Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Jälle need naksitrallid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 16гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead(2012 г.)
Корекция
Alegria(2012 г.)

Издание:

Ено Рауд

И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада. Книга първа

Приказна повест

Второ преработено издание

 

За тази книга през 1974 година името на Ено Рауд е записано в Международния почетен списък на Ханс Кристиан Андерсен.

 

Превод от естонски: Дора Янева-Медникарова

Художник: Веселин Праматаров

Редактор: Нина Иванова

Компютърен дизайн: София Делчева

Печат Полиграфичен комбинат „Д. Благоев 2“ ЕООД, София

Издателство „Дамян Яков“ София, 1997

 

 

Издание:

Ено Рауд

И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада. Книга втора

Приказна повест

Второ преработено издание

 

За тази книга през 1974 година името на Ено Рауд е записано в Международния почетен списък на Ханс Кристиан Андерсен.

 

Превод от естонски: Дора Янева-Медникарова

Художник: Веселин Праматаров

Редактор: Нина Иванова

Компютърен дизайн: София Делчева

Печат Абагар ЕООД, Велико Търново

Издателство „Дамян Яков“ София, 1998

История

  1. —Добавяне

Най-високият на света

След като Якичка провали всички опити и надежди да се открият следите на Мъхеста брада, Маншон и Полуобувка решиха да се върнат в хотела и да опитат щастието си по-късно.

Но едва кривнаха зад ъгъла, когато зърнаха много хора, изпълнили площада пред хотела до крайност. Шумът беше невъобразим, а тълпата нарастваше просто пред очите им.

— Хубаво се подредихме! — окая се Полуобувка. — Чак такова внимание към нас не съм и очаквал!

— Преди всичко трябва да запазим спокойствие — разсъди Маншон, докато си пробиваха път през струпания народ. — Ще им направим мили очички, сякаш подобно внимание е нещо най-обикновено за нас!

Промъкваха се напред, Якичка неотлъчно ги следваше, а в гърдите сърцата им биеха до пръсване.

Пред входа на хотела се тълпеше ято журналисти — кой с фотоапарат, кой с кинокамера в ръка.

— Пред обектива трябва да сме усмихнати — обади се Полуобувка. — За да направим приятно впечатление.

Но Маншон смяташе, че по-важното е да се държат естествено.

— Преди всичко скромност и непосредственост — каза Маншон. — Това подкупва и предизвиква симпатии.

— Както речеш — съгласи се с него Полуобувка. — Нека опитаме да сме естествени. Ти няма ли да се обърнеш с няколко думи към почитателите ни? Ще бъде неучтиво, ако не им кажеш нищо.

— Може — кимна Маншон. — Няколко думи, просто от уважение.

И той вече обмисляше краткото си слово.

— Щом свършиш, ще има овации — напомни Полуобувка. — Не забравяй да се поклониш!

— Непременно — пак закима Маншон. — Но преди всичко естественост!

Най-после се измъкнаха от навалицата и се озоваха на стълбището пред хотела. И тогава… Оставаха им само две стъпала до горе… Маншон решително обърна лице към хората.

Но какво беше това? Никакво внимание! Нито един фотоапарат не щракна, нито една камера не зажужа. Никой отникъде не изви очи към тях.

— Излиза, че този път нямаме думата — смути се Маншон.

Полуобувка се усмихна накриво:

— Хората никога не знаят какво им се ще!

— Е, няма нищо — тупна го по рамото Маншон. — Не си струва да се мръщиш. Нека си бъдем такива, каквито сме! Най-после ние сме тук не да събираме овации, а да отседнем в хотела!

С тези думи Маншон отбори голямата стъклена врата на хотела и те се озоваха в познатото фоайе. Полуобувка безмълвно го последва.

Ето го и администратора.

— О-о! — изненада се той. — Връщате ли се? Напълно ви разбирам, подобен случай не бива да се пропуска.

Смелчагите се спогледаха недоумяващо.

— Какъв случай имате предвид? — внимателно подпита Маншон.

Сега пък администраторът се зачуди.

— Още ли не сте разбрали? — поклати глава той. — Просто не е за вярване. Целият град живее под знака на това събитие.

И тъй като беше явно, че Маншон и Полуобувка не са в течение на нещата, администраторът обясни:

— В нашия град дойде най-високият човек на света. Всеки момент го чакаме да се появи в хотела.

— Виж ти! — тихо се обади Полуобувка. — И всички ония отвън чакат него, нали?

— Разбира се — разтегна устните си в усмивка администраторът. — И още как!

