Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (18)

Закуска с палачинки

Мъхеста брада се разбуди от дневния си сън, усетил приятната миризма на палачинки. Нима домакинята се беше заела с това? Колкото и да беше чудно, Мъхеста брада остана безразличен. Обичаше палачинките, но тъкмо днес това не го вълнуваше. Изобщо нямаше апетит и нищо не му се хапваше.

Внезапно се сети, че днес бе окъсал всички горски плодове в брадата си, и съвсем клюмна. Дали разрешиха вече брането на тазгодишната реколта? Не наруши ли наредбите? Тази мисъл го потисна още повече. И когато отвътре се разнесе звън на прибори, защото дамата вече редеше масата, Мъхеста брада реши да й се обади, че е буден.

— Извинете — викна към стаята той, — ще бъдете ли тъй любезна да погледнете във вестника дали вече разрешиха брането на горски плодове?

Домакинята заряза подреждането на масата, втурна се към прозореца и внесе Мъхеста брада заедно с чантата.

— Ей сега ще узнаем! — мило отвърна тя.

Взе вестника, пробяга с очи по последната страница и каза:

— Разрешено е! От днес!

Разрешено! От днес! Камък падна от сърцето на Мъхеста брада. Разрешено! И тъкмо от днес! Повече не му и трябваше.

— Искаш да берем плодове в гората ли, миличък? — прелюбезно запита домакинята.

— Съвсем не — отвърна Мъхеста брада, докато се измъкваше от чантата. — Просто питам.

— Може би искаш сладко от горски плодове за палачинките?

— О, не, благодаря!

— Или сладко от ягоди? Моето сладко е много хубаво.

Мъхеста брада поклати отрицателно глава.

— Добре, сладко от малини тогава!

Той пак отказа.

— Но как така? — зачуди се неприятно засегната домакинята. — Добре, ще ядем палачинките със захар, а сладкото ще го оставим за другия път.

Мъхеста брада се умълча. Щом разбра, че брането на горски плодове е вече разрешено, олекна му. Но апетит все още нямаше. Не беше ял наистина, но и нищо не му се хапваше. Да не е изпаднал в меланхолия? Пусто и празно беше в душата му, никакъв интерес към нищичко!

„Откъде това безразличие у мен? — чудеше се в себе си Мъхеста брада. — Дали защото спасението беше тъй възможно?“

А може би пленничеството оказваше пагубното си въздействие? Това би било страшно! Имаше ли смисъл да живее, щом нищо не приковаваше вниманието му? Не! И пак не! Да опита да се вземе в ръце, да се изтръгне из лепкавата тиня на безразличието! Маншон и Полуобувка знаеха къде се намираше! Все ще измислят нещо да подпомогнат бягството му. Да не губи надежда! Трябва да калява волята си. И най-важното — да не се примирява с унижението на този плен! Безразличието води до примирение. С безразличието трябва безпощадно да се воюва.

И Мъхеста брада бодро извика:

— Искам сладко от ягоди!

Долу равнодушието! Важното е да желае нещо!

— Най-после! — зарадва се домакинята. — Мислех си вече, че се разболяваш!

— Да се разболея ли? — засмя се Мъхеста брада. — Аз никога не съм лягал болен!

— Наистина ли? — не й се вярваше на жената. — Пък аз си представях как ще се грижа за теб, надвесена над леглото ти.

Тя донесе от кухнята пълна чиния с палачинки, сладко от ягоди и наля мляко в чашите им.

— Хайде на закуска!

Седнаха на масата. Тя върза на врата на Мъхеста брада кърпа за хранене, тикна под носа му чинийка с палачинки, нарязани на хапки, поля ги със сладкото от ягоди. После бодна едно парченце с върха на вилицата и го поднесе към устата на Мъхеста брада. А той смръщи ядно веждите си, но все пак лапна и задъвка.

— Чудесно! — похвали го дамата. — Много си сладък, особено когато дъвчеш, дребосъчето ми!

А Мъхеста брада отбеляза в себе си, че днес следобед тя е особено мила и любезна с него. Защо ли? Разбира се, той не можеше да знае за телефонния разговор със сестра Кирсипуу. Спеше тогава. А казаното от сестрата засегна дамата дълбоко и болезнено. Сега тя се стараеше да бъде много внимателна с дребосъчето си. Но в душата й заседна тревожно съмнение, което никак не искаше да се разсее.

— Мой мъничък приятелю — по едно време се обади тя, докато Мъхеста брада дъвчеше поредната хапка, — искам да ми кажеш нещо, но бъди напълно откровен. Чувстваш ли се отвлечен в моя дом?

Мъхеста брада неясно избоботи нещо под нос.

Стана тя! Само като си помислиш! Тикна го да спи в чанта, а и още пита и разпитва дали не е отвлечен?

