега той искаше да си спомни какво точно знае за вълците.
— О, скъпи Маншон! — не млъкваше Полуобувка. — Къде ли си сега? Какво ли става с теб?
— По това време на годината във вълчето леговище трябва да има малки — припомни си Мъхеста брада. — Щом вълкът метна Маншон на гърба си, навярно е изтичал да го отнесе право там.
— Вълчето леговище трябва да е много далеч оттук — размисляше на глас Полуобувка. — Старата пословица казва, че вълкът не ловува край бърлогата си.
Мъхеста брада сякаш не го чу. И той размисляше.
След малко слънцето съвсем се скри. Смрачи се.
Внезапно се дочу:
— У-ху-у, у-ху-у!
Полуобувка скочи като ужилен.
— Чу ли? — прошепна той. — Вълкът вие!
И отново прозвуча:
— У-ху-у, у-ху-у!
Този приглушен, твърде зловещ звук се чуваше съвсем наблизо. Наистина ли беше вълк?
Над тях безшумно прелетя някаква сянка и Мъхеста брада обясни:
— Бухал е! Тръгнал е на лов.
Полуобувка не можеше да се успокои. Приседна по-близо до Мъхеста брада и се оплака:
— Нерви…
Чак сега забеляза, че Якичка не помръдваше. Това му вдъхна смелост. Ако наблизо се притаяваше вълк, Якичка щеше да се държи съвсем другояче.
Мъхеста брада мислеше за нещо свое.
— Преди малко чухме гласа на бухала — каза той. — Но вълците имат обичай да надават вой по залез-слънце. Също и сутрин при изгрев. Вият край леговището си — и родителите, и малките. Бухалът ми напомни това.
— Но виж — оживи се Полуобувка, — можем да открием бърлогата им по техния вой.
— Точно така — закима Мъхеста брада. — В такова тихо време гласът им се чува цели километри наоколо. Вълците са хитри същества, но все пак се издават по този начин. Природата им диктува да правят това.
Умълчаха се. Но иначе бяха нащрек да чуят вълчия вой. Напрегнато се вслушваха. Нощта все повече напредваше и те изпаднаха в отчаяние.
Ох, бедни Маншон! Знаеш ли, че в този момент приятелите ти мислят за теб? Или вече нищо не чувстваш?
Непрогледна тъмнина!
— Вълците не се обадиха — с няколко думи обобщи положението Полуобувка.
Мъхеста брада добави:
— Не ни остава нищо друго, освен да дочакаме утрото. Вълците вият и призори.
Решиха да си починат малко. Нямаше надежда наистина да поспят с тия тревоги на главата, но поне трябваше да опитат. Да посъберат сили, защото никак не се знаеше какво ги чака в близко време.
Мъхеста брада се зае да събира съчки из тъмната гора.
— Трябва да запалим огън — обясни той. — Силният огън е най-добрата защита срещу вълците.
— Може би този път ще спиш в колата? — запита Полуобувка. — Леглото на Маншон е свободно.
Но за Мъхеста брада спането под открито небе беше принципен въпрос.
— Якичка ще ти прави компания — кратко отсече той.
С това всичко беше решено.
Полуобувка примами кученцето и те се прибраха в автомобила. Мъхеста брада разпали огъня и се излегна край него.
— У-ху-у! У-ху-у!
Разбира се, пак беше бухалът! Търсеше плячка в тъмното и скоро се зарея тъй надалеч, че никакъв не се чу.
Величественият покой на горската нощ ободри Мъхеста брада. Мисълта за трагичната съдба на Маншон тлееше в душата му, но болката улегна и се притъпи. Напрежението в него постепенно спадаше. Мъхеста брада се обърна по корем, за да не се подпали от някоя случайна искра. И сам не разбра как очите му се притвориха и той потъна в дълбок сън.
В същото време Полуобувка се мяташе из постелята. Не можеше да се освободи от преживения ужас. В колата беше задушно. Сърцето му биеше до пръсване. Полуобувка дори не шаваше с пръстите на краката си, а това вече беше лош признак.
Чак в полунощ и той се унесе в тежък сън, но и това не беше задълго.
Якичка! Якичка се напъха под одеялото при Полуобувка. Скимтеше уплашено и няколко пъти го близна по лицето.
— О-о-ох! — измърмори Полуобувка. — Що за навици имаш, миличко?
Но Якичка скимтеше и се гушеше в Полуобувка, като да търсеше закрила. Сякаш електрически ток прониза Полуобувка. Вълкът! Трябва да е наблизо! Точно по същия начин Якичка скимтеше и преди. Вълкът е дошъл да дебне за нова жертва. А това можеше да бъде само клетият Мъхеста брада, който заради глупавия си навик беше решил да спи навън и в тази толкова опасна нощ.
Без да размисля повече, Полуобувка отметна одеялото и се втурна към стъклото на колата.
Дълбока нощ. Огънят гореше и образуваше светъл кръг, който стигаше чак до брега на ручея.
Слава богу, Мъхеста брада лежеше здрав и читав край огъня, унесен в дълбок сън.
В този момент Полуобувка съзря вълка. Откъм ручея се дочу цамбуркане и вълкът изскочи оттам като четириног призрак.
Полуобувка искаше да извика, за да предупреди Мъхеста брада, но от гърлото му не излезе нито звук. Сякаш някой здраво го стискаше — страхът, неистовият страх вършеше своето тъмно дело и вместо вик се чу хърхорене.
Вълкът се насочи към огъня. Още няколко мига и той се спря на крачка от него. Точно тъй! Нали и Мъхеста брада твърдеше, че буйният огън е най-добрата защита срещу вълците. И този се боеше, не смееше да приближи. Какво ли щеше да стане сега?
Но онова, което последва, накара Полуобувка да изстине от ужас. Вълкът протегна лапи и почти се надвеси над огъня. От мократа му муцуна се разлетяха пръски вода, които се изсипаха над огъня. Чу се тихо съскане и пламъците се снижиха. А вълкът вече се връщаше при ручея. Потопи муцуна във водата, върна се, пак протегна шия над огъня.
И този път пламъците не се възпротивиха. Водата ги поглъщаше един след друг. Полуобувка най-после разбра — вълкът гасеше защитния огън.
Трябваше да стори нещо, незабавно! Но какво?
Полуобувка изпадна в паника. Ако вълкът още веднъж успееше да излее вода в огъня, той щеше да угасне. Мъхеста брада оставаше сам срещу звяра. И тогава… Вълкът щеше да го отмъкне, така както беше сторил с Маншон…
Трябваше да помогне на Мъхеста брада, и то още в този миг! Но как?
Полуобувка се опита да викне. Напразно! Гърлото му беше свито от страх, този път дори звук не се чу. Да можеше да изтича при Мъхеста брада! Но не! Вълкът за трети път отиде до ручея. И вече се връщаше…
„Ох, защо не се научих да карам автомобил!“ — затюхка се Полуобувка.
Ако можеше сега да запали мотора и да се втурне на помощ. Но Полуобувка нищо не разбираше от шофиране. Умееше единствено да натиска клаксона — и това беше всичко…
Всъщност защо не? Поне това можеше да направи!
Полуобувка се метна зад волана, натисна клаксона. Сигналът раздра нощната тишина — неочаквано и гръмко! Вълкът спря изненадан, потрепера.
Стресна се и Мъхеста брада. Разбуден, той седна и се огледа наоколо. Мигом разбра опасността.
Подскочи, грабна една главня и я завъртя над главата си, след което я хвърли към вълка. Но от него нямаше и следа!