Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (10)

Мъхеста брада в плен

Едва следобед Мъхеста брада се пробуди от дълбокия си сън. Отвори очи и се огледа, но не видя нищо друго освен тясна ивица светлина над главата си.

Какво ли е това? И къде се намираше? Мъхеста брада помнеше вечерта и дълбоката нощ. Ясно се виждаше как се унася в сън в кучешката колибка и редно беше тъкмо в нея да се събуди. Но…

Опипа с ръка в тъмното. Скоро се убеди, че това съвсем не е кучешка колибка. Беше… Застанал нащрек, Мъхеста брада продължи да плъзга ръце край себе си. Разбира се, чанта е! Светлината в процепа над него означаваше, че чантата е отворена. И как ли е попаднал тук?

Мъхеста брада си спомни тайнствената сянка, която сновеше из двора на хотела със също такава чанта. Сърцето му се разтуптя. Мъхеста брада бързо седна и се опита да погледне през отвора навън.

Боже Господи! В първия момент той дори затвори очи от ужас, но след малко си наложи да погледне отново. Положението беше невъобразимо!

Висеше между небето и земята. През отвора на чантата погледът му се зарея чак до края на улицата, препълнена с народ. Ами ако паднеше долу? И то тъкмо от третия етаж?… Чантата висеше на дълъг прът през отворения прозорец. Майко мила!

— Събуди ли се, миличък? — разнесе се познат глас.

Мъхеста брада не се обади. Беше като замаян. Гласът на дамата от хотела! Същата, дето толкова го харесваше! Никакво съмнение! Откраднала го е, докато спеше…

— Добро утро, миличък мой!

С тези думи жената издърпа пръта и внесе чантата вътре. Мъхеста брада усети как се залюлява и дочу нежен звън, който му припомни снощния сън. Звънчетата… Гривните по ръцете на жената пееха приспивна песен. Люлката… Всъщност ей тази чанта, в която тя го беше скрила.

— Как спа, скъпи мой? — запита дамата, сякаш четеше мислите на Мъхеста брада. — И какво сънува?

— Видях се отново малък — нацупен отвърна Мъхеста брада. — Майка ми ме люлееше в люлка.

— Страшно интересен сън! — възкликна дамата. — Тук при мене ще започнеш нов живот. Тъй да се рече, второто си детство, мъничък мой! И ако трябва да съм откровена докрай, ще проуча въпроса за твоето осиновяване. В такъв случай ще стана твоя втора майка, ще се грижа за теб и ще те обичам.

— Извинете! — сериозно се разтревожи Мъхеста брада. — Струва ми се, че съм доста по-възрастен от вас!

Дамата се разсмя.

— Може и така да е — кимна тя. — Но този сън подсказва, че наистина трябва да се заема с осиновяването ти. Вярвам в сънищата. Незначителната разлика в годините не може да има значение, още повече че ти наистина си сънувал най-важното!

Мъхеста брада горчиво съжали, че довери съня си на тази жена, и внезапно ожесточен, каза с леден глас:

— Обещавате, че ще се грижите майчински за мен, а сте ме спуснали през прозореца като парцал, който се вее от вятъра!

— Но чуй ме сега! — повиши тон дамата. — Не си справедлив към мен, мъничкият ми! Знам, че трябва да спиш на чист въздух. И къде другаде можех да те оставя?

Преди Мъхеста брада да успее да гъкне, тя продължи:

— Проявих рядка находчивост, за да те настаня на чист въздух. В това отношение не бива да ме упрекваш. Напротив! Когато се случи да се развали хладилникът, само така успявам да запазя месото. Уверявам те, съхранява се много по-добре, отколкото в стаята или в кухнята. Стига да не го грее слънце.

„Гледай я ти нея — негодуваше в себе си Мъхеста брада. — Сега пък ме сравнява с прясно месо. Сякаш нямам свои мисли и чувства, ами съм парче салам!“

Но отвърна съвсем друго:

— О, да, естествено!

Мъхеста брада волю-неволю осъзнаваше, че засега трябва да приеме играта. Защо трябваше непредпазливо да дразни тази жена? Нека си мисли, че той се е примирил с пленничеството си! Приспи ли бдителността й, по-лесно ще намери възможност за спасение. А трябваше да се махне от тук — това беше непоколебимото мнение на Мъхеста брада. Невъзможно беше да си представи, че завинаги ще остане в тази къща като приятна играчка в алчните ръце на една жена!

— Надявам се, че добре осъзнаваш своето положение? — подпита го дамата. — Моят дом е и твой! Естествено, разбирам, че в началото ще потъгуваш, но да се надяваме това време да бъде кратко.

Мъхеста брада не отговори. После помоли дамата за едно кафе.

