Леда Милева
Гица-бърборица

— Кап-кап-кап! — и спря дъждеца.

— Цър-цър-цър! — заспа щуреца.

А едно си Гица знай:

— Бър-бър-бър! — и няма край.

 

— Стига, майка, виж урока!

— Ох, далеч е още срока!

Чакай да ти кажа само —

снощи те сънувах, мамо…

 

— Зъ-ън! — децата в двора сбрани

в клас звънецът вече кани.

Само Гица все бърбори

по врати и коридори:

 

— В София отиде татко,

зъбче има брат ми Владко,

мама купи нов чадър,

бъра-бъра, бъра-бър…

* * *

— Ш-т-т! — Учителят предава

как на лед водата става.

Уж към него Гица гледа,

а говори на съседа:

 

— Кученце си имам аз!

Утре намини у нас

(няма да е в къщи мама!),

с него ще играем двама.

 

Ах! Учителят почука:

— Гица да излезе тука! —

И въпрос се чува строг:

— Кой е днешният урок? —

А по тясната пътечка,

тиха като буболечка,

свита като плаха птица,

пред класа излиза Гица.

— Хък-мък… за един… една… —

И настава тишина.

Уж е Гица-бърборица,

а получи единица

за мълчание, дечица!