Маншон и Полуобувка премълчаха, че до вчера точно по същия начин и те бяха герои на деня. Сега просто попитаха ще може ли още веднъж да наемат стая в хотела.

— Не мога да ви дам вече луксозния апартамент — извини се администраторът. — Разбирате, нали? Там ще настаним най-високия на света. Но ще ви предложа малка стая редом до апартамента. Така и вие ще го видите. Ах, колко е висок! А като съседи може и автограф да получите от него.

— Все ни е едно — усмихна се Полуобувка. — Главното е да имаме покрив над главите си.

С това въпросът беше решен и администраторът вече им подаваше ключа, когато… присвил късогледите си очи, той се взря в Якичка.

— О, небеса! — възкликна той. — Какво се е случило с вашия приятел, че сега лази на четири крака?

Маншон се смути в първия момент, но после обясни, че това съвсем не е Мъхеста брада, а едно кученце, което кой знае защо не се отделя от тях.

— А-а, разбирам! — кимна администраторът. — Добре тогава! Ще наредя да сложат ново сено в кучешката колибка, за да може кученцето да се чувства добре там.

— Вие сте изключително внимателен — трогна се Маншон.

— Извинете, но къде остана вашият брадат приятел? — загрижено запита администраторът.

— Изчезна! — отвърна Маншон.

— И вероятно е отвлечен — поясни Полуобувка.

Един през друг те заразказваха на администратора за подозренията си относно дамата, която ги беше посетила.

— За съжаление не знаем нито името, нито адреса й — рече накрая Маншон. — Но ще я търсим, колкото и време да ни отнеме това!

— Естествено — съгласи се администраторът. — Да се надяваме на най-доброто! Мъхеста брада отдалече се набива в очи, няма как присъствието му край онази жена да се опази дълго в тайна.

Полуобувка пламна, предизвикан от забележката на администратора.

— И защо тъкмо Мъхеста брада да се набива в очи? — изхриптя той. — Най-високият на света е този, който единствено трябва да бъде забелязван сега!

Администраторът подмина горчивия упрек в думите на Полуобувка.

— Е, все ще откриете приятеля си — успокои ги той. — Всичко ще излезе наяве, няма как иначе!

Смелчагите трябваше да се примирят с тая гола надежда. Вмъкнаха се в асансьора заедно с Якичка, стигнаха тринайсетия етаж и веднага намериха стаята си до луксозния апартамент.

— О-о! — възкликна Маншон, щом прекрачи прага. — Ето ги и трите мечки! Мислех, че в по-малките стаи и мечките са по-малко!

На стената висеше точно същата картина с трите мечки, каквато имаше в луксозния апартамент. Това ги накара да се почувстват уютно в новата обстановка. Якичка също беше в добро разположение на духа и весело залая.

— По мечките лае — обясни Полуобувка. — За следотърсач не го бива, но виж, от изкуство разбира.

Маншон снизходително се подсмихна. Изкуството беше твърде сериозно нещо, не можеше човек да се шегува току-тъй с него.

— Да окъпем Якичка — предложи той. — Ако не го направим начаса̀, тук ще плъзнат бълхи.

— Добре — закима Полуобувка. — Едва ли тия бълхи ще нападнат кожухчетата на трите мечки. По-скоро ще наскачат в леглата ни.

Маншон влезе в банята и пусна крана. Потече обилна топла вода. Ваната се напълни и къпането можеше да започне.

— Якичка! — подвикна Маншон. — Скачай вътре!

Кученцето послушно приближи и се остави да го пуснат във ваната. Якичка не се уплаши и тогава, когато Маншон изля цяло шише шампоан върху кожухчето му.

Още няколко мига и пяната шупна из ръцете на Маншон, който се зае старателно да къпе кучето си.

Но Полуобувка току се развика:

— Идва насам! Чуй каква врява се вдига!

Маншон се ослуша. Вярно, в коридора отекваше тропот на много нозе, гълчава. Шумът се засили още повече, защото Полуобувка открехна вратата и занаднича навън.

— Ето го! — викна той. — Страшна работа! Дълъг като върлина!

Маншон мигом заряза Якичка и се втурна да види и той.

— Боже мой! — хълцукна Маншон. — В сравнение с нас този човек е исполин.

i_otnovo_manshon_pic12.png

Леко приведен, за да не чукне главата си в тавана, най-високият на света се приближаваше към луксозния апартамент. Лицето му изглеждаше сериозно и печално. Примирен със съдбата си, той нямаше къде да се дява. Хората го обграждаха плътно отвсякъде. Едни искаха само да го зърнат, други го дебнеха за автограф, трети желаеха да стиснат ръката му. Преди да стигне апартамента си, той беше така притиснат от човешкото множество, че едва ли щеше да измине последната крачка до вратата.