Закуската вече беше сервирана. Каната с кафето стоеше на масата, покрита с красива гугла, за да не изстива. Варените яйца се гушеха под топли везани шапчици. Бял хляб, черен, типов. Колбаси, шунка, кашкавал. Разбира се, също така и краве масло, мляко, сметана. Чинийки с извара, настъргани моркови.

Жената настани Мъхеста брада до себе си и му върза една кърпа за хранене с разкошно избродирано зайче.

— Малък подарък за теб — сърдечно призна тя. — Сама съм я бродирала. Надявам се, че харесваш зайчетата.

— Харесвам ги — отвърна Мъхеста брада и чак изскърца със зъби от безсилна ярост.

Но се наложи начаса да зине, защото пред лицето му се мерна пълна лъжичка. Дамата беше решила да го храни и никакви уговорки не я трогваха.

— По-нататък ще свикнеш да ядеш сам — успокои го тя и пъхна в устата на Мъхеста брада пълна лъжичка. — Но в началото се налага да те храня аз, нали тъй?

Закуската се проточи. Мъхеста брада кипеше като вулкан и всеки залък му присядаше. Какво унижение! Да го глезят като пискливо бебе! Но запази самообладание и заедно с препълнените лъжички преглъщаше и мъката си. А когато закуската най-после свърши, стигнаха му силите да благодари с няколко думи, които процеди през зъби пряко сили.

— Чудесен си, слънчице! — възторгна се дамата. — Когато по-нататък разбера какво най-много обичаш, все това ще ти приготвям за ядене!

„Не обичам аз нищо, което ми тикат насила в устата!“ — помисли си Мъхеста брада, но, разбира се, и дума не обели пред нея.

Денят тръгна по своя ред. Едва Мъхеста брада и домакинята станаха от масата, когато на вратата се позвъни.

— О, ти ли си? — изненада се дамата, щом отвори. — Много се радвам! Съвсем не те очаквах тъкмо днес!

— Как така? — зачуди се гостенката. — Нали рано сутринта ми позвъни да дойда, за да видя дребосъчето ти!

— О, да! — смутено се усмихна домакинята. — Толкова се замаях с него, че съм забравила.

И поведе гостенката към хола. Тя беше нейна приятелка.

— Къде е героят на деня? — запита гостенката и остави на масичката кутията с торта, която носеше.

Мъхеста брада пристъпи напред, за да се покаже. Спря насред хола и застана мирно.

— Господи, колко е мил! — възхити се приятелката. — Жива ваза с цветя! Поздравявам те! От все сърце те поздравявам!

Мъхеста брада не разбра кого точно поздравяват — него или дамата. За всеки случай той направи дълбок поклон.

— И колко е вежлив! — възкликна гостенката. — Как няма да се грижиш за него, той никога няма да те посрами!

— Е, опитвам се да го възпитавам — скромно отвърна домакинята. — Не е лошо като начало!

В този момент на вратата пак се позвъни. Дамата се извини и побърза да отвори.

— Ах, вие! — раздаде се радостният й гласец. — Никак не се и надявах… Но ви очаквам, разбира се!

— Къде е дребосъчето? — настоятелно запитаха отвън.

Този път гостенките бяха две. Също приятелки, с две кутии за торта в ръце.

— Боже мой, колко е сладък! — глезеха се те, а на Мъхеста брада му се сториха еднакви като близначки.

Този път той се поклони два пъти.

— Бра-аво! — викнаха в хор дамите и заръкопляскаха.

Домакинята се зае да подрежда масата. И отново се позвъни…

Гостите прииждаха. И все приятелки, дошли специално да зърнат Мъхеста брада. Всяка от тях влачеше някакви сладкиши. Маниерни и гласовити, те по един и същи начин се въртяха край Мъхеста брада.

А отчаянието му нарастваше с всеки миг! Докога щеше да продължава това? Ужасен и същевременно тъй смехотворен плен! Нима щеше наистина да остане тук за вечни времена и тепърва да свиква с друг начин на живот, както се надяваше тая светска жена? Не, и още веднъж не! Подобен живот е непоносим за един Мъхеста брада! Но засега трябваше да си мълчи! Търпение и пак търпение! Докато все някога… Е, все щеше да му се открие възможност за бягство!

Накрая холът се претъпка с гости. Те едва се побираха край масичката за кафе. Компанията се разбъбри и скоро никой вече не забелязваше Мъхеста брада.

„За какво съм й притрябвал аз? — окайваше се Мъхеста брада. — Тя си има толкова много приятелки!“

Покатери се на прозореца и с потъмнял от мъка поглед се загледа навън. Остана така, докато припадна мракът. И когато гостенките най-после си тръгнаха, беше толкова късно, че Мъхеста брада просто трябваше да се пъхне в чантата и да заспи.