Леда Милева
Открадната усмивка

На Ли Гуан Ян, младия герой на свободен Виетнам.

Ти скачаш нависоко, Ли Гуан Ян,

ти правиш чудни фигурки от глина.

Видях как сръчно биеш барабан

пред пионерската дружина.

 

Видях как дълго плуваш из морето сам,

с другари срещнах те на кея,

видях как тичаш, мургав син на Виетнам,

но никога не те видях да се засмееш…

 

Трептят вълните в розови лъчи,

денят отмина, иде тиха вечер.

Защо са тъжни твоите очи

и гледат сякаш много надалече?

 

Ела при мене, Ли Гуан Ян, седни

и говори като с другар. Не, като с майка даже.

Тук няма никой. Само морските вълни

и аз ще чуем. Искаш ли да ми разкажеш?

 

… Бамбуковата къщица била

край село, под зелен чадър от клони.

Наоколо — оризови поля

и кичур палми, кацнали на склона.

 

Момчетата играели до мрак

под тези палми къдрокоси

и до върха катерели се чак

с крачета боси.

 

По обед към прохладната река

политали децата с весел крясък —

да хващат рибки сребърни с ръка,

да плуват, да играят с пясък.

 

Веднъж, когато потен и засмян,

се върнал в къщицата от бамбук край село,

намерил майка си на прага Ли Гуан Ян,

замислено глава навела.

 

Мълчала тя. Синът отгатнал сам —

баща му вече тръгнал е да брани

полята, свободата, Виетнам.

Баща му е в горите партизанин.

 

И в този миг момчето изведнъж

порасло сякаш с няколко години,

че трябвало от утре като мъж

да работи по ниви и градини.

 

Трудът не плашел Ли Гуан Ян — о, не, —

садял той стръкчетата на ориза

и нищо, че водата стигала до колене

и лепнела закърпената риза.

 

А как бил горд, че него с важна вест

изпратили веднъж при партизаните,

макар че тигри дебнели в тропическия лес

и мъчно се вървяло през лианите.

 

За първи път заплакал Ли Гуан Ян,

когато бръмнал самолет отгоре

и като страшен летен ураган

бамбуковата къщица съборил.

 

Ех, къщицата! Простичка и ниска,

покрита с палмови листа и слама,

за детското сърце била тя близка

тъй както „ма“, което значи „мама“.

 

Но къщицата станала на пепел…

Когато се изгубил самолета,

той сякаш бил откраднал и отнесъл

безгрижната усмивка на момчето.

 

След самолета като скакалци

войници налетели в село.

Сърдити, нежелани чужденци

и босичкия Ли Гуан Ян повели.

 

— Къде са партизаните, кажи! —

гърмял гласът на френския полковник. —

Аз не понасям сълзи и лъжи!

За истината — ще ти дам часовник.

 

Мълчало виетнамското дете

пред страшните очи на чужденците,

мълчало и когато с пръчки те

го били по петите.

 

Мълчало пред насочения пистолет,

под палката от гума,

стояло гладно дни наред,

но не продумало ни дума.

 

А как болели изранените крака

и най-подир се подкосили.

Ръцете се отпуснали така,

като че няма никога да имат сила.

 

Но биело доброто сърчице:

„Нали ти вече си голям?

Мълчи! И скрий разплаканото си лице,

мисли за Виетнам!“

 

И ненадейно буря сякаш блъснала вратата,

изтракали на прага пистолети.

— Във името на свободата:

ръцете горе! Детето оставете!

* * *

Разбирам всичко, малък Ли Гуан Ян.

Ти пак си здрав, край теб са пак другари.

Отново плуваш, биеш барабан.

Но как да се изтрият спомените стари?

 

Ще ти откъсна клонки и цветя,

ще ти разкажа приказки, ще ти попея песни,

в очите ти как искам радостта,

загубената радост, пак да блесне!

 

От вятъра ще скрия детското ти рамо

и с нежността на всички майки по света ще те

                                                        прегърна —

откраднатата ти усмивка само

да бих могла,

да бих могла да върна.