Смелчагите разбираха положението му — до неотдавна и те бяха също тъй преследвани от славата. Искрено съчувстваха на най-високия на света.

— В обръча на славата — промърмори Полуобувка. — Прекрасно знаем какво означава това!

Най-високия на света се спря и безпомощно размаха дългите си ръце. Опита се и да продума, но все едно, никой не би го чул в тази врява.

В този момент се показа кучето!

Цялото покрито с пяна, то се промуши между краката на Маншон и Полуобувка и с лай се втурна по коридора. Тръскаше кожухчето си и пяната се разлетя, пръсна се по дрехите на хората, по лицата им. Всичко беше тъй неочаквано, че тълпата отстъпи в уплаха назад, хората криеха в шепи очите си, свиваха се един зад друг.

А на най-високия на света не му и трябваше друго. С един-два скока той стигна вратата на апартамента си и ключът щракна в ключалката. Пътьом той успя да се усмихне на смелчагите с благодарност, тъкмо преди да изчезне зад вратата.

— Якичка! — развика се Маншон. — Бързо тук!

Якичка мигом се завърна, сякаш и сам разбра, че задачата му е изпълнена. Маншон доизкъпа кученцето и го настани в ъгъла на стаята, за да изсъхне кожухчето му.

Когато разбраха, че най-високият на света няма намерение да се показва навън, хората постепенно взеха да се разотиват и коридорът поутихна.

— Най-после оставиха на спокойствие този нещастник! — обади се Маншон.

— Просто е страшно да си помислиш как го е онеправдала природата с този невероятен ръст — разсъди Полуобувка. — По-рано никога не ми е идвало на ум, но едва сега разбирам колко ни е провървяло с това, че никак не сме високи!

— Да-а-а! — закима с разбиране Маншон. — Трябва да благодарим на съдбата за късмета си.

Едва изрече това, и на вратата тихичко се почука.

Полуобувка стана да отвори.

— Ще разрешите ли?

— О-о! — изненада се Полуобувка.

На прага стоеше най-високият човек на света!

Сега и Маншон пристъпи към него.

— Моля заповядайте! — покани го той. — Не се безпокойте, кучето вече почти изсъхна!

Най-високият на света се наведе ниско, за да избегне горния праг на вратата, и влезе в стаята.

— Много съм ви благодарен, на вас и на вашето кученце — сложи ръка на сърцето си той. — Просто ме избавихте!

И се обърна към Маншон:

— Моите приятели ме наричат Антената!

— Аз пък съм Маншон! — отвърна Маншон и разтърси с все сила ръката на новия си познат.

Полуобувка също протегна ръка.

— Моите приятели ме наричат Полуобувка — заяви той.

Последва ново ръкостискане, а след това най-високият на света се настани в креслото, където го покани Маншон.

— Какво блаженство! — радваше се той. — Спокойствие, тишина! Право да ви кажа, отбих се тук поне за минута да се избавя от славата си. В моя тъй луксозен апартамент телефонът непрекъснато звъни, невъзможно е да се стои там.

— Позната история! — закима Маншон.

— И, разбира се, винаги ви звънят дами! — обади се Полуобувка.

— Най-често дами! — потвърди най-високият на света. — Но и мъже също, дори деца! Всеки нещо иска от мен! Да се срещнем, да си кореспондираме, да ме нарисуват. Повярвайте, животът ми е истински кошмар!

— Тежко се живее, станеш ли прочут — съгласи се Маншон.

— Точно така — закима най-високият на света. — Трудно отстояваш своето истинско аз! Понякога се измъквам на пръсти през задните врати. Като бито куче!

— Много добре ви разбираме! — разбъбри се Полуобувка. — Ние също не знаехме какво е славата, но вече сме съвсем наясно. Не принадлежиш на себе си.

И разказа накратко как и те се бяха оплели в собствената си прослава.

— За щастие това време отмина! — завърши Полуобувка.

— А откак вие се появихте в града, нас просто ни забравиха.

Най-високият на света се засмя горчиво.

— Е, все някаква полза имало и от мен! — въздъхна той.

В този момент телефонът иззвъня.

Маншон вдигна слушалката.

— Извинете — разнесе се женски глас. — Най-високият на света да се е отбил случайно при вас?

Маншон погледна към мястото, където седеше най-високият човек на света. Но там нямаше никой. Най-високият на света се беше изнизал от стаята им като сенчица.