— Може би все пак понякога си мислиш, че аз те държа насила тук? — продължи дамата. — Бъди откровен и не се притеснявай!

Ама работа, а! Образно казано, държи го заключен със седем ключа. На всяка крачка е следен зорко, разхождат го с каишка на шията и на верижка като домашно кученце. И даже искат да знаят сега дали случайно не си мисли, че тук го държат в безмилостен плен!

Мъхеста брада не разбираше накъде бие дамата със странните си въпроси и затова не се реши да бъде откровен докрай с нея.

— А вие как ще определите моето положение тук? — отвърна с въпрос той.

Тя му подаде още един залък.

— Бих го нарекла благополучие — мило се усмихна тя. — Например не ти ли харесват тия палачинки?

— Харесват ми — не отрече Мъхеста брада.

— Е, виждаш ли?

В този момент телефонът иззвъня.

Домакинята стана и вдигна слушалката.

— Ало!

— Още една новина — прозвуча гласът на сестра Кирсипуу. — Мисля, че ще ви бъде интересно.

— Слушам — отвърна дамата.

И направи всичко, за да изглежда безразлична, за да скрие истината от Мъхеста брада.

— Канят се да смъкнат от прозореца вашето дребосъче. И с хобот! — обясни сестра Кирсипуу. — Как ви се струва това?

Домакинята обаче не разбра за какво става дума и сестра Кирсипуу трябваше най-подробно да повтори всичко, което бе чула в стаята на Волдемар. Накрая обобщи нещата:

— Планът на тия разбойници навярно е изпипан добре, пита се кога ще се наканят да извършат всичко? Волдемар трябва да пази леглото още няколко седмици. Но не бих се изненадала, ако в един прекрасен ден той просто изчезне от стаята. От лъв като него всичко може да се очаква.

— Наистина ли? — зачуди се дамата. — Толкова ли е силен?

— Страшно! — потвърди сестра Кирсипуу. — Висок е цели два метра. С черна гъста брада като на разбойник. И в същото време е милостив като гълъб!

— Милостив като гълъб? — смая се дамата. — При такава външност?

— Тъкмо там е работата! — обясни сестра Кирсипуу. — Толкова присърце е взел бедата на Мъхеста брада, че иска да го освободи на всяка цена!

Последната забележка не се понрави на госпожата.

— Добре — сухо отвърна тя. — Ще чакам още новини!

И тракна слушалката. Седна на масата и добави нови палачинки в чинията на Мъхеста брада. После изпитателно се вгледа в него и внезапно отряза:

— Тази нощ ще спиш в стаята!

Мъхеста брада прибеля.

— Защо? — с пресекнал глас запита той.

— Много си ми бледичък — отвърна дамата. — Страх ме е, че ще се простудиш.

— Никога досега не съм спал под покрив — опита да се защити Мъхеста брада. — Наистина никога!

— Ти никога не си и боледувал — напомни му тя. — Но ние и двамата трябва да внимаваме за здравето ти.

Залъкът заседна в гърлото на Мъхеста брада.

Какво ужасно нещастие! Тъкмо успя да посочи на Маншон и Полуобувка къде се намира, и сега изведнъж — цяла нощ между четирите стени на стаята. Ами ако те дойдат насам, за да го освободят? И чантата я няма на прозореца.

— Не хапваш вече — обади се дамата. — Не бих се изненадала ако наистина се разболяваш. Не, не, в никакъв случай не мога да те оставя да те духа вятърът навън!

Мъхеста брада не се обади, угнетен от тежък размисъл. Дамата също се умълча. Повече нямаше какво да си кажат, но поседяха още някое време на масата.

Когато най-после взе да се смрачава, домакинята прибра масата и настани Мъхеста брада на дивана. Той остана крайно изненадан, когато я видя да изнася празната чанта на прозореца.

— Но защо? — не се стърпя Мъхеста брада. — Защо го правите?

— Ей така! Просто по навик!

Тя пооправи одеялото на Мъхеста брада и седна в креслото. Замислена за нещо, току поглеждаше към Мъхеста брада, който неспокойно се въртеше в постелята.

— Хайде, спи спокойно! — тихо се обади дамата. — Бедното ми дребосъче!

Но Мъхеста брада все не можеше да се успокои.

— Горкият ми! — кой знае защо пак го окая тя.

Телефонът отново иззвъня. Жената вдигна слушалката.

— Изчезнал е! — чу се развълнуваният глас на сестра Кирсипуу. — Волдемар, искам да кажа! Избягал е през прозореца. Убедена съм, че тъкмо тази нощ ще ви навестят.

— О-о! — възкликна жената.

— Бъдете нащрек!

— Непременно! Благодаря! — отвърна тя и затвори телефона.